Барбара Делински
Имението (26)

Двадесет и пета глава

Сюзан не се бе отделяла от Марк за толкова дълго от времето, когато прекарваше лятото в Асконсет заедно с децата, но дори и тогава той се присъединяваше към тях поне за няколко дни. Това лято той се възползва от нейното заминаване за имението, за да предприеме делови пътувания, които иначе щяха да почакат до есента. Макар всеки ден да разговаряха по телефона, Сюзан се двоумеше дали да не си отиде у дома, за да прекара малко време с него между две пътувания.

И тогава той се появи почти като видение. Сюзан беше в студената изба на Голямата къща и търсеше най-подходящото вино за филето, което печеше за вечеря, когато по стълбите се разнесе шум и тя вдигна глава. Светлината беше мъжделива, но нямаше никаква грешка. Стоеше там с ръка на парапета и й се усмихваше.

— Какво търси такава прелестна жена като теб в подобно студено и мрачно място? — попита той.

Тя се засмя. Не беше никакво видение. Забрави за виното, приближи се до стълбите и обви шията му с ръце.

— Чака да бъде спасена — отвърна тя и звучно го целуна. — Четеш мислите ми.

— Липсваше ми.

— В Детройт ли сме?

Той се засмя:

— Не. Отмених заминаването си за Детройт на летището. Най-доброто ми хрумване — прегърна я и каза с престорена строгост: — Не обичам да те няма за толкова време.

— Личи си — потвърди тя и прокара ръце по талията му. — Отслабнал си. Оставих ти тонове храна, но ти не се храниш.

Той я отдръпна от себе си.

— Би трябвало да признаеш, че и ти не обичаш да оставаш тук толкова дълго.

— Всъщност не оставам дълго. Ти винаги идваш преди това.

— И това не са думите, които би трябвало да изречеш — подразни я той. — Очаквах нещо от рода, че мразиш това място, че майка ти те подлудява и че независимо от думите й, нямаш никакво намерение да се включиш в отбора.

— Така е. Но не мразя това място. Истината е, че дори ми е приятно.

Той погали бузата й с опакото на ръката си.

— Нямаше да ти е трудно да кажеш другото, но едва ли щях да ти повярвам. Изглеждаш толкова добре — загоряла и отпочинала.

— Загоряла съм заради слънцето. Август беше прекрасен. А що се отнася до почивката, това е просто мечта. Уволних и втората нова готвачка, която мама нае.

— Уволни ли я?

— Беше невъзможна, тази нахакана Фиона. Този път аз ще проведа интервюто. Мама изобщо не умее да готви и просто няма представа кого наема. Ще ми отнеме поне седмица, докато намеря някой наистина добър.

— А междувременно?

— Мога да готвя още една седмица. Лесно е.

— И ти харесва.

— Винаги е било така.

— Бих желал да се възползваш някак от това.

— Как например? — подкачи го тя.

— Ти измисли. Какво би направила в една идеална ситуация?

Тя притихна за момент и каза:

— Вероятно бих отворила ресторант, но в идеалната ситуация щях да бъда на тридесет и четири години.

— Можеш да отвориш ресторант — каза той и в гласа му прозвуча увереност.

Но Сюзан беше реалистка.

— Няма да успея. Един ресторант е твърде голям ангажимент. Необходими са много време и усилия. Аз съм на петдесет и шест години.

— Не си кой знае колко стара.

— Не, но защо ми е да работя толкова на моята възраст?

— Тогава отвори малък ресторант. Или пансион. Ще предлагаш закуска всяка сутрин и вечеря един-два пъти в седмицата. Направи го тук, в града. През туристическия сезон има доста хора. Ще затваряш през зимата и ще се забавляваме.

Сюзан вдигна брадичка. Той говореше съвсем сериозно.

— И да живеем тук? Хайде, Марк. Ние сме нюйоркчани.

— Но никога не сме притежавали лятна вила. Бихме могли да го направим тук.

— Аха, добре. Можем да си живеем тук и да гледаме как мама се забавлява с Карл.

Ръцете на Марк пуснаха талията й.

— Тук си от няколко седмици. Нищо ли не се е променило в това отношение?

— Сватбата все още е на дневен ред. Слава богу, наела е фирма, която да организира всичко. Няма начин аз да готвя.

— Стига, Сюзан!

— Наистина го мисля. Все още смятам, че това не е редно.

