Барбара Делински
Имението (2)

Първа глава

Денят започна като поредния юнски делник в Манхатън, но когато се прибра в апартамента си, в една сграда от кафяв камък в северната част на Ийст Сайд, след като бе обядвала с приятели, Сюзан Сийбринг-Малой намери в пощата шафрановожълт плик. Нямаше нужда да поглежда нито емблемата на имението в горния ляв ъгъл, нито елегантния почерк върху плика, за да разбере, че писмото е от майка й. Пощенската марка от Асконсет Роуд Айланд, и ароматът на фрезии, любимите цветя на Натали, не оставяха никакво съмнение в това.

Сюзан събу обувките си „ферагамо“ и сви пръсти в недоумение. Последното, от което се нуждаеше, бе писмо от майка й. Реши да го прочете по-късно. И без това й бе достатъчно неприятно.

А чия е вината? — запита се с някакво необяснимо раздразнение. На Натали. Тя живееше като по книга и правеше всичко точно както трябва. Беше най-всеотдайната съпруга, която познаваше, и се бе превърнала в образец за подражание за самата нея. Сюзан също стана предана съпруга. Когато феминизмът излезе на обществената сцена, тя вече бе дотолкова отдадена на грижи за Марк и децата, че не й остана време за собствена кариера. Сега децата й бяха пораснали и не се нуждаеха от напътствията й, а Марк бе наел прислуга, за да се занимава с дреболиите, които преди бяха нейна грижа. Понякога все още го придружаваше по време на пътуванията му и той твърдеше, че присъствието й му доставя радост, но в действителност нямаше нужда от нея. Всичко беше просто фасада. Нищо повече.

Вече имаше време за себе си. Не й липсваше и ентусиазъм. Но, за бога, та тя бе на петдесет и шест години. Доста напреднала възраст за началото на кариера.

Чудеше се какво друго й остава, докато вадеше от пощенската кутия новите каталози и се настаняваше в креслото до прозореца към вътрешния двор. Нищо, освен „Ниймън Маркъс“, „Блумингдейл“, „Хамахер Шлемер“ и усещането, че по някакъв начин някъде е изпуснала последния влак.

Бих могла да поговоря с майка си за това, иронично си помисли, като че ли Натали би проявила съчувствие към скуката или пък би разбрала безпокойството й. А дори и да го стореше, Натали не обичаше да обсъжда проблемите. Говореше за облеклото. За тапетите. За официалната кореспонденция върху релефна хартия. Натали бе специалист по добрите обноски.

Същото се отнасяше и за Сюзан. Но на нея всичко това й бе омръзнало. Беше скучно. Беше дребнаво. Беше безполезно като рибената супа, която бе сготвила предния ден, преди да си спомни, че Марк има ангажимент за вечеря, или като огромното количество ордьоври и сладкиши, които през последните шест месеца бе приготвяла и замразявала за гости, които така и не се появяваха. Като се размисли за храна, ако Натали й изпращаше менюто за есенния празник на плодородието в имението, Сюзан щеше направо да се разкрещи.

Готова за битка, стана от креслото и взе жълтия плик от масата в хола. Често получаваше писма от майка си. Натали никога не забравяше да й изпрати статии за едно или друго вино, произведено в Асконсет, или пък лична писмена похвала от някой винар от Калифорния или от Франция, макар Сюзан изобщо да не се интересуваше от тях. Лозята бяха гордостта и радостта на родителите й, не нейните. В продължение на дълги години се бе опитвала да ги убеди в това. Усилията им да я въвлекат в бизнеса по някакъв начин бяха поовехтели, както повечето от останалите неща в живота й.

Но този плик беше различен. Имаше любимия на Натали солиден вид, но цветът му — тъмножълто със синьо мастило — беше съвсем различен от обичайния цвят на слонова кост и бургундскочервено на пощата от Асконсет. Освен това писмото не бе адресирано само до Сюзан. Върху плика пишеше, че е за господин и госпожа Марк Малой, при това с калиграфски изписани букви, което също бе отклонение от стила на Асконсет.

