Барбара Делински
Имението (14)

Тринадесета глава

— Джилиан?

— Да?

— Обажда се Оливия Джоунс. Как си?

Джилиан Роудс беше студентката по право, на която Оливия бе дала под наем апартамента си в Кеймбридж.

— Благодаря, добре. Жилището ви е чудесно. Направо се влюбих в него.

— Опитах да ти се обадя по-рано, но никой не отговаряше. Сигурно те товарят с много работа.

— Те не мислят така — отговори момичето, — но не бива да се оплаквам. Плащат ми добре. Как сте двете с дъщеря ви?

— Благодаря, добре. Чудех се какво е пристигнало по пощата.

— Натрупала съм всичко на едно място. Почакайте за секунда. — Нещо издрънча. Оливия си представи как слушалката пада, развива навития на спирала шнур и се удря в стената на кухнята. Това малко я поразсея от напрежението, с което очакваше да узнае какви писма има в онази купчина. — Ето ме пак — обади се Джилиан. — Изпратих ви сметките.

— Да, получих ги.

— Останалото не е нищо особено. Няколко каталога. Няколко молби за кредитни карти. Нещо специално ли очаквате?

— Писмо от училище „Кеймбридж Хийт“.

— Не, няма нищо такова.

— А от някой музей? — попита Оливия. — Или картинна галерия?

Последва пауза и после се чу:

— Има пощенска картичка от една галерия в Кармел. Покана за някаква изложба.

— Не, това би трябвало да е делово писмо.

— Няма, съжалявам.

И тук нищо. Оливия преглътна разочарованието си.

— Ами някакво лично писмо, написано на ръка, вероятно някъде от западните или от южните щати?

Кого заблуждаваше? Нямаше никаква представа къде се намира майка й. Можеше и да е точно от другата страна на залива в Нюпорт, но Оливия нямаше как да научи.

— Не — отвърна Джилиан, — няма нищо подобно. Има едно писмо, което май е написано на ръка, но може и да не е така, защото аз току-що го намокрих, а мастилото не се размаза. Какво ли не правим ние, адвокатите. Но ви търсиха по телефона. Един и същ мъж. Сериозен, делови глас. Настоява да знае как да се свърже с вас, но не си казва името.

Оливия въздъхна:

— Това е Тед. Знае, че съм тук, но няма номера на прекия ми телефон. Когато се обади на централата, те отказват да го свържат.

— Какво да му кажа, когато се обади пак?

Кажи му да си гледа работата — искаше да извика Оливия. — Нали му обясних, че всичко е приключило. Дали не съм размислила? Не. Дали ми липсва? НЕ!

Но щеше да е истинска страхливка, ако натовари Джилиан с това. Реши, че все някога ще се наложи лично да позвъни на Тед.

— Просто го дръж настрана — каза тя. — Каквото и да става, не му давай номера, който имаш. Той е само за спешни случаи. Позвъни ми, ако се обади жена на име Керъл Джоунс. Обади ми се и ако позвънят от „Кеймбридж Хийт“. А също и ако някой друг ме потърси за работа. Става дума за някой музей или галерия.

— Разбрано — отвърна Джилиан.

 

 

— Здравейте, обажда се Оливия Джоунс. Може ли да говоря с Арнолд Чивети, моля?

Арнолд Чивети беше уредник на малък музей в Ню Йорк, който имаше голяма колекция от снимки. Отис й каза, че от години обмислял възможността да назначи щатен реставратор и вероятно щял да го направи, ако срещне подходящия човек. Оливия му бе изпратила автобиографията си преди много време и веднага бе получила отговор в следния дух: Благодарим ви, ще ви уведомим за решението си. Не ни търсете, ние ще ви се обадим. Оттогава бяха минали три месеца.

Вече се измори да чака. Не трябваше ли да смаже скърцащото колело?

— Съжалявам — отговори й мъжки глас с лек британски акцент, — но господин Чивети не е в страната.

— Бихте ли ме информирали кога ще се върне?

— Боя се, че няма да е преди четвърти. Мога ли аз да ви помогна с нещо?

В идеалния случай той би трябвало да каже: Името ви ми е известно, госпожо Джоунс. Господин Чивети спомена за вас по телефона миналата седмица. Той е в Европа за три месеца, иначе щеше да ви се обади по-рано, но държи лично да разговаря с вас. Наистина имаме работа за човек с вашата квалификация. Пред мен е бележникът с графика на господин Чивети. Желаете ли да насрочим дата за среща?

— Аз се занимавам с реставриране на снимки — обясни Оливия. — Обучих се при Отис Търман. — Изчака малко, но човекът не реагира на името на Отис. — Тъй като господин Търман се пенсионира, аз си търся друга работа. Изпратих писмо на господин Чивети през пролетта. Питах се дали не е обмислил нещата допълнително.

