Серия
Кралското семейство на Кордина (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Command Performance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 116 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
helyg (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Престолонаследникът

ИК „Коломбина Прес“

Редактор: Людмила Харманджиева

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN 954-706-108-9


Първа глава

Беше идвала в двореца и преди. Първия път, близо седем години по-рано, той й се бе сторил като вълшебна приказка, добила реална триизмерност. Сега тя беше по-възрастна, без да бе сигурна, че това означаваше и по-мъдра. Кордина бе истинска държава, а палатът — действителен. Вярно, една много красива действителност. Вълшебните приказки са за съвсем малките, твърде наивните или големите късметлии.

И макар да съзнаваше, че дворецът, приютяващ кралското семейство на Кордина, бе само една сграда от камък и хоросан, а не плод на сънища и мечти, тя не можеше да сдържи искреното си възхищение. Ослепителнобял и великолепен, той изглеждаше почти като недокоснат, кацнал върху стръмно възвишение, откъдето се откриваше гледка и към морето, и към града. Да, почти като недокоснат, но не безмълвно притихнал, далеч не спокойно стаен.

Кули се издигаха към небето, прорязвайки синевата със своята белота. Бойници и укрепления свидетелстваха за вековните му защитни функции. Охранителният защитен ров бе зарит, ала човек лесно можеше да си го представи. Вместо от него сега дворецът се охраняваше от модерни системи и средства за наблюдение. Прозорците, някои открити, други със спуснати завеси, светеха. Като във всеки дворец и тук витаеше духът на победи и драми, на триумф и трагедии, на интриги и очарование. Още я поразяваше фактът, че сама донякъде бе била част от всичко това.

При първото си посещение беше излязла с принца на терасата и по приумица на съдбата стана съпричастна в спасяването на живота му. Съдбата, помисли Ив, докато преминаваше с лимузината през високите метални порти покрай облечената в червени униформи охрана, винаги има пръст в живота на хората.

Обстоятелствата я бяха отвели в малкото княжество Кордина, което тя бе посещавала през всички изминали години, придружавайки сестра си Крис — съученичка и стара приятелка на принцеса Габриела. Ако обстоятелствата бяха различни, принц Бенет можеше да се окаже с другиго на терасата онази нощ. Можеше изобщо да не го познава и да не се превърне в част от последвалите събития на политическата интрига, които сполетяха сестра му и останалите членове на кралската фамилия.

Тя можеше никога да не заобича този прекрасен дворец в малкото кралство, излязло като от книжка с приказки. Нито пък да се улавя, че мисълта отново и отново я тегли натам. Но идването й сега не беше в резултат на носталгия и привързаност. Беше повикана. Беше й наредено да дойде. Изпълняваше заповед. Тази мисъл я накара да се намръщи! Най-лошото бе, че заповедта идваше от единствения член на кралското семейство, с който Ив трудно се разбираше.

Принц Александър — най-големият син на властващия монарх и наследник на трона. Колата продължи нататък покрай редица отрупани с розов цвят дървета, които леко се поклащаха от морския бриз. Негово Кралско Височество Александър Робърт Арманд Кордински. Не знаеше откъде бе научила пълното му име, а още по-малко защо го бе запомнила. То й се струваше също толкова сухо и сковано, като човека, на когото принадлежеше.

Жалко наистина, че Александър не приличаше повече на брат си. Само при мисълта за Бенет тя се усмихна и вече гореше от нетърпение да го види. Той бе чаровен и достъпен. Не носеше постоянно, всеки миг от деня, онази невидима, ала някак осезаемо усещаща се царска корона. Александър беше като баща си — дългът, държавата, семейството. Това не предполагаше много време за развлечения.

Е, Ив също не идваше тук да се забавлява. Пристигаше, за да говори с Александър, да разговарят по работа. Времената бяха други, тя се бе променила, вече не беше онази млада и впечатлителна девойка, у която можеше да бъде всято страхопочитание пред кралската власт и която се чувстваше обидена и засегната от едно мълчаливо неодобрение. О, не, Александър беше твърде добре възпитан, за да изкаже гласно своето неодобрение по какъвто и да било повод, ала Ив не познаваше друг, който би съумял без думи да го покаже и изрази по-ясно. Ако на нея самата не й се искаше отново да прекара няколко дни в Кордина, щеше да настоява той да отиде в Хюстън. Предпочиташе да води делови разговор на своя почва и по свой начин.

Тя излезе от колата усмихната. След като се бе предала първия рунд, трябваше да спечели втория. Единоборството с Александър и, разбира се, победата щяха да са едно вълнуващо преживяване.

Тъкмо започна да се качва по широките каменни стъпала, и вратите на двореца се отвориха. Ив спря. В сините й очи блесна игриво пламъче. Тя направи дълбок реверанс.

— Ваше Височество.

— Ив! — Широко усмихнат, Бенет се устреми към нея.

