Барбара Делински
Имението (10)

Девета глава

Седмица по-късно Оливия отново стана по изгрев-слънце, седна на канапето до прозореца и обгърна с ръце свитите си колене. Изминала бе цяла седмица. Направо не бе за вярване. Всеки ден бе по-пълноценен от предишния, но книгата напредваше бавно. Но тревожеше ли това Натали? Никак.

— Как можеш да напишеш моята история за Асконсет, без да познаваш мястото? — попита я тя и непрекъснато излизаше с различни предложения, които държаха Оливия далеч от мансардата и работата й върху книгата. Ако Саймън се навърташе наоколо, би се усъмнила, че той ще се окаже прав: че Натали изобщо не я е довела в Асконсет, за да пише книга. Но той изобщо не се появи по време на опознавателната обиколка из имението и на обяда в яхтклуба, на който Натали я представи. Когато минаваха през града, мярнаха само пикапа му. А когато един следобед Оливия отиде на кино с Натали и с Карл, той или не беше поканен, или просто не дойде.

Ходиха на кино в събота следобед. Досущ като Оливия и Тес, Натали и Карл обичаха да прекарват времето си по този начин, да хапват сандвичи и след това да ходят на старовремско автокино. Нима Оливия би могла да престане да мечтае при това положение? Натали несъмнено имаше скрити подбуди, за да я извика в Асконсет, и една от тях явно бе намерението й да върне у дома своите изгубени роднини, а това подхранваше мечтите на Оливия. В имението нямаше други млади родственици. Доколкото Оливия знаеше, нито един от внуците на Натали не се бе обаждал. Нито пък някой братовчед, племенник или племенница. Единственият близък на Карл пък беше Саймън. А съпругата и дъщерята на Саймън бяха мъртви.

Мечтата отстъпи на заден план в неделя, когато Оливия и Тес трябваше да присъстват на служба в приятната църква с бяла камбанария в центъра на града. Изглежда, няколко коли с хора се изсипваха там всяка седмица. Оливия и Тес бяха поканени като част от семейния кръг в Асконсет в по-широкия смисъл на думата.

Тес беше почти ужасена.

— Но ние не ходим на църква — удивено прошепна тя, когато Оливия я смушка да мълчи и я изпрати да се преоблече след закуска.

— Ходим — възрази майка й. — Но не толкова често. Не сме открили църква, която да ни харесва.

— Но какво трябва да правим там?

— Да слушаме. Да пеем. Да се молим.

— Какво да си облека?

— Новата рокля.

Тес я погледна умолително.

— Всеки път, когато си облека нещо ново, бъркам. Например отивам в яхтклуба да се запозная с децата от курса по ветроходство, а те не са облечени в бели шорти и сандали. Носят маратонки и отрязани джинси. Почувствах се като глупачка.

— Добре. Вече и ти ще носиш отрязани джинси — с фланелки от Асконсет, помисли си Оливия. Беше забелязала, че Тес винаги си избира от тези фланелки. — Но тук става дума за църква. Чу какво каза Натали. Хората се обличат официално за църква.

Оливия също облече новата си рокля. Гримира се и оформи косата си с по-голямо старание от обикновено. Не искаше да става причина Натали да се чувства неудобно и се постара да изглежда, както подобава на една помощница. Или на братовчедка. Или на племенница.

Саймън не беше в групата от Асконсет, изобщо го нямаше в църквата, но поне този път Оливия бе избрала подходящо за случая облекло. Каза кратка молитва по този повод, после още една за слънцето и още една за Тес.

Като се замислеше за началото на престоя им в Асконсет, започваше да се чуди дали той се отразява добре на дъщеря й. Тя се притесняваше от уроците по ветроходство и направо се ужасяваше от предстоящата среща с частния учител. Но имаше и някои положителни неща. Първо, четирите котки, които живееха в къщата, се бяха превърнали в нейни истински приятели. Като нетърпеливи за игра деца те я чакаха, когато слизаше сутрин, прибираше се отвън или се отбиваше в мансардата, където работеше Оливия. Вървяха по петите й от стая в стая и се надпреварваха да привлекат вниманието й: Анри по-ненатрапливо в сравнение с по-прямите Максуел и Бърнард, а Ахмед — от дистанцията на царственото си ложе в кабинета. На свой ред, Тес с часове се занимаваше с тях, милваше ги по главичките, галеше гърбовете им, рисуваше муцунките им в блокчето си.

