Барбара Делински
Имението (9)

Осма глава

Оливия също се събуди рано като Сюзан и Грег, но ако безсънието на Сюзан беше предизвикано от раздразнение, а това на Грег — от самота, тя бе провокирана от щастие. Посрещна изгрева, седнала на канапето пред прозореца си, щастлива, че се намира в Асконсет.

На запад небето имаше цвят на патладжан. На изток беше по-светло, бледомораво. Разпокъсаните облаци му придаваха дълбочина и плътност — пурпурни на запад и розови на изток. Върху низините далече долу се стелеше покривало от мъгла. Оливия си представяше как лозите в онзи край на полето примигват за последно, преди да захванат ежедневната си работа.

А каква беше тя? Ами да произвеждат грозде. Това бе основната тема по време на вечерята снощи.

Вечеряха в трапезарията — празненство за „добре дошли“ с печена патица, която съпругът на готвачката поднесе в красиви порцеланови съдове. На масата бяха само Натали и Карл, Оливия и Тес — малка, интимна групичка, нещо подобно на тесен семеен кръг. Оливия с радост си представи, че е точно така.

Новодошлите бяха попрекалили с издокарването. Бяха надянали дълги поли, тесни блузки и сандали — всичките нови. Натали и Карл бяха облечени в следобедните си дрехи и макар да обсипаха двете с похвали за вида им, Оливия научи първия си урок за вечерите в Асконсет. Те протичаха непринудено, непретенциозно и разговорите се въртяха предимно около работата.

Второто нещо бе свързано с виното. Поднасяха вино, но рядко. Никой в Асконсет не пиеше, те просто опитваха. Тази вечер на масата имаше тригодишен ризлинг — бяло, леко вино, което много подхождаше на патицата. Първо го миришеха, после го разклащаха и отново го миришеха, докато усетят аромата на букета. Дори Тес взе участие в ритуала, макар нейната чаша да беше пълна с „Малки гроздове“ — гроздов сок с весело име, който бе един от най-продаваните артикули от винарната на Асконсет.

Третият урок бе свързан с времето. Карл подробно им разказа за него, и то не просто за да се намира на приказка. Времето можеше да сътвори или да развали една реколта, а този сезон то съвсем не бе благоприятно. Пролетта бе дошла късно и бе доста влажна. Въпреки това лозите бяха цъфнали и както благоговейно се изрази Карл, „гроздообразуването“ беше добро. Но времето бе останало променливо. Имаха нужда от слънце не само веднъж на четири дни, защото иначе гроздето нямаше да може да узрее и да стане сладко.

Оливия държеше ръката на Тес, от време на време я стискаше, за да не се разсейва, и поглъщаше всяка дума. Следеше, доколкото успяваше, разговора за захарта и киселината, за нивото по Брикс^[1], за профилактичното пръскане и за вредните бръмбари. Щеше да разбере по-добре нещата на следващата сутрин: Натали се канеше да ги разведе из имението.

В очакване на този момент Оливия вече бе приготвила и заредила апарата си. Но просто не я сдържаше повече. Тя импулсивно вдигна прозореца и махна мрежата. В стаята нахлу утринният въздух — хладен и влажен, свеж и сладостен. Вместо да й стане хладно, защото бе облечена само с тънка нощница, се почувства ободрена.

Взе апарата си и снима небето, като променяше ъгъла, за да е сигурна, че е успяла да улови цветовете и облаците. Снима и покривалото от мъгла, което изтъняваше и се вдигаше буквално пред очите й. Снима и лозята долу, докато минута след минута слънцето огряваше лозниците. Засне и задния двор под прозореца си, където имаше красиво наредени столове от ковано желязо, а божурите все още бяха мокри от росата.

Приличаше на дете в магазин за бонбони, а изкушението просто бе прекалено силно. Прекоси на пръсти банята и надникна в стаята на Тес. Детето спеше дълбоко върху планина от светлосин лен, заровило лице в буйната си коса. Оливия много пъти я бе наблюдавала, докато спи, и знаеше, че няма да се събуди още известно време.

