Барбара Делински
Имението (19)

Осемнадесета глава

Саймън беше длъжен да признае, че Оливия се оправи с невероятна бързина. Едва ли я бе чакал в коридора повече от една-две минути. Навличането на фланелка и шорти наистина не отнемаше много време, но когато отново отвори вратата, тя беше напълно облечена. Но само като погледна Тес, той едва се сдържа да не се разсмее. Ако косата на майката стърчеше, положението с къдрите на детето беше направо трагично. Сънливото й личице направо се губеше сред тях.

Вероятно така беше по-добре. Изглеждаше толкова сладка.

За съжаление Тес веднага се разсъни и се притесни, когато го видя. Но какво да се прави — не можеше да ги остави сами да се лутат из гората посред нощ.

Направи им знак да го последват, насочи фенерчето зад себе си и пое надолу по стълбите към вратата. Прекоси вътрешния двор и ги поведе по горския път, като от време на време се обръщаше назад, за да се увери, че при тях всичко е наред.

Нямаше луна. В гората, която по това време на годината беше най-гъста, беше тъмно като в рог, като се изключи светлината от фенерчето. Почти бяха стигнали просеката, когато зърнаха светлината от къщата му.

Отвори вратата и ги пропусна да влязат, след това отново ги поведе към мястото, където се намираше Бък. В коридора цареше сумрак — единствената светлина се процеждаше откъм дневната, но стигаше за едно раждане и беше повече от достатъчна, за да го наблюдаваш.

Тес притаи дъх, тихо извика от задоволство и се приближи на пръсти до кошницата. Оливия незабавно я последва, бързо клекна, омагьосана от случващото се.

А Саймън? Той виждаше единствено купчината мръсни дрехи в съседния на Бък панер. Като се стараеше да не се пречка, той го избута с крак в спалнята и затвори вратата. След това погледна котката по-внимателно. В панера вече имаше три котенца, а съдейки по внезапно възобновилото се мяукане и по поредния умолителен поглед, който Бък им метна, явно и четвъртото беше на път.

— Божичко, мамо — тихо възкликна Тес, — толкова са мънички — тя се примъкна още по-близо. — Дори не приличат на котенца — протегна малката си ръчичка и посочи някъде в близост на едно от котенцата. — Виждаш ли тези издатини? Според мен са уши. А очите им още са затворени. Кога ще прогледнат?

— Вероятно след около три дни — отговори Оливия и погледна въпросително Саймън. — Нали?

Той се намираше на по-малко от една ръка разстояние, както се бе привел и наблюдаваше раждането.

— Мен не ме питай — отвърна той. — Нали аз смятах, че котаракът е мъжки.

— Виж, мамо.

— Ближе ги, за да ги почисти.

— Не, ето там — показа Тес към другия край. — Мисля, че ражда още едно.

— Изглежда, имаш право.

— Цялото е омазано.

— Нищо няма да отиде на вятъра — предположи Саймън. — Бък яде на практика всичко.

— Страхотно, няма що! — каза Тес и седна върху петите си. — Според вас още колко ще роди?

— Не знам — отговори Оливия. — Ще трябва да почакаме и да видим.

Тес обърна лице към Саймън. Стори му се, че недоверието в погледа й е понамаляло.

— Ти откъде разбра, че ражда?

— Чух мяукане и проследих откъде идва звукът.

— Ти ли я сложи тук?

— Не. Но мястото е великолепно избрано. Пълно е с памук. Топло, удобно и чисто. Стените на коша няма да позволяват на бебетата да излизат, докато майка им сама не ги пусне.

— А кога ще стане това?

— След седмица-две — сви рамене той. — А може би три или четири.

— Прекрасен отговор — засмя се Оливия.

— А ти знаеш ли?

— Че защо аз? Котката не е моя.

— Кой е бащата? — попита Тес Саймън.

— Не знам.

— Бас ловя, че е Бърнард. Не, Максуел. Той е голям почти колкото Бък. Как така не разбра, че котката е женска?

