Барбара Делински
Имението (28)

Двадесет и седма глава

Решена да започне постепенно да се откъсва от Саймън, на следващата сутрин Оливия не излезе във вътрешния двор, за да се срещне с него. Дори не погледна, за да види дали е там, а остана в стаята си и направи таблица на местата, където бе търсила работа. Сега й предстоеше да прозвъни тези места и да провери какво е станало с молбите й за работа, да изхвърли от списъка категоричните откази и да се съсредоточи върху останалите.

Слезе долу заедно с Тес, като се надяваше, че и останалите вече ще са станали — наистина беше така. Бяха се пръснали из кухнята, но всички бяха вперили поглед в малкия телевизор върху плота. Нямаше нужда Оливия да пита дали ураганът Клое е променил посоката си. Очевидно не беше.

Също толкова очевидно бе, че всички се молеха да го стори. Говореха малко, всеки привидно съсредоточен над яйцата на очи и кашата, приготвена с остатъците от вечерята, после се разпръснаха.

Оливия искаше да сподели с някого възхищението си от закуската. Никога не бе яла по-вкусна каша. Разбира се, никога досега не бе и приготвяла каша от филе. Но мислите на Сюзан също бяха заети с урагана, затова Оливия се отказа.

Същото се отнасяше и за бурята. Очевидно трябваше просто да се преструват, че всичко е нормално, колкото е възможно по-дълго.

Джил отиде в офиса, за да се захване за работа. Тес се затвори със Санди в кабинета, за да чете. А Оливия се качи в мансардата, за да подреди снимките.

Натали се присъедини към нея малко след това. Нямаше новини за бурята и подобно на останалите, предпочиташе още известно време да се прави, че не я забелязва. И успяваше. Тази сутрин само за един час, прекаран с Оливия, тя й обясни кои са всички непознати хора от снимките, включително и онази тайнствена жена.

Името й беше Джун Еленбаум. Оказа се приятелка по-скоро на брата на Натали, отколкото на самата Натали, и беше починала от пневмония в началото на четиридесетте години.

Оливия тъжно се усмихна, след като узна това. Погали изящната шия на Ахмед и лекото му мъркане й подейства достатъчно успокоително, за да намери сили да признае:

— Докато работехме с Отис върху реставрацията на снимките, си представях, че тя е изгубената ми баба или пралеля, или някоя друга роднина.

Натали дълго остана смълчана.

— А сега?

Оливия премести ръката си върху пухкавата главичка на Ахмед.

— Вече е глупаво да се отдавам на подобни блянове. Сигурно най-сетне пораснах. Мечтите могат да ти изиграят лоша шега, защото ти пречат да приемеш нещата, които си безсилен да промениш.

Отново се възцари тишина. След това Натали каза:

— Остани тук, Оливия. Остани след сватбата.

Младата жена вдигна поглед.

— Моля?

— Тес може да учи в „Бреймънт“, а ти ще бъдеш моя помощница.

Мечтите могат да ти изиграят лоша шега.

— Ти нямаш нужда от помощница. Не и след сватбата, не и след приключването на книгата.

Оливия все още не бе научила мнението на Натали за работата си до този момент. Страхуваше се да я попита.

— Но аз желая да имам помощница. Ще намеря достатъчно работа за теб.

— Нямаш нужда от мен тук.

— Въпросът не е в това. Аз искам да останеш.

Би трябвало Оливия да изпадне във възторг. До неотдавна мечтаеше да се случи подобно нещо. Но сега се опитваше да не се поддава на властта на мечтите. Смъртта на майка й я научи на това.

— Предложиха ми работа в Питсбърг.

Тя й разказа за работата в музея. Но това не разубеди Натали и тя каза:

— А сега и аз ти предлагам работа тук.

— Но в Питсбърг ще се занимавам с реставрация на снимки. Добра съм в това.

— А тук ще се занимаваш с хора. В това също си добра. — Лицето на по-възрастната жена помръкна и придоби сериозно изражение. — Нуждая се от теб, Оливия. Харесва ми да знам, че си тук. Никога досега не съм имала лична помощница, която наистина да чувствам близка. Но виж какво направи ти с мен.

— Не съм направила много. Не ме бива в писането.

— Моля? Прочетох онова, което си написала.