Котетата не бяха деца, но поне й бяха другарчета в играта.

Другото хубаво нещо беше тенисът. Инструкторът се оказа Карл и това бе най-доброто, което Оливия можеше да мечтае за Тес. Той беше търпелив и внимателен. Тъй като детето вече го познаваше, не съзираше в него заплаха, каквато се криеше в един нов учител. Освен това беше добър тенисист.

— Няма друг начин, след като от толкова време живея тук — пошегува се той, когато веднъж Оливия отбеляза този факт — Алегзандър обожаваше тази игра. Насила ме измъкваше от лозята, за да играем, когато останеше без партньор. После Саймън поиска да се научи, защото кортът му беше под носа.

— По-добър ли беше от мен? — попита Тес, отметка глава назад и го погледна през очилата изпод козирката на шапката си с надпис „Асконсет“. До този момент бе имала само два урока и бе пропуснала повечето топки, които той й бе подал.

Карл се позамисли.

— Не — отвърна най-накрая. — Ти си по-добра от него. Саймън искаше да удря силно и бързо още преди да се е научил да владее топката. Беше просто момче, което се люшка насам-натам и пропуска да забележи повечето неща покрай себе си.

— Но аз пропуснах много топки.

— Към края по-малко, отколкото в началото. Бързо схващаш. Следиш топката, както ти казах. Започваш да преценяваш разстоянието между топката и центъра на ракетата.

— А Саймън не можеше ли?

— Ами отне му известно време — Карл се наведе към Тес. — Само да не му споменеш какво съм ти казал.

Така че от положителната страна на везните натежаваха котките, всичко, което предлагаше Асконсет, и Карл. От другата беше обучението.

Тес не желаеше да учи. Не искаше нищо да й напомня за слабостта й. Щеше да бъде доволна, ако цяло лято не отвореше книга, но Оливия не даде и дума да се издума за подобно пораженство. Та нали смисълът на идването им тук беше възможността да си позволят ежедневни частни уроци? Оливия знаеше, че ще трябва да води битки преди всеки урок, но си обеща да не се огъва.

Решимостта й укрепи и самата учителка. Санди Аделсън беше ръководителка на специална програма в „Бреймънт“, училището в Провидънс, което Оливия беше проучила за Тес. Според нея това бе важно преимущество: гарантираше приемането на Тес там, ако успееше да си намери работа наблизо през есента — но беше единственото.

Санди беше дъщеря на една от най-близките приятелки на Натали. Живееше на десет минути от Асконсет. Имаше свободен дух, носеше прошарената си права коса дълга и разделена на път по средата; обличаше се в ръчно плетени блузи и изпъстрени с бродерии джинси. Изобщо не приличаше на специалистка по работа с деца със забавени способности за учене, но беше точно такава. Освен това бе всеотдайна, ако се съди по дългите часове, които бе прекарала над досието на Тес още преди пристигането им.

Първата си среща проведоха във вътрешния двор, около една маса под тентата. Оливия обеща на Тес да присъства още преди Санди да я помоли. Това беше първата разлика между нея и предишните учители. Втората стана видна още в първите пет минути от урока.

— Смятам да опитам един нов подход — обърна се Санди направо към Тес. — Постигнах добри резултати с него при ученици, които имат зрителни проблеми.

— Аз имам дислексия — поправи я Тес.

— Така е, но съществуват различни видове дислексия. В някои случаи проблемът е слухов, а в други — зрителен. Ти не виждаш буквите и думите така, както би трябвало. Но ако не ги виждаш правилно, не би могла нито да ги напишеш правилно, нито да ги разбереш.

— Скоро ходих на очен лекар. Виждам си много добре.

Стига, Тес — скара й се Оливия наум, — много добре разбираш какво иска да каже.

Санди остана невъзмутима.

— Физически погледнато — да. Очите ти виждат написаното върху листа, но не го интерпретират по разбираем за мозъка начин. Можем да се справим с това.

— Как?

— Като ти дадем инструменти, с чиято помощ ще виждаш правилно.

— Инструменти ли? Например болтчета и гайки? Или специални очила? — отегчено попита Тес.

Оливия трябваше да захапе езика си, за да не нахока дъщеря си.

Но Санди отново остана невъзмутима.

