Барбара Делински
Имението (12)

Единадесета глава

Дори тук Оливия имаше доста задължения.

Беше майка — това си беше естествено. Ставаше и шофьор, когато трябваше да откара и после да вземе Тес от яхтклуба; учителка, когато трябваше да й помогне с домашните при Санди; психотерапевт, когато детето се чувстваше потиснато, а това все още ставаше доста често и безпокоеше Оливия. Когато ставаше дума за Тес, тя беше и прислужница, и перачка, и дори готвачка.

Търсеше си работа и подходящо частно училище за дъщеря си.

Превръщаше се дори в беглец, когато Тед позвънеше в офиса на имението, а момичето на рецепцията отказваше да го свърже, защото беше предупредено.

Нещата не бяха елементарни дори и във връзка с работата й като редактор на спомените на Натали, независимо от искреното й старание. Беше подредена. Натали бе устроила за нея малка ниша в прекрасния мансарден кабинет, имаше собствено бюро и компютър, а Оливия бе измислила начин да картотекира бележките си и съответните снимки. През нощта — будна в леглото — си представяше как в часове на тихо уединение подрежда бележките си и съшива историята на живота на Натали, както би направил някой известен биограф. Допълнително разгърна образа на биографа, като се видя как влиза в най-снобската книжарница в Кеймбридж и изнася лекция пред зала, пълна с хора от интелектуалния елит. Мечтаеше да я наемат да напише мемоарите и на други известни личности. Представяше си, че я канят в някое токшоу или пък за водеща на документална поредица.

Действителността не беше толкова идилична. Колкото повече разказваше Натали, толкова по-трудно ставаше за Оливия да намира точните думи и да ги подрежда в правилната последователност. Понякога прекарваше по половин час над едно изречение, при това обикновено през нощта. През деня в мансардата не беше нито тихо, нито спокойно, защото телефонът звънеше непрекъснато. Очевидно Натали бе делова жена. Тя ръководеше отдела по маркетинг в Асконсет и непрекъснато я търсеха по служебни въпроси. Обаждаха й се и във връзка с местната избирателна кампания, която ръководеше, и за църковната благотворителна разпродажба, която председателстваше. Освен всичко друго, звъняха й и във връзка със сватбата. Беше разпратила над сто покани и макар вътре да имаше и картичка за отговор, мнозина предпочитаха да й позвънят лично.

— Искат да ровят в мръсотията — засегнато каза тя на Оливия, след като бе провела един след друг два подобни разговора. — Интересуват ги пикантните малки подробности, например дали двамата с Карл имаме връзка отдавна, което изобщо не е вярно.

Оливия също си задаваше този въпрос.

— Едва ли питат направо за това!

— Не направо. Но точно това имат предвид. Правят го заобиколно. Казват: „Вие с Карл сте заедно отдавна, нали?“ или „Винаги сме смятали, че Карл е по-близък с теб, отколкото с Алегзандър.“ Аз отричам. Първо, никак не ми се нрави, че обсъждат това помежду си. Второ, истината е, че Карл беше дясната ръка на Алегзандър. Той работеше всеотдайно за него. Непрекъснато го бранеше.

— Бранеше ли?

Натали изясни мисълта само с едно махване на ръка.

— През изминалите две седмици непрекъснато се обажда някой, жаден за клюки, но аз нямам време за това. Трябва да бъда в офиса след четиридесет и пет минути. Компанията, която се занимава с рекламата ни, е изпратила представител от Бостън, за да подготви презентация на кампанията ни за следващата пролет.

Тя объркано огледа пръснатите върху бюрото снимки. Бяха по-старите фотографии. Оливия искаше Натали да ги идентифицира по дати и имена. Но в момента това й се стори от второстепенно значение.

— Кого си поканила на сватбата?

— Предимно приятели и делови партньори. Опитах се да огранича кръга на поканените.

— А по-далечни роднини? Братовчеди?

Може би дори онази тайнствена жена? Нямаше ли да е страхотно да срещне някой, който прилича на майка й, на нея самата или на Тес! Би било направо невероятно.

— Имам братовчеди, но не ми се стори уместно да ги каня. Никога не сме били особено близки. Алегзандър има сестра. Поканих нея и семейството й — не можех иначе, бяхме роднини толкова много години — но веднага ми отказа. Чувства се засегната. Добре. И бездруго предпочитаме малка сватба.

