Барбара Делински
Имението (27)

Двадесет и шеста глава

Тази вечер Саймън се присъедини към семейството за вечеря. Искаше да почувстват присъствието му. С пристигането на Марк и на Грег везните не бяха наклонени в полза на Карл. Саймън желаеше да е там, ако баща му почувства нужда от помощ. Същото се отнасяше и за Оливия. Ако голямото семейство станеше причина да се почувства като външен човек, щеше му се тя да има съюзник.

На масата имаше девет души, макар че Сюзан прекара повечето време права, а не седнала. Саймън знаеше, че е прекрасна готвачка, но тази вечер направо бе надминала себе си. Започнаха с леко предястие от задушени миди, след това дойде ред на крехко месо, приготвено с билки, което бе направо превъзходно, пълнени печени картофи и топла салата от спанак с парченца круша и синьо сирене. Десертът беше крем брюле.

Разговаряха за храната и за това колко вкусно е всичко. Прецениха и аромата на двегодишното „Каберне совиньон“, което Карл отвори. Обсъдиха и кабернето от долината Напа, с което най-често се сравняваше това вино. Говориха и за урагана, наричан Клое, който преминаваше през Северния Атлантик и набираше сила.

Грег не общуваше пряко с Джил. Марк не говореше пряко със Сюзан. Нито Грег, нито Сюзан се обръщаха направо към Карл.

Но притесненията на Саймън за Оливия се оказаха напразни. Смятаха я за най-неутралния човек на масата, затова всички разговаряха с нея и тя се държеше чудесно. В действителност страшно му хареса как се оправя със семейство Сийбринг по своя неповторим начин. Не страдаше от излишна гордост. Не се стесняваше да признае незнанието си и задаваше всякакви въпроси. Същото се отнасяше и за Тес. Те двете несъмнено бяха най-любопитните хора, които Саймън познаваше.

Поведението им подхождаше великолепно на тази група хора, но те и бездруго спазваха добрия тон. Никой не нападна никого. Никой не се преструваше. Никой не обели и една критична дума. Всичко беше възпитано и много учтиво.

Но напрежението така натежаваше, че Саймън с облекчение дочака края на вечерята и веднага излезе на верандата.

Карл се присъедини към него и очевидно изпитваше същото облекчение, но вместо за това, заговори за Клое.

— Ураганът май ще се окаже доста силен, нали?

— Възможно е — отговори Саймън. — Поддържа го ниското атмосферно налягане, което остана след Бю. Той отмина, но за съжаление едва ли ще стане така с Клое. Не представлява опасност за Флорида или за Северна и Южна Каролина, освен ако не промени посоката си, но въздушните течения не предвещават подобно нещо. Според прогнозите Клое ще се придвижи на север, западно от Бермудите, и ще набере още сила, преди да удари брега.

— Къде?

— Тук — това гласяха последните данни от бюлетина на Националния център по ураганите. — Но кой знае. Ураганите са непредсказуеми. Въздушните потоци се променят. Може да се задържи около Бермудите и да утихне — на гаснещата светлина на деня той огледа редовете лози, които се нижеха от двете страни на пътя. Бяха здрави, но притихнали и мълчаливи. Дори дърветата в далечината не трепваха. И птиците не пееха.

Това много му приличаше на затишие пред буря, макар да знаеше, че още е твърде рано. В момента можеха само да се молят и да чакат.

Мислите му полетяха в друга посока. Обхвана с ръка една от гредите на верандата и попита:

— Мама още ли ти липсва?

Карл продължи да гледа към полето.

— Тя не беше само моя съпруга. Беше и моя приятелка.

— Чувстваш ли вина, задето се жениш повторно?

— Вина ли? — леко поклати глава Карл. — Не. Постарах се да бъда добър съпруг на Ана. Мисля, че беше щастлива. Но тя почина преди цели четири години.

Саймън много добре познаваше тези четири години. Беше ги отмятал ден след ден, месец след месец.

— По-хубаво би било човек просто да не влага толкова чувства. Така загубата не е толкова голяма, когато нещата се объркат.

Карл се облегна на широкия дървен парапет и тихо каза:

— Можеш ли да престанеш да обичаш? Аз не бих могъл. А що се отнася до загубите, те са част от живота. Научих това доста рано.

