Барбара Делински
Имението (22)

Двадесет и първа глава

Лятото превали наполовина. Тази мисъл не напусна Оливия през нощта. И как иначе, като се има предвид накъде започнаха да бият въпросите на Тес? Четяха „На бреговете на Плъм Крийк“, една от книгите на Лора Инголс Уайлдър, които Тес обичаше да взима преди лягане, но мислите й се въртяха все около котетата. Точно по средата на главата тя вдигна поглед към майка си и за пореден път я попита дали не могат да задържат едното. Оливия повтори разсъжденията си за котките и квартирите под наем.

— Можем да се преместим — настоя Тес — и да си вземем квартира, където разрешават котки. Кога ще разберем дали ще се местим?

— Когато разбера къде ще работя.

— И кога ще стане това?

— Скоро.

— А кога ще науча в кое училище ще ходя?

Оливия не знаеше отговора на този въпрос. И внезапно питанията на Тес събудиха тревога в сърцето й. Докато й оставаше още доста време в Асконсет, тя се чувстваше спокойна. Опитваше да се убеди, че все нещо ще изникне, че нещата ще се подредят от само себе си, че наесен тя ще има работа, а Тес — училище.

Но вече беше средата на лятото, а нямаше ни едно от двете. Трябваше здраво да се залови за работа, защото иначе нищо нямаше да се получи.

Ето защо на следващата сутрин стана още на зазоряване и отиде в кабинета, като внимаваше да не събуди никого. Запали лампата, след това пусна компютъра. След няколко минути вече сърфираше в Интернет. Този път нямаше да заложи всичко на една карта. Нито дори на десет. Разпечата на принтера имената и адресите на всички музеи, които успя да открие, после направи същото и с галериите. Пъхна в компютъра своята дискета и принтира съответния брой молби за постъпване на работа и автобиографии. Тъкмо съчиняваше ново придружително писмо, когато вратата се отвори. Сърцето й се преобърна в гърдите — най-вече от облекчение, защото този път поне бе облечена — още преди да види кой стои на прага.

Беше Саймън. Тя тихо каза:

— Защо бях сигурна, че си ти?

— Защото — отвърна той и затвори вратата — никой друг не е луд да става толкова рано. Видях, че свети. Какво правиш?

Той се приближи, застана зад гърба й и погледна в екрана.

Тя понечи да го закрие с ръце, но се въздържа. Би било твърде детинско от нейна страна.

— Не го чети. Това е само чернова. Пиша с ужасно много грешки и разчитам на компютъра да ги поправя. Ако прочетеш това писмо, сигурно ще се учудиш как, за бога, пиша книгата на Натали, но завършеният продукт винаги е…

— Шшшт! — каза той и положи ръка върху рамото й. Тя замълча. Ръката му остана на мястото си дори и след като беше привършил с четенето и се бе изправил.

— Трябва да си намеря работа — меко каза тя, без да сваля поглед от екрана. — Натали ме нае само до Деня на труда.

— Ще успееш ли да приключиш дотогава?

— Да.

— Къде искаш да отидеш?

— Където и да е. Хората в моето положение не могат да си позволят да избират.

Ръката му се размърда. Ласка ли беше това или просто утешително потупване?

— Защо говориш така? Имаш дарба. Ти си човек на изкуството.

— Хората на изкуството обикновено живеят на ръба на жизнения минимум. А аз трябва да се обличам, да се храня и да дам образование на Тес. — Оливия си пое дълбоко дъх, лепна на устните си усмивка и се изправи. Ръката му падна от рамото й и това й позволи да говори по-лесно. — Ще си намеря работа. Може да опитам нещо съвършено различно.

— Какво например?

— Да стана портиер.

— В някой хотел ли? — развеселено попита той.

— Защо не? Аз съм общителен човек. Мога да уреждам лимузини и билети за театър. Да казвам на хората кои забележителности си струва да видят и кои да пропуснат. Мога да препоръчвам ресторанти и да правя резервации. — Тя се усмихна и позволи на въображението си да се развихри: — Няма ли да е забавно лично да посетя всички ресторанти, за да знам кои да препоръчвам?

— Според мен повечето препоръки се купуват.