Телефонът отново иззвъня. Тя го погледна безпомощно, след това вдигна очи към младата жена.

— Да се обадя ли? — попита Оливия и придърпа едно листче. — Няма да ми е трудно да записвам кой приема поканата и кой — не.

— Имаш ли нещо против? — попита Натали с такова облекчение, че направо изпълни сърцето на Оливия.

Разбира се, че нямаше нищо против. Нали затова са близките.

— Ало! Обажда се Люси Макенроу — Оливия записа името. — Бих искала да разговарям с Натали, моля.

Натали погледна името и отбранително поклати глава.

— Съжалявам — отговори Оливия и с удоволствие влезе в ролята на доверено лице. — Днес не е в кабинета си. Аз съм нейната помощничка Оливия Джоунс. Мога ли да ви помогна?

Съпругът й има ресторант в Ню Йорк — написа Натали на едно листче. — Продават нашите вина.

— Просто исках да я поздравя — каза Люси. — Двамата с Хенри току-що се върнахме от Париж и прочетохме поканата за сватбата. Е, това се казва изненада.

— Но приятна изненада, нали? — попита Оливия, разчитайки името на ресторанта, докато Натали го пишеше. Беше чувала за него. Дали не беше чела за него в сп. „Пийпъл“?

— Вероятно да, като се вземе предвид всичко — отсъди Люси, като че ли действително разсъждаваше в момента. — През последните няколко години Карл е човекът от винарната, с когото поддържаме делови отношения. Той е свестен мъж.

Оливия се хвана за думите й.

— Двамата с Натали много биха се радвали, ако присъствате на сватбата. Да приема ли, че се обаждате, за да потвърдите присъствието си?

— Ами не сме съвсем сигурни. Обикновено сме доста заети около Деня на труда. Ако сватбата е голяма, няма да можем да прекараме достатъчно време с Натали и с Карл.

— В действителност — довери й Оливия — ще присъстват само най-близките. Списъкът включва само хора, на които двамата много държат. Вие и вашият съпруг винаги сте били верни приятели. Всички тук много се гордеем с факта, че вината на Асконсет се предлагат в „Под купола“. Ресторантът ви е толкова известен. Нали не греша, че принц Чарлс и синовете му скоро ви посетиха? — Едва изрекла тези думи, Оливия се притесни дали е запомнила правилно.

Но Натали доволно кимаше.

— Точно така — потвърди Люси и прозвуча толкова доволна, колкото и Натали, че Оливия е споменала за това. — Бяхме страшно развълнувани. Всички умират за подробности, свързани с тези младежи. Такава популярност е направо безценна.

— Разбира се — потвърди Оливия, четейки последните думи, написани от Натали. — Боя се, че не можем да ви обещаем подобна популярност на сватбата. Натали има приятели от пресата и някои от тях ще присъстват, но тя ги помоли да уважат факта, че това е семеен празник. Остава само да гадаем дали ще го направят.

— Знаете ли — реши Люси, — смятам, че ще дойдем. Да, ще дойдем. Винаги съм харесвала Натали, а Карл е… прекрасен човек. По всичко личи, че ще присъстваме на нещо много специално. Считайте, че приемаме поканата. Ще се постараем да намерим кой да ни замести в ресторанта.

„ДА“, написа Оливия на листчето. Приключи разговора така, сякаш Люси бе нейна стара приятелка, и се обърна към засмяната Натали.

— Благодаря ти — каза тя. — Справи се великолепно.

Телефонът отново иззвъня и усмивката й се стопи:

— Мили боже!

Но Оливия вече бе взела нещата в свои ръце. Направи й знак да не се тревожи и наперено каза:

— Домът на семейство Сийбринг.

Известно време слуша мълчаливо, след това помоли човека от другата страна да изчака.

— Обажда се доставчикът — съобщи тя. — Пита дали сте подбрали менюто от списъка, който ви е изпратил.

Натали притисна с пръсти челото си.