Пак е бил при конете, помисли тя, щом я прегърна. От него осезаемо се долавяше миризмата им, животинска и истинска. Когато за първи път го срещна преди седем години, той беше същият красив младеж с предпочитания към дамите и приятните занимания. Ив се отдръпна леко назад, за да го огледа. Определено беше възмъжал, но като че ли всичко друго бе останало непроменено.

— Толкова се радвам да те видя! — Целуна я силно, един приятелски порив, нищо повече. — Много време мина от последния път, Ив. Две години не си стъпвала в Кордина.

— Аз съм работеща жена, Бенет. — Тя стисна ръцете му. — Кажи ти как си? Ако може да се съди по външния вид, си чудесно. А ако се вярва на клюкарските рубрики, си твърде зает.

— Всичко е вярно — ухили се той и нежното му лице с чисти черти и поетичен вид стана неустоимо привлекателно. — Влизай, ще ти приготвя нещо за пиене. Между другото, още никой не ме е известил колко дълго ще останеш.

— Защото и аз самата не зная точно. Зависи.

Ив го хвана под ръка и прекрачи драга на двореца.

Вътре беше прохладно, бяло и просторно. Стълбите се виеха нагоре от двете страни на главния вестибюл към величествено извисяващия се таван. Тук винаги се бе чувствала някак особено спокойна и сигурна с този дух на вечност, който се усещаше наоколо. На покритите с декоративна тъкан стени се кръстосваха блестящи саби. Върху масичка в стил Луи XIV стоеше голяма ваза от старинно сребро, препълнена с клонки цъфнал жасмин.

— Как беше полетът? — попита Бенет.

— Ами… най-вече дълъг. — От главния вестибюл те свърнаха към един от салоните за гости, където пищните драперии на прозорците бяха дръпнати и слънцето свободно нахлуваше вътре. Лъчите му потъваха и гаснеха в дебелите килими и тапицираните стени, създавайки атмосфера на комфорт и уют. Изобилстваше от рози в порцелан и кристал. Тя се отпусна на дивана и с наслада вдиша аромата им. — Да кажем, че се радвам пак да усещам твърда земя под краката си. А да не говорим колко съм щастлива отново да съм тук, при вас. Разкажи ми как сте всички вие, Бен. Сестра ти?

— Бри е чудесно. Имаше намерение да те посрещне на летището, но най-малкият подсмърча. — Той избра бутилка сух вермут и наля в чаша с лед. Една от чаровните му страни беше, че никога не забравяше предпочитанията на една жена. — Дори след всички тези години ми е трудно да си я представя като майка, особено на четири деца.

— Нося писмо от Крис със заръката да го предам лично. Иска пълен отчет за кръщелницата си.

— Чакай да видя коя беше. Ах, да. Камила. Мога да ти съобщя от първа ръка, че е голям разбойник. Побърква братята си.

— За това са сестрите — усмихна се Ив и пое питието. — А Рийв?

— И той е добре, макар, несъмнено, щеше да е по-доволен, ако живееха целогодишно в Америка, в онова негово ранчо. Сътвориха невероятни чудеса с малката си ферма тук, но все пак в Кордина Бри е официалната стопанка. Най-голямото желание на Рийв е Алекс да се задоми и тези задължения да легнат върху неговата жена.

— Или върху теб. — Тя отпи, като го наблюдаваше над на чашата. — Ако ти направиш тази стъпка, то ще трябва да поемеш някои от обществените ангажименти на Бри.

— Вярно, че я обичам, ама не чак толкова. — Бенет се изтегна на канапето, като остави обутите си крака да висят навън.

— Значи няма грам истина в слуховете за лейди Алис Уинтроп? Дали пък напоследък не бяха за Нейно Благородие Джесика Мансфийлд?

— Прекрасни девойки — каза той небрежно. — Виждам, че проявяваш достатъчно такт, за да не споменеш графиня Милано.

— Та тя е с десет години по-възрастна от теб — отвърна Ив с поучителния тон на стара леля. После се усмихна. — Винаги съм си била тактична.

— Ами ти, Ив, как я караш? — Когато ножът опреше до кокала, Бенет беше цар на измъкването. — По кой начин с този външен вид успяваш да държиш мъжете на разстояние?

— Карате. Черен пояс, седми дан.

— Вярно, бях забравил.

— А не би трябвало. Два пъти те проснах по гръб.

— А, не! Само веднъж. — Той отпусна ръка върху облегалката на дивана с присъщия си нахакан и самоуверен вид. — Освен това, аз ти се дадох.

— Два пъти — повтори тя невъзмутимо и отпи от чашата. — Освен това, беше бесен от яд.

— Случайно си имала късмет — отсече Бенет. — Като допълнение към факта, че съм джентълмен и не мога да се отнасям грубо с жените.

— Глупости.

— Мила моя, навярно прекрасната ти главица не е в ред.

— Ваше Височество — подзе Ив, като се хилеше заедно с него, — вие преставате да бъдете джентълмен в мига, в който става дума за надпревара. Ако можехте да го направите, щяхте да ме хвърлите на земята, без да ви мигне окото. Самата истина.

— Имаш ли желание да опитаме пак?