— Така ли? — опита се да прозвучи равнодушно Оливия.

— Разбира се. Нима си се съмнявала? Следих текста през цялото време.

— Нямах представа — отвърна Оливия и притаи дъх в очакване мнението на Натали. Но вместо това бе изненадана.

— Наистина ли не съм ти казала? Смятах, че съм го направила. Явно съм била доста заета. Напоследък мисля за твърде много неща.

Оливия си помисли, че Сюзан и Грег сигурно са се чувствали точно като нея. Но тя не беше роднина на Натали и нямаше намерение да мълчи нито минута повече:

— Е? Какво мислиш?

— Смятам, че си се справила прекрасно! — отвърна Натали с все още учуден вид. — Нима си се съмнявала?

— Да, съмнявах се. Никога досега не съм писала подобно нещо.

Натали се усмихна:

— На мен много ми харесва. Текстът е ясен и четивен. Уловила си атмосферата на времето и чувствата. Според мен едва ли някой би могъл да се справи по-добре от теб.

Оливия остана направо зашеметена.

— Наистина ли? Благодаря ти. Просто ми правиш комплимент, но независимо от това се радвам да го чуя.

— Не ти правя комплимент. Честна съм. Никой не би успял да се справи по-добре от теб — нито с книгата, нито с останалите неща, които направи за мен. Отсега нататък няма да ставам по-млада. Необходим ми е някой, който да следи за всички подробности, а ти си много добра в това. Можеш да работиш тук или в офиса. Помощ никога не ни е излишна — и тук, и във винарната. Всъщност се нуждаем от човек за връзка между винарната и офиса.

Оливия болезнено копнееше да й повярва, но едновременно с това се бореше да не се поддава на изкушението, затова се опита да не отдава голямо значение на предложението:

— Е, това със сигурност е доста преувеличено.

— Никак даже. Твоят проблем е в това, че се подценяваш. Ти просто не разбираш какво направи, колко много ме улесни. Аз съм на седемдесет и шест години. Имам нужда от помощ. А ти ми я даваш, без да ме караш да се чувствам така, сякаш съм с единия крак в гроба.

— Но ти не си. Всеки с ум в главата може да види това.

— Говоря сериозно, Оливия — каза Натали и по лицето й личеше, че наистина е така. — Исках децата ми да се включат в работата в Асконсет, но тях изобщо не ги е грижа. Техните деца — също. Сама можеш да се убедиш в това, като си помислиш колко пъти са ни посетили това лято — нито веднъж. Ти си тук и милееш за това място. Бих искала да останеш.

— Не мога — каза Оливия.

— Но защо?

Не можеше да й обясни. Как да й признае, че се страхува от нещо, което изглежда толкова идеално? Натали въздъхна:

— Добре, помисли си. Трябва да отида до офиса, но няма да оставя нещата така. Ти ми беше много полезна. Притискаше ме и задаваше неудобни въпроси. Накара ме да говоря за трудни неща. Имах нужда от това.

— Вратата на стаята на Брад все още е затворена — подметна Оливия и Натали се сепна.

— Не те разбирам.

— Нищо не се е променило. Значи все пак не съм направила бог знае колко. Сюзан и Грег все още са разстроени, а вратата продължава да стои заключена.

Натали отклони погледа си.

— Защо е заключена? — попита младата жена. Никога досега не си бе позволявала подобна смелост и не бе сигурна дали иска да нарани Натали, или да я ядоса, за да я накара да оттегли предложението си, или просто подлага на проверка одобрението й.

Което и от трите да бе, Оливия бе склонна да разговаря по-скоро за Натали, отколкото за себе си, а въпросът с Брад бе останал недовършен.

— Вътре всичко е непокътнато, откакто е починал, нали?

Натали кимна.

— Често ли ходиш там?

Натали стисна устни и около тях се очертаха бръчки, които оптимизмът обикновено изглаждаше.

— Понякога.

— Има ли още нещо, което не си ми казала?

Възрастната жена закри устата си е ръка, прокара пръсти по бръчките, сякаш искаше да ги заглади, и, разбира се, когато свали ръката си и тъжно се усмихна, тях вече ги нямаше.

— Винаги има какво да се добави към: историята на едно дете, чийто живот е бил трагично прекъснат. Но тази история не е за нашата книга.