Сюзан притеснено подържа плика няколко минути и си мислеше, че съдейки по последните им няколко разговора с Натали, очевидно ставаше нещо. Думите й звучаха оптимистично, изтъкваше как Асконсет се възстановява след смъртта на Алегзандър, но звучеше някак… разтревожена. Неведнъж Сюзан усещаше, че Натали премълчава нещо, но не полюбопитства, тъй като не искаше да се замесва във винарския бизнес. Реши, че притеснението сигурно е неизменна част от траура. Сега внезапно се запита дали съществува връзка между този плик и въпросното напрежение.

Отвори плика и отвътре извади също такава жълта картичка.

„Натали Сийбринг и Карл Бърк имат удоволствието да ви поканят на сватбеното си тържество, което ще се проведе в неделя преди Деня на труда^[1] от 16.00 ч. в Голямата къща на лозя и винарни Асконсет.“

Сюзан се намръщи и препрочете текста. Сватба ли?

Поразена, прочете поканата за трети път, но очевидно не беше сбъркала. Натали се омъжва повторно? Направо невероятно! При това за Карл? Още по-невероятно. Карл Бърк беше управител на имението от тридесет и пет години. Беше неин работник, земен човек със скромни средства, който изобщо не можеше да се мери с Алегзандър Сийбринг — бащата на Сюзан и съпруг на Натали цели петдесет и осем години, починал само преди шест месеца.

О, да. Сюзан знаеше, че през последните няколко месеца Карл бе неоценим помощник на майка й. Натали често го споменаваше — особено напоследък. Но да говориш за един мъж е едно, а да се омъжиш за него — съвсем друго.

Дали не беше някаква шега? Едва ли. Дори и да си падаше по шегите, а Натали изобщо не беше такава, никога не би направила нещо толкова безвкусно.

Сюзан обърна картичката с надеждата да намери някакво обяснение от майка си, но такова нямаше.

Препрочете думите за четвърти път, но не й остана друг избор, освен да ги приеме за истина, и се почувства дълбоко засегната. Човек не съобщава толкова важни новини на дъщеря си само с една официална покана — освен ако не се е отчуждил достатъчно, а случаят с Натали и Сюзан не беше такъв. Разговаряха по телефона всяка седмица. Виждаха се през месец. Наистина не споделяха помежду си. Отношенията им не бяха такива. Но независимо от това, Сюзан не можеше да си обясни защо Натали не я бе предизвестила за отношенията си с Карл — освен ако Натали не го бе направила по характерния за нея заобиколен начин чрез честото му споменаване в разговора.

Може би това бе убягнало на Сюзан, но със сигурност не би отминала споменаване за сватба. Такова просто нямаше. Поне официално Натали все още беше в траур.

Сюзан прочете поканата за последен път. Все още поразена и изпаднала в недоумение, вдигна слушалката на телефона.

 

 

В коридора на малка тухлена къща в колониален стил във Вашингтон, окръг Колумбия, Удли Парк, един жълт плик, досущ като получения от сестра му, лежеше върху купчината поща под процепа във вратата, когато Грег Сийбринг се прибра у дома този следобед. Отначало той не го забеляза. Видя само купчината, която бе прекалено голяма, за да представлява пощата, получена само през този ден. Бе отсъствал от къщи цели три. Сигурно това бяха писмата от целия период, но къде беше жена му?

— Джил? — провикна се той. Разхлаби вратовръзката си и тръгна да я търси. Не беше в дневната, нито в кухнята, нито в кабинета. Качи се на горния етаж, но и в двете спални нямаше никой. Объркан, спря се на горната площадка на стълбището и се опита да си припомни дали съпругата му планираше нещо. Ако е така, със сигурност не му бе казала. Не бяха се чували по време на пътуването. Той непрекъснато беше в движение, излизаше от хотела рано сутрин и се връщаше късно, твърде изморен, за да разговаря по телефона. Наистина се зарадва, че успя да хване ранен полет за дома. Помисли си, че тя сигурно ще се зарадва.