— Прочете ли историята й?

Тя въздъхна. Съжаляваше, задето бе споменала на Марк за това. Питаше я при всеки техен разговор.

— Не — отвърна. — Имам си друго четиво.

Той захапа долната си устна с един до болка познат жест. Готвеше се да каже нещо, което нямаше да й хареса, още преди да го направи, Сюзан го предупреди:

— Не ме предумвай, че другото четиво може да почака.

— Наистина е така — меко каза той. — Това е по-важно.

— За мама, не за мен.

— Възможно е да се окаже важно и за теб. Тя не е чужд човек.

— Тя прави голяма грешка.

— Защо? — попита той. — Защото се омъжва за Карл ли? Какво ще се промени, освен факта, че няма да спи сама? Защо това толкова те изнервя?

Сюзан се намръщи. Марк винаги е бил най-голямата й опора, затова въпросите му толкова я измъчваха.

— А ти защо се притесняваш, че аз се притеснявам?

— Защото те обичам. Защото знам, че си щедра, всеотдайна и изпълнена с обич жена. Това просто не е в характера ти.

— Става дума за майка ми — напомни му тя. — Правилата се променят, когато става дума за майка ти.

Той кимна:

— Добре. Разбирам това. Но човек не бива да забравя здравия разум.

— Не твърдиш, че нямам здрав разум, нали?

— Не. Е, може би. Но само когато става дума за майка ти. А и вероятно става въпрос не толкова за здрав разум, колкото за широта на погледа. Това ме притеснява най-много.

— Защо те притеснява? — попита Сюзан. Тонът му я караше да се чувства неловко! — Това е проблем между майка ми и мен, а не между нас двамата.

— В известен смисъл е и наш проблем — отвърна Марк с внезапна нежност и дори умолително. — Напоследък често си мисля за старостта. Размишлявам за нещата, които бих искал да направя, когато се освободя от напрежението на работата. Бих могъл да постъпя като родителите си, да седя и просто да чакам смъртта, но така тя само идва по-бързо. Желая да живея, Сюзан. Държа да преживявам нови неща.

Никога досега не й бе споделял подобно нещо.

— Какви например?

— Не знам. Може би да преподавам, да се науча да рисувам. Да пътувам някъде далеч по непознати места. Просто не знам, Сюзан. Работата е в това, че ако аз искам да съм отворен към различни неща, ти също трябва да си готова за тях, ако се надяваме да се получи. Никога не съм те принуждавал да правиш нещо, което не желаеш. Но има неща, които и двамата обичаме. Чака ни цял нов свят, ако притежаваме смелост да го изследваме. Докато идвах насам, видях Карл на тенис корта с онова малко момиченце и той не изглеждаше на повече от седемдесет години. Така е, защото води активен живот. Искам и ние с теб да бъдем такива — докосна главата си. — Но всичко започва оттук. Ако не можеш да приемеш промяната в живота на майка си, как би могла да приемеш промяната и в нашия живот?

Сюзан мъчително преглътна.

— Има промени и промени.

— Така е — съгласи се Марк, — но не знаем каква промяна ще се стовари отгоре ни. Децата ни може и да не одобрят онова, което решим да вършим, но това означава ли, че не сме прави? Че не трябва да го направим? Не е задължително онова, което е добро за нас, да изглежда такова и за тях. Както и ти не можеш да приемеш постъпката на Натали. Тя не иска ти да се омъжиш за Карл — той замълча и побърза да продължи, за да не й даде шанс да възрази. — Може и да умра преди теб. Ако стане така и ти изживееш щастливи мигове с друг мъж, аз пръв бих те насърчил. Ако децата ни не са съгласни с това, значи просто мислят твърде ограничено.

Сюзан обгърна кръста си с ръце.

— Като мен, така ли?

Той понечи да отрече, но се отказа.

— Поговори с нея, Сюзан. А ако не можеш да направиш това, прочети книгата. Дължиш й го.

 

 

Саймън се намираше в изключително затруднено положение по няколко показателя.

Да вземем например времето. От една страна, беше идеално. Слънцето магически преобразяваше листата, а те подхранваха със захар гроздето, което се наливаше все повече и повече и по него нямаше никаква плесен. От друга страна, тропическата депресия над Атлантическия океан се бе превърнала в тропическа буря и продължаваше да набира скорост.