— Ние реставрираме снимките си навън.

— Да, знам това. В действителност направих някои от снимките, които изпратихте при Отис. Той бе останал с впечатлението, че господин Чивети би искал да наеме щатен реставратор.

От другата страна се разнесе тих смях:

— Съмнявам се. Средствата ни са по-ограничени от всякога.

— В такъв случай вероятно би могъл да ме има предвид за работа по поръчка — не беше най-доброто решение. Имаше нужда от здравна застраховка за себе си и за Тес, а щеше да й струва цяло състояние, ако трябваше да се грижи за това сама. Но ако си намереше достатъчно работа на хонорар, сигурно би могла да се справи.

— Имате ли собствено студио? — попита мъжът.

— Да — отвърна тя. Отис щеше да й позволи да използва оборудването му. Не се съмняваше в това.

— А как се казва то?

— „Джоунс и Бърк“ — изтърси тя първото нещо, което й хрумна. Със сигурност не би трябвало да използва само името Джоунс. Беше твърде разпространено и обикновено и не се запомняше. „Джоунс и Бърк“ звучеше добре. Всъщност звучеше малко британски. Дори някак познато. Защо ли си представяше кожени портфейли с двуцветни кожени каишки?

— Знаете ли — каза мъжът, — докато говорехме, преглеждах папката, но не открих автобиографията ви. Дали не бихте ни изпратили още една? Добавете и списък на някои от работите си. Ще го предам на господин Чивети, за да му хвърли един поглед.

— Много ви благодаря.

— За мен е удоволствие. Няма нужда да се обаждате отново. Ние ще ви звъннем, ако имаме нужда от услугите ви.

 

 

— Здравейте, обажда се Оливия Джоунс. Там ли е Лора Гудърл?

Лора Гудърл се грижеше за експонатите в един музей в Монпелие. Тя не наемаше служители, но познаваше Отис. Той й бе казал, че ако има работа за реставратор на снимки, тя със сигурност ще знае.

— Аз съм Лора.

— О, здравейте. Писах ви предния месец за възможността да получа някаква работа. Аз съм помощничката на Отис Търман.

— Отис! — Оливия позна по гласа, че жената се усмихва. — Много мил човек. Дядо ми беше художник. Двамата с Отис бяха приятели. Как е той?

— Готви се за пенсия.

— Ето защо вие търсите работа. Наистина очакваме няколко неща, но не по-рано от октомври. Бихте ли ми изпратили автобиографията си?

Оливия вече го бе направила. Беше изпратила и бележка, с която уведомяваше за смяната на адреса си.

— Разбира се — отвърна тя и се опита да прикрие разочарованието си. — Веднага ще го направя.

— И ми се обадете отново някъде към края на септември, за да ми напомните за себе си, става ли?

Оливия обеща да го направи, но затвори телефона доста обезсърчена. „Няколко неща“ не звучеше многообещаващо. Ако се отвореше работа за нея, поръчките щяха да са на хонорар и незначителни. В Деня на труда щеше да приключи в Асконсет. И тъй като приличното възнаграждение, което й плащаше Натали, беше определено за обучението на Тес, налагаше се да се погрижи да посрещне разходите си по някакъв начин.

 

 

— Оливия Джоунс, ако обичате.

— Аз съм.

— Здравейте, обажда се Джилиан Роудс. Помислих си, че трябва да ви кажа — онзи мъж отново се обади снощи. Каза, че е от изключително голямо значение да се свърже с вас.

Ох, Оливия живо си го представяше. Беше точно в стила на Тед.

— Съжалявам за безпокойството — каза тя на Джилиан. — Не трябва да ти досажда така. Сигурно си въобразява, че ще успее да измъкне номера по-лесно от теб, отколкото от секретарката тук. Ще му се обадя. — Тя направи кратка пауза и попита: — Днес пристигна ли нещо по пощата?

— Не и това, което очаквате.

— Добре, благодаря, Джилиан.

 

 

— Тед?

— Оливия! Как си? Знаеш ли, точно си мислех за теб. Обаждането ти не може да е просто съвпадение. Това е съдба. Тъкмо се прибирам от работа. Вечерята ще бъде готова в микровълновата точно след четиридесет и две секунди… четиридесет и една… четиридесет… все едно че ще вечеряме заедно.

Тя се опита да запази спокойствие.

— Тед — внимателно му каза, — настоявам да престанеш да ми се обаждаш.

— Позвъних само веднъж.

— Моля те, не ме лъжи.

— Не те лъжа — настоя той и въздъхна. — Просто исках да те чуя. Защо не пожела да ми се обадиш?

Оливия не искаше да спори за броя на обажданията му.

— Защото няма никакъв смисъл. Вече не излизаме заедно.

— Това беше едната причина, поради която желаех да поговорим. Тази седмица е Четвърти юли. Смятах да дойда да те навестя.