Как ли пък не! Дори не си беше у дома.

Трябваше да й позвъни.

Но, по дяволите, тя също не се бе обаждала.

Изведнъж усети как умората го връхлита и слезе долу да вземе сака си. Но едва го вдигна от земята и отново го пусна долу, взе само компютъра си и пощата. Наистина беше твърде много.

Чудеше се дали Джил не е отишла да посети майка си. От доста време се канеше да го направи.

Той стовари писмата върху кухненския плот, свърза компютъра с телефона и го включи. Докато чакаше, избута на една страна маловажните писма, а сметките — на друга. Повечето останали писма лесно идентифицира по адреса на подателя. Имаше едно от Избирателния комитет на Майкъл Бонър, негов приятел, който се кандидатираше за Сената и най-вероятно искаше пари. Друго писмо беше от приятелка на Джил от колежа, трето имаше марка от Акрон, Охайо, където живееше майката на Джил, и сигурно бе изпратено, преди жена му да замине. Но имаше едно с още по-позната марка и с още по-познат аромат.

Той вдигна жълтия плик и пред очите му изникна образът на майка му. Силна, грациозна, умна и надменна.

Но цветовете на лозарското имение бяха слонова кост и бургундскочервено. Тя винаги използваше тях. Асконсет беше нейната същност.

По теглото на плика отсъди, че вероятно съдържа някаква покана. Нищо чудно, тържествата бяха стихията на Натали. Но и самият Алегзандър Сийбринг обичаше разточителните тържества и кой би могъл да му се разсърди? Не беше някой префърцунен джентълмен. Неведнъж беше кръстосвал лозята, облечен в джинси и избеляла риза, рамо до рамо с управителя си. Ако не правеше това, през другото време обикаляше по света, за да разнася името на Асконсет, и упоритият труд в крайна сметка му се отблагодари. След години борба Асконсет започна да му носи приличен доход. Беше си заслужил правото да се забавлява.

Натали умееше да организира забави. Беше в стихията си, докато даваше разпореждания на доставчиците, музикантите и цветарите. Всяка година в Асконсет се провеждаха два празника — за посрещане на пролетта и в чест на гроздобера. Тази година бяха пропуснали пролетното тържество, защото бе твърде скоро след смъртта на Ал, но очевидно това никак не се нравеше на Натали. Тя не обичаше да носи черно — в гардероба си нямаше нито една черна рокля и в действителност й се наложи да си купи специално за погребението.

Сега, само шест месеца по-късно, тя отново влизаше във форма. Грег не бе сигурен дали го одобрява. Някак не му се струваше редно това да е толкова скоро след смъртта на съпруга й — неговия баща — и при несигурното бъдеще на Асконсет.

Натали искаше Грег да поеме управлението на имението. Не бе изразила това явно, но той въпреки това й бе дал отговора си. Не. В никакъв случай. И дума не може да става.

Чудеше се дали тя ще успее да намери купувач и внезапно се запита тържеството не цели ли да представи този купувач. Не, щеше да му каже предварително. А може би не. Той съвсем ясно бе изразил отношението си към имението. Занимаваше се с проучване на общественото мнение. Три седмици в месеца беше на път и работеше с клиенти. Имаше свой собствен бизнес и се справяше доста добре. Производството на вино бе страст на баща му, а не негова.

Но не бе и напълно безучастен наблюдател. Ако Натали успееше да продаде Асконсет, щяха да получат пари, от които половината в крайна сметка бяха за него. В този смисъл бе належащо да се запознае с евентуалния купувач. Не искаше майка му да продаде имението под стойността му.

Пусна плика върху плота, придърпа компютъра и набра паролата си.

Но пликът продължаваше да привлича вниманието му. Любопитен да узнае какво е намислила Натали, той отново го взе, отвори го и измъкна картичката отвътре.