Внимателно затвори вратата, запристъпя по застлания с килим коридор и се спусна по тясното стълбище, което водеше право навън от тяхното крило на къщата. Не че очаквам да избухне пожар, бе казала Натали, когато им го показваше, но стълбите свършиха идеална работа на Оливия.

Натисна бравата, открехна вратата и едва тогава застина на място, питайки се дали в къщата е монтирана алармена система. Почти всички в Кеймбридж имаха, така бе и във всички градове, където беше живяла.

Закова се на място, защото щеше да се почувства като пълна глупачка, ако разбуди цялата къща.

Но навсякъде цареше тишина. Нямаше аларма. Вратата дори не проскърца.

С разтуптяно от вълнение сърце излезе на двора. Плочите бяха хладни и влажни, но това й подейства освежаващо. Мина под тентата, стигна до края на каменната зидария и спря, за да се полюбува на гледката цели десет минути. Апаратът висеше от рамото й, а очите й поглъщаха великолепния пейзаж, който си струваше да бъде запечатан върху филма.

После вдигна апарата. Гледката през обектива обаче не беше толкова цялостна, колкото самата действителност. Апаратът не бе в състояние да улови песента на птиците, които се разбуждаха, за да посрещнат новия ден. Не можеше да запечата кристалния покой на влажните от росата лозя, нито плавното движение на облаците, нито уханието на люляк и влажна пръст или пък звука на далечната морска сирена, която предупреждаваше за мъглата.

Очарована, тя отново провеси апарата през рамо и пое по каменната пътечка, която тръгваше от къщата. От двете й страни имаше ниски храсти — жива картинка от разклонени хвойни, кипариси и тисове. Постепенно те отстъпиха място на тревата и на откритите поляни, от които лозите се нуждаеха, за да дишат. Предишната вечер бе чула достатъчно и знаеше причината.

Изпъна рамене, вдигна глава, преплете пръсти зад гърба си и напълни дробовете си с утринния въздух. Веднага почувства прилив на сили. Усети увереност, че ще успее да се справи с работата си при Натали. Беше горда, че бе довела Тес на това невероятно място. Изобщо не й пукаше за хората, които я бяха предали някога. Почувства се освежена и обновена.

— Внушително снаряжение.

Тя стреснато се извърна. Зад нея стоеше Саймън и държеше в ръка чаша, от която се издигаше пара. Косата му беше мокра, току-що измита, но сянката от наболата му брада беше още по-тъмна от предния ден, също както и очите му. Или може би просто така й се струваше. Навярно последните следи от нощта правеха цветовете по-тъмни. А вероятно се дължеше на стегнатите мускули на ръцете му, които се виждаха ясно, защото ръкавите на ризата бяха отпрани. Или пък на тежките ботуши. Каквато и да беше причината, той изглеждаше застрашително.

Но Оливия нямаше да му позволи да я подплаши и да я прогони от нейния рай. Нито пък щеше да се държи като стеснителна девица. Беше я хванал навън по една съвсем прилична нощница. В това нямаше нищо лошо.

Тя отстоя позициите си:

— Не би трябвало да си тук.

— Аз работя тук — каза той с бегла усмивка, ако лекото мръдване на ъгълчетата на устните му представляваше това. — И живея тук.

Тя знаеше, че това не е съвсем вярно. Той имаше собствена къща малко по-надолу, но Натали й бе казала, че често идва по работа в Голямата къща.

— Исках да кажа — поясни думите си Оливия, — че не би трябвало да си станал толкова рано.

Тъмните очи не трепнаха.

— Винаги ставам рано. Това е най-подходящото време за работа.

— В лозята ли?

— Понякога. Но днес имам работа в офиса. Трябва да разпратя няколко писма по електронната поща. Нуждая се от съвет.

— За мухъла ли?

— За плесента. Да.

— Значи съмненията ти са се потвърдили.

Той кимна:

— Това не ме учудва. Сезонът беше студен и влажен. Имаме нужда от повече слънце.

— Изглежда, днес ще го получите — каза Оливия и вдигна поглед към златистото сияние, което вече се появяваше над върховете на дърветата.