Предизвикателството беше нещо, което тя така и не можеше, не бе в състояние да подмине. Глътна още веднъж от вермута и стана.

— На вашите услуги.

Той се изправи и отмести с крак масичката настрани от канапето. Приглади назад разпиляната си коса и присви очи.

— Доколкото си спомням, трябва да подходя отзад и да те хвана… ето тук. — Една здрава мускулеста ръка се обви около кръста й. — После трябва…

Така и не довърши, подкосен през краката и повален на пода по гръб.

— Да — потри ръце тя, гледайки го отгоре. — Точно така си го спомням и аз.

— Не е честно, не бях готов — подпря се на лакът Бенет.

— Всичко си беше съвсем честно, Ваше Височество — засмя се Ив и клекна до него. — Удари ли се?

— Ударът е по самолюбието ми — измърмори той и посегна да я оскубе.

Когато Александър влезе, видя брат си изпружен върху персийския килим, заровил ръка в буйните коси на Ив. Лицата им бяха сведени едно до друго, усмихнати, телата им почти се докосваха. За миг челюстта му увисна, после той сви устни.

— Извинявам се за прекъсването.

Като чу гласа му, Бенет се обърна и погледна през рамо, а Ив изправи глава. Той изглеждаше точно така, както го помнеше — гъста черна коса, спускаща се на вълни отстрани и по врата му. Не се усмихваше, макар тя и бездруго много рядко да го бе виждала усмихнат. Лицето му притежаваше една строга, сурова красота. Царствената осанка му отиваше. Дори и неохотно, ала нямаше как да не го признае. Сякаш беше слязъл от портретите, висящи в галерията на двореца — високи, ясно очертани скули, мургава и гладко опъната върху тях кожа. Очите тъмни почти колкото косата и с такова неодобрение в тях, каквото изразяваха и присвитите му в права линия, инак плътни и изваяни устни. Стоеше, както винаги, по военному изпънат и безупречно облечен.

Освен глупаво, Ив изведнъж се почувства мърлява и раздърпана от пътуването.

— Ив ми преподава урок по бойни изкуства. — Бенет стана, после протегна ръка и й помогна и тя да се изправи. — Аз пак излязох втори.

— Виждам. — Поклонът му към Ив беше официално сдържан и студено учтив. — Госпожице Хамилтън.

Тя направи реверанс, но този път очите й не блеснаха игриво.

— Ваше Височество.

— Извинете, че нямах възможност да ви посрещна на летището. Надявам се пътуването ви да е било приятно.

— Превъзходно.

— Навярно желаете да си починете, преди да обсъдим причината, поради която ви повиках.

Думите му я накараха да вирне брадичка. Той точно това и очакваше. Ив се протегна и взе чантата си, която бе оставила на канапето.

— Предпочитам да се заемем с работата.

— Както желаете. Да се качим тогава горе в кабинета ми. Бенет, днес не държиш ли реч пред жокейското дружество?

— Не и в близките час-два. — Той се извърна и приятелски целуна Ив по носа, като едновременно й намигна с израз, който само тя можеше да види и разбере. — Ще се видим на вечеря. Облечи си нещо потресаващо, става ли?

— Естествено! — Усмивката й обаче угасна, щом отново се обърна към Александър. — Ваше Височество?

Той кимна и я съпроводи вън от стаята.

Качиха се по стълбите в мълчание. Александър беше ядосан. Не даваше външен израз, ала Ив безпогрешно го усети, макар да не й бе ясна причината. Въпреки изминалите две години, през които не се бяха виждали, той се държеше към нея с все същото студено неодобрение, както и преди. Дали защото бе американка? Не, Рийв Макджий, женен за сестрата на Александър, също бе американец. Или пък заради това, че бе свързана с театъра?

Тя се намръщи. По-скоро би могло да бъде това. Какво, че Кордина се гордее с един от най-добрите театрални комплекси в света, разположен в Центъра за изящни изкуства? Александър като нищо би могъл да питае презрение към хората на театъра. Ив вирна глава и влезе в кабинета му на крачка пред него.

— Кафе?

— Не, благодаря.

— Седнете, моля.

Тя се подчини, но остана изпъната като глътнала бастун. Кабинетът сякаш беше копие на притежателя си със своя изискано консервативен стил. Нямаше украси и финтифлюшки. Единствената миризма беше на кафе и естествена кожа. Мебелите — старинни и лъскави, килимът — дебел, с избледнели от годините цветове. Високи стъклени врати водеха към балкон, ала бяха затворени, като че ли той не желаеше да чува шума на морето и да усеща аромата на цветята в градината.

Признаците на богатството не й внушаваха страхопочитание. Тя самата беше израснала в богатство, а след това бе успяла да спечели и свое собствено. Спазването на етикета я караше да седи сковано, а напрегната стойка беше в очакване на атаката.

— Как е сестра ви? — Александър взе цигара и повдигна вежда.

Ив кимна и го изчака да щракне запалката.

