Барбара Делински
Имението (8)

Седма глава

Сюзан стана още на разсъмване, което през юни си е наистина рано. Щеше да пече бриоши^[1] за закуска или поне така реши в четири и половина, когато облече халата си и тихичко се измъкна от спалнята, като остави съпруга си потънал в дълбок сън след изтощително пътуване със самолет.

Беше се върнал предишната вечер след продължили пет дни непрекъснати срещи по Западното крайбрежие. Сюзан се надяваше, че ще вечерят заедно, и бе накупила всичко необходимо, за да приготви любимото му ястие от телешко месо. Но самолетът излетя два часа по-късно и той се прибра у дома след десет. Опита се да похапне, но тя би трябвало да е сляпа, за да не забележи, че го прави само за да й угоди. Съжали го и го изпрати в кабинета, където прекара няколко часа в слушане на любимата си симфония, за да се възстанови след полета с реактивния самолет.

Сюзан стоя с него, докато очите й не започнаха да се затварят. Не знаеше в колко часа си е легнал той, но когато към два се събуди за пръв път, Марк беше в леглото.

В кухнята тя затопли мляко, масло и захар, добави мая, яйца и брашно, омеси тестото и го остави настрани. Разряза един пресен ананас, наряза плода и го постави в купа заедно с майсторски аранжирани резенчета пъпеш, киви и банан. Забърка любимия на Марк кейк за кафе с кисел крем, като щедро сипа вътре стафиди и боровинки.

После пак омеси тестото за бриошите. Докато то отново се надигаше, свари пресни аспержи, изми аругулата^[2] и разби яйцата за фритата^[3]. Подреди чинии, прибори, чаши, ленени салфетки и цветя върху ленените покривчици на кухненския плот от гранит. После преподреди цветята.

Раздели тестото на порции и ги постави във формичките. Смля прясно кафе. После реши да смени ленените покривчици с тъкани и привърза ленените салфетки с лико. Почисти плота, върху който беше готвила, изми и подсуши съдовете и накрая изми и мивката. Извади кейка от фурната и пъхна вътре бриошите.

Взе сутрешния вестник, прегледа онова, което я интересуваше, за петнайсетина минути, колкото да изпие чаша кафе. Избърса петната от хладилника, докато кифлите се опекоха, изми си зъбите, среса се, изми лицето си, сложи си крем и седна на гранитната маса в очакване Марк да се събуди.

Когато той слезе, вече минаваше девет. Беше станала преди пет часа и вече й се отразяваше. Марк обаче имаше свеж вид, разрошен от съня, но красив. Това не можеше да промени нито оредяващата му побеляла коса, нито няколкото допълнителни килограма около кръста. Въпреки останалите си грижи, тя усети колко много й бе липсвал и колко се радва отново да го види у дома.

Той я дари с продължителна прегръдка, която показваше, че чувството е взаимно.

— Не знам какво ухае по-приятно — ти или онова, което печеш.

— Ами или е „Диор“, или са бриошите — изрече Сюзан, притисната до брадясалата му буза. — Избери си.

— Засега ще се задоволя с „Диор“ и с чаша кафе. — Той разхлаби прегръдката си и се отдръпна само колкото да види лицето й. — Рано си станала.

— Опитах се да не те будя.

— Не ме събуди, но надушвам нещо повече от „Диор“ и бриоши. Съдейки по вида на кухнята, вече си свършила работа за цял ден. Боя се, че няма да мога да изям и половината от онова, което си приготвила. Не можа да спиш ли?

Тя присви рамене.

— Лоши сънища? — попита той.

— Само да бяха сънища!

— О! Пак ли Натали? Нали каза, че отново ще поговориш с нея?

— Тя не приема обажданията ми.

Той изви вежди, но предпочете разумно да замълчи.

— Добре де — призна си Сюзан, — знам, че първия път изрекох неща, които не трябваше, но тя какво очаква, след като ми натрапва този брак?

— Ти ми призна, че майка ти е споменавала за Карл много преди това.