— Гледаш твърде цинично на нещата. Аз не бих портиерствала по този начин и ще го заявя недвусмислено пред управата на хотела. Никакви подкупи по време на моята смяна. Ще казвам на хората истината.

— Ами ако вкусът им се различава от твоя?

Тя сви рамене:

— Е, ще има и такива случаи. Не е реално човек да се хареса на всички едновременно. Бихме могли да живеем в хотела. Представяш ли си? Тес ще бъде една малка Елоиз. Господи, как обича подобни истории! Искаше да отиде в Париж, след като прочете „Елоиз в Париж“. Но си мисля, че няма да има нищо против Ню Йорк. Би било чудесно да живеем в „Плаза“…

Саймън я прекъсна с целувка, не съвсем изненадващо, като се има предвид, че от няколко секунди наблюдаваше устните й, но това не я подготви кой знае колко. Нито пък приказките й за Ню Йорк успяха да заглушат обзелото я чувство. Беше топло и пухкаво, някак познато, а не би трябвало да е така само след една целувка.

Оливия обичаше топлите и пухкави усещания. Така изглеждаше пожълтяла снимка на току-що изваден от фурната ябълков пай, поставен в порцеланов съд, използван поколения наред. Беше като треперливото пламъче на огъня, на който съхнат вълнените ръкавички с нечие избродирано име. Или пък като чаша с горещо какао с огромна топка разбита сметана отгоре. Топла и пухкава е целувката, която е толкова сладостна, че ти иде направо да се стопиш — да се притиснеш и да се сгушиш до другия човек, — а тя да продължава още дълго, без да губи от топлината си. Целувка, в която се вкопчваш и искаш никога да не свършва, а когато това се случи, оставаш слисан, защото изобщо не си усетил кога е станало.

Саймън изглеждаше не по-малко слисан, но това не даваше отговор на въпросите, които напираха у тях.

— Какво става? — прошепна тя.

— Нямам думи — промълви той в отговор. Притисна я до себе си с една ръка и прокара пръстите на другата през косите й. Беше пораснала, но не достатъчно.

— През май беше дълга до под раменете. Изглеждаше красиво, но ми държеше топло. Една вечер ми писна и я отрязах. Винаги съм била такава — нетърпелива и импулсивна. Вероятно точно в това е проблемът.

Саймън бавно прокара палеца си по устните й и това съвсем не беше импулсивен жест. Подейства й възбуждащо по невероятен начин — горещо, досущ като целувката му. И тогава той направи нещо страхотно. Следейки с поглед собствената си ръка, я спусна по шията й, обърна я с дланта навън и я прокара по гърдите й.

Оливия почти не бе в състояние да диша. Хвана ръката му, притисна я силно до тялото си, затвори очи и облегна глава на гърдите му.

— Какво става? — прошепна тя.

— Какво става наистина? — долетя глас, но не беше на Саймън.

Оливия вдигна поглед, видя, че неговият е вперен във вратата, и се уплаши, да не би да ги е сварила Натали. Но на вратата не стоеше Натали. Приликата беше голяма — същият ръст, същият силует, същата забележителна осанка и прозрачна бяла кожа. Дори прическата беше същата, но цветът на косата беше топло кестеняв, а не бял. Оливия се почувства така, сякаш вижда Натали отпреди двадесет години.

Сюзан развеселено се усмихна:

— А аз си мислех, че мама е станала рано и работи върху списъка с гостите. Май се изчерви, Саймън?

— Ти също — отвърна той със забележително самообладание и застана пред Оливия, сякаш искаше да я предпази. — Не знаех, че ще идваш.

— И мама не знае. Пристигнах късно снощи. Надявах се просто да вляза през тази врата и да я изненадам.

Погледът й се премести към Оливия и тя въпросително изви вежди.

Оливия вече беше излязла иззад гърба на Саймън. Нямаше нужда от закрила — що за тайно желание е това у мъжете, — макар че самообладанието му наистина й послужи за пример. Протегна ръка и се представи:

— Аз съм Оливия.

— Така и предположих — отвърна Сюзан, но независимо от сухия тон, ръкостискането й беше сърдечно. — Другата възможност бе да сте новата прислужница, новата счетоводителка или новото попълнение за работа на полето. — Замълча и се отдръпна. — Още някой да е напуснал напоследък?