— Тед, чуй ме. Връзката ни приключи.

— Но си оставаме приятели — това не се променя само защото си там за през лятото. Ние сме добри приятели, можем да разговаряме за всичко.

— Ти говориш, аз — не. Не желая да се обаждаш, Тед.

Последва кратка пауза, след това удивеното му възклицание:

— Ти май сериозно го мислиш!

Оливия се чудеше как по-ясно да му го обясни, когато той раздразнено рече:

— По дяволите, срещнала си някой друг! Така става всеки път, когато се запозная с някоя жена, която ми харесва. Кажи ми какво има той, което аз не притежавам.

Тя въздъхна:

— Няма друг мъж. Не излизам с никого. Тук съм с дъщеря си, за да работя. В момента нямам време за нищо друго.

— Тогава ще почакам до есента — ще се почувстваш освежена, когато се върнеш тук.

— Не, Тед. Всичко свърши. Нямам намерение да излизам с теб. Не искам да излизам с теб и през есента — едва ли можеше да бъде по-директна.

— Тогава ще се чувстваш по-различно, затова няма да споря с теб сега, но, боже, колко се радвам да чуя гласа ти. Липсваше ми, Ливи.

— Оливия. Казвам се Оливия. Мразя да ме наричаш Ливи и ти го знаеш, Тед.

„Оливия“ звучеше толкова изтънчено, а „Ливи“ беше жената, която се пребиваше от работа за семейство Уолтън.

— Знам, че ме харесваш, нищо, че твърдиш обратното.

На Оливия й идеше да си оскубе косите.

— Не, Тед, не те харесвам. Така че, ако продължиш да ми звъниш, ще се обадя на телефонната компания. Вече има специални отдели, които се занимават с телефонния тормоз.

— Обадих се само веднъж и никого не съм тормозил. Това е неоснователно обвинение. Знаеш ли какви неприятности можеш да ми причиниш, ако ме обвиниш в тормоз?

— Знам много добре. Въпросът е дали на теб ти е известно. Ако е така, моля те да се замислиш следващия път, преди да вдигнеш телефона и да набереш номера ми — заяви Оливия и затвори.

 

 

Оливия продължи да се любува на всяко утро от своето местенце до прозореца. Донесе в стаята си малко бързоварче и си правеше по чаша кафе. Не можеше да си представи по-добро начало на деня от смесената миризма на черно кафе и на утринната роса по лозите.

И Саймън. Не успяваше да забрави това. Беше част от цялата сцена, частица от картината, която носеше в мислите си. Всеки ден той се появяваше точно на същото място по едно и също време, досущ като мъжа от рекламите на „Марлборо“, но без шапката, коня, планините и цигарата. Оставаше само суровото мъжествено излъчване, което Саймън притежаваше в изобилие.

Не че Оливия си падаше много по него. Правеше всичко възможно, за да го избягва през деня, и за щастие той все още нито веднъж не беше вечерял с тях, което й се струваше доста странно. Но определено беше част от сутрешната идилия.

Човешкият елемент в нея. Едва ли би използвала тази дума преди фиаското с Тес. Но оттогава непрекъснато свързваше човечността с него.

Сега отново й хрумна, когато той вдигна очи към нея. Досега просто й хвърляше поглед през рамо, колкото да й покаже, че знае за присъствието й. Но този път се извърна напълно, застана с лице към къщата и срещна погледа й.

— Здравей — прошепна тя, обгърна коленете си с ръце и се почувства странно изтръпнала. — Какво ви става, колене?

Притаи дъх и се запита дали ще й махне с ръка, но не го направи. Просто стоеше, както винаги, пренесъл тежестта си на единия крак, и гледаше към нея.

Е, какво й оставаше да направи, освен също да го гледа? Нямаше да му достави удоволствие и да се обърне. Имаше право не по-малко от него да бъде тук. Пък и от къде на къде ще се кара на Тес, че не се усмихва, когато самият той никога не го правеше! Ако нямаше смелост да направи това — или поне да вдигне ръка за поздрав, — проблемът си беше негов.

Но очевидно проблемът беше и неин, защото слабостта в коленете й не изчезна. Премести се право в стомаха й, където подхвана тиха, чувствена песен.

Е, какво можеше да очаква, като го наблюдава там ден след ден, облечена само по нощница и току-що станала от леглото?

Но нямаше намерение да помръдне. Въпрос на принципи. Отпиваше от кафето си, ала ръцете й продължаваха да обгръщат коленете, стиснали всички свободни нишки на желанието. Отвърна на погледа му и се запита дали той изобщо усеща нещо.

 

 

Желанието не беше сред темите, които обсъждахме, докато растях. По-скоро бих ограбила местната банка, отколкото да говоря за секс с майка си — и не защото смятах, че родителите ми не го правеха. Разбира се, че го правеха. Но не говореха за това.

