Барбара Делински
Имението (21)

Двадесета глава

— Понякога наистина не съм в състояние да разбера тези семейни истории — потъна в размисъл Натали. Мълчанието продължи и Оливия й даде известно време, преди внимателно да се намеси:

— Какво точно имаш предвид?

Възрастната жена изглеждаше разтревожена.

— Че кръвта вода не става — отвърна тя и погледна през прозореца. — Винаги съм смятала, че в това се крие положителен смисъл, нали разбираш, че семейните връзки са по-силни и по-дълбоки от всичко останало. Но в действителност човек би могъл да го тълкува и по различен начин. Възможно е да се отчита, че лошите неща също се предават в семейството. — Погледът й потърси този на Оливия. — Вземи лудостта например. Понякога разсъждавам върху това.

Понякога ли? Оливия го правеше много по-често. Тъй като майка й не беше около нея, беше по-склонна да го прави. Но Натали сама бе отгледала децата си и все още ги подкрепяше.

— Дали не трябва да опиташ отново да им позвъниш — предложи Оливия.

— Не, още са разстроени.

— Но те трябва да прочетат какво съм написала.

— Все още не си написала най-хубавата част. Дори не си я чула.

Бюрото беше покрито със снимки, направени по време и веднага след войната. Някои от тях бе реставрирала тя — по-официалните, които показваха елегантния начин на живот на семейството, така дълбоко запленил въображението й. Други, които виждаше за пръв път, бяха по-ежедневни. Натали не бе пожелала да ги реставрира.

Възрастната жена взе една от тези снимки. На нея тя държеше двете си деца — по едно върху всеки крак. Алегзандър я бе прегърнал през рамо и беше широко усмихнат. Той беше единственият човек на снимката с усмивка на уста.

Алегзандър остана отвъд океана след края на войната и раздялата ни продължи близо пет години. Пускаха го в отпуск, но за съвсем кратко време. Не бе достатъчно, за да разгадаеш добре един човек. Като добавиш към това и факта, че аз не го познавах добре дори когато се оженихме, ще разбереш, че когато се прибра у дома, осъзнах, че живея с напълно непознат човек. Децата също не бяха свикнали с него и се държаха зле, което правеше нещата още по-трудни. Но поне си беше вкъщи. Всичко щеше да се оправи. Алегзандър щеше да спаси Асконсет. Нали точно затова се бях омъжила за него.

Алегзандър щеше да спаси Асконсет. Нали точно затова се бях омъжила за него.

Често си повтарях това през годините, докато го нямаше, когато Карл ми липсваше много повече, отколкото Алегзандър. Бе ужасно лечителен период за мен и аз наистина страдах. След като вълнението от сватбата премина и положението тук се влоши, започнах да изпитвам нужда от Карл.

Но Алегзандър щеше да спаси Асконсет. Нали точно затова се бях омъжила за него.

Започнах да си повтарям тези думи като заклинание. Само това ми вдъхваше сили през тези толкова мрачни дни.

Мрачни ли?

Вероятно това не е точната дума. Времената, бяха трудни. Бяха изпълнени с работа и тревоги. Непрекъснато се надявахме да получим писмо. Пощальоните разнасяха най-напред писмата от фронта — донасяха ги веднага щом пристигнеха, а това ни държеше в непрекъснато очакване. Разбира се, възможно бе ненадейно да ни посети и пасторът. Точно от това се бояхме. Веднъж вече го бяхме преживели. Всяка нощ се скупчвахме пред радиото във всекидневната и слушахме новините от фронтовата линия. Изтръпвахме всеки път, когато научехме, че е загинало някое местно момче.

За мен това бяха дни на салюта. Децата бяха твърде малки, за да ми бъдат утеха. Нямаше с кого да разговарям, на кого да се оплача, от кого да потърся помощ. Бях съвсем сама.

Но Алегзандър щеше да спаси Асконсет. Нали точно затова се бях омъжила, за него.

И къде бяха парите?

Много уместен въпрос. Не че го зададох. Не беше моя работа. Аз бях жената. Дъщерята. Баща ми бе длъжен да го направи. Нали тъкмо той сключи тази сделка.

— Ще дойдат след войната — мрачно изръмжа той единствения път, когато се осмелих да попитам. И аз продължих да се уповавам на това. Алегзандър щеше да спаси Асконсет след края на войната. По този начин щеше да спаси и живота на баща ми. Просто трябваше да издържим дотогава.