„Натали Сийбринг и Карл Бърк имат удоволствието да Ви поканят на сватбеното си тържество, което ще се проведе в неделя преди Деня на труда от 16.00 ч. в Голямата къща на лозя и винарни «Асконсет».“

Премигна невярващо срещу поканата.

Сватбено тържество ли? Майка му и Карл? Майка му и Карл? От къде на къде?

Натали беше на седемдесет и шест години. Сигурно разсъдъкът й вече не бе толкова бистър, поклати глава той. Ами Карл? Вероятно бе с няколко години по-възрастен от нея. Той пък какво бе намислил?

Карл работеше в имението, откакто Грег се помнеше. Алегзандър го смяташе за свой приятел. Но един приятел никога не би отмъкнал съпругата на друг само шест месеца след смъртта му. Още по-нередно пък бе една вдовица толкова бързо да се омъжи за първия срещнат.

Разбираемо бе след смъртта на Алегзандър Натали още повече да разчита на Карл. Грег смяташе, че е нормално напоследък тя често да споменава името на бившия управител. Осъзна, че тези подмятания винаги са били хвалебствени. Изглежда, не бе успял да разбере какво се крие зад всичко това.

Любов? Секс? Не бяха ли малко старички за това? Грег беше на четиридесет години и сексът все по-малко го интересуваше. Сексът изисква усилие, ако го правиш както трябва. Може би те не го правеха като него. Дявол го взел, смущаваше се дори задето мисли за майка си по този начин. Но… с Карл? Та той беше старец!

Но вероятно доста хитър. Сигурно беше хвърлил око на имението. Нали се пенсионира и остави управлението в ръцете на сина си? Възможно е това да бе дело на Алегзандър, но Карл бе в имението твърде отдавна, за да няма право на глас относно това кой ще поеме оттук нататък. Вероятно искаше Саймън да получи имението. Може би сватбата му с Натали бе начин да си осигури това.

Грег трябваше да позвъни на Натали, но никак не му се искаше. Какво бе в състояние да й каже: не искам имението, но и не желая да остане в ръцете на Саймън?

Редно би било най-напред да се обади на Сюзан. Тя се виждаше с Натали много по-често от него. Редно е да знае какво става.

Но и това не му се искаше да прави. Сюзан беше шестнадесет години по-голяма от него. Бяха брат и сестра, но никога не се бяха чувствали близки.

Грег тихо изруга и разкопча яката на ризата си. Нямаше нужда от това. Нуждаеше се от почивка и в действителност я беше планирал. Така че за посещение в Асконсет преди Деня на труда изобщо не можеше да става и дума. Щеше да ходи за риба на север, чак в Онтарио. Вече беше направил резервация.

Джил не беше особено доволна. Ако оставеше на нея, тя би избрала Асконсет. Там и харесваше. Или поне така му се струваше. Напоследък му бе трудно да прецени. Джил очевидно изживяваше някаква „криза“. Беше станала по-мълчалива от обикновено. Дали не беше кризата на средната възраст, зачуди се той. На тридесет и седем години?

Не искаше да размишлява за проблемите на жена си, но тази мисъл го ангажираше повече, отколкото сватбата на Натали и Карл. Ще се заеме с това по-късно. Той прекоси кухнята и отвори вратата на гаража. Колата на Джил я нямаше, което означаваше, че сигурно бе паркирана на летището. Реши, че най-вероятно е отишла да посети майка си. След това му хрумна нещо. С надеждата да узнае онова, което я измъчва, и с мисълта, че писмото на майка й може да му помогне — винаги можеше да каже, че го е отворил случайно заедно с останалата поща, — той разпечата плика и измъкна отвътре прилежно сгънат лист хартия.

Скъпи Грег…

Скъпи Грег. Писмото от тъща му не бе до Джил. Беше до него. Той хвърли поглед на адреса. Изобщо не пишеше името на Джил. Писмото беше изпратено до него. От Джил.

Внезапно го обхвана лошо предчувствие и той зачете.