— Много добре. Възнамерява да прекара известно време със семейството на Габриела, когато се върнат в Америка. Бенет ми каза, че едно от децата е болно.

— Дориан. Настинал е. — За първи път чертите му се смекчиха. От всички деца на сестра му най-малкият беше влязъл най-дълбоко под кожата му. — Не е лесно човек да го удържи в леглото.

— Бих искала да зърна децата, преди да си тръгна. Не съм ги виждала от кръщенето на Дориан.

— Отпреди две години. — Той помнеше, дори прекалено добре си спомняше. — Сигурен съм, че ще можем да уредим посещението ви във фермата. — Тя изви устни в крива усмивка и Александър отново се стегна вътрешно. Вече не беше снизходителен любящ вуйчо или близък приятел, а принц. — Баща ми отсъства. Праща ви най-добрите си пожелания, в случай че не се върне до вашето заминаване.

— Четох, че е в Париж.

— Да. — Така пресече разговора за държавните дела, преди още да бе започнал. — Благодаря, че дойдохте тук, тъй като на мен в момента ми е невъзможно да пътувам. Секретарят ми описа ли ви в общи черти моето предложение?

— Да. — Делово, напомни си Ив. С любезностите беше дотук. — Искате да доведа трупата си в Кордина, която да играе един месец в Центъра за изящни изкуства. Представленията ще бъдат за благотворителния фонд в помощ на децата с вродени недъзи.

— Точно така.

— Простете, Ваше Височество, но съм останала с впечатлението, че принцеса Габриела се е нагърбила именно с тази благотворителна мисия.

— Правилно. Аз съм председател на Центъра за изящни изкуства. Затова работим заедно по въпроса. — Повече обяснения нямаше да има. — Габриела е гледала представление на вашата трупа в Америка и е била впечатлена. Смята, че след като Кордина има такава силна връзка със Съединените Щати, то използването на американски изпълнители в нашата страна ще спомогне да се наберат тъй нужните средства за фондацията „Помощ за деца инвалиди“.

— Значи идеята е нейна.

— След дълго обсъждане и преценка. Аз реших да я подкрепя.

— Ясно. — Ив забарабани с нокът по ръкохватката на стола. — Предполагам, това означава, че сте имали известни резерви.

— Не съм виждал играта на трупата. — Той леко се отпусна назад и издуха струя цигарен дим. — И преди, разбира се, в Центъра са идвали американски изпълнители от развлекателния бранш, ала никога за толкова дълъг период от време и като прелюдия към бала на фондацията.

— Може би ще искате да ни прослушате?

Устните му се отпуснаха леко, изобразявайки усмивка.

— Мина ми през ума.

— Няма да стане. — Тя се изправи и с удоволствие забеляза, че етикетът го принуди и той да го направи. — Трупата на Хамилтън за по-малко от пет години е спечелила одобрението както на критиците, така и на публиката. Ползваме се с име и известност и не се нуждаем от прослушване нито във вашата страна, нито където и да било. Ако реша да доведа своя екип тук, то ще е от уважение към каузата на фондацията и към Габриела.

Докато говореше, Александър я наблюдаваше с прикрит интерес. За седем години се беше превърнала от наивно младо момиче в уверена жена. Но удивително, сега бе още по-красива. Кожата й беше гладка и безупречна, бяла, с лека руменина по върха на скулите. Лицето сърцевидно, с пълни сочни устни и огромни сини очи. Обрамчваше го грива блестящи черни коси, в момента леко разпилени, спускащи се по раменете и гърба.

Гневът я караше да стои изпъната, което не пречеше тялото й да изглежда нежно и крехко. Може би само да изглежда. Той се чудеше, прекалено често се беше чудил как ли би го почувствал в ръцете си.

Дори ядосан, гласът й звучеше с характерния провлечен тексаски изговор, който Алекс се беше научил да разпознава. Усещаше го като галещ бриз върху кожата си, докато усети присвиване в слабините. Бавно, като разчиташе на самообладанието, което цял живот беше градил, той смачка цигарата в пепелника.

— Свършихте ли, госпожице Хамилтън?

— Ив, за бога! Наричайте ме Ив. Познаваме се от години.

Тя нервно отиде до балконската врата и я отвори. Загледана навън, не забеляза нито как Александър повдигна вежди от това нейно нарушаване на протокола, нито бавната му усмивка.

— Ив… — повтори той, като остави името й сякаш да увисне за миг във въздуха. — Струва ми се, че възникна някакво недоразумение. Аз не критикувам твоята трупа. Би било трудно, доколкото, както вече казах, не съм виждал играта й.

— При това положение няма и да я видите.

— Тогава ще си навлека гнева на Бри. Предпочитам да не го правя. Седни. — Когато тя само се обърна и го изгледа, Алекс сдържа порива си да й заповяда и вместо това й посочи с ръка стола. — Ако обичаш.

Ив се подчини, ала остави балконската врата отворена. Морето се чуваше, от градината нахлуваше ароматът на рози, ванилия и свежа зеленина.

— Седнах — каза тя и кръстоса крака.

