Барбара Делински
Имението (29)

Двадесет и осма глава

Саймън прекара по-голямата част от нощта в кабинета си. Налагаше се да прегледа последните новини, пристигнали по факса, и да разгледа най-новите снимки на бурята, направени от сателита. Разпрати съобщения по електронната поща до свои колеги в Маями, Атланта и Чарлстън, но в отговорите им имаше повече съчувствие, отколкото съвети. Почти нищо не можеше да се каже и още по-малко — да се направи.

И той се притесняваше. Тревожеше се за лозите. Безпокоеше се за реколтата. Вълнуваше го съдбата на Асконсет десет години напред. Загрижен бе и за съдбата на Оливия.

Поспа час-два на канапето в кабинета си и се върна в къщата си в ранните часове на утрото, за да затвори капаците на прозорците и да си вземе душ. Котетата щъкаха навсякъде. Докато си правеше кафе, едва не се препъна в две от тях, които си играеха в кухнята. Взе едното — Оливър, най-малкото животинче от котилото: толкова топличко и меко, с глуповат вид, две щръкнали уши и с такива огромни доверчиви очи, че почти му се прииска да задържи при себе си малкия разбойник.

Но котенцата се превръщаха в котки, а котките умираха. Стигаше му и привързаността към Бък. Не искаше да свиква и с малките.

Поправка. Не искаше да свиква още повече с малките.

Напоследък явно за него възникваше проблем с привързването. Чудеше се какво ли означава това. Карл му беше казал, че ще разбере, когато моментът настъпи, но нещата не бяха толкова прости. Добре де, можеше да задържи едно или две котета, ако поиска. Но не можеше да задържи Оливия и Тес, ако твърдо бяха решили да си заминат.

Щом отново се озова навън, вятърът отвя от главата му всички останали мисли, освен тези за урагана Клое. Той се придвижваше по график. Разликата беше чувствителна — дори и само в сравнение с изминалия час. Над главата му клоните на дърветата се клатеха много по-силно от преди. Слънцето бе изгряло, но небето си оставаше почти черно.

В кабинета си прочете последните съобщения по факса с все по-нарастващо изумление. Бързо извика на екрана снимките от радара. Прочете двете писма, които бяха пристигнали по електронната поща.

Източниците му бяха единодушни, но новините не бяха добри.

 

 

— Той е сух — все още невярващо съобщи той, когато влезе в кухнята. Трябваше да приложи сила, за да затвори вратата под напора на вятъра.

Оливия режеше пъпеш. Спря, обезпокоена от разтревожения му поглед.

— Кой е сух?

— Ураганът. Сблъскал се е с друга буря и се е извалял.

Сюзан престана да разбива тестото за палачинки.

— А вятърът намалял ли е?

— Не, по-силен е от всякога. — Леко изпотен, той прокара пръсти през косата си. — Сух ураган. Направо невероятно. Чувал съм хората тук да разказват за тях, но никога не съм виждал подобно нещо. Някои ги наричат урагани столетници, от което става ясно колко рядко се появяват.

— Това, че ураганът е сух, по-добре ли е или е по-зле? — попита Оливия.

— Нито едно от двете. Просто се налага да се справяме със съвсем различни проблеми. Няма защо да се притесняваме, а проливните дъждове ще овлажнят лозите прекалено много и че зърната ще се разпукат. Но е възможно листата да се задушат.

— Да се задушат ли?

— При сух ураган — зае се да обяснява той, а в гласа му се прокрадна паника — вятърът предизвиква вълнение в океана. Без достатъчно дъжд, който да задържа солената вода на мястото й, тя се разнася заедно с вятъра. Докато ураганът утихне, листата на лозите ще са покрити с пласт сол. Порите им ще се запушат и те няма да могат да дишат. Ще изсъхнат и ще загинат. А листата са кръвоносната система на лозата. Без тях гроздето няма откъде да си набавя захар и няма да узрее. За нас сезонът ще приключи дотук.

— Но гроздоберът е само след месец — като отзвук от неговата тревога се обади Сюзан.

— Нима не знам — промърмори той.

— Какво е възможно да се направи? — попита Оливия.