 

 

В студиото си в гаража, зад стара бяла викторианска къща на една тясна, странична уличка в Кеймбридж, Масачузетс, Оливия Джоунс бе потънала в мечти. Често го правеше. Беше едно от предимствата на работата й.

Тя реставрираше стари снимки — занимание, което изисква търпеше, остро око и спокойна ръка. Притежаваше и трите, а освен това имаше и въображение, което й помагаше да се потопи в света на почти всяка фотография. Дори и сега, когато със сиво мастило в различни нюанси се опитваше да възстанови нечие изтрито лице, тя се намираше вътре в снимката заедно със семейство работници имигранти, живели в Калифорния в началото на трийсетте години. Голямата депресия вече бе обхванала страната. Животът бе труден, а храната — оскъдна. Децата работеха дълги часове заедно с родителите и дядовците си на полето и в градините, където имаше нужда от работна ръка. Започваха деня мръсни и го завършваха още по-омърляни. Лицата им бяха мрачни, бузите им — хлътнали, а очите — огромни и трескави.

Всички седяха заедно на верандата на паянтова барака. Оливия мина покрай тях и влезе вътре. Беше тясно, но практично. Леглата бяха наредени покрай стените, а в средата бе разположена печка с дърва и няколко стола. Въздухът миришеше на прах и на усилна работа, но имаше и още нещо. Върху масивната маса отстрани лежеше току-що изпечен хляб, ароматен и топъл. Върху печката къкреше яхния. На рафта имаше най-различна очукана посуда и ламаринени чинии и чаши. Сигурно тропаха, докато семейството се хранеше. Вече дори чуваше звука.

Оливия се върна на верандата и бе радушно посрещната, сля се с групата, както всички те бяха свързани помежду си. Докосваха се — с ръка, с рамо, с буза. Девет души от три различни поколения, които оцеляваха в суровото си ежедневие, като намираха утеха в семейството. Не притежаваха почти нищо, имаха само близките си.

Оливия беше на тридесет и пет години. Имаше дъщеря на десет години, работа, апартамент с телевизор и видео, компютър, автоматична пералня и сушилня. Имаше и кола. Имаше дрехи с марката на „Патагония“, обувки „Ел Ел Бийн“ и един „Никон“, който беше доста стар и здрав и струваше немалко пари.

Но, господи, колко завиждаше на тези пришълци за близостта помежду им.

— Били са трудни времена — разнесе се до рамото й дрезгав глас.

Вдигна поглед и видя шефа си — Отис Търман, който навъсено се взираше в снимката. Беше една от наскоро откритите фотографии и се смяташе, че е дело на Дороти Ланг. Музеят „Метрополитън“ в Ню Йорк им беше възложил реставрацията и Оливия се бе заела с нея.

— Били са някак по-простички времена — отвърна тя.

— Отстъпвам ти ги, като толкова ти харесват — изсумтя той. — Аз си отивам. Заключи на тръгване.

Той се отдалечи, като тътреше крака много по-малко, отколкото може да се очаква от седемдесет и пет годишен човек, но Отис непрекъснато менеше настроенията си и това го поддържаше във форма. През целия ден бе раздразнителен, но Оливия работеше при него вече пет години и се бе научила да не го приема лично. У Отис дремеше нереализиран Пикасо, един несбъднат художник, който винаги щеше да бъде по-добър в реставрацията, отколкото в творческото съзидание. Но надеждата умира последна, дори и на тази възраст. Отново се бе отдал напълно на четките и платното — само седем седмици преди да се пенсионира, нещо, което очакваше с нетърпение.

За разлика от Оливия, той броеше дните.

Все й съобщаваше колко време остава, а тя се правеше, че не чува.

„Ние сме добър екип“, казваше тя.

„Твърде стар съм“, отвръщаше той.

Тъкмо това привлече интереса й към семейството имигранти. Възрастният човек на снимката беше толкова побелял, че в сравнение с него Отис изглеждаше като младеж, но онзи не се отказваше, беше си там, част от цялата група.