— Не ми се е налагало да го разбирам досега. Той… тя не е тук отдавна, едва ли има и година. Освен това не съм само аз — заяви той, завладян от необходимостта да сподели с някого вината, за да не изглежда толкова глупаво. — Натали го кръсти Бък.

— Сега разбирам защо беше толкова дебела — заяви Тес.

— Вярно е — кимна Саймън.

Детето седна на пода и скръсти крака.

— Може ли да подържа едното?

Саймън тъкмо си мислеше, че е твърде рано за това, но не искаше той да го казва на Тес. Точно в този момент се обади Оливия:

— След няколко дни, миличка. Още са много мънички.

Тес се замисли.

— Помниш ли как по телевизията гледахме за един човек, който сложил в една торба четири малки котенца и се опитал да ги удави? — гласът й стана по-силен. — Как може човек да направи такова нещо? Те са бебенца. Децата на Бък. Би било ужасно някой да постъпи така и с тях!

Саймън разбра намека й:

— Аз няма да им навредя.

— А какво ще ги правиш, когато пораснат?

— Не знам. Ще измисля нещо.

— Да не ги пуснеш в гората?

— Няма, те имат нужда от дом — той се изправи. — Жаден съм. Искате ли нещо?

Явно последният му отговор се бе понравил на Тес, защото попита:

— Какво има?

Той прерови наум съдържанието на хладилника. Нямаше кой знае какво, подходящо за деца.

— Портокалов сок. Доматен сок. Вода.

— Няма ли кола?

— Няма.

— Нито гроздов сок?

— Съжалявам.

— Нали работиш тук, как е възможно да нямаш гроздов сок?

— Тес — намеси се Оливия, — дръж се възпитано.

— Тя има право — намеси се Саймън. — Просто не съм свикнал тук да има деца. Ти си първата.

— Най-първата? — веждите на Тес се извиха чак над рамките на очилата й.

— Да.

— Ами къде живееше дъщеря ти?

— Тес — прошепна Оливия.

— Всички живеехме в друга къща — обясни Саймън, като се чудеше дали няма някакъв шанс момиченцето да спре дотук с въпросите. Що се отнася до любопитство, то го притежаваше в неимоверни количества досущ като майка си и може би точно това бе причината за мълчанието на Оливия в момента. Не бе възможно двете да бъбрят едновременно. Освен ако причината не беше друга, например Оливия да е уморена. Или да изпитва неудобство. Може би просто не беше нощна птица.

Сутринта беше силното й време. Знаеше го от опит.

— А нямаш ли вино в хладилника? — попита Тес.

Той се усмихна с облекчение, понеже тя не продължи да го разпитва за Лиана.

— Не и за теб — отвърна Саймън и погледна Оливия. Можеше да се закълне въпреки сумрака, че тя изглежда слисана. — Какво има?

Жената го изгледа за кратко, след това поклати глава и отново впери поглед в кошницата.

— Искаш ли малко вино?

— Вода, ако обичаш.

— За мен портокалов сок — заяви Тес. — Но без месото на плода. Мразя го.

— Мразела месото — измърмори под носа си Саймън на път за кухненския бокс в другия край на дневната. Наля чаша вода и започна да прецежда портокаловия сок, когато се появи Оливия и застана до него.

— Не е необходимо да го правиш — меко каза тя.

Той разклати цедката, за да потече сокът.

— Нали мрази месото.

— Може да мине и без сок. Достатъчно направи за нея, като й позволи да наблюдава как Бък ражда котенцата. За нищо на света няма да се отлепи от кошницата.

Саймън остави цедката в мивката и се обърна към Оливия. Главата й стигаше точно до раменете му. Косата й беше във всички нюанси на русото. В действителност изглеждаше съвсем естествено.

— Преди малко се учуди на нещо — каза той.

Тя му отправи кратък поглед и сви рамене.

— На какво?

Тя отново сви рамене:

— Ти се усмихна и цялото ти лице се промени.

За момент беше готов да се закълне, че прочете по лицето й стеснение, но после реши, че вероятно тъмнината просто придава мекота на чертите й.