И ние наистина издържахме — Джеремая и аз. Продължихме да се оправяме с всичко, докато не се върна Карл и не пое част от отговорностите. За мен това беше и добре, и зле: добре, защото имаше някой да ни помага, и зле, защото този някой беше Карл. Налагаше се да го виждам всеки ден. Трябваше да си припомням какъв би могъл да бъде животът ни и най-сетне да му обясня защо никога нямаше да се получи така.

Алегзандър щеше да спаси Асконсет. След като се върне от войната, щеше да инвестира в лозите и да даде на баща ми нов стимул за живот. Асконсет щеше да се прочуе като винарско имение, както не бе успял да се прочуе като ферма.

На теория Алегзандър не ни даде напразни обещания. Семейството му притежаваше две много успешни фабрики за обувки, които — независимо от трудностите по време на Депресията — успяха да оцелеят и да се развият добре. След това избухна войната и вместо да произвеждат обувки за цивилното население, Сийбринг започнаха да правят ботуши не само за американските войници, но и за съюзниците. Не можеха да смогват, толкова голямо беше търсенето.

Да, войната сложи край на Депресията. Колкото и ужасно да звучи, това беше истината, фабриките на семейство Сийбринг бяха само едни от облагодетелстваните. Нашите бойци се нуждаеха не само от дрехи, но и от храна. Трябваха им и оръжия. А също и превозни средства по земя, въздух и вода. Бизнесът на мнозина, които изпитваха затруднения, процъфтя. Случаят със семейството на Алегзандър не беше никакво изключение.

След това войната приключи и хората, които бяха успели да спасят парите си от сянката на Депресията, бяха изпълнени с оптимизъм и разполагаха с бели пари за черни дни. Фабриките, които произвеждаха униформи, започнаха да шият цивилни костюми или рокли, с които жените да се появяват на празненствата по случай победата. Заводите, които доставяха военни ботуши, започнаха да правят обувки.

Така би трябвало да стане и с фабриките на семейство Сийбринг. Ако нещата бяха тръгнали по план, те щяха да се пренасочат към мирновременно производство и да процъфтяват.

Какво се случи в действителност? Бащата на Алегзандър почина по средата на войната и нямаше кой да се погрижи за работите му. Алегзандър упълномощи свое доверено лице, което да поеме нещата, докато той се върне. Но започна да си играе на разузнавач и остана зад граница много по-дълго, отколкото ми се искаше.

Не. Не е честно от моя страна да твърдя подобно нещо. Не го пиши, Оливия. Алегзандър не си играеше на разузнавач. Правеше нещо, което бе редно да се свърши. Събирането на доказателства за престъпленията, извършени по време на войната, бе нещо важно. Жестокостите на Третия райх трябваше да бъдат наказани.

Но присъствието на Алегзандър там остави празнина тук. Ако се беше върнал след края на войната заедно с останалите войници, фабриките му щяха да бъдат спасени. Но когато си дойде, злото вече бе сторено. Надзорникът бе офейкал с парите от печалбата и разговорът ни, който трябваше да стъпи върху процъфтяването на предприятията след войната, така и не се състоя. Когато Алегзандър се върна, фабриките вече вяха закрити.

Така. Разказах ти за първата си среща с Карл. Както и за деня, когато той замина на война, и за деня, когато се омъжих за друг. А сега нека ти опиша деня, когато стана ясно, че съм сторила това напразно и че напразно съм се отказала от него.

Беше неделя. Алегзандър се беше върнал преди месец, но почти всеки ден се занимаваше с фабриките си. Всички смятахме, че те са напълно готови за експлоатация и че трябва просто да ги постегне. Той не ни бе казал за попечителя, нито за това, че са закрити. Сутрин излизаше с усмивка на уста и вечер се връщаше по същия начин.

В действителност точно в онзи момент ние сме били най-малката му грижа. Беше изгубил семейния си бизнес. Нищо не бе останало. Отне му около месец да събира остатъците и да се опитва да спаси нещо, докато най-сетне прие истината. Налагаше се да съобщи новината и на нас. А какъв по-подходящ ден за това от неделя? Неделята е ден за почивка. За посещение в църквата, за разбиране и прошка.

И така ние отидохме на църква и се прибрахме за обяд. Баща ми беше твърде слаб, за да ходи на църква — вече рядко напускаше къщата, — но този ден се присъедини към нас на масата. Алегзандър изчака да привършим с храната. Децата се качиха горе за следобедния си сън. Аз чистех кухнята.