— Трябваше да му се обадя миналата седмица — махна ръка от челото си, извади папка и я отвори. — Отбелязала съм нещата, които искаме. Още е рано за това — винаги е възможно да правим промени, — но този човек държи на всяка цена да си запише нещо конкретно. Работи за „Джонсън и Уелс“. Те са най-добрите в целия щат. Истината е, че мога най-спокойно да затворя очи, да избера наслуки десет неща от списъка му и всяко от тях ще бъде изключително вкусно. Ще бъдеш ли така добра да му съобщиш какво сме решили, а аз да тръгна за офиса? Мисля, че ще разчетеш бележките ми.

 

 

Бележките й бяха съвършено ясни. Оливия обсъди менюто ястие по ястие, изпълнявайки ролята на домакиня, и зададе всички въпроси, на които би потърсила отговор, ако самата тя даваше празненство. Само тя знаеше, че много пъти бе играла тази игра. Беше страшно забавно.

Затвори телефона и той иззвъня почти незабавно. Този път беше Ан-Мари, момичето от рецепцията в офиса, за да съобщи, че е позвънила една от кандидатките за работа като домашна помощница и че Натали е предложила да прехвърли разговора на Оливия.

Не бе наемала помощница дори за почасова работа, камо ли на постоянно място. Но някои неща бяха направо очевидни. Прие разговора, разпита я за тези неща, направи бележки за Натали и ги сложи в папката с надпис „Домашна помощница“. Тъкмо се канеше да се върне към снимките от ранните години в Асконсет, когато се появи Карл.

— Хайде да се поразходим — предложи той. — Ще те разведа из винарната.

 

 

Всъщност не отидоха пеш, а се качиха на една от количките за голф, с които служителите на Асконсет се придвижваха из имението.

— Имението се простира на площ от шейсет и пет акра — обясни й Карл с дълбокия си, бавен, вдъхващ доверие глас, докато умело управляваше количката по покрития с чакъл път. Оливия разбираше защо Натали бе намерила утеха в този глас в началото на живота си тук. Звучеше изключително мъжествено. — Петдесет от тях са заети с грозде — продължи той. — Има малко царевица и картофи, а на останалите или е засадена гора, или са построени сгради — отби по един черен път, който лъкатушеше между дърветата, и я погледна развеселено. — Ето, караме си през гората и ти вероятно се питаш защо, за бога, не сме построили къщите по-близо една до друга.

Оливия се усмихна.

— Хрумна ми подобна мисъл. Но какво разбирам аз от производство на вино? Сигурно има основателна причина.

— Основателна ли? — снизходително възкликна той, докато завиваше. — Всъщност е по-скоро решение на Натали. Тя желаеше Голямата къща да бъде нещо специално. Настояваше да се издига самичка на върха на хълма, над лозята. Искаше гостите й да могат да усетят какво е представлявало имението, когато е било просто едно лозе — той се засмя. — Разбира се, то отдавна вече не е само лозе. Но нуждата от нови постройки се появи едва през последните двадесетина години. Когато стана това, Натали реши, че ще е добре да оформим отделни центрове за различните дейности. Тя смята, че всеки е важен посвоему и че това ще се изгуби, ако всички са на едно място. Затова настани деловия отдел в един преустроен гараж близо до пътя, а винарната — тук, близо до реката.

— А бараката? — попита Оливия. Беше само на три минути пеша от къщата. Нямаше нужда от количка за голф, за да се стигне дотам.

— Бараката е нещо друго — обясни Карл, без да откъсва поглед от пътя. — Тя и Голямата къща са построени много отдавна и оттогава само са били пристроявани. Ако бяхме започнали от нулата, Натали сигурно щеше да отдели повече място и за нея. Но твърди, че обича да я вижда. Казва, че бараката е толкова важна част от имението, че има право да се намира близо до Голямата къща.

Той замълча.

Оливия се любуваше на профила му и мислеше колко забележително изглежда за осемдесетте си години и колко приятно й е да го наблюдава.

— Като стана дума за бараката, бих искал да ти се извиня — обади се Карл.

— За какво?

— За Саймън. Поведението му не е особено дружелюбно.

Оливия се усмихна и поклати глава, за да му покаже, че това изобщо не е проблем.

— Той се тревожи за гроздето, а ето че и днешният ден ще бъде влажен — дърветата ги предпазваха, но над главите им вече се трупаха облаци. — Като изключим това, той е много внимателен.