Не му харесваше резкия й, безцеремонен маниер. Възхищаваше се на нейната прямота и независимост. В момента той се чудеше как бе възможно да изпитва тези две неща едновременно. Но бе сигурен, че Ив предизвиква у него, както и винаги досега, нещо повече от обикновена учтивост. Алекс седна бавно на мястото си срещу нея.

— Като член на кралското семейство и президент на Центъра за изящни изкуства съм длъжен да подходя много внимателно и обмислено към подбора на изпълнителите, които каним. В дадения случай се доверявам на преценката на Габриела и въпросът ми е дали можем да постигнем споразумение.

— Може би. — На първо и единствено място Ив я интересуваше работата. Личните чувства никога не влияеха върху решенията й, това нямаше да се случи и сега. — Ще трябва отново да видя театъра, да проверя условията. Въз основата на подписан договор трябва да съм сигурна, че аз и моите хора ще разполагаме с артистична свобода, както и с подходящ подслон по време на турнето… Понеже представленията ще бъдат благотворителни, бих желала да обсъдим нашите разходи и хонорари. По отношение на художествената страна обаче, обсъждане няма да има.

— Ще се погрижа да те разведат из Центъра. Нашите и твоите адвокати ще се заемат с договора. Колкото до художествената страна — тъй като ти си специалист, ще уважа твоята преценка, ала не искам сляпо да се оставям в ръце ти. Идеята е трупата да представи четири пиеси, всяка в течение на една седмица. Материалът ще трябва да бъде одобрен от Центъра.

— От вас.

Той повдигна рамене — безстрастно, от висотата на положението си.

— Както ти харесва.

На нея не й харесваше и не смяташе да се преструва.

— Какви са познания ви?

— Моля?

— Какво знаете за театъра? Вие сте политик. — Каза го с лек, много лек презрителен оттенък. — Защо трябва да водя трупата си тук, на хиляди километри от вкъщи, при това за малка част от парите, които обикновено печелим, а вие да избирате и посочвате какво да играем?

Нравът му не беше от кротките. Но през годините, белязани от неговата предопределеност, Алекс беше се научил да го обуздава, нещо повече — да го направлява. Така постъпи и сега.

— Защото — каза, без да сваля поглед от очите й, — едно гостуване в Центъра по изящни изкуства на Кордина по покана на кралската фамилия ще е голямо предимство в професионалната биография на театъра и ще е глупаво това съображение да бъде пренебрегнато. — Той се наведе напред. — Не смятам, че си глупава жена, Ив.

— Не съм. — Тя стана пак, този път бавно, после изчака, докато и Алекс се изправи от другата страна на бюрото. — Първо ще видя театъра и ще помисля, после ще разговарям с трупата.

— Ти я ръководиш, нали?

Ив наклони глава и кичур коса падна върху лицето й. Приглади го назад с ръка.

— Забравяте, че Америка е демократична държава, Ваше Височество. Аз не раздавам заповеди на своите хора. Ако сметна условията за подходящи и трупата се съгласи, тогава ще пристъпим към договаряне. А сега, ако ме извините, бих искала да разопаковам багажа си и да се преоблека за вечеря.

— Ще пратя някой да те съпроводи до покоите ти.

— Зная къде са. — Тя спря на вратата, обърна се и направи надменно реверанс. — Ваше Височество.

— Ив… — рече той, като гледаше вирната й брадичка. Някой ден, помисли, и тя ще си намери майстора. — Добре дошла в Кордина — добави.

 

 

Не бе грубиянка, убеждаваше Ив сама себе си, докато избираше какво да облече. Всъщност почти всички я смятаха за дружелюбна. Вярно, че можеше да бъде доста строга и неотстъпчива по отношение на работата, но това й бе в кръвта. Не беше груба. Освен с Александър.

Сам си го изпроси, отсече мислено и нахлузи силно вталена рокля с голи рамене от яркосиня коприна. Каква високомерност и височайша снизходителност! Не бе длъжна да търпи всичко това, независимо дали бе престолонаследник, или не. Едва ли не разиграха принца и просяка. Потеклото й може да не бе кралско, ала бе безупречно.

Посещавала бе най-добрите училища. Нищо че ги мразеше, ала все пак ги бе посещавала. Цял живот се бе движила в богатите и влиятелни среди. Освен това и сама бе постигнала нещо. Не с връзките на семейството си, а благодарение на собствените си качества.

Наистина, своевременно разбра, че с амбицията си да стане актриса никога няма да пожъне богати плодове, но и любовта й към театъра не отслабна. В добавка откри у себе си вродени организационни заложби. Така се роди и процъфтя театрална трупа „Хамилтън“. Не й се нравеше появата на Александър Велики и държането му, сякаш й прави услуга, като позволява на нейния състав да играе в неговия Център.

Бяха давали представления в „Линкълн сентър“, в „Кенеди сентър“ и „Марк Тейпър форъм“, при това бяха посрещнати ласкаво от най-сериозната критика.