Ал слушаше радио заедно с баща ми. Веднага щом се присъединих към тях, той изключи радиото. Върна се на стола си, наклони се напред и известно време остана с наведена глава.

— Трябва да ви съобщя някои лоши новини — подхвана той и ни разказа какво е направил попечителят. Подробно ни разказа за опитите си да поправи вредата от стореното. Преповтори пред нас разговорите си с тамошните работници. Запозна ни с безполезните усилия на полицията и призна, че изпитва гняв и безпомощност.

Слушах внимателно, но ми трябваше известно време, за да осъзная какво казва. Нали в края на краищата Алегзандър щеше да спаси Асконсет. Щеше да даде на баща ми онова, от което се нуждаеше най-силно. Точно затова се бях омъжила за него, а не бях чакала Карл.

Само че Алегзандър нямаше никакви пари. Не беше в състояние да спаси Асконсет.

Баща ми пребледня като платно. Три пъти безуспешно опита да се изправи и едва на четвъртия успя с моя помощ. Беше толкова печално прегърбен и слаб и трепереше толкова силно, че аз започнах да говоря каквото ми хрумне, само и само да му вдъхна увереност.

— Ще намерим пари — опитах се да го убедя аз, — ще набавим твоите лози. Не се безпокой. Ще открием начин. Просто си лежи и събирай сили, за да може да кажеш на Джеремая къде искаш да ги засади, когато пристигнат.

Той не продума. Беше извърнал глава настрани, а погледът му беше празен. Знаех, че това е краят. Беше се предал.

Болеше ме заради него. Беше ми баща и аз го обичах, а се топеше пред очите ми. Помогнах му да си легне и останах при него, докато децата се събудиха. Алегзандър отново бе възвърнал обичайния си жизнерадостен облик.

Но не и аз. Трябваше да помисля. Имах нужда да остана сама.

Помолих го да наглежда децата, но той каза, че има среща със свой боен другар в Нюпорт.

Затова облякох добре децата. Брад беше почти на пет години. Обикновено тичаше най-отпред. Носех Сюзан на ръце. Беше само на две годинки.

Запътих се към океана. Вървяхме ли, вървяхме. Беше свеж септемврийски ден — слънчев, но хладен. Когато стигнахме до брега, се изкачихме на една скала, откъдето можехме да наблюдаваме прибоя, без да ни пръска пяната.

Спомням си, че бях направо ужасена от могъществото на вълните, които се удряха в скалите, от техния грохот и от красотата им. Но красотата беше последното нещо, което усещах дълбоко в сърцето си. Чувствах се празна и потънала в мрак. Чувствах се безсилна. Както си седях върху скалите, отчаянието връхлетя отгоре ми.

Помислих си дали да не скоча.

Наистина беше така — за един кратък миг тази мисъл мина през главата ми.

След това Брад уви ръчички около шията ми. Океанът го плашеше. Нуждаеше се от утеха.

Това възвърна здравия ми разум.

Преди мисълта отново да ме връхлети, грабнах децата и се запътихме обратно. Чудно ми е откъде намерих сили да нося и двамата, но го направих. Когато се прибрах у дома, в мен зрееше нова решителност. Това бе знаменателно преживяване.

 

 

„Това бе знаменателно изживяване“ — написа Оливия и се облегна назад. Винаги се бе удивлявала на оптимизма на Натали. Но оптимистите не мислеха за самоубийство.

Изправи се и се наклони към прозореца. Виждаше Натали в далечината — изящна фигура, която вървеше между два реда лози. С нея беше и художничката, която щеше да изработи новите етикети за вината на имението. Бяха там вече близо час. Натали държеше жената да почувства атмосферата на това място, преди да направи първите си скици.

Знаменателно изживяване. Оливия погледна в речника, за да провери как точно се пише думата „знаменателен“. Едновременно с това провери и значението. Това беше преживяване, което те осенява с някакво прозрение. Дори проста случка, заредена с важно значение, може да се нарече знаменателно събитие. Събитието, което променя нечий живот, несъмнено е точно такова.

Тя желаеше да научи още подробности. Натали бе обещала да се върне, но все още беше заедно с художничката.