Да вземем Сюзан. От една страна, тя разчиташе на него да ръководи имението, както би искал баща й. От друга — отказваше да обсъжда с него каквото и да е друго, освен лозето, за да не би той да забрави къде му е мястото и да се почувства част от семейството.

Да вземем Оливия. От една страна, тя нахлу в живота му със страст, каквато не бе познал досега, но това не накърняваше Лора с нищо — просто Оливия беше различна. От друга, щеше да си тръгне най-много след три седмици.

Да вземем Тес. Беше малка досадница, но и голяма сладурана. Точно в този момент се бе спотаила на съседния ред в лозето.

— Знам, че си там — провикна се той, но не много силно. — Нарочно ли ме следиш?

Последва пауза, след това се разнесе гласът й:

— Как разбра, че съм тук?

— Маратонките ти са грамадни и оранжеви. Такава ли е модата сега?

— Те са от миналата година — отговори тя и клекна, за да го погледне под лозите. — Тазгодишните са още по-голям трепач, но мама не ми позволи да си купя.

Започна пълзешком да се провира под лозите, но той бързо я спря:

— Хей, точно там има гроздове. Заобиколи.

Тя хукна, но Саймън щеше да го преглътне. Вдигна поглед, когато Тес заобиколи откъм края на реда и се приближи към него. Ръката й беше пъхната в джоба и изглеждаше съвсем безопасна.

— Е, това вече наистина прилича на грозде — заяви тя. — А дали има и вкус на грозде?

— Ти ми кажи. — Той й откъсна едно зърно и й го подаде.

Детето го пъхна в устата си и направи гримаса:

— Кисело е.

— Не колкото вчера. И повече, отколкото ще бъде утре.

Тес вдигна поглед към лозите, които бяха много по-високи от нея.

— Пак ли ги подкастряш?

— Не, само проверявам как са нещата. Трябва да знам дали птиците кълват гроздето ми.

— И какво ще направиш, ако е така?

— Ще намеря отнякъде пушка.

— Ще ги застреляш ли? — ужасено попита тя.

— Не, само ще ги подплаша с шума. Не е истинска пушка, а машина, която гърми през няколко минути.

Ръката й се раздвижи в джоба. Със свободната си ръка тя отстрани няколко къдрици от лицето си. Погледна го през очилата си, които уголемяваха очите й и го накараха да се почувства така, сякаш наднича право в сърцето му. Поне веднъж детето се колебаеше дали да зададе въпроса си.

— Какво? — попита той, защото не позволяваше никой да наднича в сърцето му.

— Реши ли какво ще правиш с котетата?

— Още не.

— Нали няма просто да ги откараш някъде и да ги зарежеш на пътя?

— Казах ти, че няма.

Момиченцето възкликна и извади ръката си от джоба. Само след секунди отново я пъхна вътре и се опита да си придаде невинно изражение.

Той се прокашля и попита:

— Колко са вътре?

— Колко какво? — невинно попита Тес.

Той завъртя очи, въздъхна и клекна. Превърна се в неин съучастник и попита:

— Брус ли е?

Тес беше кръстила всяко коте и твърдеше, че макар да е рано да се познае полът им, Бък си беше живяла чудесно и с мъжко име.

— Тайрън — прошепна тя.

— Я да видя.

Извади котето от джоба си и целуна малката му космата главичка.

— Ноктите му са остри, но иначе е голям сладур — каза тя и се усмихна.

Саймън остана поразен, но не от котето.

— Казвал ли ти е някой колко красива усмивка имаш?

Готов бе да се закълне, че Тес се изчерви.

— Децата не си забелязват такива неща. А и аз не им се усмихвам.

— Дори и когато им разказа за тези приятелчета ли?

Тя намести Тайрън под брадичката си.

— Котката на едно от другите деца също е родила. Имала шест котета.

— А, значи нейната история е била по-хубава.

— Тя всичко прави по-хубаво — вече сериозно отвърна Тес. — Всички правят нещата по-добре от мен. Изобщо няма да им липсвам, когато си замина.

— Не е вярно.

— Ако им липсвам, то ще е, защото в сравнение с мен — те изпъкват. Аз съм тази, която нищо не разбира.

— Какво не разбираш?

— Румпела^[1]. Винаги го въртя в погрешната посока и платното се обръща срещу вятъра. Забравям откъде духа и се катеря, а не се спускам по вълните. Последния път утлегарът^[2] замалко да удари едно от децата.