— Дори не може да се каже, че се е държал възпитано — възрази Карл и стисна кормилото с две ръце. — Можеше да се присъедини към нас на вечеря поне веднъж, откакто си пристигнала. Можеше да те разведе из имението. Трябваше да го направи, защото той отговаря за всичко. Държа да знаеш, че поведението му няма нищо общо с теб. Свързано е с него самия.

Оливия подозираше, че проблемът е свързан и с нея. Саймън знаеше, че тя е тук. Всеки ден вдигаше поглед към прозореца й. Ако беше по-способна, по-успяла и по-интересна, със сигурност щеше да я потърси.

Не че това я интересуваше. Определено не беше така.

Но имаше и още нещо.

— Той ми каза за съпругата си.

Карл я погледна учудено. Количката забави ход.

— Кога стана това?

— През първата ми сутрин тук. Срещнахме се навън. Никой друг не беше станал — побърза да продължи, доволна от възможността открито да разкаже за всичко: — Разкри ми подозренията си, че Натали ме е довела тук заради него, и искаше да ми каже, че това няма да стане.

Количката спря. Карл изглеждаше ужасен.

— Наистина ли ти каза това?

— Отговорих, че аз също не го желая и предпочитам вие също да го знаете — държеше да го спомене, в случай че още някой имаше странни хрумвания. — Просто не съм жена за Саймън. Не съм онова, от което се нуждае той. А и изобщо не си търся мъж. Справям се прекрасно и сама. Достатъчно заета съм с Тес и работата си — тя не забрави, че Карл е баща на Саймън, затова добави: — Нали разбираш, това няма нищо общо със Саймън. Свързано е единствено с мен.

Карл отново насочи поглед към пътя. Подкара количката, но веждите му останаха сключени. Оливия се опита да го успокои:

— Сигурна съм, че Саймън е чудесен човек. Умен е и работи упорито. Всяка сутрин седя до прозореца си по изгрев-слънце, а той вече е станал и стои с кафето си в края на двора. Заслужава най-доброто след онова, което е преживял. Не мога дори да си представя как се чувства човек, след като е изгубил двете си най-любими същества.

— Трите — поправи я Карл.

Думата увисна във въздуха.

— Трите ли?

Той отмести погледа си от пътя за доста дълго време и Оливия забеляза как очите му забули тъга.

— В онази катастрофа Саймън изгуби трите си най-любими същества — Лора, Лиана и Ана.

— Ана — младата жена повтори името така, както го бе произнесъл Карл: съвсем отчетливо. Прозвуча толкова простичко, толкова красиво. — Ана. Коя е тя?

— Съпругата ми. Майката на Саймън.

Оливия притисна ръка до сърцето си. За миг то сякаш престана да бие, след това лудо заблъска в гърдите й. След малко попита с дълбока въздишка:

— Значи и твоята съпруга е била на лодката?

Карл кимна. Това бе натежал от мъка миг, доказателство за това, че Саймън не беше единственият човек, който е преживял загуба. Внезапно пред нея се разкри съвършено непозната глава от историята на Асконсет, за която изобщо не бе подозирала. Беше насочила вниманието си изцяло върху Натали, но Карл също бе имал своя живот през всичките тези години. Разбира се, Саймън би трябвало да има и майка.

— Но това е ужасно — тихо каза тя. — Сигурно споменът е не по-малко болезнен за теб самия, отколкото за Саймън.

Количката за голф бавно продължи напред.

— Аз съм по-възрастен и мога да приема нещата по-мъдро от сина си. Двамата с Ана преживяхме чудесни години. Тя беше мила и отзивчива жена. Но не беше добре. Откриха й рак година преди нещастния случай. Подложи се на мъчително лечение. Лекарите не й даваха много време. Но тя обичаше да плава. Всички тук обичаме — усмихна се той и замълча.

— И Саймън ли?

— Най-много от всички. Той научи Лора да управлява платноходка — беше много добра. Умееше да се оправя с лодката. Всичко й се удаваше.

— Тогава какво се случи?

Карл покара мълчаливо известно време, след това каза:

— Тя знаеше колко зле се чувства Ана и реши, че една разходка из слънчевия залив ще успее да повдигне духа й. Затова трите сложиха предпазните жилетки, вдигнаха платната и отплаваха. Ана била щастлива. Така разказват хората, които са ги видели при тръгването. Облегнала се на перилата, а Лиана се сгушила в нея. Денят беше прекрасен за плаване — духаше, но вятърът не беше силен.