 

 

До обед всички се бяха скупчили около телевизора в кухнята. Вече нямаше време за преструвки.

Една репортерка предаваше от брега недалеч от Ню порт.

— Както виждате — каза тя и метна поглед през рамо, — прибоят изглежда нормално, но са налице всички изгледи обстановката скоро да се промени. Буря бушува на Бермудските острови и се придържа към курс север-северозапад. В този момент по южното крайбрежие на Нова Англия е обявена повишена готовност. Според последните изчисления ураганът Клое ще стигне брега утре по обед. Заедно с него ще се разрази силна буря. Още по-късно днес се очаква да започне придвижване на облачната маса насам. Онези от вас, които помнят ураганите Глория от 1985-а или Дона от 1960-а, знаят какво трябва да правят. За хората, които все още се чудят как да се приготвят да посрещнат бурята, предстои включване от Червения кръст…

Натали намали звука и се обърна към останалите:

— Помня Глория. Помня и Дона. Освен това помня Керъл и една през 54-а — един след друг. Обикновено токът спира. Имаме фенерчета и ветроустойчиви лампи, но трябва да сме сигурни, че са в изправност. Грег, ще имаме нужда от още батерии и гориво за лампите. Ще се заемеш ли с това? Ако има наводнение, то може да зарази кладенците ни, затова ще ни трябва много бутилирана вода. Сюзан, нали ще се погрижиш? Набави полуфабрикати и консервирани храни, в случай че хладилникът изключи. Като стана дума за хладилника, превключете го на най-силно замразяване и отваряйте вратите колкото е възможно по-рядко. Прозорците имат капаци, така че не е необходимо да заковаваме дъски, но трябва да се приберат мебелите от вътрешния двор. Марк?

— Готово — отговори той с присъщата си непринуденост.

Нито Сюзан, нито Грег бяха способни да се държат толкова непринудено — поне не в близост до Натали. Оливия очакваше някой от тях едва ли не да я обвини, че преувеличава сериозността на бурята. Когато не го сториха, тя се притесни. Очевидно хората тук много добре знаеха какво значи да те връхлети ураган. Или беше това, или просто бяха уморени. И двамата просто кимнаха. Сюзан се зае да приготвя пилешки сандвичи. Грег и Марк излязоха от стаята.

— А аз какво да правя? — попита Джил.

Натали прегърна снаха си.

— Ти — нежно промърмори тя, очевидно щастливо развълнувана от новината за бъдещото внуче — се грижи за себе си. Седни. Хапни нещо за обяд. Гледай телевизия и ни кажи, ако нещо се промени.

— Ами аз? — обади се Тес. — И аз искам да помагам.

Натали вирна глава и се замисли със сериозно изражение.

— Ти можеш да бъдеш посредник между нас и Саймън. Той ще следи бурята от кабинета си. Получава бюлетини по електронната поща. Можеш да ни съобщаваш новините.

Оливия не би възложила на Тес точно тази работа. Би я държала колкото е възможно по-далеч от Саймън, и то не защото се безпокоеше за него.

— Саймън ще ме води да плаваме — каза Тес на Натали.

За миг Натали остана слисана, но след това се усмихна:

— Е, днес едва ли.

— Защо ураганите се кръщават с женски имена?

— Невинаги. Вече не. Преди Клое беше Бю. Още през седемдесетте години започнаха да използват мъжки имена. Сега ги редуват — мъжки, женски, мъжки, женски.

— Кой ги редува?

— Не знам. Сигурно Саймън знае. Попитай него.

— Аз знам — обади се Карл, който тъкмо влизаше и чу въпроса. — Съществува комитет от хора от Карибските острови. Притежават списък с имена, който би стигнал за цяла година. Имената от този списък се повтарят на всеки шест години, освен ако някой ураган не се окаже особено разрушителен. Тогава името му просто отпада от списъка.

— Здравей — рече Натали с усмивка и подаде бузата си за целувка.

Когато Карл я целуна и леко обви талията й с ръка, Оливия замалко не издаде дълбока въздишка. Бяха наистина прекрасна двойка.

— Отбих се в клуба — каза Карл. — Лодката е напълно обезопасена.

Тес се лепна за него.