— Е, със сигурност си усвоила жаргона.

— Не съм глупава — задейства се защитният й рефлекс, но Тес си пое въздух и се успокои. — Просто ми е трудно. Толкова неща трябва да се съобразяват. Тенисът ми харесва повече. Топката долита над мрежата и просто я удряш.

Саймън владееше и двата спорта. Ако трябваше да избира между тях, не би се замислил нито за секунда.

— Да, топката идва и ти я удряш. Все едно и също. А и този твърд и равен корт! Не, океанът е много по-интересен. Той издава различни звуци и притежава различни настроения. Освен това, след като придобиеш опит, не се налага да мислиш толкова. Тенисът ти се струва по-лесен просто защото повече си се упражнявала.

— Ще мога да играя тенис, независимо къде живеем. Но не навсякъде ще е възможно да управлявам яхта.

— Зависи къде ще живеете.

Тя измърмори под носа си:

— Нямам представа къде ще бъде този път.

Той се досети, че непрекъснатото местене се е отразило зле на детето.

— Където и да сте, ще си обогатена с умения, които не си имала преди това лято. Приятелите ти ще бъдат доста впечатлени.

— Може би за тениса, но не и за ветроходството.

— И за него. Просто ти трябва повече време във водата. Може да те изведа някой път.

Думите отекнаха между редовете с лози. Не можа да повярва, че ги е изрекъл.

Тес пък не вярваше на ушите си:

— Наистина ли? Не ме ли лъжеш? Ще го направиш ли?

— Бих могъл — отвърна той, но вече доста нерешително. — Искам да кажа, ако майка ти позволи, а тя може и да не го направи.

— Ще разреши — въодушеви се Тес. — Знам, че ще разреши.

— Освен това… не е лесно да намерим лодка. Нашата не е като тази, на която се учите.

— Госпожа Аделсън има. Сет ми я показа — детето тръгна заднишком. — Може и той да дойде. Не може да чува вълните и трябва да го бутнеш по ръката, когато утлегарът ще се завърти, но е много готин.

Тес вече направо подтичваше.

— Къде отиваш? — попита Саймън, внезапно изплашен.

Без да спира да тича, тя се обърна и извика през рамо:

— Ще попитам мама. Ако разреши, ще попитам госпожа Аделсън. Ако и тя позволи, може ли да отидем още днес?

— Не, днес е невъзможно. Не днес.

— Тогава утре — провикна се тя.

— Не знам — задава се ураган. Освен това котето трябва да си отиде вкъщи!

Можеше най-спокойно да си спести последното. Тя вече бе изчезнала.

 

 

Оливия случайно бе пуснала една от фланелките на Тес с емблемата на Асконсет в белина и от бургундскочервена тя бе станала оранжева. Не й беше за пръв път. Тес отдавна се бе научила да намира и хубавите страни на променените цветове. В този случай фланелката щеше да отива на маратонките й.

Тази сутрин тя тържествено бе нахлузила и двете и това помогна на Оливия да я разпознае на лозето при Саймън. Лозите бяха високи и доста пищни, доколкото това бе възможно за едно грижливо подкастряно растение, но яркото оранжево се забелязваше въпреки това. А Саймън? Той беше достатъчно висок, за да се вижда и без чужда помощ.

Освен това Оливия разполагаше и с предимството да се намира нависоко. Стоеше на прозореца в кабинета на Натали и наблюдаваше Саймън в полето, когато зърна и Тес. Не чуваше какво си говорят, но не се спусна, за да се превърне в рефер на разговора. Вече имаше доверие на Саймън. Когато Тес го заряза и се насочи насам, от начина, по който тичаше, Оливия отгатна, че е развълнувана. Реши, че разполага с две минути, преди детето да влети в кабинета.

Разгледа пликовете, които държеше в ръка. Бяха пристигнали със сутрешната поща — само три писма. Две бяха от училища, които я уведомяваха, че приемат Тес. Другото беше предложение за работа за нея.

Училищата бяха в Хартфорд и в Провидънс. Предложението за работа беше от Питсбърг.

Животът никога не е лесен.

— Ти ли си Оливия?

Тя погледна към вратата. Освен модерните дрехи, уморените очи и напрегнатата уста, мъжът, който стоеше пред нея, беше точно копие на Алегзандър.

