Барбара Делински
Имението (20)

Деветнадесета глава

Сюзан чу звъна на телефона, докато превърташе ключа в ключалката. Нямаше нищо против интересен телефонен разговор, затова побърза да отвори вратата и да изключи алармената система, захвърли нещата си на един стол и вдигна слушалката точно преди разговорът да се прехвърли на телефонния секретар.

— Ало?

— Здравей, Сюзан. Саймън се обажда.

Е, не беше точно покана за обяд в „Палио“, както се бе надявала, но въпреки това обещаваше да бъде интересно.

— Саймън. Бъдещият ми доведен брат. Как си?

— Не се оплаквам, а ти?

— Страхотно, никога не съм била по-добре. Не съм те виждала, откакто родителите ни съобщиха голямата новина. Е, какво смяташ?

— Смятам, че е прекрасно.

Разбира се, че какво друго. Баща му се женеше за богата жена. Това щеше да подобри и собственото му положение, да не говорим за сигурността в работата му.

Но тя не беше справедлива. Винаги бе харесвала Саймън повече от всички приятели на брат си от детството. Той беше лоялен към Грег — а също и към родителите й, като се отчита времето, което посвещаваше на лозята. Не биваше да го съди прибързано.

— Ти не се ли учуди? — попита тя. — Или знаеше, че нещата вървят натам?

Сигурно е знаел. Нали всеки ден беше в Асконсет. Вероятно е забелязал промяната у Натали и Карл — някой скришом разменен поглед, стискане на ръцете, въздушна целувка. Не може да не са му се доверили.

— Не, честно казано, нищо не усетих. Но и нищо такова не съм търсил. Напоследък съм доста зает.

Сюзан мигновено се разкая и каза по-меко:

— Разбирам.

Независимо от това каква роля е изиграл или не е изиграл Саймън за съюза между техните две семейства — била тя невинна или не, — той бе преживял истинска трагедия със своето собствено семейство.

— Натали и Карл изглеждат щастливи — каза той. — Само това е важното.

— Това означава ли, че ти не се радваш?

Не бе допускала подобна ситуация. Че какво би могло да не му допада от неговата собствена гледна точка?

— Напротив, много се радвам. Винаги съм ценял високо Натали.

— Както и тя теб — със завист отговори Сюзан. — Искаше й се някой от семейството да поеме имението. Сега желанието й ще бъде изпълнено.

Саймън беше олицетворение на здравия разум.

— Не. Тя държеше ти или Грег да поемете нещата. И все още го иска. Освен това, аз няма нищо да поема. Управител съм на това имение от цели шест години и не смятам да променям този факт.

— Засега, но кой знае какво ще стане в бъдеще.

Трябваше да му го каже, защото наистина предполагаше така.

Саймън замълча, после предпазливо каза:

— Нямам нужда от това, Сюзан.

— От какво? Да притежаваш Асконсет ли? Или да обсъждам с теб този въпрос?

— И от двете — малко по-разпалено отвърна той. — Направо се скъсвам от работа, за да осигуря добра реколта, а и времето не ми помага особено. Нямам време да водя подобни телефонни разговори.

Тя също не умираше от желание за подобно нещо.

— Тогава защо се обаждаш?

— Защото Натали се нуждае от теб. Твърде много й се струпа. Реших, че е редно да го знаеш.

— А, искаш да дойда.

И Марк бе на мнение, че тя трябва да отиде в Асконсет. А също и децата й.

— Смятам, че би било чудесно някой от семейството да й помогне.

— Но нали има нова помощничка? — мило попита Сюзан. — Тя не може ли да помогне?

— Помага й, но Натали се нуждае от теб.

— Да не би това да е единствената ми грижа?

Винаги се стигаше до този момент.

— Знам, че ти също си заета — въздъхна Саймън, — но как може да се тревожиш за това кой ще поеме имението, след като двамата с Грег изобщо не стъпвате тук?

— Обади ли се и на него? Съобщи ли му, че трябва да дойде там?

— Не. Не съм убеден, че това ще му се понрави.

Сюзан настръхна:

— Защото той работи, а аз просто си седя и нищо не правя, така ли? Аз също имам своите задължения, Саймън. Твърде много неща, с които да се занимавам. Майка ми винаги е постъпвала, както намери за добре. Във всеки случай не ме попита, преди да реши да се омъжи повторно. За какво бих й притрябвала сега? И ако се нуждае от мен, защо не вдигне телефона и не ми се обади?