— Защо точно хората от Карибите кръщават ураганите?

Карл нежно постави ръка върху главата й.

— Защото ураганите в Атлантическия океан се разразяват най-често там и жителите на островите първи избират имената.

— А ураганите връхлитат ли лозята в Калифорния?

— Не, в Калифорния няма почти никакви урагани.

— Защо?

— Защото ураганите се придвижват от изток на запад. Тукашните се развиват от бури в Африка. Имат да прекосят целия океан, за да наберат сила. А на изток от Калифорния е само земя. Един ураган не набира сили от сушата.

— И защо?

— Защото се нуждае от вода — за предпочитане по-топла. Затова повечето урагани се разразяват през август или септември. Тогава Атлантическият океан е най-топъл.

— Какви са новините от града? — попита Натали.

— Коват дъските.

— Какво означава това? — попита Тес.

Оливия се намеси:

— Заковават нещата, за да не се разлетят наоколо. Хайде, миличка, време е за обяд — обърна се към Натали: — Ами аз? Аз какво да правя?

Натали присви едното си око, сякаш преглеждаше наум някакъв списък.

— Можеш да се обадиш на служителите от чистотата. Искам да сме в началото на списъка, след като ураганът премине — тя тихо простена: — Липсва ми Жоаким. Тази служба, онази служба — сигурно са затрупани от обаждания, но не е редно да позволя разни листа и други боклуци да се въргалят наоколо по време на сватбата. Накарай ги да ти обещаят, да ти дадат гаранция, че ще бъдат тук. А, обади се на цветаря и на доставчика на храните, за да не пропуснат нещо в бъркотията около Клое. Също и на калиграфката.

— Вчера й изпратих схемата с местата около масата — каза Оливия. — След седмица ще е готова с картончетата.

— Добре. — Натали притисна с пръсти челото си. — Дали не забравям нещо?

 

 

Късно следобед вълнението се усили. Курсът по ветроходство на Тес бе отменен, както и всички останали дейности на яхтклуба. Лекцията в „Пиндмън“ за това как се консервират зеленчуци, насрочена за този следобед, бе отложена, за да могат хората да се подготвят да посрещнат бурята. Същото се отнасяше и за скромната благотворителна вечеря в църквата.

Телевизионната репортерка, този път от кея в Нарангасет, придържаше назад косата си, която вятърът развяваше около лицето й.

— Повишеното внимание по бреговете на Нова Англия вече прерасна в гражданска тревога. Очаква се Клое да достигне брега след по-малко от двадесет и четири часа. Губернаторът на щата обяви, че утре всички държавни учреждения ще бъдат на разположение само на отрядите за спешна помощ. Националната гвардия е вдигната по тревога. Затворени са и редица частни предприятия. По-късно в емисията ще ви предложим пълен списък на отложените полети.

Мрежата на вратата шумно се затръшна. Тес се втурна в кухнята, облегна се на плота и задъхано докладва:

— Саймън каза, че окото на бурята ще ни отмине. Не е много доволен от това.

Карл изръмжа:

— Да, едва ли е доволен. Ако се намираш на пътя на окото на бурята, интервалът между пристъпите е по-кратък. Най-голямата сила на урагана е на около стотина километра от центъра. Ако се намираш там, със сигурност ще пострадаш лошо.

Тес намести очилата си нагоре и вдигна поглед към него.

— Ние ще пострадаме ли?

— Ще успеем да се справим — увери я той.

— Саймън съобщи, че някои хора се евакуират.

— Сигурно са онези, които живеят в непосредствена близост до морето. При такъв ураган има опасност от появата на огромни вълни.

— На огромни вълни ли?

— Да, силният вятър ги надига.

— Колко са високи?

— Зависи от бурята. Саймън най-добре знае прогнозите за този ураган.

— Ще отида да го попитам — заяви Тес, но Оливия й посочи един стол. Детето беше изминало пътя до офиса на Саймън натам и обратно повече пъти, отколкото можеше да брои. Горкият човек заслужаваше малко почивка.

— Сюзан помоли някой да изрони царевицата — заяви Оливия, взе от плота голям хартиен плик и го постави пред Тес. — Ти го правиш най-добре от всички. Аз ще отида и ще попитам Саймън.