Той сви рамене, като че ли искаше да отвърне „може би да, може би не“, и отпи от кафето си. Погледът му срещна нейния над очуканата керамична чаша, която очевидно беше лично негова. Той я свали от устата си и тя като че се скри в голямата му силна ръка.

Оливия щеше да влезе вътре и да се облече, ако не стоеше на пътя й. Изчака го да се премести, но той не помръдваше от мястото си в началото на пътечката към вътрешния двор, едър и много мъжествен, пренесъл тежестта на тялото си върху едното си стройно бедро и приковал поглед в нейния. Е, и тя нямаше да отмести очи. Отказваше да го направи. Ако щяха да се състезават кой ще отстъпи пръв, нямаше нищо против.

В крайна сметка спечели тя. След една много дълга минута мъжът отмести поглед.

Оливия почувства някаква странна празнота.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той впери поглед в далечината и изпи кафето си. След това отново я погледна.

— Това зависи от теб. Ако си тук заради нещо повече от проекта на Натали, значи нещо определено не е наред.

Оливия наистина беше тук заради нещо повече от проекта на Натали. Беше тук заради парите, слънцето, удоволствието, бягството, вероятността да възстанови връзката със семейството си. Но Саймън нямаше откъде да знае всичко това.

— Извинявай — каза тя, — не те разбирам.

— Ако си тук, за да си намериш съпруг, просто не си попаднала на правилното място.

Оливия учудено вдигна вежди. За малко не се изсмя: той беше толкова далеч от истината.

— Съпруг ли? Ако исках това, щях да отида някъде, където е пълно с хора. Не. Не затова съм тук.

Но той не отстъпи:

— Натали се изживява като сватовница. Желае да ме види женен.

Оливия не успя да схване казаното веднага. После, ужасена, притисна длан към гърдите си.

— И ти смяташ, че тя… — изрече и размаха пръст помежду им.

— Да, мисля, че тя… — отвърна той и повтори жеста й.

— О, не! Нищо подобно — възрази Оливия и размаха и двете си ръце. — Натали не би направила подобно нещо. Обикновено хората не мислят за мен по този начин.

Беше слаба и бледа. Имаше десетгодишна дъщеря, поредица от неуспешни връзки и коса, която беше толкова къса и остра, че не беше никак привлекателна. Тя много добре осъзнаваше всичко това и зае отбранителна позиция:

— Натали се нуждае от присъствието ми тук, но това няма нищо общо с теб. А и не си мой тип.

Харесваше краката му, но вече нямаше да си позволи да се влюби в мъж само заради едно-единствено нещо. Хубавите крака не означаваха хубава връзка. А със Саймън Бърк нещата очевидно не бяха прости.

— Категорично не си мой тип. Освен това какво ти има, та не можеш сам да си намериш жена?

Едва ли би задала подобен въпрос, ако той беше грозен и странен, но Саймън бе посвоему красив мъж. Суров, но красив.

— Жените не ме интересуват.

Необходимо й бе известно време, за да схване смисъла на думите му. След това неволно се изчерви.

— О, боже! — трябваше да се досети. — Извинявай.

Нали често ставаше така точно с най-хубавите мъже? Той й метна пренебрежителен поглед, но веднага след това изражението му стана толкова безстрастно, че чак я уплаши.

— Бях женен и обичах жена си. Двете с дъщеря ми загинаха при нещастен случай, докато плаваха в океана.

Оливия си пое дълбоко дъх и насочи мислите си в друга посока. Не бе очаквала подобно нещо.

— Но това е ужасно. Много съжалявам.

— Това няма да ги върне — отвърна той с равен глас. Не й се сърдеше, просто изричаше една истина. — Не минава и ден, без да мисля за тях.

— Кога се случи?

— Преди четири години.

— Как се казваха?

— Жена ми се казваше Лора.

— А дъщеря ти?

Едното му око трепна, почти незабележим израз на болката му.

— Има ли значение?

— Да — Оливия беше ненадмината в съчиняването на истории, но след като можеше да узнае фактите, предпочиташе да го направи. Искаше да знае какви имена да сложи на лицата, които щеше да свързва със Саймън.

— Лиана.

Тя се осмели да си поеме дъх.

— Лиана и Лора. Колко красиво!

— Да.