Оливия го наблюдаваше в очакване да продължи разказа си, когато количката излезе от гората. Около тях просветна — като контрапункт на мрачния му разказ.

Карл спря количката. Ръцете му се отпуснаха в скута. Впери поглед право напред и пое дълбоко дъх.

— Плаването вървяло толкова добре, че Лора влязла по-навътре, отколкото би направила друг път, и в това нямало нищо лошо. И други хора били постъпили по същия начин. Наоколо имало и други лодки. Всички искали да се възползват от прекрасното време — погледна към Оливия. — Имало една бързоходна моторна лодка — голяма дълга лодка. В нея имало двама мъже, доста дрогирани. Дори не разбрали, че се движат право към нашата яхта, докато не се оказали твърде близо. Опитали се да завият, но сетивата им били толкова замъглени, че се получило точно обратното.

— Мили боже! — прошепна Оливия.

— Разцепили платноходката надве и отпрашили. Така и не ги откриха.

— Господи!

— Хората от бреговата охрана твърдят, че от силата на удара всичко станало на пух и прах. Дори и облечени с предпазни жилетки, жените нямали никакъв шанс. Все едно да караш велосипед по релсите и някой локомотив да профучи покрай теб. — Той въздъхна, после отново пое дъх и се поизправи. — Но защо ли ти разказвам всичко това?

— Защото те попитах.

— Не говорим често за това. Няма смисъл.

— Но така ти олеква. Не си ли съгласен?

Той помисли над думите й и въздъхна.

— Това дори не е толкова важно, колкото онова, което тежи на Натали. Тя го счита за важно, затова те нае. Нали знаеш какво е положението в семейството й?

— Да.

— Познавам Сюзан и Грег от малки. Винаги съм ги харесвал. И те мен. Не бяха разглезени малки богаташчета, ако разбираш какво имам предвид.

Оливия кимна.

— Чувстват се несигурни — продължи той. — Не бяха подготвени. Това много ми тежи.

— Двамата с Натали обсъдихте ли как да им съобщите новината?

— Говорихме седмици наред. Натали се опитваше да подхване темата, но така и не успя да им каже всичко. Страхуваше се, че ще реагират точно така, както направиха. Затова се чудехме как да постъпим. Да ги посетим лично ли, да им се обадим по телефона ли. Нат ли да го направи или аз. Най-накрая решихме да го направим по най-лесния за нас начин. Могат да ни се сърдят, задето постъпихме така, но според мен те не биха приели добре новината — независимо как бихме им я съобщили. Все още преживяват смъртта на Алегзандър.

Оливия усети, че той има право.

— Натали явно приема реакцията им с разбиране.

— Тя е такава. Никога няма да я видиш да се вайка и да се оплаква. Приема фактите и продължава напред. Умее да оцелява. Човек на действието е. Затова те нае — многозначително каза той и я погледна. — Искам Сюзан и Грег отново да се приобщят към семейството, но разбирам колко сериозен е проблемът. Трудно могат да ме приемат по един начин, след като години наред са ме приемали по друг. Ти ще трябва да им помогнеш да го направят.

— Ще пробвам.

— Не се опитвам да заема мястото на Алегзандър — продължи Карл. — Той беше техен баща. Аз не искам да бъда това. Просто желая да направя майка им щастлива. Това е единственото, което някога съм искал.

— Обичаше ли я, когато бяхте деца?

— Разбира се.

— Тогава защо не се ожени за нея?

— Защото тя се омъжи за Алегзандър.

— А защо не се омъжи за теб?

— Не ти ли е казала?

— Не.

— Ще го направи.

— Ти ми кажи — усмихна се Оливия.

Но той се надигна и отвърна:

— Не, това не е моя работа. Разказвачът е Натали. Аз просто управлявам винарната — издаде брадичката си напред и каза: — Ето, стигнахме.

Оливия се озова срещу голяма мелница.

— Майко мила! — учудено възкликна тя. — Това ли е винарната?

Беше си представяла нещо съвсем различно. Карл подкара количката.

— Да — гордо потвърди той, продължи още известно време по черния път и стигна до павиран паркинг. От другата страна до него водеше някакъв път. Спря до два паркирани автомобила и слезе. — Бих искал да ти кажа, че това тук са моите владения, но така ще си припиша твърде много заслуги. Аз съм възрастен. Обичам да си дремвам следобед.