— Все нещо можем да сторим. Не бива да позволиш всичко да свърши просто ей така.

— Ще се наложи да измием гроздето — каза той, пресегна се към телефона и набра някакъв номер. — Веднага щом вятърът утихне достатъчно, за да се успокои океанът, ще излезем навън с маркучи и ще измием всяко едно листо.

Оливия и Сюзан се спогледаха. Нямаше никакво съмнение, че става дума за огромна работа.

— На кого звъниш? — попита Сюзан.

— На пожарната — отговори Саймън, после наклони глава и заговори в слушалката. — Джак? Обажда се Саймън Бърк. Съобщиха ми, че ураганът е сух. Веднага щом утихне, ще имаме нужда от вашата помощ тук можете ли да ни съдействате?

 

 

Пожарната бе само едно от местата, където се обади Саймън. Докато нагъваше палачинките толкова бързо, колкото Сюзан успяваше да ги приготви, той позвъни на всеки свой познат от околността, който притежаваше автомобил, здрав гръб и маркуч.

Явно с всеки следващ разговор набираше все повече сила, а нищо чудно и да се дължеше на храната. Оливия му сипа допълнително портокалов сок и кафе и дори му намаза с масло и конфитюр последните палачинки, които изяде, защото бе твърде зает с телефонните разговори. След това Саймън тръгна.

Вече всички бяха станали, телевизорът беше включен, а от вятъра затворените капаци на прозорците тракаха.

Тес не се отделяше от Оливия, защото шумът и необичайната тъмнина я плашеха.

Натали се тревожеше за Карл, който помагаше на Саймън да наберат доброволци за измиването на лозите, след като бурята утихне, и не се отделяше от телефона.

Грег оставаше извън всякакви групи, взираше се в монитора на портативния си компютър, замислен и сдържан.

Сюзан готвеше с бясна скорост, а всички ядяха. Едва бяха закусили, когато тя извади от печката кекс, за да залъже глада им, докато стане обедът, който щеше да се състои от португалска рибена яхния и ръчен хляб. Едва бяха измили, избърсали и прибрали съдовете, когато тя пъхна в печката пилетата. Ароматът на чесън и мащерка тъкмо бе започнал да се разнася из кухнята, когато Саймън и Карл влетяха през вратата, а зад гърба им се разнесе воят на вятъра.

Оливия разбираше облекчението, което се изписа върху лицето на Натали. Самата тя изживяваше истински кошмар, докато си представяше двамата мъже вън в бурята: някакво дърво се стоварва върху пикапа, къса се някаква жица и те изгарят живи, докато прекосяват ометените от вятъра улици на града, или пък могъщ порив на вятъра ги издухва от пътя и ги запокитва бог знае къде. Сега, когато ураганът Клое ги бе връхлетял с пълната си сила, тя се почувства по-добре, когато и двамата се прибраха у дома. Усещаше се в безопасност, когато Саймън беше пред погледа й, а когато самата се чувстваше по-спокойна, можеше да вдъхне кураж и на Тес.

Сюзан свари кана прясно кафе и сервира поднос с овесени сладки, които бе успяла да изпече някъде между яхнията и пилето. На екрана на телевизора се виждаха приведени дървета, бушуващи вълни и препълнени с хора укрития. От време на време някое почукване на клон по външните стени на къщата ставаше причина котките да се изпокрият, а хората да се качат на горния етаж и да проверят дали не се е случило нещо.

Крушките примигнаха, но продължиха да светят. Няколко минути по-късно отново примигнаха. Малко преди вечеря примигнаха за трети път и угаснаха. Заедно с внезапно възцарилия се мрак дойде и изненадващата тишина — чуваха се само трополенето на капаците на прозорците и воят на вятъра.

Само след няколко минути бяха раздадени фенерчетата и бяха запалени ветроустойчивите лампи. Кухнята със своето радио на батерии и топли аромати се превърна в сборно място за всички и това се стори някак познато на Оливия. Спомни си за снимката на семейството на Дъст Баул, която бе реставрирала, докато работеше при Отис — бе докосвала лицата на тези хора, бе изследвала дома им, бе завиждала на близостта помежду им.