— Не знам. Вероятно просто не й е присъщо да моли за помощ. Винаги се е справяла сама.

— Точно така. Натали преди всичко.

— Не се изразих правилно, Сюзан. Исках да кажа, че би предпочела да се справи сама, вместо да моли за помощ.

— Значи вече я познаваш по-добре от мен? Много интересно, Саймън. Много показателно. Я ми кажи, нима това е твоя работа?

Последва дълга пауза, след която Саймън съвсем тихо призна:

— Не е. Права си. Не е моя работа. Тя е твоя майка, не моя. Моята почина. Нищо чудно това да ми пречи да виждам ясно нещата. Ужасно ми липсва. Ако можех да си я върна, бъди дяволски сигурна, че щях да сторя всичко по силите си, за да направя старостта й по-лека.

Докато трополеше надолу по стълбите от кабинета си, Саймън беше направо бесен. Не разбираше защо хора, които притежават толкова много, съзнателно се лишават от него. По този въпрос споделяше мнението на Оливия. Асконсет беше най-красивото място, което беше виждал, а той бе пътувал доста. В живота му имаше един период — много кратък период, докато учеше в колежа и обичаше да пътува на автостоп, — когато се замисли дали да не се премести някъде другаде. Но нито едно от местата, които видя по време на пътуването си, не успяваше да се мери с Асконсет — нито по красота, нито по лозарските си практики.

Не че много искаше Сюзан или Грег да се навъртат наоколо, ако щяха да се отнасят към него и баща му като към жадни за богатство хора. Той не се стремеше към парите. Те не бяха всесилни. Със сигурност не бяха в състояние да възкресяват мъртвите.

В склада на долния етаж той ядосано си взе инструментите, макара тел и работните ръкавици. Най-горните опорни телове на един от редовете с шенан блан имаха нужда от поправка. Листата вече бяха стигнали дотам. Веднъж вече ги бяха подрязвали и трябваше отново да го направят. Но най-напред, реши той, трябва да се оправи горната тел. Беше приятна и ненатоварваща работа.

Сложи си ръкавиците и тъкмо освобождаваше с клещите старата тел, която все още се крепеше на един пирон, когато забеляза Тес.

Снощи беше едно, а днес — друго. Петната по някои гроздове красноречиво говореха за проблеми и нямаше настроение да се оправя и с едно дете.

Естествено, понеже не го искаше, тя се приближи, но изглеждаше по-скоро предпазлива, отколкото нападателна.

— Къде е Бък?

— У дома — отговори той и се върна към работата си. — Не се отделя от котенцата си.

— Роди ли още някое, след като си отидох?

— Не. Пет са.

— А ти какво правиш?

— Поправям телените опори.

— А те какво правят?

— Поддържат лозите. — Това беше възможно най-простият отговор. Опита да се държи по-мило от преди и добави: — Насочвам растежа им вертикално, а не хоризонтално. Искам лозите да растат нагоре, а не настрани.

— Защо?

— Защото, ако растат настрани, ще скрият гроздовете и те няма да получават достатъчно слънце и вятър. Ако не са достатъчно изложени на слънце, няма да узреят. А ако не ги духа лек вятър, няма да изсъхнат. А ако не изсъхнат, ще загният.

— Ще загният! — повтори Тес, явно заинтригувана от думата.

На него обаче тя никак не му харесваше.

— Наричат го плесен или мухъл. Лоша работа. — Той погледна часовника си. Тя явно възнамеряваше да поостане малко. Нямаше време да я забавлява. — Не трябва ли да имаш уроци сутринта?

— Госпожа Аделсън е болна. Може ли да отида да видя Бък?

— Не сега. Имам работа.

— Няма нищо. Ти си работи, а аз ще отида да го видя.

— Но аз нямам време да те закарам дотам.

— Ще отида пеш. Само ми посочи откъде започва пътеката.

— Къде е майка ти?

— В кабинета, но няма нужда да я питам, ако ти ми позволиш.

Той я огледа от глава до пети. Беше чистичка и спретната, но денят едва сега започваше.

— Да не ти е забранила да ходиш?