Излезе през кухненската врата и се озова в зловещо притъмнелия късен следобед. Въздухът беше гъст, тежък и много влажен. Мина за по-пряко зад къщата и се затича по пътя към бараката. На втория етаж светеше лампа, а това никога не се случваше през слънчевите дни. Оливия се шмугна вътре, изкачи стълбите тичешком и проследи светлината до стая в края на коридора.

Саймън седеше пред компютъра си, а столът му беше силно наклонен назад. Ръцете му бяха сключени зад главата и бе преметнал единия си крак връз другия. Чакаше, но определено не нея.

— Здравей — каза тя и се приближи към компютърния екран. — Какво е това?

— Данни от радара — отвърна той и ръката му се спусна по гърба й. — Изпращат ги от Националния център по ураганите. Нещата не изглеждат никак добре.

Оливия се вгледа в лицето му. Познаваше чертите му прекалено добре, за да не забележи, че очите му са по-хлътнали от обикновено.

— Изтощен си.

Той я стрелна с поглед и изсумтя:

— Това е само началото.

Ръката му съвсем леко се раздвижи върху гърба й. Искаше й се да вярва, че му вдъхва сили. Нали точно затова беше тук. Беше негова приятелка.

— Какви вреди може да причини?

— Зависи от силата му — сви рамене той. — Ако поотслабне дотогава, вредите ще бъдат нищожни — малко листа, няколко лози. Но ако се засили, ще бъдат по-големи.

— А каква е най-лошата възможност?

— Да ни удари със скорост, по-висока от двеста и петдесет километра в час, и да ни помете.

— Да ни помете ли?

— Да прекърши лозите. Такъв вятър е безмилостен, а растенията не са от желязо.

— Но нали ураганите отслабват на сушата?

— Да, след няколко часа на сушата. Но при нас идва направо от водата. С пълната си сила. И проблемът не е само вятърът, а и дъждът. Поройният дъжд ще намокри почвата. Ако лозите поемат твърде много вода за кратко време, зърната се подуват и се напукват. А щом се напукат, загниват. Ако поемат твърде много вода, сокът им се разрежда и реколтата е слаба. Гадна работа — и в двата случая.

Оливия се опитваше да намери сламка, за която да се улови, и каза:

— Но все още има време да се отклони от брега.

Саймън не изглеждаше преизпълнен с подобни надежди.

— Възможно е, но ако не го направи скоро, все пак ще почувстваме ветровете му. Той е огромен и обширен. Погледни това.

Натисна няколко клавиша и на екрана се появи друга снимка. На нея Клое се виждаше като типичен ураган — като воденичен камък с дупка в средата.

Той насочи вниманието й към ширината на вихъра:

— Тази фурия е широка почти петстотин километра.

Оливия не разполагаше с база за сравнение.

— Това много ли е?

— Много е.

Компютърът на Саймън тихо изпиука. Той дръпна ръката си от гърба й, наклони стола напред и натисна малка иконка със символа на електронната поща. След няколко секунди върху екрана му се появи съобщение.

Оливия го прочете заедно с него.

— Кой е Пит Г.?

— Един приятел от Националния център по океански и атмосферни проучвания.

Саймън му написа бърз отговор и го изпрати.

— Какво означава „диференциал ляво-дясно“?

— Ветровете от дясната страна на центъра на бурята са по-силни. В този момент Клое духа със скорост двеста километра в час отдясно и сто и осемдесет километра отляво — той я погледна мрачно. — Както и да го гледаш, това е много силен ураган.

Оливия се облегна на бюрото. Искаше й се да може да направи нещо.

— Съжалявам, Саймън.

— Ти не си виновна — усмихна се той.

— Не е честно. Лозята тъкмо изсъхнаха. Слънцето пекна. Всичко се подреждаше толкова добре.

— Всичко се подреждаше великолепно — поправи я той. — Слънцето даваше сладост на гроздето. Беше като да вариш сироп. Колкото повече течност се изпарява, толкова по-силен става вкусът. Но така е още от едно време. Най-важната част от сезона винаги е съвпадала със сезона на ураганите. Всяка година.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо.

— Но ние изпратихме хора на луната. Защо не успяваме да се справим с един ураган?