Днес нещата стоят съвсем различно, нали? Днес всичко е на показ. Но според мен вие изпускате нещо. Сексът изгубва част от очарованието си, когато е толкова явен. Има нещо специално в това да мислиш за него и да очакваш. И да не го обсъждаш непрекъснато.

Двамата с Карл също не разговаряхме за желанието, но го чувствахме силно. На дванадесет години получих първия си месечен цикъл и мога да се закълна, че той забеляза разликата още на следващия ден. Никога няма да го забравя. Беше посред зима и нямаше много сняг — никога не вали много, защото сме близо до брега. Беше студено, ветровито и влажно. Всички бяхме навлечени добре на път за училище, носехме вълнени шапки и шалове, от които лицето ми едва се подаваше. Той току поглеждаше към мен, а на челото му се бе врязала тънка бръчка.

— Какво има? — попитах аз най-накрая.

— Нищо. Просто изглеждаш различна.

— Не знам защо — отвърнах аз, но бузите ми почервеняха и това не се дължеше на студа. Направо пламнах.

Но това си беше чисто признание. Двамата с Карл разговаряхме за толкова много неща, че отказът ми да споделя за това, плюс изчервяването и чисто женския ми вид, както го определи той впоследствие, са му подсказали достатъчно.

През целия ден и през всички следващи дни Карл се държа изключително грижовно. Не ме попита как се чувствам и дали ме боли, но се кълна, че винаги разбираше кога тялото ми реагира като тяло на жена. Гласът му ставаше някак по-мек, очите — по-нежни.

А аз? Аз бях влюбена до ушите. Донякъде просто продължавах да го боготворя, защото беше четири години по-голям от мен, по-умен и по-зрял в полово отношение, но освен това имаше и още нещо, което ме караше да мечтая за бъдещето. Всичко бях планирала. Щяхме да се оженим веднага щом завърша училище и да си раждаме по едно дете всяка година, докато не решим, че вече имаме достатъчно. Щяхме да си построим къща на хълма с изглед към океана, да отглеждали онова, което Карл умееше да отглежда, и да прекараме остатъка от живота си, като танцуваме под навеси от лозови клонки и други подобни неща.

Вече не желаех да се връщам в Ню Йорк. Животът ми там се бе превърнал в далечен и дори мрачен спомен. Тук, във фермата, струеше светлина дори и по време на Депресията — поне за мен беше така. Докато стана девойка, вече бях уловила ритъма на растежа на лозите. Познавах плодородния мирис на пролетта, богатите аромати на лятото, горчивата миризма на есента. Когато полето оголееше и почернееше, разбирах, че земята спи, но знаех и това, че пролетта ще се върне. И Карл ще бъде още тук. Аз ще съм с една година по-голяма. И ще бъдем още по-близо до мига, в който ще се съберем.

 

 

— Карл знаеше ли за тези планове? — попита Оливия.

— Не съм сигурна, че разбирам добре въпроса ти.

— Ти разговаря ли с него за къщата и за децата?

Натали се замисли.

— Не, смятах, че е ясно от само себе си.

— А откъде си сигурна, че той е изпитвал същото?

— От начина, по който ме гледаше. По който ме докосваше.

— Докосвал ли те е?

— Беше невинно, но нежно.

— Къде те докосваше — по ръката или някъде другаде? — попита Оливия, после се сепна и добави: — Или не биваше да питам.

— Не биваше да питаш — отвърна Натали и скръсти ръце в скута си. Отмести поглед. Изглежда, водеше борба със себе си и леко сви рамене. Стисна устни, след това отново ги отпусна. Когато взе решение, погледна Оливия и заговори бързо, като че ли се страхуваше да не се откаже: — Докосвахме се. Учеше ме на разни неща.

— Целувахте ли се вече в киното?

Последва пауза, после Натали тихо каза:

— Да, вече бях на шестнадесет години, а той — на двадесет. После аз на седемнадесет, а той — на двадесет и една. — Сложи ръка на гърдите си и вдигна пълните си със сълзи очи някъде над главата на Оливия. — Само като го погледнех, сърцето ми спираше.

Очевидно споменът продължаваше да й въздейства по същия начин. Оливия внезапно се почувства като натрапница. Като воайор.

— Не трябваше да питам.

Натали пое въздух и бавно издиша. Сведе поглед към скута си. Помълча известно време, след това вдигна глава и пророни:

— Напротив. Нали затова те наех.

— Но тези неща са прекомерно лични. Аз… се чувствам неудобно, когато ми ги разказваш. Не ми се струва правилно.

— Защото съм на седемдесет и шест години ли? Защото не желаеш дори да си помислиш, че сексът все още интересува майка ти, още по-малко пък баба ти?

— Никога не съм познавала баба си — отвърна Оливия — и съм сигурна, че майка ми все още е полово активна.