— Мадалена и Жоаким — отговори Оливия и забеляза как веждите на Сюзан се извиха нагоре и погледът й се стрелна към Саймън.

Той отново застана пред Оливия.

— Натали вече им намери заместници.

— За втори път — поправи го Оливия и се изравни с него. — Жената започва следващата седмица. Изглежда многообещаваща. Работила е в ресторант в Потъкет. Готвачката преди нея умееше да приготвя единствено бързи закуски. Една обилна вечеря не беше по силите й.

Но Сюзан, изглежда, не я чу. Гневният й поглед беше вперен в Саймън.

— Негодник такъв! Значи затова ми се обади. Каза, че Натали се нуждае от помощ. Явно по-скоро се нуждае от готвачка.

— Няма по-добра от теб, но не затова те повиках — отвърна той. — Вече си имаме готвачка.

— Ще повярвам, когато го видя — измърмори Сюзан. Пъхна ръце в джобовете си, както Оливия бе виждала Натали да прави десетки пъти, погледна я и каза: — Така, значи ти и Саймън…

— Не — отвърна Оливия. — Между нас няма нищо.

— Нищо — потвърди и той.

— Тук съм само за лятото. Нямам нужда от сериозна връзка.

— Сексът не означава задължително сериозна връзка — отбеляза Сюзан, но това засегна Оливия.

— Напротив. Не би трябвало да е така.

— Това, което видя току-що, не беше секс. Беше само…

— Прегръдка — помогна му Оливия. — Бях отчаяна, защото все още не съм си намерила работа за есента, и поради това работя толкова рано сутрин. Саймън се опитваше да ме утеши.

— Не се и съмнявам — рече Сюзан. — Бих казала, че сте намерили съвършено ново предназначение на тази стая, но вече знам, че е служела за любовно гнездо от години. Пие ми се кафе — заяви тя, излезе и затвори вратата след себе си.

 

 

Оливия откри Сюзан в кухнята. Вече бе сложила кафеварката.

— Съжалявам — каза тя. — Не би трябвало да се натъкваш на подобни сцени в дома си.

Сюзан отвори шкафа, където държаха тестените изделия.

— Значи признаваш, че имаше нещо?

— Да — отвърна Оливия, защото беше абсурдно да отрича, — но не мога да кажа какво, дори и животът ми да зависеше от това, а и не желая да се случва отново. — Докосна брадичката с опакото на ръката си. — Имам си достатъчно сериозни занимания и без Саймън. Трябва да знаеш, че никога преди не сме били заедно в онзи офис, а не смятам, че и майка ти е лудувала там с Карл.

— Но не си сигурна, нали? — попита Сюзан, стиснала вратата на шкафа. Лицето й се изкриви в гримаса: — Да лудува ли? Абсурдно е да се твърди такова нещо за жена на възрастта на майка ми.

— О, не — позволи си да се усмихне Оливия, — няма нищо абсурдно. Надявам се да мога да правя такива неща, когато стана на нейната възраст. Представяш ли си свободата да бъдеш на седемдесет и шест години? Честно казано, най-напред трябва да бъдеш здрав, за да й се насладиш пълноценно. Но дори и да не си, положението си има своите добри страни. Не е необходимо да се тревожиш за това какво мислят хората. Можеш да правиш каквото си пожелаеш.

— Това ли са добрите страни? — попита Сюзан. — А какво ще кажеш за хората, които нараняваш по този начин?

Тя порови в шкафа, извади отвътре брашно, овесени ядки и захар и затръшна вратичката по-силно, отколкото бе необходимо.

— Нямах предвид Натали — каза Оливия. — Просто говорех за възможността да… носиш яркорозово, когато си на осемдесет и пет години.

— Това по-различно ли е, отколкото да сменяш съпрузите на всеки шест месеца? — Сюзан вече бе отишла до хладилника и преценяваше съдържанието му. Оливия не отговори и тя възкликна: — Тук те хванах натясно, нали? — и извади отвътре яйца и мляко.

Оливия се облегна на ръба на един от столовете покрай плота.