— О, опитвали сме. Изстрелвали са сребърен йодид в окото. Цяла научна теория изградиха, но не подейства. Разработено е течно покритие, което да попречи на урагана да се подхранва от морето, но вълните го разкъсват. Смятали са дори да обстрелват окото с ядрено оръжие, но е немислимо. Нали си представяш какво ще стане при падането на радиоактивните частици?

Той въздъхна, поуспокои се и хвана ръката й.

— Такъв е животът, фермерите са комарджии. Не знаеше ли?

Тя поклати глава, изгубена в погледа му. Студени и сурови? Такива ли бе смятала, че са очите му? В тях нямаше нищо сурово или студено. Бяха най-дълбоките сини очи, които бе срещала някога. Бяха изпълнени с разбиране и чувственост, топли и състрадателни. Бяха мили, внимателни, загрижени — направо й се зави свят.

Почувства се ужасена — точно както при предложението за работа от страна на Натали.

Той леко разтърси ръката й.

— Не ме гледай така.

— Не гледам теб — прие предизвикателството тя. — Гледам през теб. И знаеш ли какво виждам?

Той се усмихна и поклати глава:

— Не, какво виждаш?

— Отражението на компютърния екран. Така става, когато човек стои прекалено дълго пред тези машинки. Започват да се отразяват върху задната стена на черепа ти. Искам да кажа, че хората неслучайно използват скрийнсейвър. Ела в Голямата къща. Имаш нужда от малко почивка.

Той изви вежди:

— На това ли му казваш почивка? Та там се води студена война, не си ли забелязала?

— Не е чак толкова зле — засмя се тя.

— Никой с никого не разговаря.

— Говорят за бурята — пръстите й се стегнаха около неговите и тя лекичко го дръпна: — Хайде, ела с мен. Ти знаеш повече от всички тях. Можеш да ни информираш какво става, докато седим и чакаме.

 

 

Саймън дойде, но не каза никому нищо. Репортажите за бурята по телевизията бяха изместили всички други предавания. Армия от репортери, експерти и набедени специалисти се намираше на разположение, за да отговори на всеки възможен въпрос.

В Голямата къща бяха пуснати и трите телевизора: малкият — в кухнята, средният — в салона, големият — в кабинета. В трапезарията бе сервирана вечеря под формата на студен бюфет, но никой не сядаше на масата. Всички щъкаха насам-натам — хапваха по нещо тук, отиваха в друга стая и хапваха по нещо и там. Двойките, които би трябвало да са близки помежду си, почти не разговаряха и не демонстрираха близост.

Не е кой знае какво — помисли си Оливия. — Просто се задава буря. Ходят насам-натам и се опитват да си вдъхват спокойствие.

Но в действителност ставаше нещо повече. Сюзан се извини и се прибра в стаята си веднага след вечеря. Грег вече се бе качил горе. Натали постоя още малко, но изглеждаше някак отнесена, затова накрая каза, че е изтощена, и отиде да си легне. Саймън метна на Оливия мрачен поглед и си тръгна. Джил се опъна на канапето в кабинета, скръстила ръце пред гърдите си и зареяла поглед някъде, но не и в телевизионния екран. Марк се бе отпуснал в едно кресло наблизо, облегнал брадичка върху юмрука си.

Напрежението растеше и те продължаваха да чакат.

 

 

Сюзан лежеше будна в тъмното, когато Марк най-сетне дойде в стаята. Легнала с гръб към него, тя слушаше шума от стъпките му, шумоленето на дрехите, почувства хлътването на матрака и подръпването на завивките.

За миг се възцари тишина. След това се разнесе тихият му шепот:

— Сюзан?

Желаеше да се престори на заспала, но бе твърде неспокойна. Имаше нужда да поговори с някого.

— Будна съм — каза тя и се обърна по гръб.

— За бурята ли мислиш?

— Не, за мама. Стигнах до средата на книгата й. Изкарва се голяма работа.

— Тя е.

— Не, искам, да кажа наистина голяма — провлечено каза Сюзан. — От думите й излиза, че Асконсет е щял да загине още преди години, ако не е била тя.

Марк се обърна настрани и се подпря на лакът.

— Така ли е? — попита той, като че ли това изобщо не му се струваше абсурдно.