— А ти си Грег — усмихна се тя.

— Как се досети! — Това не беше въпрос и мъжът не очакваше отговор. — Търся съпругата си. Знаеш ли къде е?

— Преди час беше в офиса.

Той кимна в знак на благодарност и се наложи да отстъпи, когато Тес влетя през вратата, но веднага след това изчезна.

— Саймън ще ме води да плаваме — извика Тес. Очите й бяха разширени, луничките й ярко се открояваха, а устните й бяха сладко извити. — Сет също може да дойде, но ще трябва да вземем лодката на госпожа Аделсън. Ще й се обадиш ли, мамо? Моля те! Направи го още сега — детето долепи длани пред носа си, като че ли това щеше да му помогне да овладее вълнението си. — Той обеща да ме научи на всичко, което не знам. Не мога да ти опиша колко важно е за мен!

Оливия беше изумена и това изобщо не се дължеше на факта, че Ахмед се бе надигнал от стола на Натали и тихо ръмжеше. Оливия знаеше, че Саймън от цяла вечност не е припарвал до яхтклуба, а причината също й бе известна.

— Той ще те води на плаване?

— Може би не днес, но утре със сигурност.

— Той ли ти каза?

— Не си измислям — Тес омекна. — Знам за онзи нещастен случай. Едно от децата ми каза, но Саймън няма нищо общо. Не е бил там. Не се страхувам да изляза в морето с него.

Не, явно наистина не се страхуваше. Но не това я учуди толкова. Питаше се дали този факт означава, че Саймън слага край на раздялата си с морето заради Тес, или тя просто си въобразяваше неща, които бяха лишени от по-дълбок смисъл.

Ахмед се въртеше по необичайно неспокоен начин около Тес и внезапно Оливия се сети защо.

— Ще й се обадиш ли? — попита детето.

— Веднага щом върнеш котето в джоба си на майка му.

Тес завъртя очи:

— Той е добре.

— Върни го и ще се обадя.

— Добре. Веднага отивам.

Детето изтича до вратата, но после се върна и дари майка си с пламенна прегръдка.

Когато изчезна от погледа й, Оливия продължаваше да стиска трите писма. Мълчаливо ги сложи върху бюрото, за да се върне към тях по-късно.

 

 

— Горе, втората врата вдясно — каза Ан-Мари на Грег.

Той кимна и след като вземаше по две стъпала наведнъж, тръгна по гълъбовосивия килим на коридора, който явно бе постлан във времето след последното му идване. Променени бяха и стените, които бяха боядисани в подходящо меко сиво, а мебелировката беше учудващо модернистична — в бургундскочервено и тъмносиво. Асконсет беше напреднал много, мимоходом отбеляза Грег. Ако беше малко по-уморен, лесно би повярвал, че се намира в офиса на някой от последните си трима клиенти.

Втората врата вдясно беше отворена. Джил седеше зад едно бюро, но той не можеше да я види заради мъжа, който се бе навел над бюрото и обсъждаше нещо с нея. Грег потропа на касата на вратата, за да привлече вниманието им.

Когато очите на Джил срещнаха неговите и се разшириха, той почувства как го залива същата наслада, както при запознанството им преди години. Тя организираше кампания за набиране на средства, на която присъстваше и той, и помежду им веднага се установи връзка. Смяташе, че нишката вече е поизтъняла, особено след всичко, което ставаше помежду им напоследък, но явно не беше така. Поне не и от негова страна. За нея не беше сигурен. Разширените й очи можеха да означават хиляди неща.

Той интимно я стисна по рамото и протегна ръка, за да се здрависа с директора по продажбите на Асконсет.

— Как си, Крис?

— Добре благодарение на жена ти. Тя е истински Божи дар — отговори той и се обърна към Джил: — Не си споменавала, че Грег ще идва.

— Не знаех — отвърна Джил с нещо, което предвид всичко случило се можеше да е изненада, удоволствие или недоволство. Някога смяташе, че може да чете мислите й, но вече не беше сигурен — той беше Марс, а тя — Венера.

— Можем да продължим по-късно — каза Крис на Джил. — Ще те оставя да се видиш със съпруга си — заяви той и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Джил сведе поглед към документите върху бюрото си. Рамото й остана напрегнато под ръката му, сякаш допирът й бе неприятен. Той се почувства отхвърлен, пъхна ръка в джоба си и тихо попита:

— Върху какво работиш?