Тес щеше да иска да обядва, преди да отиде в яхтклуба. Бе постъпила нова готвачка — мило момиче от някакъв ресторант — и се бе отказала още същия ден, защото работата й се видя твърде много. Натали се опитваше да наеме друг човек. Междувременно, след множеството сандвичи, поръчани от магазинчето на кръстовището, Оливия реши, че не е трудно да приготви поне сандвичи с риба тон. Натали и Карл ги обичаха.

Намери консерви с риба тон в килера и майонеза в хладилника, разбърка ги и намаза филийки със сместа. Добави маруля и ги разряза на две. Нищо особено. Никакво кулинарно чудо. Обедите не бяха нейната стихия.

Преглеждаше вестника в очакване на Тес, когато се появи Саймън. Щом я видя, той поспря за момент, след това се приближи до хладилника, отвори бутилка минерална вода и я изпи цялата.

Беше плувнал в пот. По фланелката му се виждаха мокри петна, а по кожата му блестяха капчици влага. Косата му беше мокра и изглеждаше по-тъмнокестенява. Макар да бяха силно загорели, бузите му бяха зачервени.

Кръвта на Оливия забушува във вените. Питаше се защо химията на привличането работи при някои мъже, а при други — не. Този несъмнено я привличаше.

— Навън е доста горещо — отбеляза той, след като изправи глава. Съгледа сандвичите и попита: — Кой ги направи?

— Аз — отвърна тя и остави вестника. — Опитай ги на собствена отговорност. Не съм добра готвачка.

А така й се искаше да беше обратното. Мечтаеше да може да приготвя невероятни гозби. Мъжете обожаваха домашно приготвената храна. Но те обичаха и дългите руси коси, а тя не притежаваше нито едно от двете.

Той надзърна под едната филийка.

— Човек не може да сгреши с рибата тон.

— Така е, но може да постигне с нея много повече от мен. Мадалена правеше чудеса. Не искаше да ми разкрие тайната.

— Добавяше чилантро.

— Чилантро значи.

— Счукано в майонезата.

— Аха.

Оливия неловко скръсти ръце, след това ги разтвори и ги отпусна в скута си. Саймън я наблюдаваше. Макар и потен, беше неотразим. Самата тя се чувстваше доста невзрачна и точно в този момент си мечтаеше косата й да е дълга поне до раменете.

— Как са котетата? — попита тя, нетърпелива да избегне неловкия момент.

— Мънички. — Той посочи с брадичка към сандвичите. — Може ли да си взема?

— Заповядай.

Чилантро. Не знаеше как изглежда то, но нямаше проблем да узнае. Можеше да го счука и да го добави към майонезата. Но със или без чилантро, Саймън ядеше от нейните сандвичи.

Тя понечи да запълни мълчанието, за да не остане той с впечатлението, че очаква да чуе от него някой комплимент:

— Натали много се зарадва, че Бък е момиче.

— Да, знам. Каза ми го вече поне три пъти. Сигурно никога няма да успея да забравя срама си — отвърна той, но не изглеждаше особено разстроен. В действителност явно се забавляваше. И макар да не се усмихваше, изглежда, всеки момент щеше да го направи.

Тя изчака с надежда да зърне усмивката му.

След това неговият поглед се спря върху устните й и тя забрави, че очаква усмивката му.

— Къде е Натали? — попита тя, за да отклони вниманието му. — Все още ли е навън?

— Да — отговори той и си взе още половин сандвич.

Оливия погледна към часовника.

— Къде ли се бави Тес?

Въпросът беше риторичен, затова остана учудена, когато той отвърна:

— У дома. Искаше да види котенцата. Заведох я до пътеката в гората.

— Ох! Не е било много умно от твоя страна. Сигурно ще остане там повече, отколкото би желал. Направо е очарована от тези котета. Само за тях говореше на закуска.

— Защо не вземеш едно, когато могат да излизат навън? Дори две, ако искаш. Или всичките пет.

— Не, няма да можем. Ние нямаме собствен дом. Дори не знам къде ще бъдем през есента. Някои хазяи не обичат котки.

— Значи разполагаш с шест седмици да решиш — каза Саймън. Взе сандвича и се запъти към вратата. — Вкусно е. Истината е, че аз много не обичам чилантро. Благодаря за обеда.

 

 

„Това беше знаменателно събитие“, прочете Оливия на глас, за да подсети Натали докъде са стигнали. Отдалечи се от компютъра и се настани в едно от креслата с бележника и молива си. Беше нахранила Тес и я бе закарала до клуба. Беше прогонила от главата си мислите за Саймън. Сега трябваше да работи.