— Благодаря, че ни повика — каза Оливия, извърна се, облегна се на плота и се загледа навън. — Това място е прекрасно.

Той се опря на плота до нея.

— Малко е, но не исках да строя къща, където да се чува ехото.

— Няма такава опасност с всичките тези книги. Никога не съм виждала толкова много на едно място. Бас ловя, че няма нито една по въпросите за отглеждането на малки котенца.

— Дай ми само три дни — каза той, подаде й водата и рече тихо, за да не го чуе Тес: — Не съм те виждал от известно време.

Тя отпи от чашата.

— Спя до късно.

— Нарочно ли?

— Работя нощем. Понякога до доста късно. — Оливия впери поглед в ръба на чашата си. Най-сетне вдигна очи и срещна неговите. Лицето й бе напълно открито. — Не знам как да се оправям с това. Не съм дошла в Асконсет по тази причина.

Искреността й направо преобърна вътрешностите му.

— Беше просто една целувка.

Тя вдигна вежди и стрелна с поглед слабините му:

— А на мен ми се стори, че е нещо повече.

И отново стана така. Просто от само себе си. Само един неин поглед беше достатъчен, за да предизвика издайнически приток на кръв в слабините му. Смутен, той сви крак и вдигна стъпалото си на вратата на шкафа. Дотук с мекотата.

— Работата е в това — подхвана тя и отново огледа стаята, — че наистина мисля това, което казах. Тук съм само за лятото и след това си заминавам. Това място… лозето… за мен е просто един оазис.

— Неподходящо сравнение. С всичкия този дъжд прилича по-скоро на кална дупка.

Тя загрижено вдигна поглед към него.

— Има ли опасност да унищожи реколтата?

— Винаги съществува такава опасност. Но не се случва често. По-скоро виното става хубаво или не толкова хубаво.

Тес влетя в стаята с разширени очи:

— Ражда още едно. Петото. Представяте ли си какво е да имаш пет бебета?

— Не и аз — отвърна Саймън.

Оливия се изкиска, но Тес неочаквано се вгледа в него.

— Вечер съм с тях.

— Ами през деня? Лещи ли носиш?

— Да.

— И аз ще си сложа лещи, но се налага да почакам, докато очите ми престанат да се променят. Ти кога сложи лещи?

— На четиринадесет години — отвърна той и й подаде сока.

— Не мога да чакам толкова дълго — заяви Тес и надникна в чашата.

— Няма месо — увери я той още преди да го попита. — Замина в канала.

— А, добре.

Тя стисна чашата в лявата си ръка, направи някакъв знак с дясната ръка и се отдалечи.

— Тес! — подвикна майка й подире й.

— Казах го със знаци — викна в отговор детето.

— А! — възкликна Оливия и обясни на Саймън: — Внукът на Санди е глух. Не съм сигурна, че прави знака правилно, но поне се е сетила какво се очаква от нея. Благодари ти за сока.

Саймън прекоси дневната и излезе в коридора при Тес. Опита се да си представи, че вместо нея Лиана наблюдава как Бък ражда котета, пие сок и не забравя да благодари.

— Тъкмо бяхме започнали да се учим на тези неща — обясни той на Оливия и я покани с жест да се настани на някое кресло, но внезапно се сети, че тя може да иска да наблюдава Бък. Смени жеста си, показа с палец натам и въпросително вдигна вежди.

Тя поклати глава отрицателно и се настани в едно дълбоко меко кресло. Облегна се назад, изу гуменките си и сви крака под себе си. Изглеждаше на не повече от шестнадесет години.

— Пречи ли ти това, че Тес е там? — попита тя.

Той погледна към детето и към кошниците в коридора, след това се обърна назад. Бутна настрана книгата и седна на ръба на канапето, за да обмисли въпроса. Дали му пречи присъствието на Тес в къщата ли? Не го бе предизвикал нарочно. Не бе и очаквал, че ще доведе тук коя да е от двете. Но Бък му беше предоставил златна възможност и ето че те бяха тук.