— Трябва да прочетеш историята на Натали. След като го направиш, шест месеца няма да ти се струват толкова кратко време. Ако желаеш, мога да ти дам да прочетеш какво съм написала до този момент.

Сюзан извади големи купи от шкафа под плота.

— Благодаря, но имам предостатъчно четива.

— Там нещата са обяснени.

— Ако майка ми иска да обясни нещо, може да го направи лице в лице.

— Трудно й е да говори за някои неща. Налагаше се непрекъснато да я притискам и разпитвам — усмихна се Оливия. — Толкова ще се зарадва на пристигането ти! Съпругът ти с теб ли е?

Сюзан извади мерителна чаша от чекмеджето.

— Не. Той работи.

— А децата ти ще дойдат ли?

— Не — отвърна тя и сипа мазнина в тигана. — И те работят. Ако не си разбрала още, аз единствена не работя. В днешно време да бъдеш домакиня не се счита за работа.

Тя разнесе мазнината с една книжна салфетка.

— Е, това показва, че хората нищо не разбират — заяви Оливия. — Грижите за дома са най-древната професия на света.

— Смятах, че това е проституцията.

— Не, професията на домакинята. Помисли си: неандерталците ходели на лов, а жените им правели… какво? Поддържали пещерата чиста, готвели, отглеждали децата. Ако не са вършели всичко това, мъжете им са щели да измрат от глад. Нали не биха могли да ядат месото сурово? Ако пък няма кой да се грижи за децата, щели да останат без потомство, а това щяло да означава незабавен край на рода им. Би ли било възможно тези мъже да имат деца без нас? Не. Телата им са напълно непригодни за това. А ние? Ние сме в състояние да правим каквото си пожелаем. Можем да чистим, да готвим и да отглеждаме деца. Можем да шием дрехи и да ги продаваме — дори да се занимаваме с маркетинга. Ако се върнем на моята аналогия, бихме могли да ходим и на лов — макар че не знам за теб, но аз не съм способна да убия сърна например. Разбира се, досега не ми се е налагало да правя избор между лова и това да умра от глад. Вероятно при такава дилема бих опитала дори да ловувам. Майка ти го е правила.

Сюзан спря, както се канеше да загребе брашно с мерителната чашка.

— Избирала е между лова и това да умре от глад? Моята майка?

— Е, не точно между тези две неща, но в живота си е изпадала в подобни крайности. И аз не бих го предположила. Когато пристигнах, смятах че всичко в Асконсет винаги е било изискано и луксозно, но не е така.

— Известно ми е — заяви Сюзан и отново се зае с работата си. — Имението потръгна трудно, но не смятам, че на Натали й се е налагало да ходи на лов за яребици, за да ги сготви за вечеря.

— Тук има ли яребици? — попита Оливия, но преди Сюзан да успее да отговори, на вратата се появи Натали.

— Чух гласа ти — обърна се тя към дъщеря си и се приближи с усмивка на лицето и с широко разтворени ръце. Изчака Сюзан да избърше мръсните си ръце с една кърпа и я прегърна. — Много се радвам да те видя — отдръпна се от нея и укорително попита: — Кога пристигна? Нали не си шофирала през нощта?

— Пристигнах в полунощ. Вратата ти беше затворена и не исках да те безпокоя.

— Бях сама — дяволито, но добронамерено отвърна Натали и отново се усмихна. — Виждам, че вече си се запознала с Оливия.

— О, да. Беше в кабинета ти, когато отидох там, за да те изненадам. Последва ме тук и ме накара да говоря така, както никога не правя с непознати.

Оливия й бе безкрайно признателна, задето не спомена за сцената в кабинета. Не й се щеше да дава обяснения.

— И на мен ми помага точно по този начин — каза Натали и направи крачка назад, за да огледа дъщеря си.

— Изглеждаш прекрасно, Сюзан. Млада, млада, млада. Харесва ми косата ти. Как са децата? Мелиса? Брад?

Оливия остана още само минутка. Не че не желаеше да чуе, но това беше разговор между майка и дъщеря. Тръгна си и не преставаше да се чуди как общуването между две жени, разделени от такава сериозна преграда, може да бъде толкова приятно.