— Наистина ли мислеше за самоубийство?

Натали приглади ленените си къси панталони, но в същия миг една бръчка се появи над веждите й.

— За момент. Само за миг. Чувствах ужасна болка, празнота и усещах огромна загуба. Бях изтощена и уплашена.

— От какво?

— От бъдещето. През цялото време, докато Алегзандър отсъстваше, си бях представяла какъв ще бъде животът ни след това. Картината може и да не бе съвсем розова, но така се опитвах да компенсирам загубата на Карл. Онова, което щях да получа, трябваше да осмисли тази загуба. Внезапно се оказа нещо съвсем различно. Цялата картина просто… просто… — Тя неистово размаха ръце. — … се разпадна.

Ръцете й паднаха като покосени. Върху лицето й се изписа споменът за тази отдавнашна болка.

Оливия също познаваше страданието. И тя бе изпитвала празнота и болка, умора и страх. А колко по-силни би трябвало да са чувствата на Натали, след като й бе хрумнала дори мисълта за самоубийство.

Но тя осъзна, че разликата е в степента. Натали бе преживяла крайностите. Беше съвсем естествено човек като нея, изпитал такова щастие, каквото беше нейното с Карл, да намери за непоносима болката от напълно измамените илюзии.

— Както и да е — продължи по-възрастната жена, — беше само за един момент и след това изчезна. През онзи ден, докато вървях на път за вкъщи, понесла децата си, аз напълно преосмислих възгледите си за живота. Дотогава бях възлагала всичките си надежди на други хора. Бях разчитала на баща си, после на Карл, сетне на Алегзандър. Бях послушала майка си и бях постъпила неправилно. В крайна сметка решението беше мое. Държа това да стане съвсем ясно от написаното от теб. Майка ми не ме накара насила да се омъжа за Алегзандър. Сама реших да постъпя по този начин — заяви Натали и направи кратка пауза.

— Да? — подкани я Оливия.

— Но истинското решение взех през онзи ден. Седнала на скалите под силния напор на вятъра и грохота на вълните, които изпращаха пръски във въздуха, аз се намирах на кръстопът. Избрах да живея. И не как да е. Избрах да живея добре. Заклех се да го постигна.

Оливия предусещаше, че иде ред на следващата част от историята, но не бързаше да подтиква разговора.

— Замисляла си се да поискаш развод?

— Не. Омъжих се за Алегзандър по собствена воля.

— Но си го направила въз основа на лъжливите обещания, които е дал.

— Не бяха лъжливи, когато ги даде. Той наистина смяташе да изгради лозарското имение с парите от обувните фабрики. Не ни беше лъгал.

— Но всъщност ви е подвел — каза Оливия. — Не беше ли ядосана?

— Ядосана ли? На положението — да, но не на Алегзандър. — Нима можеш да се разсърдиш на човек, който действа с най-добри подбуди? На човек, който също е изживял огромна загуба? Бях разочарована. Смятах, че е ловък бизнесмен, а се оказа обратното, но наистина той имаше добро сърце.

— Не спомена ли, че е останал в Европа по-дълго, отколкото се е налагало?

— Не — търпеливо я поправи Натали. — Казах само, че нещата биха могли да бъдат различни, ако не беше останал толкова за дълго. Но не е стоял там със скръстени ръце. Работата му наистина беше важна.

— А какво стана с баща ти? Нали майка ти бе казала, че без допълнителни средства и без нови сортове лози той ще умре. Не обвиняваш ли Алегзандър за неговата смърт?

Натали тъжно се усмихна:

— Алегзандър няма нищо общо с парите, които баща ми изгуби при срива на борсата. Това беше началото на неговото падение, но сам си беше виновен. Той беше директор на банката. Важните решения минаваха през него. Алегзандър нямаше нищо общо с грешките на баща ми като фермер, а що се отнася до закупуването на новите сортове от Европа, донесе само онова, което баща ми му беше заръчал. Не беше виновен, че те не са подходящи за тукашния микроклимат. Не той съветваше баща ми да влага все повече и повече пари в лозарството. Освен това — леко пое въздух тя, — баща ми не почина. Той живя още доста години, вероятно благодарение на Алегзандър.

— Оживя ли? — смая се Оливия.