— На колко години беше Лиана?

— На шест — очите му проблеснаха някак обвинително. — Сега щеше да е точно на възрастта на твоята дъщеря, ако беше жива.

Оливия не можеше да си представи какво би било да изгуби Тес. Изобщо не искаше да допусне такава мисъл. Знаеше, че ако беше на мястото на Саймън, щеше да изпитва непоносима болка всеки път, когато погледне Тес.

— Ето ти доказателство, че Натали не ме е извикала тук заради теб — каза тя. — Съвпадението е твърде голямо. Не би направила подобно нещо нарочно. Твърде жестоко е.

— Понякога човек постъпва жестоко с най-добри намерения.

— Не и в този случай — настоя Оливия. — Тук съм, за да работя.

За нея бе важно да смята, че Натали я бе избрала заради любовта й към миналото и заради работата й при Отис. Не бе я разпитвала за личния й живот, но със сигурност би го направила, ако искаше да я сватоса с бъдещия си доведен син. Дори не бе поискала нейна снимка.

— Приличам ли на Лора?

— Ни най-малко.

— Това слага край на всичко.

— По-скоро поставя началото — изръмжа той. — Тя не би се осмелила да доведе тук някой, който прилича на Лора.

Оливия нямаше никаква представа как е изглеждала Лора, но в този момент се почувства грозна в сравнение с нея. Помежду им се издигна стена.

— Слушай, няма никакъв смисъл от този разговор. Дори и ти да си заинтересован, аз не съм. В момента си имам достатъчно проблеми, така че — благодаря.

— Добре. Значи се разбрахме.

— Напълно.

— Нещата са ясни и открити.

— Така е — потвърди тя, но не беше вярно. Продължаваше да мисли за съпругата и дъщеря му, за тежката му загуба. — Ти беше ли с тях по време на инцидента?

Той не се престори, че не разбира въпроса:

— Не.

Питаше се дали съжалява за това.

— А би ли могъл да ги спасиш, ако беше?

— Не.

— Оттук ли беше Лора? Заедно ли сте израсли?

Дали беше негова приятелка от детинство? Жената, която бе чакал с години? Жената, с която бе свързвал всичките си мечти? Единствената, която си е представял като своя съпруга?

Внезапно той се подразни:

— Защо са всичките тези въпроси?

— Просто съм любопитна. Как можеш да стоиш тук след всичко това? Не е ли твърде болезнено?

Раздразнението му премина толкова бързо, колкото се бе появило. Очите му се насочиха към океана. Не го виждаше от мястото, където стояха, не се чуваше и прибоят, но и двамата знаеха къде се намира.

— Ако бях на твое място — обади се Оливия, — щях да потърся нещо съвсем различно.

Беше правила това неведнъж, избираше и после напускаше места, където не й бе провървяло. Седемте години, прекарани в Кеймбридж, бяха истински рекорд. Сигурно се бе метнала на майка си.

Саймън пък явно приличаше на баща си.

— Живея тук, откакто се помня — отвърна той. — Не мога да си тръгна. Без лозята аз съм никой.

— Има и други лозя.

— Не като тези — той се обърна и понечи да си тръгне, но преди това й отправи последен надменен поглед: — Дано през лятото успееш да научиш поне това.

 

 

Саймън се върна в къщата, за да си приготви закуска, както винаги сам и обгърнат от тишина. Лора също обичаше тишината рано сутрин. Тя я изпълваше с преклонението си пред красотата на зората и с обичта си към него и въпреки мълчанието, той нито веднъж не бе почувствал самота. Ала през последните четири години това бе единственото му чувство. Въпреки това ценеше тишината.

Тази сутрин обаче се усещаше неспокоен и неособено гладен. Затова отново напълни чашата си с кафе и се отправи към бараката, следван от пухкавия котарак Бък.