Времето и обстоятелствата бяха различни, но и в момента ставаше свидетел на същото духовно единство. Лампите хвърляха мека жълтеникава светлина и в помещението ухаеше на вкусна храна и уют. Около нея имаше хора, които обичаше, скупчени около красива дървена маса е малък радиоприемник. Тес се облегна на нея. Тя я прегърна през раменцата. Зад нея, под прикритието на мъждивата светлина, Саймън пъхна своята ръка в нейната.

Фотоапаратът й не би могъл да улови този миг. Това бе по силите единствено на мисълта, която запазваше спомена в златна рамка за вечни времена. Беше миг, в който този малък отрязък вечност изглеждаше омаен.

Но действителността се състоеше от още множество отрязъци, които съвсем не бяха толкова идилични. Първо — лозята. Вятърът, който се блъскаше в къщата, сигурно бе причинил неописуемо големи щети на растенията. Съдбата на гроздето се криеше в равновесието. Никой член на това семейство не бе в състояние да забрави тази мисъл.

Имаше и още нещо, което не бе свързано само с набиращия сили ураган Клое. Грег оставаше дистанциран. Стоеше в една стая с останалите, но беше сам, независимо че вече не можеше да използва компютъра си. А Сюзан продължаваше усърдно да готви, но очевидно това изобщо не й доставяше удоволствие.

Дали се дължеше на загрижеността им за Асконсет? Възможно ли бе да се очаква подобно нещо точно от тях двамата, организирали живота си така, че напълно да изключат от него гроздето и виното?

Оливия не смяташе така. Предполагаше, че са прочели книгата на Натали.

От изражението на Натали съдеше, че и тя смята същото. Макар да се опитваше да изглежда храбра, когато ставаше дума за бурята, погледнеше ли към децата си, върху лицето й падаше сянката на съмнението.

Дали някой от тях обръщаше поглед назад? Нито веднъж, Оливия ясно съзираше това. Нито дори когато Натали каза нещо и всички погледнаха към нея. Ако напрежението някога бе достигало до краен предел, това бе сега.

Безпокойство, напрежение, подводни течения на нещо много лично и силно избухливо — всичко това нарасна с напредването на следобеда.

Оливия опитваше да не се пречка. Каквото и да ставаше, то си бе работа на семейство Сийбринг. Тя бе тук само временно. Отиде да почете на Тес в кабинета. Поиграха си в салона и ходиха до тоалетната заедно за морална подкрепа. Но когато отсъстваше за дълго, Натали идваше да я търси. Сюзан имаше нужда от помощта й при разчистването, а Тес се стряскаше всеки път, когато вятърът вдигнеше някоя керемида от покрива и я запращаше към къщата. Освен това Оливия искаше да бъде близо до Саймън. Трябваше да бъде в кухнята заедно с останалите.

Чуваха се предимно гласовете от радиоприемника, които пълнеха ефира с разговори, често пъти без никаква връзка с Клое, но добре дошли за отвличане на вниманието. Саймън излезе навън веднъж, но почти веднага се върна, разрошен от вятъра, опръскан с морска вода и обезсърчен, задето не бе успял да стигне до лозите.

— Добре направи, че се върна — каза Натали и кимна, но Оливия усети, че той не бе толкова сигурен. Лозите бяха неговите рожби. Беше мъчително да стои вътре — сух и в безопасност, докато те страдат.

Тя надникна през капаците, но светът се бе превърнал в непрогледна сивота. Когато се спусна здрачът, дори и тази сивота изчезна.

Вечерята премина в мълчание — по-скоро начин за прекарване на времето, отколкото нещо друго. Никой не беше особено гладен. Нали целия ден само ядяха. Задължението да прекарат около масата още един час само ги правеше още по-неспокойни. В затворената къща тегнеше задух. Виното остана недокоснато. Приборите стържеха по чиниите. Капаците трополяха. Вятърът виеше безспир.

Малко след десет часа се разрази истинската буря от чувства.

Тес беше заспала на дивана в кабинета, завита с одеяло. Джил четеше в салона. Марк решаваше кръстословица в дневната. Саймън бе излязъл навън, за да провери какво е положението с лозите.