Дали му пречи това? Сигурно би сметнал, че ще бъде точно така. Предишния път умишлено не бе поканил Оливия да влезе. Това беше неговото убежище. Нямаше място за жени и деца.

Но странното бе, че Оливия и Тес не бяха за него просто кои да са жена и дете. Те не бяха само… майка и дъщеря. Оливия и Тес — всяка от тях имаше своя собствена индивидуалност и външност. Бяха съвършено различни от собствената му съпруга и дъщеря.

— Или не трябваше да питам? — обади се тя.

— Не, присъствието й тук не ме притеснява. Опитвам се да си представя каква би била Лиана на възрастта на Тес, но истината е, че в мислите ми тя е само шестгодишна, каквато беше, когато я загубих. Винаги ще остане така. Тес е различна — не в лошия смисъл. Просто е по-голяма. С нея може да се общува повече. Някак житейски мъдра е.

— Това да не е евфемизъм за „отракана бърборана“? — подсмихна се Оливия.

— Понякога е такава, но от това, което ми каза, съдя, че си има причини. Как върви обучението й?

Младата жена кимна, но не изглеждаше много убедена.

— Санди е великолепна. Тес започва да схваща в какво се състои методът й на преподаване. Би било чудесно, ако успея да я запиша в частно училище, което го прилага. Кандидатствахме в едно в Кеймбридж — гласът й се сниши до шепот, — но неотдавна ми съобщиха с писмо, че нямат свободни места, и аз още не съм събрала смелост да й кажа.

— Толкова ли много настоява да учи там? — също шепнешком попита той.

— Всъщност не иска да се върне в предишното си училище за нищо на света. Подадох документите й в още няколко училища, но сигурно ще разберем резултата едва в последния момент. Страшно изнервящо е.

— Няма ли приятели в предишния си клас?

— Никой не й се обажда. В случай че не знаеш, това е много показателно.

О, той знаеше, при това прекалено добре.

— Някои неща никога не се променят. А на теб кой ти се обажда?

— На мен ли?

Не смяташе да й задава подобен въпрос, но ето че го стори.

— Онзи ден бях в офиса, когато те потърси някакъв мъж. Ан-Мари едва успя да го убеди, че те няма.

— Сигурно е бил Тед — изсумтя Оливия. — Кълне се, че не ме търси тук, но няма кой друг да бъде. В Кеймбридж се срещахме. Той държи връзката ни да продължи, но аз — не.

— Защо?

— Защото е много педантичен. Вижда проблеми дори когато не съществуват. Не мога да се оправям с това. Имам си предостатъчно истински проблеми. Освен това си мисли, че тук просто се излежавам по цял ден на плажа и се тъпча с грозде. Само ако… — въздъхна тя уморено и облегна глава назад. — Би трябвало книгата на Натали да е почти готова в началото на август. Искаше семейството й да я прочете преди голямото събитие, но не е предвидила всички трудности.

— Тя е много заета жена.

— Да, вече добре го знам. Вероятно би трябвало да съм й благодарна. Притеснявах се, че не ще успея да смогвам. Аз също не пиша бързо.

— Но се справяш, нали?

Тя се усмихна и усмивката й го учуди — точно както неговата бе въздействала на Оливия. Беше ведра и слънчева. Щастлива. Заразителна. Гордееше се със себе си, но без капка излишно самомнение.

— Да, успявам да се справям. Всъщност умирам да науча цялата история. Въпросът е в това дали ще подейства по същия начин на Сюзан и Грег. Или по-скоро, дали изобщо ще я прочетат.

— Мисля, че ще го сторят. Те не са лоши хора.

— Ако е така — ясно пролича съмнението в гласа й, — къде са те? Защо не са тук? Лятото е прекрасно. Ако това място беше мое, не бих се откъсвала от него — тя сниши гласа си. — Като стана дума за място, тази вечер ти почука на правилната врата. Знаеше коя е моята стая.

— В това няма нищо странно — отвърна той и се постара да премахне подозренията й още в зародиш. Не желаеше да й внушава, че се интересува от нея. — Натали винаги настанява гостите си в това крило, затова бях сигурен, че ще си там. Нали ме наблюдаваш от прозореца. Само една от тези стаи има ниша до прозореца.