— Не знам. Така твърди тя. Или поне го подсказва — чувал ли си нещо за някакви, компании за недвижима собственост?

— На баща ти ли?

— Не, на майка ми.

Той се замисли и след малко отговори:

— Помня, че веднъж говорих с нея и останах удивен колко много неща знае за недвижимата собственост. Не спомена някой конкретен холдинг, но не бих се учудил, ако го беше направила. Много добре знаеше за какво става дума.

Това бе ново за Сюзан.

— С мен никога не е разговаряла за това.

— А ти питала ли си я?

Тя му хвърли остър поглед. В тъмното очертанията на лицето му леко се размиваха, но в очите му блестеше пламъче.

— Защо да правя подобно нещо?

— Защо наистина! Точно това имам предвид. Но аз имах причина. Инвестирам в недвижима собственост. Просто споменах нещо и оттам тръгна разговорът.

Сюзан понечи да му възрази, но в думите на Марк имаше логика.

— Добре — съгласи се тя и подходи към концепцията на Натали от друг ъгъл, — ако трябва да обвържеш успеха на това имение само с един човек, на кого ще се спреш?

Марк отново легна по гръб и впери поглед в тавана.

— На самото имение ли? — Той извъртя главата си върху възглавницата. — На Карл.

— Не на майка ми?

— С нея свързвам бизнеса. Лозята са дело на Карл.

— Ами татко? Какъв е неговият принос?

Той се замисли за момент.

— Създаде историята на имението. Най-добрата му реклама. Направи чудеса, за да наложи името. Споменеш ли за Асконсет, хората веднага се сещат за Ал.

— Смяташ ли, че беше умен? Искам да кажа, интелигентен. Проницателен. Добър бизнесмен.

— Несъмнено беше умен. Винаги съм смятал, че от него би излязъл великолепен драматург. Притежаваше вкус към драматичното и умение да борави с думите.

— Но беше ли добър бизнесмен?

Марк заговори внимателно и нежно:

— О, не знам. Съветите за инвестиране, които ми даваше, никога не се оказваха удачни. Но не е редно да говоря лошо за мъртвите. Трябва да призная обаче, че той пръв се надсмиваше над неуспехите си, а аз успях да оцелея.

Сюзан се взря в него в мрака.

— А защо аз не знам нищо за това?

— Че оцелях ли?

— Че съветите на татко не струваха.

Марк замълча, но за кратко.

— А защо да ти казвам? — попита той. — Какъв смисъл има? Защо да унижавам човека пред дъщеря му?

— Защото аз би трябвало да знам истината.

— Истината е, че той беше голям човек.

— Истината е — възпротиви се Сюзан, наранена от това, че съпругът и майка й са я държали настрана от действителността, — че той не е направил бог знае какво за имението.

— Натали ли твърди това?

 

 

— Натали не твърди подобно нещо — възрази Джил. Все още лежеше по гръб, колкото е възможно по-далеч от Грег — почти на ръба на леглото.

Разстроен от дистанцията помежду им, той се изправи.

— Но още малко и точно това ще направи. Та тя едва ли не кастрира татко.

— Грег, аз прочетох книгата й. Не прави нищо подобно. Просто казва, че макар хората да са смятали него за истинския ръководител на имението, всъщност не е било така. Тогава ти си бил още дете, но все пак виждал ли си го да взема решения всеки ден?

— Наблюдавах го да популяризира името на имението, където и да отидеше.

— Така е. В това отношение беше ненадминат. Но не разбираше много от грозде. Не се справяше и с финансите.

— Нито пък майка ми. За това си имаше счетоводител.

— Добре — бавно каза Джил. — Ще се изразя по друг начин. Той изобщо не поглеждаше счетоводните книги, които изготвяше счетоводителят.

— А Натали правеше ли го?

— Да. Ако прочетеш нейната книга достатъчно внимателно, ще се убедиш в това.

Грег отмести поглед към прозореца. Тънките пердета леко се издуваха, но в стаята въпреки това беше горещо. Внезапно почувства нужда от свеж въздух, скочи от леглото и отвори прозореца колкото е възможно по-широко. С ръка на горната рамка на прозореца, той изложи лицето си на вятъра. Веднага се почувства по-спокоен, независимо от това, че във въздуха се таеше буря.