— Да. И Алегзандър беше много мил с него. Обичаше да седи и да разговаря с него, а когато Алегзандър говореше, човек просто слушаше със зяпнала уста, усмихваше се и му вярваше. Казваше му, че Асконсет е на върха на славата си и че новите сортове ще родят грозде, което направо ще удари другите в земята. Сочеше му бутилка френско вино и твърдеше, че е въпрос единствено на време и нашата продукция да стане също толкова търсена. Повечето от приказките му си бяха чиста измислица — призна Натали с нежна усмивка, — но баща ми вече не излизаше на полето, така че нямаше как да узнае истината. Слушаше го и от това му ставаше по-добре. Алегзандър дори го водеше в града, което аз никога не бих направила заради крехкото му здраве, а Карл — защото беше много зает. Но Ал разполагаше и с време, и с търпение, затова просто го взимаше на ръце и го местеше. Помагаше му да излезе от колата и го настаняваше в инвалидна количка в магазина „Пиндмън“. Разбира се, и Алегзандър имаше полза от това. Баща ми беше негов верен слушател: Така, по свой собствен начин, Ал успя да му вдъхне нов живот.

— Радвам се.

— Но все още не можеш да разбереш защо не се разведох с него и не се омъжих за Карл.

— Не е така — побърза да отвърне Оливия с убеденост да не дава оценки. — Имала си причини. Просто не съм сигурна, че аз бих постъпила по същия начин.

— Това е така, защото времената се менят. Днес вие лесно се решавате на развод. Вестниците, телевизията и книгите непрекъснато говорят за това. Разводът стана нещо съвсем обикновено. Затова и при най-малкия проблем един от двамата съпрузи просто прекратява брака. За хората от моето поколение беше различно. Тогава наистина развод се получаваше по-трудно, но не това беше причината да остана с Алегзандър. Не беше и заради децата, макар че, ако не бяха те, двамата с Ал сигурно щяхме да се отчуждим. Не, останах с него, защото той беше мой съпруг. Тогава хората изпитваха уважение към брачната институция. Вероятно този факт имаше нещо общо с войната. Съпрузите ни се бяха сражавали за нашата свобода. Бяха рискували живота си. Бяха виждали ужаси, които дори не можехме да си представим. Дължахме им вярност. Немислимо бе и да се издума за развод.

— Дори и ако съпругът се държи лошо?

— Е, Ал не беше такъв. Не пиеше. Не играеше хазарт. Беше добър човек, на когото липсваше предприемачески дух.

— Но изобщо ли не ти хрумна възможността да се разведеш?

— Това не беше реална възможност — настоя Натали. — Обичах Карл. Ако бе възможно да върна времето назад, щях да избера него за свой съпруг. Но не можех да променя нищо. Бях омъжена за Алегзандър. Длъжна бях да приема този факт. И да извлека най-доброто от него. Вгледай се в себе си. Нима ти не си постъпила по същия начин?

Оливия остана учудена от внезапната промяна на ракурса:

— Аз ли?

— Искала си майка ти да те обича, но тя е поела по свои неведоми пътища. Желаела си бащата на Тес да те обича, но той не е отвръщал със същите чувства. И така в един момент си останала, без каквато и да е подкрепа от семейството си и с дете, което зависи напълно от теб. Не си можела да промениш нещата. Не си можела да помолиш майка ти да се погрижи за детето, докато ти се бориш с живота. Не си можела просто да… наемеш друг мъж, който да осигури хляба на трапезата и да бъде баща на Тес. Затова си започнала работа. Сама си поела грижите за детето и аз те уважавам за това.

— Наистина ли? — с усмивка попита Оливия.

— Наистина. Това е една от причините да те наема. Не бях запозната с всички подробности, но усетих, че си независима жена.

Усмивката на Оливия угасна:

— Да си самостоятелен невинаги е толкова забавно. Имам чувството, че през целия си живот съм търсила човек, на когото да се облегна.

— Но дори и без него си успяла да се справиш.

— Така е. Бях длъжна. Имах Тес и тя се нуждаеше от мен.

— Точно както аз имах Асконсет и той се нуждаеше от мен.

Мисля, че това ми вдъхваше сили повече от всичко останало. Обичах децата си, но знаех, че те ще пораснат дори и без мен. Така става с децата. Независимо от желанията на родителите си, те стават възрастни със свой собствен характер. Асконсет беше нещо различно. Той нямаше свой разсъдък. Не можеше да функционира самостоятелно. Ако престанехме да правим каквото и да е, имението щеше да загине. Искахме ли да расте, някой трябваше да се заеме с това.