— Нали беше израсла в къща, в която непрекъснато имаше върволица от мъже. — Но ти си различна. Ти си дама.

Натали внезапно се ядоса:

— Съществува ли някаква причина, поради която една дама да не може да изпитва страст? Да не може да обича и с тялото, освен със сърцето си? — тя рязко отметна глава и гневът изчезна от лицето й. — Не искам да го описваш с подробности. Тъй и няма да ти ги разкажа. Но смисълът на това, което правим, е да разкрия пред семейството си какво съм чувствала тогава. Преди да ме критикуват за сегашното ми поведение, трябва да научат за миналото. Карл беше всичко за мен, целият ми живот. Той беше първата ми мисъл сутрин и последната, преди да заспя. Освен когато бяхме на училище, ние прекарвахме цялото останало време заедно. Той се опитваше да ме предпазва от тежката работа, винаги ми възлагаше леките неща, но аз непрекъснато бях до него. Бях толкова влюбена, че просто не знаех какво да правя със себе си.

— Но какво се случи? — попита Оливия. — Защо не се омъжи за него?

— Била ли си някога влюбена?

— Не по този начин.

— Обичаше ли бащата на Тес?

Оливия се бе запознала с Джаред в един магазин за кафе в Атланта, където живееше по онова време. Той беше там за някакъв научен симпозиум и изглеждаше направо великолепно с пригладената си с гел коса и с очилата си. Говореше някак стеснително, което издаваше уязвимостта му. Това също очарова Оливия.

— Така си мислех — каза тя на Натали, — но сега, като те слушам, вече не съм сигурна. Знам, че го харесвах. Беше добър човек. Да, мисля, че бях влюбена.

Но Джаред си тръгна много преди раждането на Тес и макар присъствието му да липсваше на Оливия по време на бременността, след като роди бебето, напълно забрави за него.

Е, беше ли го обичала? Или обичаше мисълта, че е така?

Натали я гледаше с почти родителска загриженост и Оливия не можа да се стърпи да не й разкаже още.

— Джаред толкова се задълбочаваше в работата си, че дори не забелязваше присъствието ми. А аз държах да ме вижда. Исках да бъда отмората, която да очаква с нетърпение. Но това никога не се получи — горчиво се усмихна тя. — Той ми даде Тес. А това беше повече, отколкото съм искала.

Натали се усмихна:

— Тя е била само твоя. Обичта й ти е гарантирана, защото никога няма да те напусне. Никога.

Младата жена се замисли над думите й и бавно кимна:

— Да, така е. Точно така се чувствах.

— В такъв случай разбираш какво изпитвах към Карл. Никога не съм се съмнявала в любовта му. Никога не съм се бояла, че може да ме напусне. Винаги беше до мен и бях отчаяно влюбена.

— Но родителите ти са били до теб. А също и брат ти.

— И ти си имала тези неща.

Оливия се почувства като измамница и се облегна в креслото. Не трябваше да лъже за семейството си, поне не чак толкова.

— Не бях напълно честна по отношение на семейството си. Четиримата братя са просто една мечта. Винаги съм смятала, че би било много забавно. В действителност… имах само един.

— Един брат ли?

Е, тази лъжа не беше толкова голяма.

— Но той наистина прекаляваше с грижите си. А родителите ми още повече. Брат ми беше момче. Можеше да прави каквото си поиска. А аз бях момиче. Глезеха ме и гледаха да ме държат повече у дома. Отнасяха се различно с всекиго от нас. Наложи се да напусна дома си, за да им докажа, че не съм безпомощна — усети се виновна и спря да бърбори. — Но ти не отговори на въпроса ми.

— На кой въпрос? — попита Натали.

— Какво стана с Карл? Ако си го обичала толкова много, защо не се оженихте още тогава?

Баща ми не се справяше добре. Краят на сухия режим сложи край и на черния пазар, а с това секнаха и доходите ни от продажбата на вино. Но кризата продължаваше. Благодарение на някои от програмите на Новия курс, селското стопанство в някои части на страната се оживи. Пазарът ни беше местен и вървеше добре. Оправяхме се и без помощта на държавата. Успявахме да се изхранваме и да се обличаме. Но не успявахме да постигнем нищо повече. Не можехме да изпреварим останалите, а баща ми се нуждаеше точно от това. Той беше бизнесмен. Знаеше колко важно нещо е растежът. Тъкмо затова купи съседните ферми. Намерението му бе да направи голямо стопанство, да го продаде, да възстанови загубите си от срива на борсата и да се върне в Ню Йорк.