— Каза ми да не се пречкам. — Изражението й стана по-меко. Или за момент забрави за войнствеността си, или просто го манипулираше. Във всеки случай беше много убедителна. — Ако ти си тук, а аз — там, няма да ти се пречкам. Не смяташ ли, че не е добре Бък да бъде сама цял ден? Тя ме познава и ме обича. Сигурно желае да се похвали с бебетата си. Освен това искам да видя котенцата, за да мога да разкажа на всички в класа по ветроходство.

Ах! Копнеж за приятели.

— Обаче се усмихни.

— Моля?

— Трябва да се усмихваш, докато разказваш на децата от класа по ветроходство за котенцата. Така ще им покажеш, че наистина се вълнуваш, а не се опитваш просто да ги впечатлиш.

— На бас, че те нямат котенца.

— И ти нямаш — заяви той и веднага съжали, защото лицето й помръкна. — Не е така, имаш — поправи се и свали ръкавиците си. — Ти първа забеляза колко дебела е Бък. Хайде. Ще те заведа до пътеката. Но не трябва да се отклоняваш от нея. Направиш ли го, ще се изгубиш, а в тези гори има мечки.

— Няма — скастри го тя, явно разбрала, че се шегува. — Има норки и миещи мечки, сърни и фазани, но те се страхуват от мен повече, отколкото аз от тях. — Тя подтичваше, за да не изостава. — Нали?

— Точно така. Добре. Ето там. Виждаш ли пътеката до стария клен?

— Да — потвърди тя и хукна.

— Чакай! — провикна се той след нея. — А какво да кажа на майка ти, ако те потърси?

Тя се обърна и продължи да тича заднишком.

— Кажи й, че ти си ме поканил. То така си и беше, нали?

Можеше да поспори по този въпрос, но не го стори.

— Кога е нужно да се върнеш?

— Часът ми в клуба е в два.

— И какво трябва да правиш, докато разказваш на децата за котетата?

Тес оголи зъби в някакво разкривено подобие на усмивка и отпраши.

 

 

Сюзан прекара цял час, измъчвана от тежкото бреме на вината, че вгорчава живота на майка си на стари години, после вдигна телефона и позвъни в службата на Грег.

— Моментът не е подходящ — заяви той, но тя не му позволи да я отпрати. Нейното време не беше по-малко ценно. Душевното й спокойствие — също. Освен това за Грег всеки момент беше неподходящ.

— Току-що ми се обади Саймън — каза тя. — Твърди, че мама се нуждае от помощ. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Каква помощ?

— Не знам. Каза ми само, че малко подкрепа няма да й е излишна.

— Има я. Джил е там.

— Така ли? Не знаех. Това е добре, но защо тогава Саймън ми се обади?

— Слушай, след двайсет минути започва заседанието ми, а преди това трябва да прегледам двадесет страници с данни.

— Ти ще отидеш ли при Джил там?

— Не, ако успея да го избегна.

— Може би един от нас трябва да отиде. Да видим с очите си какво става.

— Ти върви. Разполагаш с повече време от мен.

— Но съпругата ти е там. Така ще разполагаш с извинение да отидеш.

— Защо ти е извинение? Просто кажи, че се тревожиш.

— Ти се тревожиш повече от мен — възрази му тя. — Смяташ, че семейство Бърк искат да поемат имението в свои ръце. Би могъл да разговаряш с Карл, ако отидеш.

— Сюзан, нямам време за всичко това.

— Нито пък аз — сопна му се тя. — Ами ако се случи нещо? Ти си мъж. Занимаваш се с бизнес. Веднага ще надушиш, ако се мъти нещо.

— Сюзан, срещата ми е след… осемнайсет минути.

— Стига, моля те — каза тя. Беше й омръзнало да я считат за маловажна. — Нима работата е по-важна за теб от семейството ти? Моля те да ми помогнеш с всичко това, Грег.

— Няма да отида в Асконсет — с внезапна категоричност заяви той. — Ако Джил иска да поговорим, знае къде да ме намери.

Сюзан се слиса и каза по-тихо:

— Да не би двамата да имате проблеми?

Той изръмжа в отговор:

— Нищо, за което да не могат да се погрижат времето и малко свобода. Сюзан, забрави, че съм ти споменал за това. Ужасно съм изморен и живея под страхотно напрежение. Джил искаше да отиде в Асконсет и аз не успях да я разубедя. Обади й се. Попитай я какво смята. Ако отговорът й не те задоволи, отиди и виж със собствените си очи. Аз не мога. Не сега. Просто не мога.