— Споменаваше Карл, а не че имат любовна връзка, и определено не намекна нищо за брак. Това ми дойде напълно неочаквано. Аз съм й дъщеря. Заболя ме.

— Каза ли й го?

Сюзан въздъхна:

— Не така, както би трябвало, но сега, когато и да се обадя, винаги някой друг вдига телефона. Наела си е нова помощничка, която доста си позволява.

— Делова помощничка ли?

— Не, лична — отвърна тя и провлечено добави: — Очевидно има доста социални ангажименти.

Марк тихо наподоби мяукане.

Сюзан спря да говори провлечено, но не отстъпи от своето:

— Мари напуска и твърди, че не е единствената. Донякъде съм доволна, че не само аз съм разстроена от този брак. Но друга част от мен усеща, че Асконсет, който познавам… просто си отива.

— Но ти винаги си твърдяла, че имението не те интересува — меко й припомни той.

— Така е. Просто ми е болно заради татко.

— Но на него му е все едно, Сюзан. Той е мъртъв.

— Да, така е. Натали сякаш само това и чакаше.

— Не съм съгласен. Тя му беше всеотдайна съпруга.

— А може би не е било така. Никога не съм допускала, че ще се омъжи повторно. Вероятно не съм била права и в другите си преценки за нея.

— Знаеш, че не е така — укори я Марк.

Да, Сюзан знаеше, че съпругът й е прав. Но това не извиняваше постъпката на майка й.

— Натали просто изчака благоприятния случай, докато съпругът й си отиде, и нито минута повече — заяви тя и остана доволна, че Марк не й възрази.

Но веднага след това той попита:

— Защо не отидеш там?

Задоволството й се изпари.

— В Асконсет ли? Не мога. Имам работа тук.

— Каква работа? — заинтересува се той и прикова погледа й.

Тя не отговори. И двамата знаеха, че нищо от онова, което имаше да върши, не беше важно. Животът й се намираше на кръстопът и не знаеше кой път да поеме, но възможността да се прибере у дома — да се върне назад — бе последна в списъка.

— Мама не ме желае там — каза тя. — Ние само се караме.

— Защо този път не поговорите?

— С мама? Натали и разговор!

— Но вие двете би трябвало някак да общувате преди сватбата.

— Защо? Аз няма да отида.

Той отпусна ръце и я освободи от прегръдката си. Мина покрай нея и отиде да си сипе кафе. Стисна чашата и се облегна на плота.

— Смятам, че това ще бъде грешка.

— И Грег няма да ходи.

— Значи двойно по-голяма грешка. Тя е ваша майка. Ако не уважите сватбата й, това може да предизвика окончателен разрив.

— Сватбата предизвиква разрива.

Той не отговори, просто си стоеше с чаша кафе в ръка. Най-сетне попита:

— На колко години е Натали?

— На седемдесет и шест.

— А колко дълго смяташ, че ще живее?

Въпросът слиса Сюзан.

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Дълголетието нейна семейна черта ли е? Има ли в рода й инфаркти? Рак?

— Защо ме питаш за това?

— Защото Натали наближава възрастта, когато сигурно започва да се пита още колко време й остава. Вероятно си мисли, че не може да си позволи да постъпва така, както смятат за „правилно“ хора на тридесет, четиридесет и дори на петдесет години.

— Да не би да оправдаваш този брак?

— Не, но и не го заклеймявам. При нея нещата стоят по-различно, отколкото при мен и теб.

Сюзан скръсти ръце.

— Е, поне се радва на добро здраве. Ще живее поне още двадесет години.

— Звучи добре от устата на дъщеря, която наистина иска да е така, но на теб не ти ли е все едно, след като държиш да прекъснеш отношенията си с нея?

— Тя поставя точката. Тя прави своя избор.

— Според мен ти правиш избора. Натали желае децата и внуците й да присъстват в живота й. Затова ви кани на сватбата.

— Но, Марк… само с една покана!

Той дълбоко въздъхна. Остави чашата си върху плота, приближи се и я погали по ръцете.