Кой би успял да го направи? Баща ми беше слаб и болен. Джеремая се грижеше за Брайда. Алегзандър беше безпомощен, щом въпросът опираше до пари, а Карл отказа да работи в негова полза.

Оставах само аз. Бях се грижила за фермата по време на войната и познавах цялостната дейност. Така че имах и познания, и цел, която не беше свързана с отглеждането на картофи и царевица. Желаех да отглеждам грозде. Нали точно заради гроздето се омъжих за Алегзандър. Какъв по-добър начин да оправдая този брак от това да превърна Асконсет в цветущо лозарско имение?

Но не можехме да закупим винени сортове. Нямахме пари.

Е, не и с парите, които бяхме очаквали, но все пак с нещичко разполагахме, фабриките на Сийбринг бяха пусти и мрачни, но бяха солидни постройки на хубаво място насред индустриалната зона. Все някой трябваше да пожелае да ги купи от нас.

Алегзандър не се решаваше да ги продаде. Та нали те носеха името на Сийбринг. И досега смятам, че частица от него се надяваше един ден те отново да заработят и да процъфтят. Не ме питай как точно си представяше той да стане това, но Алегзандър никога не е обичал да взима решения. Обичаше да мечтае. Освен това беше горд човек. Докато притежаваше тези фабрики, все пак имаше някаква собственост.

Убедих го, че да притежава Асконсет не е по-малко престижно. Чертаех му мащабни картини за това как би изглеждало имението, ако вложим в него всичките си сили. Казах му, че ще пътува из Европа, за да купува лози, както бе правил и за баща ми, само че този път ще правим избора по-внимателно. Показах му карта на фермата и на местата, които според мен бяха подходящи за лозарство, и му обясних защо.

Откъде знаех всичко това ли? Баща ми имаше книги. Имаше писма. Разполагаше с написани на ръка трудове по лозарство.

За съжаление той беше банкер. Беше математик и добре боравеше с цифрите, но не умееше да прочете тези материали и да ги приложи в съответствие с нашите земи. Карл обаче можеше и го направи. После ми даде бележките си и аз също разбрах за какво става дума. Логично бе сорт грозде, който вирее добре в долината Напа, да не се развива добре тук. Нито пък сортовете, които растяха в по-топлите райони на Франция и Италия. Това са места със средиземноморски климат. Те са по-стабилни, с продължително топло и сухо лято и със студена и дъждовна зима. При нас нещата стоят другояче. Климатът е континентален и прилича на винарските райони в Бургундия, Шампан и Рейн, където е по-хладно и времето на растеж е по-кратко. Нуждаехме се от сортовете, които се отглеждат по тези места, защото климатът там е сходен с нашия.

Обясних това на Алегзандър и той разбра. Видя шанса за успешно развитие на лозарството и в нашите земи. И което е още по-важно, много му допадна начинът, по който очертах неговата роля във всичко.

Затова се предаде. Срещна се с неколцина местни банкери и изложи пред тях моите аргументи за сградите, земята и оборудването. Убеди ги, че тези фабрики ще се окажат доста ценна придобивка за предприемач, решил да заложи на икономическия подем, който настъпи след войната. Говореше разпалено и убедително. Това беше неговата стихия. Освен това беше добър играч на покер и умееше да блъфира.

Успя да продаде фабриките петдесет процента по-скъпо, отколкото се бяхме надявали — което не беше бог знае колко, но представляваше добро начало. Останалата част от необходимата сума взе назаем от една банка.

Ние ли? Не. Алегзандър се оправяше с това сам. Той беше мъжът, а аз — жената. Когато става дума за заем от банките, това е съществена разлика.

Дали това ме притесняваше? Не. Най-важно от всичко беше, че получихме парите. Не се бях захванала с всичко от гордост. Правех го в имението на Асконсет.

Освен това на мен ми провървя. Повечето от моите познати жени бездействаха. Бяха се включили в работните бригади по време на войната, когато мъжете бяха малко, а имаше какво да се прави в изобилие. Но ето че мъжете се върнаха у дома и жените останаха без работа. Това беше несправедливо. А аз бях изпитала единствено раздразнение. Разликата е съществена.

Освен това Алегзандър имаше нужда да се чувства значим. Остави зад гърба си закриването на фабриките и се захвана здраво с имението, сякаш първото е било задължителна мярка за улесняване на второто. Да, той действително беше горд човек. Егото му беше огромно.