Оливия седеше на масата в кухнята и слушаше радио заедно с Натали, когато Сюзан обви с найлоново фолио току-що изпечените бишкоти. Когато Грег влезе, за да пие вода, тя му предложи да си вземе една. Той поклати глава и се приближи към хладилника.

Сюзан остави подноса, облегна се на плота и каза, без да се обръща конкретно към никого:

— Е, май това е всичко. Готово. Какво да правим сега?

Оливия знаеше в какво се състои проблемът. Можеха да си легнат, но според радиото бурята започваше да отминава, а щом това станеше, всички трябваше да се включат в миенето на лозите. Това би могло да стане след половин час или пък след два часа. И в двата случая нямаше никакъв смисъл да си лягат.

— Можеш да почетеш — без никакъв умисъл предложи Натали, но това се оказа капката, от която чашата преля.

Сюзан я погледна право в очите.

— Четох. Прочетох книгата ти. Изчетох всяка страница, всяка дума, написана от Оливия.

Грег се обърна с гръб към хладилника — мълчалив и настръхнал.

Оливия понечи да стане, но Натали сложи ръка върху нейната и леко поклати глава:

— Остани. Имам нужда от съюзник.

— Защо ти е съюзник, ако в книгата казваш истината? — попита Сюзан. — Ако е самата истина, тя би трябвало да се брани сама.

— Истината е.

Грег зае позиция близо до сестра си.

— Няма значение дали е истината или не. И в двата случая постъпката ти е осъдителна.

Натали остана твърда.

— Защо?

— Защото, ако написаното в книгата е истина, това е признание, че си ни лъгала за живота си.

— Ти прочете ли я?

— Всяка страница. Там се разказва за живот, основан на лъжи.

Натали поклати глава:

— Не, никога не съм лъгала.

— Тогава просто си премълчавала — намеси се Сюзан.

— Не си казала цялата истина.

— А това е същото като да излъжеш — каза Грег.

— Имала си тайни.

— Държала си татко на тъмно.

Оливия се надигна.

— Мястото ми не е тук. Това е нещо между вас тримата.

— Седни, Оливия — тихо, но твърдо заповяда Натали.

Оливия се подчини.

Натали се обърна към сина си:

— А какво би трябвало да кажа на баща ти според теб? Че съм се омъжила за него за пари? Че обичам друг човек? Че ако майка ми не ме бе умолявала да се омъжа за него, съм щяла да дочакам Карл и да се омъжа за него? И какъв смисъл би имало всичко това?

— Щеше да е честно — отвърна Грег.

— А щеше ли да е по-благородно? По-продуктивно? Щях ли да накарам баща ви да се почувства по-добре? — Натали поклати глава. — Не, не мисля така. Това само щеше безвъзвратно да навреди на един брак, който в крайна сметка се оказа доста успешен.

— Успешен ли? Та той е бил основан на лъжи — настоя Грег. — Лъгала си и нас. Не си ни позволила да разберем какво се случва в действителност.

Натали извиси глас:

— И какво можех да ви доверя? Че баща ви не е никакъв бизнесмен? Че страстта му към войната го направи сляп за онова, което се случваше тук? Че нямаше абсолютно никаква представа какво да прави, когато се върна и научи, че сме останали без пукната пара?

— Не сте били без пукната пара — сряза я Сюзан. — Нали фабриките все са стрували нещо.

— Баща ви не обърна внимание на това, докато аз не му го подсказах. Беше като парализиран.

— Можеше да ни кажеш — продължи Сюзан. — Защо трябваше да научаваме всичко това от една книга?

— Защото не бях в състояние да говоря за това — отвърна Натали колкото с упрек съм самата себе си, толкова и със съжаление. — Защото е… много трудно да говориш с децата си за някои неща. Защото се чувствам зле, когато го правя. Единствената причина да го сторя е желанието ми вие двамата да разберете откъде започва връзката ми с Карл. — Тя поомекна. — Защо да ви казвам лоши неща за баща ви? Вие го обичахте и това ме правеше много щастлива. Защо да говоря за нещата, които не е направил, след като вършеше толкова много? Какво лошо има в това, че го поставих на пиедестал в очите ви? Той беше прекрасен човек. Заявявам това съвсем искрено. Онова, което умееше, правеше добре.