Бараката. Името с нищо не подсказваше колко внушителна беше тази постройка, макар и според неговото предубедено мнение. Намираше се на открито място на изток от Голямата къща и беше доста голяма. Когато бащата на Саймън бе пристигнал в Асконсет през 1920 година, в бараката имаше един-единствен трактор, а сега беше четири пъти по-голяма и в нея, освен трактор имаше резачка, пръскачка, берачка и най-различни други дребни инструменти. Освен това с дългите си дъсчени стени и прозорците си с две стъкла, които се отваряха и нагоре, и надолу, беше нещо много повече от обикновена барака. Но онова, което окончателно решаваше въпроса, беше вторият етаж. Бяха го издигнали преди шест години, едно от последните категорични решения на Карл като управител на имението. Под покрива с фронтони, който напомняше този на Голямата къща, сега тук се помещаваше кабинетът на Саймън.

Тъкмо натам се бе запътил. Остави чашата с кафе върху бюрото, нахрани котката с пълна шепа бисквитки, включи компютъра и прегледа пощата. Имаше много съобщения. Може и да живееше усамотено през последните няколко години, но имаше приятели и колеги във винарския бизнес, с които поддържаше редовни контакти. Много от тях бяха негови състуденти от „Корнел“, които сега преподаваха в други университети или работеха във винарски имения. Други бяха колеги от различни селскостопански агенции, с които се бе свързал. Рядко минаваше седмица например, без да се свърже с изследователската станция в Женева, Ню Йорк. Държеше да е запознат с последните новости.

Отглеждането на грозде нямаше нищо общо с точните науки. Съществуваха твърде много променливи величини. Всяка реколта беше различна от другата — като снежинките. И тъкмо това правеше работата му интересна и предизвикателна, особено на Роуд Айланд. Лозарството тук бе различно, от това в коя да е друга част на света. Почвата беше различна, климатът беше различен. Освен това лозята тук не бяха много и затова имаше много по-малко колежи, до които да се допитва.

Застанал пред компютъра с Бък в краката си, Саймън сравняваше съветите, които неколцина приятели му бяха изпратили във връзка с борбата с Botrytis cinerea. Това беше един от обичайните видове плесен, които се срещаха в места с влажен микроклимат като този в Асконсет, и той се надяваше колегите му да са единодушни. Но предложенията бяха твърде различни — като се започне от интензивно пръскане и се стигне до въздържането, от каквито и да е действия.

Бутна стола си назад, взе чашата си и се загледа през прозореца. Тук, от високото, пред очите му се откриваше великолепна гледка към лозята, но той отправи поглед към хоризонта, където океанът се виждаше като набраздена сивкава ивица. Болка проряза гърдите му. Там бяха загинали двете му любими същества. Тази мисъл беше мрачна досущ като черните облаци, които постепенно се трупаха на небето. Последното, от което имаше нужда, бяха облаци. Гроздето най-сетне бе започнало да изсъхва, но ранното утринно слънце не можеше да се мери по сила с обедното, а ако се съди по облаците, тогава щеше да се изсипе дъжд. Нямаше нужда от прогнозите на метеоролозите, за да го отгатне.

Прецени възможностите си за избор. Можеше още веднъж да напръска със сяра, но само преди седмица бе извършил рутинно пръскане. Ако прекалеше, виното щеше да има неприятен аромат. От друга страна, ако не предприемеше нищо и гниенето продължи, реално бе да загуби целия участък.

Не, бездействието не беше вариант.

В действителност искаше да попита баща си. Карл нямаше специално образование, но беше по-осведомен от повечето колеги на Саймън. Беше изчел почти цялата литература по въпросите на лозарството и дори беше ходил на няколко конференции, когато вече можеше да разчита, че Саймън ще го замества. Джеремая Бърк може и да се бе грижил за първите лозови насаждения в Асконсет, но Карл направи мястото известно. Той установи защо някои сортове виреят добре тук, а други — не, затова знаеше какво да отглежда. Той беше въвел системата от телени опори за привързване на лозите, към която все още се придържаха в Асконсет, и беше един от първите по Източното крайбрежие, който прилагаше комплексен метод за борба с вредителите, максимално съобразен с опазването на околната среда. Докато стоеше начело на имението, той бе произвел не една и две забележителни реколти.

Карл щеше да знае как се налага да се постъпи в този случай. Това беше човекът, когото трябваше да попита.

Но той сигурно все още спеше. Вероятно с Натали. Официално тя не му позволи да се нанесе в Голямата къща преди сватбата, но Саймън неведнъж го бе виждал да се измъква през страничната врата в мъгливите утрини.