Моля те, Оливия, внимавай, когато пишеш тези редове. Възможно е да прозвучи критично, а аз не го усещам така. Сюзан и Грег много уважаваха баща си и той го заслужаваше. Онова, което правеше, го вършеше добре. Беше много влиятелно обществено лице на Асконсет. Никога не бих могла да се справя с това като него. То просто не ме интересуваше. Бях най-щастлива у дома.

Питаш ме защо? Дали не е заради Карл?

Не. Заради лозята. След като собствените ми деца пораснаха, гроздето зае тяхното място.

Но да се върнем на Алегзандър. Не само той имаше силно самолюбие. Много мъже се нуждаят от ласкателства. Ние, жените, трябва да успеем да проумеем това и да го използваме за собствена полза.

Изглеждаш ми учудена. Защо? А, смяташ, че това звучи манипулативно, нали?

Не е така, Оливия. Просто въпрос на здрав разум. Алегзандър беше добър в някои неща. Искаше да вярва, че го бива и за други. Ако му помогнех да стане така, щеше да се чувства по-добре. А когато се чувстваше добре в кожата си, не само се справяше превъзходно и с нещата, които му се удаваха, но и животът с него ставаше по-лесен.

Това облекчаваше собствения ми живот. Толкова е просто. След като задоволях самолюбието му, той охотно ми позволяваше да правя каквото пожелая. А вършех ли това, държах нещата под контрол. Ние взаимно се подкрепяхме.

— Но това е игра — отбеляза Оливия. — Защо е необходимо да постъпваме така?

— Не е — отвърна Натали. — Но ако играем, имаме шанс за победа. Ако откажем да участваме, изгубваме всякакъв шанс да победим.

— В такъв случай феминисткото движение е чиста загуба на време!

— Не съвсем. То научи жените да се стремят към нещо. Отвори очите им за възможностите пред тях. Но не успя да им покаже истинския начин да ги оползотворят. В един идеален свят жените имат равни права с мъжете, но нашият свят не е идеален. Да бъдеш реалист — означава да задвижваш системата. Да разбираш психиката на останалите хора в нея и да я използваш. Вземи например Саймън.

Оливия стрелна учудена усмивка към Натали.

— Какво общо има Саймън с всичко това?

— Той е много сложна личност. Жените искат от него да бъде сърдечен и открит, но той не е такъв. И за това си има причини. Ако ги разберем, можем да ги използваме, за да достигнем до сърдечността и откритостта у него.

— Сигурно имаш предвид съпругата и дъщеря му.

— Отчасти. Той бе направо съкрушен от смъртта им. Не иска отново да изпита същата болка, затова издига стена около себе си.

Оливия беше виждала тази стена. Нали сам я бе натикал под носа й, когато пристигна в имението.

— А каква е другата причина?

— Детството му. Майка му беше прекрасен човек. Беше местна жена, която се омъжи късно, но знаеше какво желае. Искаше съпруг и дете. Подозирам, че бе отгатнала за чувствата на Карл към мен, но беше достатъчно умна да се омъжи за него въпреки това. Така получи съпруга и сина, които искаше, а те наистина я обичаха. Като го казвам, не съм сигурна дали тя напълно повярва в това. Част от нея остана завинаги затворена за нас.

— И смяташ, че Саймън също е склонен към подобно нещо?

— Възможно е.

— Така ли постъпваше с Лора?

— Предполагам. Тя беше кротка жена. Не бе в природата й да го притиска.

Натали погледна Оливия и се усмихна малко по-дълго от обикновено.

Младата жена също й отвърна с усмивка.

— Но е в моята, нали? — попита тя и бавно и многозначително поклати глава.

— Разбира се — настоя Натали. — Нали непрекъснато притискаш мен.

— Нямах това предвид. Опитваш се да ни сватосаш.

— Нищо подобно. Просто ти доверявам някои истини за мъжете.

— Нали говорехме за жените?

— Така е. Работата е в това, че жените биха се справили много по-добре с мъжете, ако ги разбираха. При мен нещата се оправиха, след като осъзнах, че трябва да галя Алегзандър с перце. Саймън не е такъв. Него някой трябва да го ръчка.

— Не и аз — каза Оливия и взе писалката си. — Искаш ли да ми разкажеш още нещо или предпочиташ да седна да пиша?