Странно, но човек лесно губи реална представа за нещата. Ние не притежавахме достатъчно земя, а и реколтата изобщо не бе в състояние да се сравнява с добивите в Средния запад или на юг. Продажбата на Асконсет никога нямаше да ни донесе достатъчно пари, за да му позволи завръщане в Ню Йорк, поне не на нивото, където се намираше преди. Малко по малко той се отказа от тези мисли. Работеше на полето от зори до мрак и се напрягаше до краен предел, но това не водеше доникъде.

Беше потиснат. Понякога дори халюцинираше. Джеремая и Карл го прикриваха, когато не беше в състояние да работи.

Продължаваше да отглежда грозде, но нямаше достатъчно пазар за местните сортове, а той харчеше твърде много пари за лози от Франция, които кретаха година-две и след това загиваха. Но не се отказваше. След като отглеждането на картофи, царевица и моркови не успяваше да ни направи богати, той се вкопчи в мисълта, че ще постигне целта си с гроздето. Продължи да го отглежда дори и когато губехме пари, от които не можехме да се лишим.

Беше нещо като хазарт. В един момент си изгубил толкова много, че трябва на всяка цена да продължиш да играеш в очакване на джакпота. Парите толкова ти трябват, че просто не е възможно да се откажеш.

Това представляваше лозарството за баща ми. Беше убеден, че трябва само да попадне на подходящия сорт грозде. Това се превърна в негова идея фикс.

Опитай се да си представиш положението. Силите на баща ми бяха изчерпани — отслабна, прегърби се. Говореше малко и никога не се усмихваше. По цяла нощ седеше с молив и лист в ръка и се опитваше така да нагласи цифрите, че да получи някаква печалба от труда, който бяхме положили. Очакваше твърде много, но без никакви основания.

В същото време светът около нас направо полудя. Хитлер вършееше из Европа и завземаше държава след държава. Най-напред Австрия. След това Чехословакия и Полша. Още от самото начало стана ясно, че се стреми към световно господство, но беше трудно да го вземеш на сериозно. За нас той беше един странен дребосък с правоъгълни мустачки, обзет от манията да завладява съседните нему страни. И в това нямаше нищо необичайно. Историята изобилства от подобни случаи.

След това започнаха да пристигат новини за онова, което прави в окупираните от него страни. Беше чудовищно.

Стъпка Полша, а малко след това Норвегия, Финландия, Холандия и Белгия. Това ни накара да се замислим. Вечер се скупчвахме около радиото и слушахме новините.

Но Хитлер беше там, а ние — тук. Помежду ни лежеше Атлантическият океан. Чувствахме се защитени. Освен това си имахме твърде много собствени грижи. Тъкмо се съвземахме от Депресията.

След това Париж падна в плен на Третия райх, а Хитлер започна да бомбардира Англия и изведнъж ние престанахме да се чувстваме толкова откъснати от събитията. Мили боже, всяка вечер в дневната ни Едуард Мъроу съобщаваше с изключителния си глас: „Говори… Лондон.“ Чувахме сирените на противосамолетната отбрана и експлозиите, когато бомбите улучваха целта си. Вие, младите, сте свикнали с репортажите на живо, но дотогава ние не бяхме преживявали подобно нещо, поне не по този начин. За нас това беше ново и ужасяващо.

Рузвелт се съгласи да снабдява съюзниците с оръжия и суровини, но Америка се включи във войната едва след като японците бомбардираха Пърл Харбър.

Хората от вашето поколение помнят къде са били, когато са научили новината за смъртта на Даяна, принцесата на Уелс. Моята дъщеря помни къде се е намирала, когато е научила новината за убийството на президента Кенеди. А аз и моите приятели не можем да забравим къде узнахме новината за бомбардировката на Пърл Харбър.

Беше неделя. Сутринта ходих с родителите си на църква и се прибрахме за обяд. След това отидох да се видя с Карл. Винаги правех така. В неговия дом беше много по-весело, отколкото в моя. А и нали той беше там. Бях влюбено седемнайсетгодишно момиче.

Джеремая и Брайда следяха новините за бомбардировките на Хитлер над Великобритания. Имаха роднини и приятели в Ирландия и се надяваха въздушните атаки да не стигнат чак дотам. Те подкрепяха материалната помощ, която Америка оказваше на другите страни във войната срещу Хитлер. Този ден съсредоточено слушаха речта на Рузвелт, който съобщаваше за бомбардировката над Пърл Харбър.

Бяхме в дневната. Ние двамата с Карл — на пода до креслата, в които седяха родителите му. Опитвахме да се приближим колкото е възможно по-близо до радиото и същевременно с това — по-близо един до друг. Помня как още щом чух гласа на президента, веднага разбрах, че нещо не е наред. Двамата с Карл не свалихме поглед един от друг, докато той говореше. Сякаш още тогава знаехме, че случилото се завинаги ще промени живота ни.

Мисълта на Оливия избърза напред и тя се опита да си представи каква е била промяната, която е застанала между Натали и Карл.

— Той постъпи в армията, така ли? — попита тя.