Не виждаше нищо нередно в това. Карл беше направил за имението повече от достатъчно. Заслужаваше да получи малко радост. Освен това Саймън нямаше нищо против той да спи с Натали и дори да се ожени за нея, ако това щеше да удължи живота му. Не беше готов толкова скоро да понесе още една загуба.

Четири години. Болката отново проряза гърдите му. Той ги разтри с длан.

Допи кафето си, постави чашата върху бюрото и стана от стола.

— Не ставай — нареди той на котарака и прескочи топчестото му тяло. Слезе по стълбите и остави на дъската бележка на Дона Гомес, неговата помощничка. Не искаше и да си помисли, но вероятно скоро тя щеше да остане единствената му помощничка! Все още се възстановяваше след понесените загуби. Особено трудно понесе напускането на Паоло. Този човек му харесваше. Не беше нужно непрекъснато да го наглежда. Той си разбираше от работата.

Но всичко свърши. Беше прекарал часове в разговори, за да се опитва да го накара да промени решението си, но не беше успял. Беше си отишъл, а Саймън щеше да се оправи.

Но с гроздето нещата стояха по различен начин. Единствено от него зависеше дали то ще узрее и ще стане сладко. Всъщност не беше точно така. Всичко беше в Божиите ръце, но тази мисъл не носеше утеха на Саймън. Бог можеше да бъде и жесток. Само от Саймън зависеше да попречи, доколкото бе по възможностите на някой смъртен, на всяка злина, която би могла да се стовари върху гроздето му.

Той се запъти към блока с каберне, започна от първия от четиридесетте реда и се зае да оглежда малките гроздове с твърди зелени зърна, които би трябвало да се превърнат в зряло грозде. Когато забележеше над гроздовете листа, които биха могли да закриват слънцето, внимателно ги промушваше през телените опори. Видеше ли долни листа, които криеха същата опасност, също толкова внимателно ги отстраняваше. Тук не съществуваха правила. Ако избереше прекалено малко листа, сянката им щеше да попречи достатъчно слънчеви лъчи да стигнат до гроздовете, за да узреят. Но листата бяха от изключително значение за фотосинтезата, която превръщаше въглеродния диоксид в захар. Ако отстранеше прекалено много листа, рискуваше гроздето да не бъде достатъчно сладко. Колко щеше да откъсне и от кои места — зависеше от сорта грозде, от мястото на грозда на лозницата и от времето. Трябваше да решава сам.

Саймън се придвижваше от лоза на лоза и с удоволствие взимаше това решение. Късаше листата лично, откакто се помнеше, и това му доставяше удоволствие. В тази дейност имаше някакъв особен ритъм, някакво изкуство. Целта беше да получи добър краен продукт. А начина трябваше да му подскаже инстинктът му.

Тази сутрин с лекота влезе в ритъм и за да надвие безпокойството, свило стомаха му, и за да помогне на гроздовете. Ботушите му потъваха в меката почва. Шумоленето на лозите му действаше успокояващо.

През цялата сутрин не погледна нито часовника си, нито сгъстяващите се облаци, а бавно и методично напредваше от ред на ред. По едно време се появи Бък, клекна и започна да го наблюдава. Когато Саймън завиваше покрай някой ред, котаракът просто се промушваше отдолу. Саймън го смяташе за добър компаньон — мълчалив и невзискателен.

Направи кратка пауза само когато при него дойде Дона, но през останалото време мислите му бяха заети с работата, а погледът му не се откъсваше от лозите. Ту се навеждаше, за да се погрижи за гроздовете, ту се изправяше, за да проследи лозата по първия тел на решетката. Най-горните й листа едва стигаха до гърдите му. След още два месеца щяха да са на височината на очите и на най-горния тел на решетката.

Откъсна долно листо, което растеше точно над един неузрял грозд, прецени дали плодовете имат достатъчно светлина и откъсна още едно листо. Доволен, прехвърли се на следващия грозд.

— Какво правиш? — достигна до него детски глас.