— Когато Натали се омъжи за Ал?

Карл впери поглед в сгъстяващия се мрак.

— По време на войната се опитах да се затворя за всички чувства. Получих медали за храброст, но в действителност това не беше никаква храброст. Беше си чисто безразсъдство. Не ме интересуваше какво ще стане с мен, защото тя вече не ме чакаше.

— Какво те накара да промениш решението си?

Карл пое дълбоко дъх и рече:

— Смъртта около мен. Всичките онези трупове. Не бях там, когато са освободили лагерите, но видях снимки. Чух разказите им. Погледни в очите на човек, който е бил свидетел на всичко това, и ще разбереш какъв ужас е изживял.

Саймън внезапно си даде сметка, че баща му рядко говори за войната, а когато го прави, разказва за не толкова болезнени неща — например за преживяното в Марсилия. Тогава гласът му бе спокоен. Просто излагаше фактите. Но сега звучеше ужасно измъчен.

— Винаги съм се питал кое е по-лошо — да загине цяло семейство или да загинат всички, освен един — Карл потъна в тази трагедия известно време, преди отново да погледне сина си. — Внезапно загубата на Натали престана да ми се струва краят на света. Същото се отнася и за смъртта на майка ти. Боли ме, а човек никога не свиква с болката. Но в даден момент съпоставяш загубата с всичко останало в живота си.

— В какъв момент?

Карл сви рамене:

— Различно е при различните хора. Като настинката. Някои оздравяват за два дни, а други боледуват цяла седмица. Знаеш само, че в един момент започваш да се чувстваш по-добре. Дишаш по-леко. Спиш нощем. Иска ти се да правиш някои неща.

— Да, но със сигурност гледаш да страниш от съседа, който има възпалено гърло. Просто се стремиш да избягваш неприятностите.

— Ако съседът ти припадне на стълбите — усмихна се Карл, — нима ще го оставиш да лежи там?

— Това е твърде краен пример — възрази Саймън.

— Не е така. Просто искам да ти покажа, че в даден момент е за предпочитане да поемеш риска, отколкото да останеш в безопасност. Ако бях предпазвал сърцето си и не се бях оженил, никога нямаше да изживея прекрасните години с Ана и нямаше да имам теб. Но изгубих Ана, изпитах болка и човек наистина се изкушава да стои настрани от всичко, което би могло отново да го съкруши. — Гласът му стана дрезгав от обзелото го чувство. — Но аз съм много щастлив, че животът ми дава втори шанс. Разбираш ли това? Разбираш ли го?

 

 

Зад мрежата на вратата Сюзан се облегна на стената в тъмното. Умората нямаше значение. Направо се задушаваше по време на вечерята. Лицето я болеше от усилието да се усмихва, а душата — от преструвката, че всичко е наред.

Канеше се да подиша малко свеж въздух, когато се натъкна на Карл и Саймън. Първоначално понечи да се върне обратно в кухнята, но нещо в тона на Карл я накара да остане.

Не желаеше да подслушва, не искаше да чуе какво говори той, но просто не можеше да помръдне. Попи всяка дума и когато достигна обратно в кухнята, остана замислена и с натежала душа, докато миеше съдовете. Просто не можеше да се отърси от чутото.

Не, причината не бяха думите му, а начинът, по който бяха произнесени. Не бяха казани на висок глас или с цел да се оправдае. Не бе споменал и дума за Алегзандър или за имението, а бе говорил само за Ана, Саймън и Натали. Явно точно това имаше значение за него. А когато приключи с миенето и загаси осветлението, Сюзан си даде сметка, че онова, което бе доловила в гласа му, не е нещо ново. Имаше го там, в паметта й, останало от живота в Асконсет.

Карл Бърк никога не е бил приказлив човек, но заговореше ли, в думите му винаги отекваше истината.

Тя се качи по стълбите в спалнята, която беше нейна още откакто бе построен вторият етаж. Нещо я пристегна в гърдите, когато видя там нещата на Марк. Неразбирателството помежду им винаги я бе разстройвало. Той беше забележителен човек — много повече от нея. Беше по-мил, по-състрадателен, по-голям човек от нея — не само във физическия смисъл.