— Това не означава, че не можеш да движиш нещата — възрази Оливия, защото Карл беше най-жизненият осемдесетгодишен човек, когото бе виждала. — Ти управляваш винарната. Натали се грижи за маркетинга и продажбите. Саймън отговаря за лозята — образът му изникна в съзнанието й веднага щом спомена името му. А сега, след разказа на Карл, беше още по-жив. — Смяташ ли, че работи толкова много, за да не мисли за катастрофата?

Беше забелязала, че той работи от изгрев до залез-слънце седем дни в седмицата.

Карл застана до нея, когато тя слезе от количката. Докосна лакътя й съвсем леко, за да я накара да го придружи.

— Възможно е. Но грижите за лозята са такива. То е като да бъдеш родител. Гроздето непрекъснато се нуждае от грижи.

Прекосиха паркинга и поеха по късата алея, която водеше към входа на винарната. Името и емблемата й бяха изписани върху една плоча — по-малка от знака на пътя, — но Оливия я погледна просто мимоходом.

— Сигурно си взима отпуск понякога.

— Не е почивал от четири години. Какво да направи — да отиде на Карибите сам?

— Изобщо ли не излиза с жени?

— Засега не.

— Но как се развлича?

Възрастният мъж се замисли.

— Грижи се за гроздето — отвърна той и отвори вратата.

Оливия се озова в полукръгло фоайе с каменни стени, които му придаваха вид на пещера. Коридорите, които тръгваха наляво и надясно, бяха тесни, но високи. Карл я поведе към голяма дървена врата в средата и отбеляза:

— Грижите за гроздето не са нещо лошо. Помогнали са ми да преживея много трудни моменти.

Оливия би желала да го попита какво точно има предвид, но моментът беше отминал, тя се огледа наоколо и се отказа. Намираха се в подобно на пещера помещение с огромни стоманени цистерни. Върху всяка бяха монтирани разни уреди и циферблати. На някои от цистерните бяха подпрени високи стълби, които се извисяваха на около трийсетина метра от пода до върха. Подът беше циментов.

Карл бе съставил конкретен план за тази разходка. Преведе я покрай цистерните към отдалечения край на помещението и там й показа машината, която мачкаше гроздето. Обясни й, че червеното вино се прави, като гроздето се оставя да ферментира заедно с ципата, а бялото — от ферментацията само на гроздов сок. Показа й тръбите, които отвеждат сока от пресата към цистерните, където се извършваше ферментацията.

След това я въведе в друга зала, също прилична на пещера, но тук имаше множество подредени в редици дъбови бъчви. Тя изглеждаше някак по-приятно в сравнение със суровото излъчване на стоманата и бетона в помещението за ферментация. Светлината беше приглушена. Бъчвите бяха старателно подредени и заоблени. Миришеше на дърво.

— Тук отлежава виното — обясни й Карл. — Процесът зависи до голяма степен от самата бъчва — как е изработена, каква е формата й, колко сезона е била използвана. Всичко това оказва влияние върху вкуса на виното. Другата променлива величина е времето, през което виното престоява тук.

Изглежда, това решение се взимаше от технолога. Той се казваше Дейвид Спърлинг, а кабинетът му представляваше подобна на лаборатория мансарда над помещението с бъчвите. Карл представи Оливия на Дейвид и на неговия помощник. На нея й се искаше да поговори и с двамата, но Карл продължи нататък — към помещението за бутилиране. Тук имаше машини последна дума на техниката, закупени предишната година. Той гордо й обясни как стерилизираните бутилки се придвижват навътре и навън, нагоре, надолу и на всички страни по време на пълненето, как се извършва поставянето на тапите и на етикетите.

Оливия остана очарована. Когато отново излязоха навън, тя бе готова още веднъж да повторят цялата обиколка. Карл се зарадва, когато му призна това, но имаше планове за следобеда, които включваха спасяването на бъдещата му съпруга от срещата й с рекламния агент.

— Друг път — обеща й той.

Тя нямаше нищо против. Количката бавно прекоси гората и веднага щом излезе от нея и зави покрай Голямата къща, Оливия съзря Тес. Седеше на най-долното от петте широки стъпала на входа и тялото й бе свито на топка.