— Ти си го манипулирала — обвини я Грег. — Ти си направлявала живота му.

— Манипулирала си и нас — включи се и Сюзан. — Разкривала си и си премълчавала информация по някакъв план, известен единствено на самата теб.

Натали тъжно се усмихна:

— Не става дума за никакъв план. Това не е възможно, когато говорим за земеделие. Исках Асконсет да процъфти. Това беше целта ми. Направих онова, което бе необходимо.

— За спасяването на имението. Само това ли имаше значение за теб?

— Не, Сюзан. Алегзандър също имаше значение. Както и бракът ми, и вие, моите деца.

— Замалко да ни заблудиш — заяви Грег и кръстоса краката и ръцете си.

Натали не отвърна нищо.

— Теб все те нямаше — добави той.

Сюзан кимна:

— Все беше някъде другаде и се занимаваше с нещо по-важно.

Оливия изпитваше неописуема нужда да избяга.

— Мястото ми не е тук, Натали — тихо промърмори тя. — Наистина.

Натали я погледна строго.

— Нали мечтаеш за семейство. Ето това представлява семейството. Преплетени нишки и липса на общуване. Означава да правиш компромиси, каквито никога не би направила за приятел. Ако става дума за приятел, човек просто слага край на връзката. Но със семейството просто нямаш друг избор.

Оливия бе твърде слисана, за да каже нещо, още по-малко пък да се помръдне.

Натали се обърна към Сюзан:

— Не става дума за по-важни неща. Онова, с което се занимавах, не беше по-важно, просто изискваше повече от мен. Аз работех.

— Но аз така и не разбрах това — извика Сюзан. — Смятах, че е въпрос на престиж. Защо ме остави да мисля така? Имах нужда от одобрението ти. Правех това, което смятах, че вършиш и ти. Онова, което мислех, че искаш от мен. Сигурно през всичките тези години си ме смятала за… кръгла нула.

— Никога — поклати глава Натали. — Нито веднъж. Исках твоят живот да бъде по-лесен, защото моят бе много труден.

— Ти не си единствената жена, която е работила — намеси се Грег. — Със сигурност не ти се е налагало да го вършиш. Татко е щял да намери начин да се грижи за нас. Може би, ако не си се била намесила, той е щял да открие повече стимул, за да го направи.

Натали леко въздъхна:

— Възможно е. Може и така да е. Вероятно двамата със Сюзан не бихте постъпили като мен. Нищо чудно и да съм сбъркала. Но истината е, че аз вярвах в онова, което правех, иначе просто не бих го извършвала. Обвинявайте ме, в каквото искате, но това бе убеждението ми. Не се оплаквам, че работата ми е била тежка. Просто ви казвам, че наистина беше така.

— Нагърбила си се с прекалено много неща — обвини я Грег. — Можело е всичко да се обърка. Ами ако сделката с недвижимите имоти се бе оказала неуспешна? Имението е щяло да пропадне и татко е щял да разбере какво си направила.

— Какво съм направила ли? — повтори Натали и отново се изпъна на стола. — Какво съм свършила значи? Опитвах се да превърна Асконсет в печелившо имение.

— Поела си риска, без дори да се посъветваш с татко.

Натали въздъхна:

— Баща ви не се интересуваше от недвижими имоти. Той не се интересуваше и от новите сортове лози. Обичаше да разговаря за войната с всеки, който проявеше готовност да го слуша. Освен това аз не съм единственият човек, който е поемал рискове. Самият той е рискувал доста по време на войната.

— Така е по време на война.

— Такъв е животът — поправи го Натали. — Всяко добро нещо е свързано с риск. Дори и сега. Можем да си стоим и да почиваме на лаврите си. Може и да си повтаряме, че сме си изградили добро име и че няма какво повече да желаем. Но вместо това подхващаме нова рекламна кампания, която струва скъпо и наистина е свързана с рискове, но нали точно в това се състои същността на растежа? Когато всичко приключи, нали тъкмо развитието е равносметката на живота?

— Майко, ти си на седемдесет и шест години — каза Сюзан.

— Е, и?

— Кога ще приключи всичко?