Разочарована от себе си, тя се приближи към тоалетната масичка. Там беше книгата на Натали — дебел топ листове, мушнати в един плик. Пъхна го между два лъскави броя на списание „Храна и вино“ и го занесе долу. Марк четеше в салона. Вдигна поглед, когато мина покрай него на път за кабинета, но никой от двамата не проговори. Сюзан се настани в единия край на дългия кожен диван, който толкова подхождаше на баща й, припомни си вечерите, когато двамата четяха тук за Нанси Дрю, и намерила уют в собствените си спомени за миналото, дръпна списанията, извади ръкописа от плика и се зачете.

 

 

Много по-късно Грег се измъкна от леглото. Дори и да беше все още будна, Джил с нищо не го показа и той не беше сигурен. Беше се свила в далечния край на леглото с гръб към него.

Дишаше равномерно. Той лежеше буден от часове, заслушан в дишането й, и осъзна, че единственото нещо, което бе по-лошо от отсъствието на Джил, бе това тя да е до него и да не може да я докосне. А в момента беше точно така. Като се започне от нощницата, която я покриваше от шията до петите, от завивката, с която се бе омотала цялата, и се стигне до факта, че нито веднъж не бе проговорила и не бе отправила към него и една насърчителна дума. Сякаш всичко в нея казваше: „Не ме докосвай!“

Дойдеше ли в Асконсет, той започваше равнодушно да понася ударите. Не знаеше защо просто не си събере нещата и не се прибере у дома.

Да, наистина го искаше. Но желаеше и Джил да се прибере заедно с него. Без нея животът във Вашингтон беше самотен и скучен. Същото се отнасяше и за пътуванията му, защото знаеше, че тя няма да бъде у дома и да го чака. А сега, като научи за бебето, щеше да се чувства още по-зле. Не можеше просто да я остави тук.

Но и не бе в състояние да заспи, а това, че се опитваше, само влошаваше нещата. Навлече един халат и потърси някакво четиво сред нещата си. Имаше само разни доклади, но сега не му се четяха. Като се има предвид в какво настроение беше, едва ли щеше да ги прегледа внимателно.

Погледът му се плъзна в мрака към тоалетната масичка, върху която луната осветяваше един голям кафяв плик. Знаеше какво съдържа той и не изпитваше особено желание да чете и него. Но въпреки това го взе и се запъти надолу към кухнята.

Остави го настрани, помисли си, че хладилникът в дома му е толкова празен, колкото се чувства и самият той без Джил, и си приготви лека закуска с остатъците от вечерята. Сипа си купичка сладолед и взе цяла шепа бисквити. Стопли си чаша мляко и бавно я изпи с надеждата тя да го приспи и да не му се налага да изпълни тежката си задача.

Но очите му останаха широко отворени.

Реши, че няма кой да го види, и понеже нямаше какво друго да прави, Грег извади листовете от плика, постави ги върху кухненската маса и се зачете.

 

 

Оливия се събуди с първите слънчеви лъчи. Клекна до прозореца, докато Саймън не се появи, след това тихо изтича надолу по стълбите и излезе от къщата. Когато стигна до него, той вече вървеше между редовете в лозето.

Грабна ръката й и почти тичешком я поведе след себе си. Спря едва когато се озоваха под прикритието на дърветата, засмя се и я вдигна на ръце. Отнесе я още по-навътре в гората и я положи върху мекия мъх.

Оливия бе силно възбудена, защото Саймън присъстваше в сънищата й, а сега вече наистина усещаше аромата и присъствието му и чуваше гласа му. Помогна му да свали шортите си и когато той проникна в нея, от гърлото й се изтръгна вик, но не от болка, а от удоволствие. Извика и когато отметна нощницата й и пое едната й гърда в уста. Независимо колко често се любеха, той я удивяваше с цялостната наслада, която й доставяше, а най-зашеметяващо от всичко бе, че ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Вече би било редно всичко с него да е познато. Трябваше да е свикнала с аромата на поръсените с роса лозови листа единия ден и с хладните горски усои на следващия. Би трябвало вече да й доскучава, но когато бяха заедно, винаги се случваше нещо ново, различно, по-дълбоко и по-завладяващо.