— Във флота.

— Независимо че не е американски гражданин?

— О, но той беше американски гражданин. Той и родителите му бяха получили поданство години преди това. Гордееха се, че са американци.

— Но той е бил единственият им син. Имали са нужда от него, за да им помага във фермата. Не е ли било възможно да го освободят от военна повинност?

Натали я изгледа развеселено.

— Нима споменах нещо за военна повинност? Не го призоваха. Той отиде доброволец. Защо изглеждаш толкова учудена, Оливия? Това не говори добре за твоето поколение.

— Просто… ако наистина те е обичал…

— Съществуваха стотици хиляди двойки като нас. Но какво значение има да си влюбен, докато семейството и домът ти се намират под заплахата от някакъв луд, който затваря хората в концентрационни лагери и ги избива като мухи, и от страна, която за един трагичен ден на бомбардировки отнема живота на две хиляди и петстотин войници на родината ти? Ти принадлежиш към щастливо поколение. Вие не сте преживели война, поне не такава, която да представлява пряка заплаха за собствената ви страна. Бяхме сигурни, че Хитлер никога няма да успее да излезе извън континента, но ето че той бомбардира Англия. След това дойде и нашият ред. Изолационистите у нас изведнъж млъкнаха. Вече имахме общ враг. А що се отнася до Карл — продължи тя, — той не изпитваше никакви съмнения. Беше в разцвета на силите си и искаше да се сражава за родината си. Беше въпрос на чест. И не беше единственият. Мъжете се записваха доброволци, защото честта им го изискваше. Не си търсеха извинения, за да не участват във войната и да си останат у дома. Имаше един човек в града, бащата на Санди Аделсън, ти я познаваш. Беше на възрастта на Карл, но бе напълно глух. Когато военните отказаха да го вземат, почувства се страхотно унизен. Наистина можеше да помогне на страната си по много други начини и точно така и направи. Но до деня на смъртта си не спря да повтаря, че най-лошото нещо, свързано с глухотата, е това, че не му е позволила да участва във войната.

— Брат ти записа ли се?

— Да. Направи го още преди да бомбардират Пърл Харбър. Той предусети настъпването на войната.

Погледът на Натали блуждаеше. Веждите й се сключиха под меката бяла коса и Оливия внезапно отгатна какво се бе случило.

— Загинал е във войната, нали?

Това дори не беше въпрос — отговорът беше повече от очевиден.

Натали се надигна от креслото и се приближи до прозореца. Макар от мястото си да виждаше само върховете на дърветата и облаците, Оливия знаеше, че пред погледа на възрастната жена се простират безкрайни редици лози чак до океана. Беше поредният мъглив ден в Асконсет. Здравето на лозниците беше под въпрос, както и празненствата по случай Четвърти юли.

Натали загърби прозореца и застана зад креслото, от което бе станала. Сложи ръка на облегалката и тихо каза:

— Историята разказва най-напред за Пърл Харбър. Когато научихме за бомбардировката, останахме ужасени. Но изпитахме и известно облекчение. Брад не беше там. Беше на островите Мидуей.

Оливия се опитваше да си припомни всяко нещо, което беше чела за войната, когато Натали каза:

— Точно когато ние облекчено въздишахме, японските бомбардировачи удряли други бази.

— Мидуей?

— Тя била само една от тях. Научихме новината няколко дни по-късно, флотът бил толкова удивен от бързината и силата на нападението, че настъпил истински хаос. Разбира се, най-напред се опитали да осигурят медицинска помощ за ранените. За мъртвите нищо не можели да направят.

Оливия започваше смътно да си представя какво се бе случило. По време на войната във Виетнам беше твърде малка, за да разбира какво се случва там, още по-малко пък да има приятели, които са на фронта. Двама от съучениците й в гимназията бяха участвали в операция „Пустинна буря“, но се върнаха невредими, а при всичките й мечти за баща и братя, които да служат във флота, никога не си бе представяла, че някой от тях загива.

Но имаше дъщеря. Просто отхвърляше представата, че ако има друга война, Тес също може да бъде призована на основание на факта, че жените имат равни права с мъжете. Като майка щеше направо да обезумее.

— Родителите ти сигурно са били съсипани.

— Съсипани ли? — покрусено я погледна Натали. — Брад отдавна беше напуснал дома ни. Посещаваше ни няколко пъти годишно за по няколко дни, но баща ми продължи да се надява. И изведнъж — край на надеждата. Тя просто… изчезна — удари веднъж облегалката на креслото, сякаш слагаше точка на разговора, и пое дъх, за да се овладее. — При това положение, дори и без патриотични подбуди, Карл беше длъжен да замине. Трябваше да отмъсти за Брад.