— Пише така, сякаш тя лично е създала това място — каза той вече по-тихо.

— А ти не можеш да го приемеш — отбеляза Джил, но също с притъпена острота. Поради това думите й не прозвучаха укорително, а по-скоро като наблюдение и дори като въпрос.

Вятърът продължаваше да му действа освежаващо. Довяваше аромата на почва и на листа и изваждаше на бял свят спомени, които бяха погребани от години. Грег бе помагал при засаждането на множество лози. Беше помагал при кастренето и брането. Това бяха приятни спомени за него.

Опита се да открие баща си в тях, но не успя.

— Добре — съгласи се той, — приемам част от това. Мога да се съглася, че е изгубил обувния бизнес, но не е единственият войник, който след войната се е оказал с празни ръце. Мога да приема и това, че Натали е натрупала пари от вложенията си в недвижима собственост и че е оставила Карл да взима най-важните решения, свързани със самото имение. По дяволите, нали е била влюбена в него! Съвсем естествено е да го лансира.

Джил надигна глава от възглавницата.

— Не го е лансирала. Оставила го е да ръководи имението, защото е разбирал от работата си — отново отпусна глава върху възглавницата. — Любовта няма нищо общо с това. Става дума за чист прагматизъм.

Грег облегна чело на ръката си.

— Вероятно е искала да накаже баща ми, защото е загубил фабриките. Може би го е изтласкала встрани, за да успее Карл да блесне. А нищо чудно да го е направила, за да блесне самата тя.

— Не е избутала Алегзандър настрани — настоя Джил. — Просто е разбрала в какво го бива най-много и го е оставила да се занимава с това.

Грег се изправи.

— Оставила го е! Виждаш ли? Тя го била оставила да прави това! Като че ли е бил кръгъл глупак, когото е трябвало да храни в устата.

Джил се обърна на другата страна.

— Безсмислено е. Ти си безнадеждно упорит.

Той се приближи към леглото, внезапно обхванат от отчаяние.

— Опитвам се да не е така. Опитвам се да споделя мислите си. Нали точно това искаш? Нали точно за това става дума: да споделям живота си с теб? — тя не помръдна и тонът му стана по-мек: — Виж, опитвам се да схвана гледната точка на майка си, но тя противоречи на всичко, с което съм израснал. Учеха ме, че баща ми е силен човек. Винаги съм го свързвал с тази сила и винаги съм се опитвал да се съревновавам с нея. А сега тя твърди, че изобщо не е бил силен.

Джил се обърна към него:

— Не твърди подобно нещо. Просто желае да разберете, че самата тя е била много по-силна, отколкото вие сте подозирали. Толкова ли е ужасно това?

— Не — отвърна Грег, — не е. Може би това обяснява много неща. Ако наистина е ръководела това място, ако е била напълно погълната от работата си, мога да разбера защо не й оставаха сили за нас. Придружавах татко по време на пътуванията. Пътуваше по работа в Ню Йорк или във Филаделфия и винаги правеше пътуването приятно, караше ме да се чувствам желан. А с Натали винаги съм се чувствал като… като бреме. Той много по-често от нея даваше израз на обичта си.

И това наистина му липсваше. Липсваше му топлата усмивка на Алегзандър, начинът, по който го потупваше по гърба, прегръдките, които баща и син бяха продължили да си разменят и като възрастни мъже. Липсваше му и топлата усмивка на Джил, ръката й на гърдите му, начинът, по който го гледаше — сякаш той бе единственият важен човек за нея на този свят.

Отново му се щеше да изпита всичко това. Но просто не можеше да се накара да протегне ръка. Не смееше да рискува да бъде отхвърлен. Не му достигаше смелост.

Когато в стаята нахлу порив на вятъра и халките на корниза издрънчаха, той затвори прозореца. След това, обзет от безпомощност — от пълно безсилие, — потъна в креслото в другия край на стаята и зачака съня.

 

 

Един час по-късно продължаваше да го очаква. После се предаде, взе ръкописа на Натали и слезе долу, за да го дочете. Когато приключи, вятърът свистеше по ъглите на къщата, шумно се провираше между дърветата и караше лозите да проскърцват. Слънцето едва бе изгряло, а бурята тепърва щеше да се развихри.