Днес това бяха думите. Бяха постигнали мълчаливо съгласие да не разговарят за бъдещето и той се придържаше към тази договореност, но само докато и двамата постигнаха кулминацията и останаха да лежат един до друг, изчаквайки възбудата бавно да отшуми и да възстановят нормалното си дишане.

Тогава той съвсем тихо каза:

— Остани за повече.

Легнала върху мъха, тя извърна глава към него. Погледът му бе зареян в небето, силният му профил ясно се очертаваше, но изражението му бе много ранимо.

— Тук ли? — попита тя. — В Асконсет?

— Имаш пари в банката. Няма нужда да бързаш.

— Напротив — отвърна тя, защото оставането й само щеше да влоши нещата. — Тес трябва да ходи на училище. Трябва да я запиша някъде.

— Защо не в Провидънс? Може да пътува със Санди.

— Но аз нямам работа в Провидънс. Предложиха ми да започна в Питсбърг.

Той завъртя глава и погледът му срещна нейния.

— Не си ми казала.

Почувства се виновна, раздвоена и изпълнена с решимост — точно в тази последователност.

— Още не съм решила дали ще приема.

— Предложението добро ли е?

— Да. Ще работя на щат в един музей. Наблизо има и добро училище за Тес. В момента не могат да я приемат — паралелката е запълнена, — но твърдят, че е възможно да се освободи място по средата на годината. Искат тя да се яви на интервю и на тест, след като се преместим. Междувременно може да ходи в обикновено училище.

— Питсбърг.

Оливия си бе повтаряла името десетки пъти, но въпреки това то продължаваше да й звучи чуждо.

— Както казах, още не съм решила.

— А какво чакаш?

— По-добро предложение — отговори тя и се изправи. Закопча нощницата си. — Ще ми бъде по-лесно, ако е по-близо. Бих искала Тес веднага да започне в подходящо за нея училище. Ще си дам още една седмица. Ако не се появи нищо друго, значи ще бъде Питсбърг. Никога не съм била там, но съм чувала хубави неща за града.

 

 

— Какви например? — попита Тес.

— Ами имало удобни квартири и хубави магазини. Ресторанти във водата. Знаеш ли, че в Питсбърг се срещат три реки? Има един „Стадион на три реки“ и „Пиратите от Питсбърг“, а също и „Стийлърс“ и „Пенгуин“. Има музей на самолетите и голям птичарник. Много сгради на Карнеги и на Франк Лойд Райт. А също и Кулата на знанието. Освен това има зоологическа градина.

Седяха на леглото на Оливия, където тя бе заварила дъщеря си, когато се върна. Тес скицираше в блокчето си, но веднага го бутна встрани и пожела да узнае къде е ходила майка й. Каза й, че е била на разходка. Позамисли се малко и реши да съобщи на Тес за предложението за работа.

— В Питсбърг има ли „Гад“?

— Няколко.

— А „Макдоналдс“?

— Със сигурност.

— А „Пиндмън“?

— Не, „Пиндмън“ е единствен по рода си.

— Там вече ни познават. Това ми харесва.

— Това е разликата между малкия и големия град. В големия — град е нужно повече време, за да опознаеш хората. Но спомняш ли си „Седем-Единадесет“ в Кеймбридж? Станахме близки с управителя. Ами магазина за кисело мляко?

— Защо не можем да останем тук? — попита Тес и гърлото на Оливия се стегна.

— Защото тук нямам работа.

— Ще успееш да си намериш.

— Не каквато искам. Тук никой не се нуждае от реставратор на снимки.

— Но ти си писателка.

Силно казано. С помощта на импровизации. И на много труд.

— Само за това лято.

Вероятно за пръв и последен път. Оливия изобщо нямаше представа дали Натали е доволна от работата й. Не бе споделила нито дума за написаното. Не беше сигурна дали изобщо го е чела.

— Искам да уча в „Бреймънт“ с госпожа Аделсън — заяви Тес, Тя е най-добрата учителка, която съм имала.

— Винаги ще притежаваш уменията, на които те е научила. Ще бъдат с теб, където и да отидеш.