Беше работила с всички сили да намери най-доброто, да открие таланти, сама да се развива и да разшири собствените си кръгозори, а той се явява и кима благосклонно. Тя свъси вежди и окачи на врата си дебело златно колие. Театралната трупа „Хамилтън“ не се нуждаеше от одобрението му, било то благосклонно или не.

Да не говорим, че Ив пък най-малко имаше нужда от неговото одобрение и тъпия му кралски печат. Ала щеше да бъде невероятно глупава, ако откажеше представленията в Кордина.

Тя взе четката и я прекара през косата си. Тогава забеляза, че бе с една обица. Той направо ме влудява, помисли си, после намери втория сапфир с формата на капка върху тоалетката.

Защо Бен не бе президент на Центъра? Защо Бри вече не се занимаваше с него? С тях двамата щеше да й е много по-лесно и спокойно. Тогава цялата работа, ако приемеше разбира се, щеше да бъде свършена професионално и без допълнителни главоболия. Какво имаше в Александър, което така я напрягаше и я караше да стиска зъби и едвам да се сдържа?

Ив постави втората обеца на мястото й и се намръщи срещу отражението си в огледалото. Помнеше първия път, когато го видя. Тогава тя беше на двадесет и макар само с няколко години по-възрастен от нея, Алекс изглеждаше толкова зрял, толкова достолепен. Бенет я покани за първия танц на бала, но Ив не сваляше очи от Александър. Въображението й го рисуваше като принца, който убива дракона и спасява клетата девойка. Тогава той носеше сабя отстрани на колана, само като атрибут, разбира се, ала тя си представяше как я вади от ножницата и геройски се хвърля срещу чудовището.

Заблудата бързо се пропука и, слава богу, също толкова бързо се разсея. Може и да бе фантазьорка, но както Александър сам каза, не бе глупачка. Никоя жена не гради мечтите си върху неодобрение и липса на взаимност.

Не беше трудно да насочи вниманието си към Бенет.

Жалко, че те не се влюбиха един в друг. „Принцеса Ив.“ Разсмя се и остави четката. Не, не й звучеше. За късмет на всички, тя и Бенет бяха станали приятели, преди да станат нещо друго.

Ив си имаше своята трупа. Това бе повече от амбиция, то беше цел. През годините бе наблюдавала познати и приятели да се женят и развеждат, отново да се женят или просто да се впускат от една любовна авантюра в друга. Много често причина беше обикновената скука. Тази страна на живота не й създаваше грижи. Ръководството на трупата би й отнемало по двадесет и четири часа в денонощието, стига да имаше сили за това. Понякога кажи-речи така и ставаше, независимо от желанието й. Ако някой мъж й харесваше, работата и собствената й предпазливост не позволяваха нещата да се развият в прекалено сериозна насока. Тъй че досега не беше допуснала грешка. Все още. И не възнамеряваше.

Тя взе шишенце с парфюм, напръска голите си рамене и излезе от стаята.

Ако имаше късмет, Бен щеше да се е върнал и щеше да го завари в салона. С него вечерята нямаше да е дълга и тягостна. Той внасяше жива искра и настроение само с присъствието си, не беше влюбена в него, ала го обичаше заради това му качество.

Надолу по стълбите Ив прекара пръсти по гладките перила. Толкова много ръце ги бяха докосвали. Когато се намираше в двореца, мислено го виждаше като една твърдина, здрава, непоклатима и вечна. Ако разбираше нещо у Александър, то това бе неговото чувство на гордост.

Влезе в салона и видя, че бе сам. Спря вдървено на прага и потърси с очи Бенет.

Боже мой, колко е красива! Обърнал се при влизането й, Александър остана като поразен от гръм. Тук коприната и бижутата нямаха нищо общо. Би могла да е облечена в чул, пак щеше да смайва взора. Загадъчна, знойна, имаше нещо много естествено, нещо обезпокоително първично в нейната чувственост, което караше мъжете да почувстват болка само като я гледат. Притежаваше го още от времето, когато бе съвсем млада, едва излязла от детската възраст. Явно й бе по природа. Не му оставаше друго, освен да я проклина.

Тялото му се скова, лицето му доби суров израз. Беше наясно какво търсеше погледът й, кого се надяваше да зърне — Бенет.

— Брат ми е възпрепятстван — каза безстрастно, успял да потисне неприятното чувство. — Днес ще вечеряме сами.

Официалното тъмно сако хем му отиваше, хем го правеше да изглежда сдържан и чужд. Тя не помръдна от мястото си, сякаш ако направеше крачка напред, щеше да се обвърже с нещо, за което не бе готова.

— Няма защо да се притеснявате за мен, Ваше Височество. Спокойно бих могла да вечерям и в стаята си, ако имате други ангажименти.

— Ти си моя гостенка. Ангажиментът ми е да вечерям с теб. — Той се обърна да налее нещо за пиене. — Стига, Ив. Обещавам, че няма да се търкалям с теб по пода.

— Сигурна съм — отвърна тя точно толкова учтиво. Приближи се и протегна ръка за чашата. — Само че ние не се търкаляхме. Аз го хвърлих.