— Когато умра. Дотогава ще бъда тук.

— И ще поемаш рискове — каза Сюзан, но вече по-тихо.

Натали леко се усмихна:

— Миличка, нали точно това поддържа духа ми млад? Рискът и предизвикателствата правят човека жив. Всеки се нуждае от нови неща, към които да се стреми. Не че не бих могла да намеря и други цели и не че не бих се оттеглила оттук, ако някой от вас беше решил да поеме нещата в свои ръце, но вие не желаехте.

— Нямаш нужда от нас — обади се Грег. — Нали имаш Саймън.

Оливия бутна стола си назад и се изправи.

— Трябва да се махна. Този разговор опря до неща, които аз не мога… не искам да…

— Не искаш да чуеш ли? — намръщи се Натали. — Бих казала, че разговорът ни за Саймън те засяга пряко, но ти въпреки това бягаш в другата стая. Кога ще престанеш да бягаш, Оливия? Не е ли вече крайно време за това?

Младата жена беше толкова зашеметена, че не намери какво да отговори. Върна се разтреперана на мястото си, но седна на крайчеца на стола.

Натали се обърна към Грег.

— Саймън няма да вземе нищо чуждо — заяви тя с разпаленост, която помогна на Оливия да не се чувства толкова изолирана. — Той върши това, което правеше баща му някога, но имението никога не е принадлежало на Карл. То е мое.

Грег не отстъпи дори на сантиметър:

— Ако казаното от теб в книгата е истина, Карл има еднакво важно участие. Били сте двамата с Карл. Татко нищо не е подозирал. Това забавляваше ли ви?

— Ако Карл някога бе дръзнал да се присмее на баща ви, веднага бих го изгонила — заяви Натали с режещ като стомана глас. — Алегзандър беше мой съпруг. Никога не бих допуснала някой да му се присмива и самата аз никога не съм правила подобно нещо. Аз го обичах. Ако можех да го превърна в човек, който се интересува от лозарски имения, бих го направила, но той просто не беше такъв. Нямаше достатъчно търпение да се мотае тук и да се грижи за растенията. Беше общителен човек, много повече от мен, затова го натоварих с отговорността за онази страна от бизнеса, която изискваше социални умения. И той беше щастлив. Чувстваше се значим. И наистина беше такъв. Живя добре и аз се опитах да му помогна да се чувства удовлетворен.

Внезапно Грег се изпълни с възмущение.

— Той ти е дал името си, когато Карл не е пожелал да направи това. Дал ти е причина да съживиш това място, когато Карл просто те е напуснал. Той заслужава нещо много повече от… удовлетворение. Имал е право на много повече.

Тогава Натали се оживи. Лицето й се напрегна и всяка бръчка се очерта по него. Главата й почти незабележимо започна да трепери.

— Имал е право ли? Право! Това е опасна дума, Грег. Внимавай кога я използваш. Хората нямат права върху разни неща. Те трябва да ги заслужат. Това се отнася както за парите, така и за уважението и обичта. За къщите и за колите. Дори за едно имение — очите й пламнаха. — Какво право? Баща ви ме предаде. За малко да ме разори. Но аз останах с него. Положих усилия, за да оправя нещата, макар това да означаваше, че ще ми остава по-малко време за теб и за Сюзан. Работех, защото той не работеше. Дадох му повече, отколкото би му дал друг човек на моето място. Имал право на повече? Е, аз не съм съгласна. Ако е смятал, така, значи е грешал, а ако е внушил това — тази ужасна мисъл — и на вас, значи е грешал двойно повече. Човек няма право на нищо, което сам не е заслужил, като се започне от собствената му жена!

Мили боже — помисли си Оливия. — наистина навлязоха в прекалено дълбоки води. Не би трябвало тя да слуша това, но и не смееше да помръдне. Най-добре щеше да е да си седи съвсем мирна, за да забравят за присъствието й.