Днес нещата стояха иначе. Хората се изхабяваха — и нищо чудно. Всички живееха на високи обороти и можеха да разчитат единствено на себе си. Оттеглянето на Отис безпокоеше Оливия: представяше си го как седи самичък ден след ден с четките и боите си, които не е в състояние да използва така, че да задоволи собствените си високи изисквания, а около него няма жив човек, с когото да се позаяде. Нямаше да бъде щастлив.

Грешиш, Оливия. Той има приятели в артистичните среди и доста спестени пари. Ще си живее съвсем добре. Ти ще загазиш.

Най-сетне бе открила призванието си. Реставрирането на стари снимки бе напълно естествено занимание за добър фотограф с усет към изкуството — тя притежаваше и двете, макар да й отне известно време, за да го установи. Целият й живот премина в поредица от проби и грешки. Бе работила като сервитьорка. После като продавачка на рекламирани по телевизията стоки. Сетне в магазин за дрехи. Започна да продава фотоапарати доста по-късно и едновременно с това откри, че й доставя удоволствие да снима. След това се появи Тес. Последваха краткотрайни ангажименти, чиракуването при професионален фотограф и работата на свободна практика за един музей, който й възложи да заснеме експозициите му. И след това Отис.

За пръв път в живота си Оливия наистина обикна работата си. От всичко, с което се бе захващала досега, реставрацията на снимки й се удаваше най-добре. Можеше да прекарва часове наред, надвесена над тези късчета от миналото, запазили уханието на отминалото време, и да тъне във величието им. За нея миналото криеше много повече романтика, отколкото настоящето. Искаше й се да бе живяла тогава.

И понеже това бе невъзможно, работата при Отис й допадаше и чувството бе взаимно. Малцина хора в живота й я бяха изтърпявали за цели пет години. Стига да понасяше промените в настроенията му, той признаваше, че тя се справя много по-добре от повечето предишни помощници.

Всъщност той искрено я харесваше. Голямата снимка, закачена на стената, го доказваше. Беше я направил предишната седмица, когато Оливия се бе появила на работа с ужасно къса коса. Беше се подстригала сама в пристъп на раздразнение от дългата коса в мъчителната жега. Съжали още в следващия миг. Един бръснар заличи част от пораженията, но въпреки това се яви на работа с огромна сламена шапка, която Отис незабавно свали от главата й.

Бог да го поживи, задето каза, че я харесва с къса коса, защото й придавала безгрижен и весел вид, и веднага се зае да я запечата върху филмова лента. Тя стоеше пред най-обикновена бетонна стена, облечена в дълга рокля с презрамки, с щръкнали от сандалите пръсти и момчешка прическа. Чувстваше се на показ, някак неловко и понеже не бе свикнала да се намира пред обектива и се смущаваше заради косата си, бе обгърнала тялото си с ръце и бе заровила брадичката си в тях.

Отис бе използвал светлината, ъгъла и фокуса, за да я направи да изглежда грациозна, а не слаба; развълнувана, а не засрамена. Бе придал на лъскавите кичури на късата й пясъчноруса коса елегантен вид, а на кафеникавия лак на пръстите на краката й — нещо екзотично. Кафявите й очи изглеждаха огромни на нежното лице. По някакъв начин бе успял да я направи красива.

Погледът й се плъзна от тази снимка към друга, забодена до нея, и усмивката й стана по-широка. Бе правена миналото лято и до нея се виждаше деветгодишната Тес. Двете бяха облечени като танцьорки от някой бар в Додж Сити от времето на Дивия запад. Отис заклейми снимката като най-долнопробна комерсиална фотография, но двете се бяха издокарали така заради маскарада, на който бяха ходили. Това лято щяха да се нагиздят като дами от епохата на кралица Елизабет — стига да са в състояние да си позволят още един уикенд на морския бряг. След спирането на детските надбавки средствата им бяха станали по-оскъдни. Започваха да усещат това все по-осезаемо.