— Патриотизъм — повтори Оливия. Представи си откъса от филма „Музикантът“, когато Робърт Престън и неговият оркестър, облечени в парадни униформи, започват да свирят „Седемдесет и шест тромбона“, за да намери някаква утеха от покрусения поглед на Натали. Това я трогна дълбоко. Оливия не искаше да преживее нова война. Не искаше да изгуби човек, когото обича. В това нямаше и помен от романтика. Натали се усмихна.

— Патриотизмът е още едно нещо, което твоето поколение схваща по различен начин.

— С мен не е така — възрази Оливия.

— Напротив. Когато кажа думата „патриотизъм“, аз се сещам за Джордж Скот в ролята на генерал Патън или за това как Мери-Лу Ретън спечели олимпийското злато. За теб това е просто събитие. За нас е състояние на духа. Когато издигаме американското знаме пред домовете си, правим го с чувство на гордост. Когато ветераните маршируват на военните паради, правят го с чувство на гордост. Когато вършим нещо в името на националния ни флаг, това е проява на същата тази гордост. Дори и утрешният ден. Четвърти юли е част от друг период от нашата история, но нещата са свързани. Войната за независимост ни донесе свободата и ние ценим това. Твоето поколение го счита за даденост. Ние — не. Ние сме деца на Голямата депресия и не приемаме нищо за даденост. Може и да не сме живели в благоденствие, но искахме свободата си. Затова се сражавахме по време на Втората световна война.

— И ти ли?

— Питаш дали се записах в армията? Бях тук по време на войната, но това не означава, че стоях със скръстени ръце. Военната мобилизация обхвана всички. Не беше нужно да носиш униформа, за да служиш на каузата. Не познавам човек, който да не е допринесъл с нещо.

— Ти какво направи? — попита Оливия.

Представи си как Натали работи на поточна линия в някой военен завод, който произвежда бомбардировачи. Беше толкова драматично.

— О, много неща.

Но скромността и не беше достатъчна за младата жена.

— Например?

— Бях цивилна доброволка — въздъхна Натали, — наблюдател. Разполагах с илюстровани инструкции и наблюдавах небето за вражески самолети. Тъй като живеем на Източното крайбрежие, аз си представях, че първа ще зърна самолет на Луфтвафе. За щастие не се появи нито един немски самолет.

— Какво друго правеше? — продължи да се интересува Оливия. Този път си представи как Натали навива бинтове за Червения кръст или се грижи за ранените, които са се завърнали у дома. Не беше толкова романтично, колкото е сглобяването на бомбардировачи, но би било много трогателно.

Натали издърпа една снимка от купчината върху бюрото. На нея имаше хора, които работеха на полето.

— Асконсет се превърна в голяма градина на победата. Тъй като огромна част от обичайните провизии заминаваха за фронта, малки ферми като нашата задоволяваха нуждите на местно ниво.

— Но тук всички са жени.

— Само ние бяхме останали. Джеремая ни обясняваше какво трябва да правим и ние изпълнявахме. Това са все жени от околността. Една от тях гледаше децата, а другите работехме.

Децата. Оливия бързо пресметна нещо наум, докато се изправяше и взимаше друга снимка от бюрото. На нея се виждаше Натали с едно бебе.

— Кога е правена тази снимка?

— Преди тази — отговори Натали и посочи към жените на полето. — Това е синът ми Брад. Роди се през четиридесет и втора и както се досещаш, беше кръстен на брат ми. Сюзан се роди през четиридесет и четвърта, а Грег — през шейсета.

— Брад не се е обаждал, откакто съм тук — отбеляза Оливия.

— Не. Не е.

Младата жена реши, че Брад се е отделил от дома също като чичо си, но в този момент Натали погледна към вратата, сепна се и учудено се усмихна.

— Колко се радвам — възкликна и прекоси стаята, за да прегърне току-що влязлата руса жена, приблизително на възрастта на Оливия. Беше малко по-висока от Натали и бе облечена в памучни панталони и плетена блуза, с големи златни обеци в комплект с колие и два блестящи диамантени пръстена.

Натали лекичко отдалечи жената от себе си и отбеляза:

— Изглеждаш малко бледа, но си красива, както винаги. Всичко наред ли е?

Жената се поколеба.

— Какво има? — намръщи се Натали.

— Нищо — усмихна се насила новопристигналата. — Нищо чак толкова лошо — сниши глас тя. — Двамата с Грег имаме някои проблеми. Помислих си, че бих могла да поостана тук за известно време.

Натали въздъхна дълбоко. Отне й няколко секунди да възприеме думите на Джил Сийбринг и най-сетне каза:

— Правилно си решила, мила. Настани се във вашата стая, както обикновено, и остани колкото искаш. Довечера в яхтклуба ще има коктейл, а утре тук ще организираме угощение на открито. След това можеш да си почиваш, ако, разбира се, не би желала да помагаш в офиса. Но най-напред се запознай с моята помощница.