Притиснала ръце до масата, Натали нападна Грег по един още по-личен въпрос:

— Ти явно смяташ, че Джил ти принадлежи, сякаш е твоя собственост. А какво си направил, за да я заслужиш? Дал си й името си ли? Осигурил си й място, където да живее, докато ти пътуваш? Даваш й пари за дрехи и за храна. Събуди се, Грег! Времената се промениха. Тя няма нужда от тези неща. Може и сама да си ги осигури. Единственото нещо, на което имаш право по отношение на Джил, е справедлив процес и втори шанс, защото е положила клетва, когато се е омъжила за теб, и ти дължи това. От онова, което виждам, явно не си заслужил нищо повече. И никога няма да стане така, ако продължаваш да си въобразяваш, че всички хора на света са твои длъжници. Никой нищо не ти дължи, Грег, най-малкото пък Джил. Ако искаш да я имаш, ще трябва да я заслужиш. Да се бориш за нея. Да я спечелиш!

Вероятно част от думите й бяха достигнали до съзнанието на Грег, защото изглеждаше изумен. Преглътна, но не направи опит да проговори.

Само Сюзан тихо продума:

— Кое предизвика всичко това?

Натали намръщено положи ръце в скута си.

— Няма да се извинявам. Трябваше да кажа тези неща.

Оливия бе съгласна с нея. Искаше й се да стане и да се поразведри. Питаше се дали да не запише всяка дума, споделена от Натали, и да извади текста на принтера, за да го покаже на Джил, а после да й възпроизведе и изумлението, изписано върху лицето на Грег. Заслужаваше си го.

Грег успя да проговори, но гласът му продължаваше да трепери:

— Добре, чух онова, което искаше да кажеш. Но трябва да поговорим и за още нещо.

— За какво? — попита Натали.

— За Брад. Защо отношението към него беше толкова специално?

Оливия обърна поглед към Натали, която внезапно изглеждаше така, сякаш се задушаваше.

— Той беше първородният ми син.

— И това ли е всичко? — скептично се обади Сюзан.

Натали понечи да издума нещо, но се спря. Намръщи се, очевидно смутена.

Хванаха я натясно, помисли си Оливия и притаи дъх.

Сюзан умолително подхвана:

— Той винаги е бил твоята пътеводна светлина. Никога не грешеше. Нито приживе, нито след смъртта си. Нямахме никакви шансове да се преборим с това.

— Винаги съм знаел, че татко ме обича, но не бях сигурен за теб — каза Грег.

— О! — възкликна Натали, внезапно сякаш на ръба на сълзите. — Обичах ви. Обичам ви и двамата!

— Но обичаше Брад повече — отбранително заяви Грег.

Натали вдигна рамене:

— Не. Той просто… умря. — Намръщи се и впери поглед в масата. — Много трудно понесох тази загуба.

Сюзан тихо попита:

— Защото беше син на Карл, нали?

Шокирана, Оливия застина. Не чуваше нито воя на вятъра, нито похлопването на капаците. В стаята се възцари пълна тишина. Натали не продума.

— Времето съвпада — каза Грег така, сякаш по-скоро решаваше някаква загадка, а не отправяше обвинение. — Ако си била с Карл по този начин в деня, преди да замине, трябва да е било месец преди сватбата ти с татко. Възможно е да е станало така.

Ако си била с Карл по този начин. Това беше най-важният въпрос. Оливия не бе събрала смелост да попита Натали. Чакаше и се чудеше.

Сюзан също разсъждаваше на глас:

— Помниш ли Барби Апгар, моята приятелка от детството? Майка й винаги твърдеше, че всъщност се е родила три седмици по-рано, отколкото пише във всичките й документи. Говори се, че архивите са били напълно объркани по време на войната, защото в учрежденията не е имало достатъчно служители и всички мисли са били насочени към Европа. Семейство Апгар така и не разбраха кога трябва да празнуват рождения ден на дъщеря си. Това се превърна в популярна шега.

— Брад страшно е приличал на теб — каза Грег на Натали. — Вижда се от всички снимки. Твоето лице, твоят цвят на кожата. Никой не би отгатнал, ако татко не е бил негов баща.

— Джеремая и Брайда — отговори Сюзан. — Те са били тук. Можели са да се досетят, ако е съществувало несъответствие в датите, но според написаното от теб, те са те посъветвали да се омъжиш за татко. Държали са Карл да се ожени за някакво момиче от Ирландия. А баща ти е бил болен, едва ли е щял да проследи датите, пък и нали е имал нужда от парите на семейство Сийбринг. Майка ти е починала преди края на войната, а това означава, че не е била тук, за да разгласи тайната.