Тес, изглежда, не повярва особено на думите й. Когато веждите й се сключиха и брадичката й щръкна, Оливия се подготви за спор.

Но в следващия миг детето омекна и вдигна към майка си сърцераздирателен поглед:

— Тук много ми харесва, мамо. Така ми се ще да останем.

— И на мен, миличка — каза Оливия, но когато се пресегна към Тес, тя скочи от леглото. Шмугна се в банята и само след секунди изчезна в стаята си. — И на мен — повтори тя шепнешком, бутна настрани блокчето на Тес и опъна чаршафите по-силно, отколкото бе необходимо. — Но няма смисъл да си мечтая. Това не е моето семейство — метна покривката с едно-единствено яростно движение, работата ми почти приключи. — Със същия ядосан жест метна и възглавниците върху леглото. — Трябва да си тръгна.

Взе блокчето и тъкмо се канеше да го върне на мястото му, когато нещо я привлече към канапето в нишата на прозореца. Прекара няколко минути в съжаление, че не се е родила Сийбринг, че няма постоянна работа тук и че не е толкова значима за Саймън Бърк, та той да е готов по-скоро да умре, отколкото да й позволи да си тръгне.

След това се замисли за майка си. Започваше да свиква с мисълта, че Керъл е мъртва — просто приемаше неизбежното. Дори започваше да се убеждава, че Саймън вероятно има право. Вероятно Керъл я е обичала по свой начин. Парите със сигурност щяха да й бъдат добре дошли за частното училище на Тес, после за колежа, а вероятно дори и за някоя хуманитарна степен по изкуствата. Детето имаше талант.

Усмихната, изпълнена с радост и гордост, Оливия отвори скицника. Вътре имаше рисунки на имението и на Голямата къща, на котараците и на Бък с малките. Освен това имаше и рисунки на Оливия, на които бе нарисувана ту като ангел, ту като вещица. Имаше и рисунка на Карл с тенис ракета в ръка и един величествен портрет на Натали. Тес бе скицирала и Саймън — клекнал да къса листа от една лоза; как работи с косачката; надянал дебели работни ръкавици и поправящ телените опори; държащ едно котенце и четящ книга с наполовина смъкнати върху носа очила.

Рисунките на Саймън ставаха повече към края на скицника, явно бяха правени наскоро, освен това бяха твърде много и това смути Оливия. Не й трябваше висше образование, за да се досети, че Тес се привързва към него. И точно това бе най-сериозната причина да се преместят в Питсбърг. Трябваше да прекъсне това още в зародиш. Очи, които не се виждат, се забравят.

Бяха си добре двете — тя и Тес. Така бе най-безопасно за тях. Само тя можеше да дари дъщеря си с обич. Никой друг не бе в състояние да го направи.

 

 

Саймън вървеше между редовете и търсеше тревожни признаци, като се опитваше да се занимава с нещо, за да не прекара целия ден в кабинета си в очакване на последните прогнози за урагана. Но лозите си бяха съвсем добре. Листата бяха подкастрени, почвата беше рохкава и имаше достатъчно влага, плодовете се подхранваха добре и ставаха сочни и големи. Скоро щяха да станат и сладки. Това щеше да се случи през следващите няколко седмици, разбира се, ако ураганът не объркаше работата.

Таеше лоши предчувствия за Клое и те не бяха просто суеверие. Ураганът наистина съществуваше, набираше сила и се бе насочил право към тях. Според бюлетините, които получаваше по факса, беше от трета степен и се движеше със скорост 118 километра в час. Местеше се на север със скорост, при която щеше да достигне сушата след по-малко от четиридесет и осем часа, и не даваше никакви признаци да се отклони или да утихне.

Докато Карл и Натали се информираха за пътя на урагана по телевизията в Голямата къща, Саймън разглеждаше снимките от сателита на компютъра си. Следеше радарните карти, които му изпращаха от Националния център по ураганите. По електронната поща получаваше писма от приятели, които му пожелаваха късмет. От Националната метеорологична служба не можеха да го посъветват нищо друго, освен здраво да се барикадират в къщата.

Щеше да барикадира и лозите, ако това беше възможно, но те сами бяха оцелели през твърде влажната пролет и сега се развиваха добре. Трябваше да се справят и този път.