Той бавно я изгледа от горе надолу. Беше тънка като тръстика и едва стигаше до рамото му. Не би повярвал, че бе в състояние да повали брат му физически. Емоционално бе друг въпрос.

— Възхитително. Тогава обещавам да не ти давам повод да ме хвърляш. Сносни ли са покоите ти?

— Превъзходни, както винаги. Доколкото помня, рядко имате свободни вечери, които прекарвате вкъщи. Никакви официални приеми или държавнически дела днес?

Алекс отново я изгледа. Светлината беше приглушена и придаваше на кожата й копринена мекота. Може и на усещане да бе същата.

— Нищо не ни пречи да приемем вечерята ни за официална, ако желаеш.

— Най-добре. — Ив го гледаше над ръба на чашата си. — И така, Ваше Височество, светски разговор ли ще водим, или ще обсъждаме световната политика?

— Политиката не се отразява добре на апетита. Особено когато възгледите са различни.

— Така е. Рядко сме били на едно мнение за много неща. В такъв случай светски разговор. — Това тя го умееше, беше обучавана, както и той. Приближи се до вазата с рози и погали листенцата. — Четох, че през зимата сте прекарали известно време в Швейцария. Как бяха ски пистите?

— Отлични. — Алекс не добави нищо повече за истинската причина на посещението си там, нито спомена за дългите часове на срещи и разговори. Опита се да не гледа дългите й тънки пръсти върху тъмночервените рози. — Ти караш ли ски?

— Ходя в Колорадо от време на време — сви уклончиво рамене Ив. Как да очаква той да разбере липсата й на време за празни занимания и развлекателни пътувания? — Не съм била в Швейцария, откакто завърших училище там. Понеже съм от Хюстън, предпочитам летните спортове.

— Като например?

— Плуването.

— Тогава трябва да ти кажа, че басейнът е на твое разположение по време на престоя ти тук.

— Благодаря. — Мълчание. Тя се стегна от напрежение, докато то продължи. — Изглежда, Ваше Височество, приключихме със светския разговор, а още дори не сме пристъпили към вечерята.

— Значи е крайно време да пристъпим. — Алекс сви лакът и въпреки колебанието си, Ив го хвана под ръка. — Готвачът помни, че особено обичаш poisson bonne Jemme.

— Наистина ли? Колко мило. — Тя се поотпусна дотолкова, че да му се усмихне. — А пък аз си спомням, че още повече обичах неговия шоколадов крем. Навремето бях побъркала готвачката ни, докато се научи да прави някакво прилично подобие.

— В такъв случай ще останеш доволна от тазвечерния десерт.

Пред прага на трапезарията Ив се спря.

— Никога не мога да сдържа възхищението си от това място. Изглежда така непреходно, така вечно — каза тихо и плъзна поглед наоколо.

Два старинни полилея хвърляха светлина върху масивната маса, където можеха да се настанят повече от сто човека, и се отразяваха от полирания до блясък под.

По принцип би предпочела по-непретенциозна и задушевна обстановка, но това помещение притежаваше такава сила, излъчваше такава власт. А понеже беше израснала сред сила и власт, те бяха нещо, което тя очакваше и уважаваше. Ала не само това. Очароваше я чувството за старина. Ако седеше тихо, много тихо, навярно би могла да долови разговори, водени тук през вековете.

— Когато за първи път вечерях тук, треперех като лист.

— Сериозно? — Заинтригуван, той не я подкани да влезе, а сам остана на прага до нея. — Помня те като забележително уравновесена.

— О, да, винаги добре съм се преструвала външно, но вътрешно бях направо уплашена. Току-що завършила ученичка, която вечеря в кралски дворец.

— А сега?

Ив не разбра защо бе нужно да го прави, ала извади ръката си изпод неговата.

— Отдавна съм минала тази възраст.

На масата имаше два прибора, свещници и свежи цветя. Тя седна отстрани, като остави централното място на Александър. Щом се настаниха, прислужникът наля вино.

— Странно — обади се Ив след малко. — Когато и да съм идвала тук преди, дворецът винаги е бил пълен.

— Габриела и Рийв сега вече рядко остават тук, след като се преместиха във фермата. Или фермите — уточни. — Делят времето си между двете страни.

— Щастливи ли са?

Той изви вежда и вдигна чашата си.

— Щастливи?

— Ами да, щастие, нали разбирате. Нещо, което в списъка идва след дълга и отговорностите.

Алекс мълчаливо изчака да бъдат сервирани студените омари. Тя беше попаднала почти в десетката с нейните приказки за списъци. Той никога не би поставил личното си щастие пред своя дълг, чувствата си пред отговорностите.

— Сестра ми не се оплаква. Обича съпруга си, децата и своята страна.

— Не става дума за това. То не е едно и също.

— Семейството направи всичко възможно, за да я разтовари от някои задължения.