— Никой не е бил тук през първите години след раждането на Брад — отбеляза Грег. — Татко е бил на фронта. Също и Карл. Кой би могъл да разбере?

Всички погледи бяха вперени в Натали. Оливия я подкрепяше с цялото си сърце, но и тя като останалите желаеше да узнае истината.

Натали не отрече. Гледаше умолително, но не пророни нито дума. Оливия правеше своите собствени заключения, когато един звук наруши тишината. Идваше от вратата към коридора.

Там, в сянката между осветеното от лампите място, стоеше Карл. Беше вперил изумен поглед в Натали.

— Истина ли е? — хрипливо попита той и слезе от единственото стъпало.

Натали закри устата си с ръка и остана безмълвна.

— Ти не знаеше ли? — попита Сюзан Карл, който поклати глава, но това продължи много по-дълго, отколкото бе необходимо за едно просто „не“. Той стоеше като зашеметен. — Сигурно си знаел, че това е възможно — притисна го Сюзан. — Не се ли досети?

Карл не сваляше поглед от Натали. Понечи да проговори, но се възпря. Намръщи се, наведе глава и потръпна под напора на мислите, които минаваха през главата му. Беше толкова болезнено да гледа как този мил, внимателен и добродушен човек страда, че Оливия би обявила пауза, ако това беше игра. Погледна към Сюзан, после към Грег, защото смяташе, че някой от тях ще изпита съжаление към него. Явно беше, че нито един от двамата не му е ядосан. Карл бе държан на тъмно за това, както и Алегзандър бе държан на тъмно за всичко останало.

Карл прокара ръка през устата си. Погледът му остана забит в пода. След това, все още изумен, той се обърна към Сюзан.

— Научих се да стоя настрани — каза той, но гласът му сякаш идеше от много далеч. — Налагаше се. Когато узнах, че майка ви се е омъжила за друг, целият ми свят се сгромоляса. Известно време просто се сражавах, помагах на родината си, в това няма никакво съмнение — добави той, но без намек за усмивка. После отново се намръщи и сложи ръка на тила си. — След това се върнах тук и трябваше всеки ден да гледам халката на пръста й. Трябваше да виждам Брад и вас всеки ден. Научих се да си повтарям, че просто така стоят нещата. Нищо не можеше да ги промени. Всичко бе свършено.

— Как си могъл да останеш тук? — попита Грег с нещо, което Оливия с облекчение определи като състрадание.

Погледът на Карл се избистри.

— Как съм могъл да остана ли? — попита той. — А нима можех да си тръгна? Тя беше самичка. Съпругът й все още беше на фронта, а тя имаше деца, болен баща и ферма, която се нуждаеше от грижи. Казах си, че ще остана до завръщането на Алегзандър, но още от самото начало знаех, че причината да остана не е фермата. Просто нямах сили да се откъсна от Натали — нито в онзи момент, нито преди.

— Но как си гледал баща ми в очите? — попита Сюзан.

Карл се изправи, сякаш се чувстваше предизвикан.

— А какъв проблем би могло да бъде това? Никога не съм злепоставял съпругата му. Романтичното ми увлечение по нея приключи с брака й. Нямах какво да крия, нямах от какво да се срамувам — погледът му се премести към Натали. — Нямах представа, че Брад е мой син. Вероятно, ако го знаех, щях да предприема нещо. Навярно не бих могъл да гледам Ал в очите, но аз нищо не подозирах. Бях в Европа, участвах във война, не си доспивах, защото мечтаех да се върна тук и да се оженя за любовта на живота си. И тогава ме поляха със студен душ. Аз последен узнах за сватбата на Натали. А що се отнася до Брад? — болката отново се появи в очите му. Той въздъхна треперливо.

Но въздишката му бе последвана от още по-остър звук, когато външната врата се отвори и Саймън влетя вътре. Целият беше мокър и чорлав от вятъра, но лицето му издаваше облекчение.

— Вятърът стихна. Да вървим!