— А кой живее в Голямата къща? — уж равнодушно попита Оливия, сякаш през цялото време се е интересувала единствено от нея. — Едната стая е на Натали. Другата — на Джил. Сигурно третата стая е за Сюзан и съпруга й. Какво се крие зад заключената врата?

Саймън не знаеше как точно се чувства, след като една заключена врата бе предпочетена пред него. Известно му беше какво има там, но ако някой трябваше да каже на Оливия, това беше Натали.

— Спомени. Трофей. Стари книги и семейни реликви.

— Къде е Брад?

— Братът ли? — попита той.

— Не, синът. Само той не се е обаждал. Натали каза, че няма и да го направи. Според мен зад това се крие голям разрив, а за човек като мен е трудно да го подмине. Душата си давам да имам семейство. А тези хора го притежават и не го ценят. Защо не искат да имат нищо общо с Асконсет? Или просто сватбата е причината?

— Това лято е заради сватбата.

— Но това е толкова невероятна любовна история! Знаеш ли… Карл споделял ли ти е…

— Че са били влюбени още като деца ли? Да.

— Винаги ли си знаел?

— Не. Той обичаше майка ми. Отнасяше се добре към нея. Работеше с Натали, но винаги се връщаше у дома при майка ми.

— И я е обичал — замисли се Оливия.

— Да.

— Значи смяташ, че е възможно човек да обича две жени едновременно?

— Обичаше ги по различен начин.

Лицето на Оливия придоби съсредоточено изражение, когато се замисли над думите му. Той я наблюдаваше как се навежда напред и обгръща коленете си с ръце. Най-накрая тя се облегна назад и видът й не подсказваше, че изгаря от нетърпение да си тръгне, макар да беше почти два часът през нощта. Изглеждаше доволна.

Този факт достави удоволствие на Саймън. Явно не сбърка, като ги доведе тук. Наистина се чувстваше добре в къщата си без деца и жени, но някои неща трябваше да бъдат споделени. Като родилните мъки на Бък. Като тишината на нощта.

В този момент усети, че всъщност е прекалено тихо. Намръщи се, примъкна се напред и погледна към коридора. Тес беше положила глава на ръба на панера.

— Добре ли е? — попита той.

Оливия се усмихна:

— Сигурно е заспала. Обикновено се оказва така, когато толкова време не се обади.

Тес наистина беше заспала. Събуди се едва когато Оливия докосна рамото й. Взе я в ръце, сякаш възнамеряваше да я пренесе по този начин чак до Голямата къща, но Саймън пое детето от нея.

— Ти вземи фенерчето — прошепна й и пъхна ръце под тялото на детето.

Навън ръмеше. Първата му мисъл беше за гроздето и той тихо изруга.

— Да вземем колата ли? — попита Оливия, разбрала погрешно недоволството му.

— Не, пеш е също толкова бързо, а и тя не тежи. Дъждът е слаб и няма да проникне през короните на дърветата известно време, така че няма да ни намокри. — Той се насочи към пътеката и поспря, за да пропусне Оливия напред. — Прогнозата наистина предвиждаше дъжд, но се надявах да не са познали.

— Не е студено и не духа.

— Нямаме нужда от студ. От вятър се нуждаем, стига да не е силен. Така гроздовете ще изсъхнат по-бързо. В противен случай влагата ще се задържи.

Дъждът меко трополеше по листата над главите им, но те не се намокриха, докато не излязоха от гората и не хукнаха към къщата. Саймън притисна Тес до гърдите си и така я предпазваше с тялото си, докато тичаше. Когато се озоваха под тентата във вътрешния двор, той внимателно я подаде на Оливия и отвори вратата.

Не си казаха нищо и той не можа да намери подходящите думи, преди Оливия и Тес да изчезнат от погледа му. Докато се връщаше обратно през гората, почувства задоволство.

Освен това, преди да се пъхне в леглото, усети, че е силно възбуден, но въпреки това беше доволен.