Тя облиза устните си.

— Върху налагането на нашите вина на нови пазари. Натали работи с една рекламна агенция върху новата кампания. Логото гласи: „Нещо истинско от Асконсет“. Ние тук се занимаваме с маркетинга и продажбите. Трябва да наложим името си. Опитваме се да си пробием път на запад — да се промъкнем в територията на калифорнийските вина — отпи глътка от една бутилка минерална вода и го стрелна с поглед. — Какво те води насам?

— Ти как мислиш?

— Нищо чудно да си дошъл, за да объркаш плановете на Натали за сватбата.

— Може да опитам и това, но ти си основното ястие.

— Това е отвратително сравнение — намръщи се тя.

— Би трябвало да те разсмее. А преди това редно би било да обвиеш шията ми с ръце и да ми кажеш колко мило е от моя страна, че съм дошъл, и колко много се радваш да ме видиш.

Джил отмести поглед.

— Колко мило, че си дошъл.

— Но не се радваш да ме видиш?

— Аз… просто не съм подготвена.

— Аз съм твой съпруг. Откога е станало необходимо да се подготвяш за посещенията ми?

Тя срещна погледа му.

— Откакто разбрах, че макар да се нуждая да бъда с теб, имам нужда и да работя. Харесва ми това, което правя тук, доставя ми удоволствие, представлява предизвикателство и ме кара да се чувствам изморена вечер, а не съм го усещала по този начин, откакто напуснах работа, за да се омъжа за теб. Но осъзнавам, че ако съществува и най-малката вероятност да работя през следващите няколко години, ще трябва двамата много да си помагаме и да правим огромни компромиси.

Грег се почувства така, както преди тя да замине при майка си — напълно объркан. Но точно в този момент бе прекалено уморен, за да си проправя път през словесния лабиринт.

— Моля те, повтори това с не повече от пет думи.

— Бременна съм — каза тя, без да мигне. Просто стоеше и го гледаше право в очите с леко извити нагоре вежди. Думите й го блъснаха като първото вдишване от парата на ароматни соли.

— Бременна ли? — Това беше последното нещо, което бе очаквал. Джил го беше напуснала. Не се бяха виждали цели два месеца. — Бременна?

— С други думи — ще имаме дете.

О, той много добре знаеше какво означава съпругата му да е бременна, но все още не можеше да приеме мисълта. Идеята да си имат деца досега бе нещо неясно, нещо в бъдещето, но изведнъж престана да бъде така. В този момент той съвсем ясно си представи тяхното бъдещо дете. Беше… удивително, ослепително златисто.

Щеше му се да прегърне Джил. Но тя явно не изгаряше от подобно желание и той не се осмели да поеме риска, затова просто попита:

— Кога?

— През февруари. Забременяла съм през май.

Грег бързо върна мислите си назад. За него май беше кошмарен месец с много пътувания. Само веднъж — за един кратък уикенд — бяха прекарали достатъчно време заедно, за да правят любов.

— На морето в Делауер?

Тя кимна:

— Да, ти беше отегчен до смърт.

— Не бях отегчен, просто бях неспокоен. Тревожех се заради едно социологическо проучване, което бе излязло напълно погрешно — той прокара пръсти през косата си. Бременна. Боже! Носеше неговото дете. — Откога знаеш?

— Малко преди да дойда тук.

Нужна му беше около минута, за да осмисли казаното.

— От началото на юни? И ми казваш чак сега?

— Не исках да ти съобщя по телефона.

— Можеше да дойдеш във Вашингтон.

— Не, не можех. Нужно ми бе време, за да помисля.

— Ако си мислиш за аборт — настръхна той, — забрави! Искам това дете.

Тя се усмихна за пръв път:

— Е, поне една добра новина.

— Значи не е за аборт. Тогава за официална раздяла? Забрави! Ако си искала това, не е трябвало да забременяваш!

Усмивката й мигновено се преобрази в сълзи.

— Негодник такъв! — извика тя, стана от стола и мина покрай него. — Не е трябвало да забременявам ли? Сама ли съм го направила? Да не мислиш, че става дума за непорочното зачатие? Ти използва ли презерватив? Изобщо някога използвал ли си презерватив? Не. Нито веднъж не го предложи, макар че мъничките неща, от които се забременява, са в твоята сперма — отвори вратата, изхвърча от стаята, но се върна след няколко секунди и я затръшна зад гърба си. — Освен това няма закон, който да забранява на бременната съпруга да се разведе с мъжа си. Опомни се, Грег! Аз не съм зависима от теб.