Джаред Старк я бе предал по всички възможни начини. Би трябвало да я обича. Освен това би трябвало да обича детето им. И най-накрая, би трябвало да й помага да осигури дом и грижи за това дете. А какво направи той? Умря.

Иззвъня един часовник. Оливия го спря и опита да се освободи от гнева, който бе изместил скръбта й. Тес беше обичта на живота й, а часовете в училището й скоро щяха да приключат. Затвори шишенцата с мастилата, изми четките си и внимателно прибра в шкафа снимките, които вероятно бяха правени от Ланг. Разтреби офиса, сложи в куфарчето си документи, върху които щеше да поработи вкъщи, и на излизане се сблъска с пощальона.

Личната кореспонденция на Отис и сметките подреди в една купчина, а адресираните до студиото — в друга. Сред по-големите писма бяха брошура от някакъв супермаркет, пратка от Американския институт за консервация и реставрация на исторически документи и произведения на изкуството и седмичният брой на списание „Таим“. Най-отдолу в тази купчина имаше голям кафяв плик.

Оливия погледна името на подателя и усети как я залива вълна от удоволствие. Етикетът върху плика беше с цвят на слонова кост и имаше емблема в бургундскочервено — елегантно и пестеливо изображение на грозд, чиито зърна се изсипват от една винена чаша. Под него се мъдреше стилизираният надпис, който вече й бе до болка познат и който гласеше: Лозя и винарни Асконсет, Асконсет, Роуд Айланд. Адресът беше написан на ръка с традиционния и също толкова познат почерк на Натали Сийбринг.

Оливия поднесе големия плик към носа си, затвори очи и вдиша. Вече познаваше аромата на фрезии толкова добре, колкото и почерка. Изисканост, която извикваше представата за благополучие и сърдечност. Наслади му се за миг, прекоси стаята и се приближи до голямата маса, където лежеше последната купчинка снимки за Сийбринг. Бяха направени в началото на петдесетте години и се нуждаеха от различна реставраторска намеса, но вече бяха напълно готови. А ето че пристигаше и нова пратка. Натали бе преценила времето съвсем точно.

Оливия никога не бе виждала тази жена, но имаше чувството, че я познава много добре. Снимките разказваха най-различни истории, а онова, което премълчаваха, Оливия съчиняваше сама. През двайсетте години Натали е била красиво дете, през трийсетте — зашеметяващо красива девойка. През четирийсетте е била свенлива булка на храбър войник, а през петдесетте — усмихната майка на две прелестни деца. От снимките личеше, че се облича с вкус и живее в красива къща. Независимо дали на снимките се виждаше салон с прекрасен ориенталски килим, елегантно тапицирано канапе някъде в средата на стаята, оригинална картина на стената или градина, оградена от буйни храсти, които създаваха усещане за цвят дори на черно-бялата снимка, цялостният фон говореше за живота на едно преуспяващо семейство от винарския бизнес.

Не можеше да ги сбърка с изтормозеното семейство имигранти. Разбира се, тези снимки нямаха художествената стойност на фотографиите на Дороти Ланг, но Оливия следеше развитието на това семейство от месеци и се чувстваше съпричастна. Привличаха я благоденствието и спокойствието. Хиляди пъти си бе представяла, че е част от семейство Сийбринг.

Историята на собствения й живот се намираше на светлинни години от онова, което бе видяла на снимките на семейство Сийбринг. Не познаваше баща си. Майка й дори не знаеше кой е той. Оливия се бе родила вследствие на случайна, предизвикана от алкохола любовна авантюра в новогодишната нощ на една уличка недалеч от Таймс Скуеър в Манхатън. По онова време майка й — Керъл Джоунс, била на седемнадесет години.

Феминистките биха могли и да го нарекат изнасилване, но когато няколко месеца по-късно Керъл най-сетне разбрала, че е бременна, проявила достатъчно непокорство и дързост, за да заяви на родителите си, че детето е заченато с любов. За тези набожни хорица бременността й била прекалено голяма дързост и я лишили от наследство. Тя им отвърнала със същото — предсказуемо дръзка и непокорна, напуснала дома си, като взела в наследство единствено името — Джоунс.