— Хубаво, наистина, че след целия този ужас, който преживя, сега има всичко. — Ив видя как пръстите му стиснаха вилицата и неволно посегна към ръката му. — Извинете. Дори след толкова време навярно е трудно човек да си спомня за случилото се.

Александър не отговори, вперил поглед в малката й бяла длан, поставена върху неговата. Действаше му успокоително. Нещо, което не бе очаквал. Ако можеше да си го позволи, би взел ръката й в своята.

— Винаги ще е трудно да се връщаме към онова, което се случи, но е и невъзможно да забравим, че ти беше съпричастна в спасяването на сестра ми и брат ми.

— Аз само изтичах да повикам помощ.

— Важното е, че запази самообладание. В противен случай щяхме да загубим и двамата.

— Аз също никога няма да го забравя. — Чак сега забеляза, че ръката й още бе върху неговата, отдръпна я и за да й намери място, взе чашата с вино. — Пред очите ми още стои лицето на онази жена.

— Любовницата на Дебок.

Произнесе го с такава сдържана ярост, че тя потръпна.

— Да. Как само изглеждаше, насочила пистолет към Бен. В този именно момент разбрах, че дворците не са само вълшебни приказки. Сигурно сте доволни, че тя, Лубе и Дебок са в затвора.

— И ще останат там. Ала Дебок и преди е дърпал конците иззад решетките.

— Има ли още какво да дърпа? С Бенет говорихме за това, но…

— Бенет се нуждае от уроци по дискретност.

Ив се изчерви и преглътна отговора, докато едното блюдо бъде сменено със следващото.

— Не ми е издал държавни тайни. Просто си спомняхме за едно време, както ние с вас сега. Как Дебок, макар и в затвора, организира отвличането на Бри с помощта на нейната секретарка и министър-председателя. Каза, че няма да се успокои, докато Дебок е жив. Отговорих му, че това са глупости, ала навярно греша.

— Да си обществена фигура не предполага спокойствие. — По-лесно му бе да приеме това, отколкото да си спомня собственото си чувство на безсилие, когато беше свидетел на усилията на сестра си да се пребори с психическата травма. — Родът Бисет управлява Кордина от поколения насам. И докато е така, ще си създаваме врагове. Не могат всички те да са в затвора.

Имаше още нещо. Тя го чувстваше, но си даваше сметка, че не биваше да прави опит да го узнае, щом Александър сам не го казваше. Ако искаше да научи, можеше да попита Бенет.

— Изглежда, да си обикновен човек е предимство, Ваше Височество.

— Да. — С усмивка, която не й стана ясна, той взе вилицата.

Вечерята продължи приятно, далеч по-приятно, отколкото Ив можеше да предполага. Алекс обаче така и не се отпусна, и тя, докато блюдата се редяха едно след друго, по време на десерта и кафето, не спираше да се учудва защо. Беше вежлив, любезен, ала седеше като нащрек. Би желала да помогне, да разсее това напрежение, което се усещаше дори в изпънатата му стойка, но не беше в характера му да приема помощ от чужд човек.

Един ден той щеше да управлява, беше роден за това. Малка, излязла от приказките страна, Кордина имаше своите интриги и тревоги. Това, за което Александър бе предопределен от съдбата, явно не беше лек товар. Нейният начин на живот изглежда й пречеше напълно да прозре и проумее всичко, затова често, може би прекалено често, Ив виждаше само неговата твърда и неподатлива външна обвивка.

Поне не се скараха, помисли тя, докато довършваше десерта си. Всъщност с Александър човек не можеше да се кара нормално, само фучеше напразно и се блъскаше в каменна стена.

— Всичко беше прекрасно — обади се тя. — Няма съмнение, че с течение на времето готвачът ви става все по-добър.

— Ще се радва да го чуе. — Искаше му се да поседят още малко, просто да си говорят за незначителни неща. През последния час почти бе забравил напрежението, под което се намираше. Не му бе присъщо, ала мисълта сега да се върне сам в стаята си, да се залови отново с работата, съвсем не го привличаше. — Ако не си изморена…

— Не сте изяли всичко, нали? — Бенет нахлу стремително и дръпна стола до Ив. — Свърши ли? — Без да чака отговор, излапа останалия в чинията й десерт. — Не е за разправяне с какво ме нахраниха. През цялото време си мислех за това тук, докато дъвчех едно гумено пиле.

— Не изглеждаш изнемощял — отбеляза Ив с усмивка. — Основното ястие беше превъзходно.

— Винаги си била противна. Слушай, хайде като свърша тук, да излезем навън. Имам нужда от чист въздух и хубава жена след това безкрайно и отегчително събрание.

— В такъв случай, моля да ме извините — изправи се Александър. — Оставям ви насаме.

— Ела да се поразходиш с нас, Александър — предложи Бенет. — След като ти доизям крема, естествено.

— Не тази вечер. Имам работа.

— Винаги има — измърмори Бенет. Пресегна се за чинията, а Ив се обърна и проследи с поглед Алекс. Не можеше да каже защо, но изпита желание да го последва. Прогони чувството и отново се извърна усмихната към Бенет.