— Имам предвид нов начин да видиш думите. Нов начин да четеш книги. Да се подготвяш за тестовете. Нови начини успешно да преминаваш тестовете.

— Не мога да направя това само за едно лято.

— Но можеш значително да напреднеш. — Санди се обърна към Оливия и каза: — Съществуват методи за обучение на деца като Тес. Обучавали ли са я с SQ3R1.

Оливия премигна и поклати глава.

— А чрез визуални карти?

— Не — отговори Оливия. — Учителите й просто преговаряха онова, което бяха взели в училище.

— Но без особен успех — додаде Тес.

Санди усмихнато се обърна към нея:

— Тъкмо затова трябва да бъдем активни, а не просто да реагираме на проблема. Трябва да те подготвяме за успеха, а не да се опитваме да наваксваме там, където си се провалила.

Тес не знаеше какво да възрази на тези думи.

— Така че едно от нещата, които ще направим, е да прочетем предварително книгите, които ще трябва да четеш наесен.

— Да ги прочетем предварително ли? — учудено възкликна детето. — Значи да ги прочетем сега веднъж и после още веднъж наесен? Това едва ли ще ми помогне. Аз чета ужасно.

— Няма да е така, когато се научиш да го правиш правилно.

— Но на мен ми отнема цяла вечност да прочета книгата дори веднъж — отново опита момиченцето.

— Ще променим това, след като намериш най-удобния за себе си начин.

— Но откъде да знам какви книги ще чета наесен, след като не ми е известно дори къде ще ходя на училище?

Оливия обясни какво е положението. Санди имаше отговор и на това:

— Ще вземем списъка с книгите от училището, в което е учила, а също и от „Кеймбридж Хийт“ и от още няколко частни училища. Част от книгите ще се повтарят. Ще работим върху тях. Повечето от заглавията, които се препоръчват за четене на това ниво, са подходящи за обучение чрез визуализация. А върху речника можем да работим с помощта, на която и да е книга.

— Речникът ми е ужасен — проплака Тес. — Не умея и една дума да напиша правилно.

— Сериозно? — попита Санди. Отвори чантата си и извади отвътре някаква книга. — Използваме тази книга в пети клас в нашето училище.

— Не мога да чета книга за пети клас. Още не съм стигнала дотам.

Санди отвори книгата наслуки, постави я пред Тес и посочи:

— Знаеш ли коя е тази дума?

— Рибар — каза детето.

— Ааа. Видя началото „ри…“ и отгатна. Думата наистина започва с „ри…“, но не е рибар.

— Видяхте ли? Не ме бива за това.

Санди успокоително покри с дланта си ръката на Тес. Отново отвори чантата си и извади отвътре тетрадка. Разгърна на чиста страница, взе молив и написа пред Тес „рицар“.

— Това е думата от книгата. Погледни я и на двете места. Еднакви ли са?

Тес сравни двете думи и кимна.

— Рицар — повтори Санди и написа думата още веднъж. — Написана, думата прилича на рибар, но всъщност обозначава съвсем различна професия.

— Воин — каза Тес.

— Точно така — окуражи я Санди и посочи с върха на молива: — Виж колко остри са двете чертички на средната буква — като копия на рицар. Сега ще ти оградя цялата дума. — Направи го, без да спира да говори. — Започваме от правата чертичка на първата буква Р, после очертаваме кръгчето й, спускаме се малко надолу, правим назъбена линия над буквата И, после две високи кули като на замък около буквата Ц, заобляме над буквата А, после пак заобляме около Р и се спускаме право надолу, минаваме под А, после под двете кули на Ц, като очертаваме тази щръкнала част, следва пак зигзаг под И, право надолу около Р и после право нагоре до мястото, откъдето започнахме. Ето, оградихме я. Погледни каква форма има.

Тес се наведе напред и погледна.

— Прокарай пръстчето си по нея — подкани я учителката.

Детето проследи контура с пръст.

— Усещаш ли формата? — попита Санди. — Усещаш ли назъбената линия на крепостната стена и двете високи кули на рицарския замък?

Тес кимна.

Санди откъсна страницата.

— В докладите на един от учителите ти пише, че умееш да рисуваш. Вярно ли е?

Момиченцето малко се поизправи на стола и отново поклати глава в съгласие.

Жената сложи откъснатата страница до празната и подаде молива на Тес:

— Нарисувай ми един рицар.