— Развод ли искаш? — процеди той.

— Не! Не искам! Изобщо не знам какво искам. Просто ми се ще животът ни да бе по-различен.

Е, и това е нещо, помисли си той. По-различен е за предпочитане пред свършен.

Вратът го болеше от прекомерното напрежение. Той разтри мускулите си.

— В какъв смисъл различен?

— Вече сме говорили за това — каза тя. Беше се облегнала на вратата и го гледаше с разширените си очи. Но този път в тях прочете решимост. — Не желая да ме пренебрегваш. Не съм съгласна да свиря втора цигулка след работата ти. Не съм съгласна да се чувствам като някакъв придатък.

Той реши, че Джил се нуждае от внимание. Като че ли той разполагаше с колкото си време иска. Сякаш просто си седеше и нищо не правеше.

— Как ще се грижа за семейството си, ако престана да работя?

— Има начини, Грег, има начини. Погледни се. Сега е средата на лятото, а ти си ужасно блед. Видял ли си сенките под очите си и бръчките около устата? Напълно си изтощен. Така ли искаш да живееш?

— Изтощен съм, защото жена ми не е до мен, за да ми улеснява живота.

— О, моля те, беше изтощен и преди да си тръгна.

— Е, сега е още по-лошо. Имам нужда от теб у дома, Джил.

— Мисля да остана тук.

— Тук ли? Защо?

— Защото се нуждаят от мен. Тук съм някой, чувствам се значима. Харесва ми да бъда значима, Грег.

Той отметна глава назад и затвори очи:

— О, боже! Така доникъде няма да стигнем.

Изправи глава. Съпругата му стоеше пред него — толкова близо и същевременно толкова далеч — красива блондинка, жена от висока класа. Тъкмо това хареса у нея най-напред. В нея откриваше класа, но без капка високомерие. И това не се бе променило.

— Не ти личи — меко каза той.

— Когато съм облечена.

— Съблечи се — искам да видя.

Погледът й се отмести встрани, после в него се появи твърдост, която можеше да бъде дори омраза, и внезапно той се почувства разклатен из основи.

— Едва ли би успял да кажеш нещо по-неподходящо — напрегнато и тихо каза тя.

— Извини ме. Нямах предвид нищо лошо. Исках само… това е толкова различно… моето дете… нашето дете. Нямам ли право да видя промените, които е предизвикало?

— Интимността е за хора, които се обичат.

— Ние се обичаме — нали сама му го бе казала по телефона неотдавна? Но този поглед в очите й, тези здраво стиснати челюсти? Не е възможно да е омраза. Сигурно просто е ядосана. — Аз поне те обичам.

— Не, Грег. Ти обичаш себе си — тя отвори вратата с жест, който го подканяше да си върви. — Чака ме работа.

Грег не бе свикнал да го гонят. Отначало му се прииска да й се противопостави. По дяволите, беше дошъл тук единствено заради нея и бе решил да го направи толкова набързо, че пътуването се оказа истински кошмар: отиде с колата до Балтимор, за да хване единствения полет до Провидънс, за който успя да резервира билет, и след това си взе кола под наем. Разполагаше само с няколко дни. Клиентите му го чакаха. Нямаше време да си играе игрички.

Но нещо му подсказа, че това не е правилният подход. Гневът й трябваше да се уталожи. Можеше да отнеме ден-два. Но един въпрос продължаваше да го измъчва:

— А какво трябва да правя аз, докато ти работиш?

Сякаш бе очаквала да й зададе този въпрос, защото отговорът й бе прям и последва незабавно:

— Иди да се видиш с майка си. Поговори с нея. Попитай я какво значи да обичаш някого. Или още по-добре — прочети книгата й. Така ще видиш на какви саможертви са готови хората, когато силно обичат някого.

Грег разтри врата си. Почувства се самотен и изоставен, разделен от Джил, а единственото, което искаше, бе да я грабне в прегръдките си, да я притисне до себе си и да й каже, че нещата ще се оправят. Но сега за пръв път се запита дали наистина ще стане така.

Тя наведе глава, отказвайки дори да го погледне.

Той не знаеше как да постъпи и излезе.