Той вдигна поглед. Дъщерята на Оливия Джоунс стоеше по средата на реда и го наблюдаваше през стъклата на очилата си, които правеха очите й огромни в сравнение с останалата част от тялото, която изглеждаше крехка и мъничка, загърната в яркозеления дъждобран. Качулката й беше вдигната, отвсякъде стърчаха кестеняви къдрици.

Саймън не бе забелязал падналата лека мъгла, докато не видя Тес да бърше очила с опакото на ръката си.

— Така става още по-зле — каза той, чудейки се как изобщо вижда през зацапаните стъкла. Направи й знак да се отдръпне от лозите. — Стоиш твърде близо. Гроздето трябва да диша.

Тя се дръпна само крачка встрани.

— Ти стоиш толкова близо, колкото и аз.

— Аз работя — заяви той и отново се зае със задачата си, като се надяваше тя да схване намека и да си тръгне.

— Ако аз съм твърде близо, значи и котаракът е.

— Да, но той е котарак. По-нисък е от теб и не носи дълъг дъждобран.

— Той е грозен.

Саймън я погледна.

— Благодаря ти. Това беше много мило — каза мъжът и огледа лозата.

— Какво правиш?

Той откъсна едно листо.

— Подкастрям.

— Защо се прави това?

Откъсна още едно листо.

— Защото така листната маса става по-тънка.

— А защо трябва да стане по-тънка?

— Ако около гроздовете има прекалено много листа, слънцето не достига до тях — отговори той и клекна, за да огледа грозда, който току-що беше оголил.

— Според мен изобщо няма никакво слънце. И това тук изобщо не прилича на грозде — изрече с тон на разглезено момиченце.

Обърна се към нея и реши, че тя и изглежда точно така. Погледът й беше упорит. Брадичката — издадена навън.

— Повярвай ми — каза Саймън, — грозде е.

— Мога ли да го ям?

— Да не си посмяла.

— Защо?

— Защото е кисело и твърдо. Ако ги изядеш сега, ще те заболи стомахът, а аз няма да получа никаква реколта.

— Нямах намерение да ги изям всичките — отбеляза тя.

— Не яж изобщо — предупреди я той, като натърти на всяка дума и я изгледа строго и продължително.

Невероятно — тя му отвърна със същото. Когато Тес се обърна и решително закрачи в другата посока, той реши, че е нахално момиченце — досущ като майка си.

Тя не го харесваше. Добре. И той не я харесваше. Не желаеше наоколо да се мотаят никакви деца. И особено в лозята му. Лукс би било да си позволи да се разсейва. Реколтата му и без това беше сериозно застрашена.

Стомахът му се обади и той погледна часовника си. Беше почти обяд. В този момент Мадалена сигурно сервираше поднос със сандвичи в Голямата къща. Всеки можеше да мине и да си вземе. Това беше обичайна практика, традиция в Асконсет. Беше обядвал по този начин в Голямата къща, откакто се помнеше.

Но днес му се щеше да направи нещо по-различно. Например да си вземе нещо от заведението на кръстовището. Дори един „Биг Мак“ от Хафингтън щеше да свърши работа. Хафингтън беше съседното градче. Можеше да отиде дотам с колата.

Но най-напред трябваше да се съвземе. Без да обръща внимание на лепкавата мъгла, която с всеки изминал момент все повече започваше да прилича на дъжд, той се върна към заниманието си, докато усети как буцата в гърлото му се разнася. Лозята винаги му въздействаха по този начин. Дори целият му останал свят да се разпадаше, лозята никога не го мамеха. Независимо дали гроздовете още спяха или зрееха, дали лозниците бяха ниски или растяха, натежали от плод или още не, те откликваха на неговото докосване.

Когато Дона се отби, след като бе прекарала цялата сутрин сред редовете с шардоне, той я отпрати да обядва без него. Постъпи по същия начин и с Натали, когато тя го извика по радиостанцията, закрепена на колана му. Косата му се намокри. Ризата му също подгизна и прилепна към кожата му, но продължи да работи, докато шумоленето на лозите и миризмата на пръст му помогнаха да възстанови равновесието си.

След това се върна в бараката, качи се на пикапа и остави Асконсет зад гърба си.