— Рицар ли? Какъв да е рицар?

— Какъвто и да е, само да е воин, както сама каза.

Докато Тес рисуваше, Санди се облегна на стола си. Разглеждаше вътрешния двор и далечните лозя. Пое си дълбоко въздух. Очевидно й беше приятно.

Когато детето остави молива, Оливия си помисли, че в сравнение с останалите учители, от Санди просто блика оптимизъм.

В погледа на Санди тутакси пробяга одобрение.

— Ау! Наистина умееш да рисуваш. Добре ще се позабавляваме. А сега напиши думата под картинката.

Тес взе молива и преписа думата от първата страница.

— А сега я огради, както направих и аз — каза Санди. — Не бързай.

Тес огради думата. Имаше своите характерни заврънкулки по ъглите — Оливия не бе и очаквала пълно подчинение, — но като цяло следваше очертанието на буквите.

Санди дръпна молива, обърна двата листа, така че момичето да няма откъде да гледа, и нареди:

— А сега напиши думата.

Тес понечи да възрази, но вдигна молива и написа думата правилно.

— Видя ли! — възкликна Санди. — Ето защо утре ще прекараш един час с мен под онова дебело старо дърво от другата страна на лозята.

— Цял час ли? — попита Тес. — В училище беше само половин час.

— Всъщност ще имам нужда от два часа дневно — заяви Санди.

— Два? — Тес метна умолителен поглед към Оливия над очилата си. — Но това е лятната ми ваканция.

— Тогава един час — примирено въздъхна Санди. — И така става.

Детето облекчено въздъхна.

 

 

Седнала на канапето до прозореца на стаята си на следващата сутрин, Оливия се усмихна, като си припомни урока от предишния ден. Тес беше покорена. Санди разбираше не само от болести, разбираше и от деца. За пръв път Оливия се почувства уверена, че е поверила дъщеря си в добри ръце. Вече не се налагаше да се борят сами с дислексията. Имаха съюзник в борбата с болестта и тя не се усещаше толкова самотна.

Облегна брадичка на коленете си. В това отношение Асконсет се оказа истинско съкровище. Престана да се тревожи, че бавно напредва с книгата на Натали. Щеше да се справи.

Нещо отдолу се размърда, някаква фигура застана в края на двора, за да съзерцава лозята при изгрев-слънце. Беше Саймън, точно навреме. Както всяка сутрин, в ръката му имаше чаша с кафе, от която се издигаше пара, макар че Оливия по-скоро си я представи, отколкото я видя. В светлината на утрото се очертаваше просто силуетът му.

Бавно огледа краката му, после стегнатите бедра и най-накрая внушителния му торс. Беше се облякъл дебело, за да се предпази от сутрешния хлад, и от това раменете му даваха представа за още по-яки. Но тя знаеше и как изглеждат те под фланелката с отрязани ръкави. Знаеше колко здрави са мускулите му.

Застина неподвижно, загледана в него. След онази първа сутрин не бе излизала повече навън. Присъствието й очевидно го дразнеше. Нямаше смисъл да му се натрапва. Освен това оттук нямаше причина да се стеснява. Можеше да го наблюдава, колкото си иска.

Разполагаше с пет минути. Толкова време му бе нужно, за да изгълта кафето си и да огледа владенията си. След това щеше да излезе от двора, да се шмугне между лозите на път за бараката и да се изгуби от взора. Този човек определено си имаше навици.

Така и стана — след пет минути той се размърда и се приготви да тръгва. Но днес не го направи. Леко извърна глава, сякаш бе чул някакъв шум, и остана заслушан. В профил тя зърна гъстите му вежди, линията на носа и брадичката. След това той се извърна напълно и застана с лице към нея.

Не може да ме вижда, помисли си тя, но не искаше да рискува. Престана да диша, остана с ръце около коленете и с брадичка върху тях и застина неподвижно. Това поне зависеше от нея. Но сърцето й биеше учестено и ударите му отекваха дълбоко в гърдите й. Хванаха ме на местопрестъплението, присмя се тя на себе си и нервно се засмя.

Не може да ме вижда, отново си каза Оливия, но се чувстваше така, сякаш я бе забелязал. Опитваше се да отгатне дали наистина е така, докато той отново се обърна и се запъти да поеме ежедневните си задължения.