Това не помагаше на Оливия кой знае колко. Във всеки телефонен указател имаше цели страници с името Джоунс. А в телефонния указател на Ню Йорк страниците бяха десетки. Не стига, че не успя да открие баба си и дядо си, ами вече не можеше да намери и майка си. Оливия също се местеше от място на място, но винаги оставяше подире си следа от трохички, на която можеха да завидят дори Хензел и Гретел, но нито един от близките й не я потърси. Очевидно на никого не му пукаше, но това си беше за тяхна сметка. Оливия може и да не струваше бог знае колко, но не и Тес. Тя бе истинско съкровище.

За нещастие, загубата засягаше и двете страни. Тази празнина в живота й означаваше, че Тес и Оливия на практика нямат други близки. Двете бяха съвсем самички на света, което не бе съвсем лошо. Оливия постепенно свикна с тази мисъл. Беше сигурна, че ще успее да се справи.

Разбира се, това не й пречеше да мечтае, а напоследък все си представяше, че е роднина на Натали Сийбринг. Наистина да я смята за своя баба беше малко попресилено, но на по-старите снимки от Асконсет имаше една жена, която можеше да бъде бабата на Оливия поради беглата прилика между нея и Керъл. Оливия не бе виждала жената на нито една снимка от Асконсет, правена след войната, но това бе лесно обяснимо. Може тя да е била доброволка в армията, да се е влюбила в някой военен и да се е установила в Ню Йорк. Съпругът й може да е бил строг военен, който обича да диктува правилата, или пък да е бил болезнено ревнив и да й е забранил да поддържа връзка със семейството си. Ето защо я нямаше на снимките.

Но ако жената беше сестра на Натали, значи Натали би трябвало да бъде нейна леля. Ако пък двете бяха само братовчедки, кръвната връзка също бе налице.

Оливия погледна часовника. Трябваше да отиде да прибере Тес. Вече бе крайно време.

Но изкушението от новия пакет бе твърде силно и тя не успя да устои. Отвори плика и надникна вътре. Ароматът на фрезии стана още по-силен. Избута настрани придружаващата бележка и пред погледа й се появиха няколко десетки снимки. Повечето бяха двадесет и пет на двадесет сантиметра и черно-бели. Под тях имаше светложълт плик.

Оливия любопитно го извади. Върху плика се мъдреха името и адресът на Отис, но бяха изписани калиграфски, а не с почерка на Натали. Оливия реши, че Натали организира празненство, и се зарече да отиде като придружителка на Отис. Не й пукаше какво ще си шушукат хората зад гърба им. Искаше да види Асконсет. Искаше да се запознае с Натали.

Постави поканата върху бюрото на Отис заедно с личната му кореспонденция, но после бързо я взе оттам и я върна в пакета със снимките. Той щеше да се появи чак на следващата сутрин. Искаше й се поканата да постои в дома й поне една нощ.

Пъхна пакета в куфарчето си, за последен път огледа офиса, излезе и заключи вратата. Последната пратка със снимки от Натали щеше да бъде малката й награда тази вечер, след като приключеше с всичко останало.

Предвкусвайки предстоящото удоволствие, тя почти летеше по тесните улички, от двете страни, на които плътно една до друга се извисяваха къщи и дървета и се виждаха паркирани автомобили. Юнският въздух беше неподвижен и топъл. Пристигна в училището на Тес, обляна в пот и с цели десет минути закъснение.

Повечето деца си бяха тръгнали. Само няколко бяха останали на игрището, но те бяха погълнати от заниманието си. Тес стоеше самичка в единия ъгъл на училищния двор, рамото й бе приведено под тежестта на раницата, едното й стъпало бе извито навътре, очилата й се бяха смъкнали до средата на нослето, а върху лицето й бе изписано отчаяно изражение.