— Опитала се е да ти каже, но просто не е могла. Миличка, тя просто си е такава. Винаги е била. Гледа на някои неща по-формално, отколкото ти, точно както и ти се отнасяш по-формално към някои неща в сравнение с дъщеря ни. Може би е свързано с възрастта. А може и да не е. Можеш или да скъсаш с нея и след това да понасяш последствията, или да преглътнеш гордостта си и да отидеш там. Имаш време да го направиш, Сюзан…

 

 

Грег стана рано като Сюзан и от малкия балкон на спалнята си наблюдаваше как слънцето се издига над Удли Парк. Лъчите му леко позлатяваха един след друг покривите на съседните къщи. Но скоро сиянието щеше да стане още по-силно. Вашингтон се разбуждаше за поредния горещ ден. Още сега усещаше влагата. Беше плътна и караше всичко да изглежда някак забавено.

Или поне така му се струваше, докато стоеше тук от доста дълго време. Ако животът се движеше с нормалната си скорост, той би трябвало вече да е на път за работа. Цели три седмици изоставаше от графика си. В електронната му поща се трупаха съобщения, на които не беше отговорил. Същото важеше и за съобщенията на телефонния секретар. Бюрото му беше отрупано с предложения, които трябваше да проучи, с резултати, които бе длъжен да анализира, и с кореспонденция, която бе редно да прегледа.

Можеше да разпредели задачите — нали затова бяха хората от екипа му, — но никой от офиса не бе в състояние да му помогне да реши проблемите си тук, у дома.

Всичко беше чисто и подредено. Предната нощ беше изпрал, сгънал и прибрал дрехите. Сега оправи леглото. Приготви си закуска. Прочете вестника от първата до последната страница, хвърли бегъл поглед към компютъра си, но всъщност мислеше, че трябва да си вземе душ и да се облече.

Вместо това остана по боксерки, мотаеше се от стая в стая и поглеждаше часовника си. В девет часа позвъни в Акрон. Вдигна тъща му, както всеки предишен път, когато се бе обаждал.

— Здравей, Сибил. Джил там ли е?

Последва пауза, след това предпазлив отговор:

— Оттатък е, но не съм сигурна дали иска да разговаря с теб.

— Тя е моя съпруга. Трябва да разговаря с мен.

Отсреща настъпи мълчание.

— Сибил?

— Да?

Той разтри с ръка врата си, наведе глава и въздъхна:

— Добре, признавам, последния път бях наистина ядосан. Може би не трябваше да се държа толкова…

— Заплашително?

— Да.

Майката на Джил определено бе скептичка.

— А сега по-различно ли се чувстваш?

Да, наистина се чувстваше по-различно. Вече не изпитваше гняв. Трудно му бе да определи какви са истинските му чувства. Не беше изпитвал подобно нещо.

— Джил ми липсва.

Вероятно в тона му имаше нещо, което не бе в състояние да изрази с думи, защото най-сетне Сибил тихо каза:

— Почакай.

И той зачака. Сигурно в другата стая се водеше спор. Джил, изглежда, наистина не желаеше да разговаря с него. Той се запита какво ли означава това.

— Здравей, Грег — студено прозвуча гласът й. — Какво става?

— Ти ми кажи — отвърна той, но се овладя и разкаяно добави: — Забрави това. Извинявай. Не биваше да ти крещя така последния път.

— Така е.

— Бях ядосан.

— Не от това имах нужда.

— Знам — отново крачеше из стаята, стиснал безжичния телефон. Малката къща му се струваше отчайващо огромна. Джил беше едновременно навсякъде и никъде. — Липсваш ми — каза той. Това беше проработило при Сибил. Искаше му се да проработи и при Джил.

Така и стана, но по различен начин. Тя даде воля на чувствата си:

— Е, сега знаеш как съм се чувствала през последните пет години. Ти обикаляш из цялата страна, понякога те няма с дни, изграждаш бизнеса си, както твърдиш, но с течение на времето това става непоносимо, Грег. Бракът ни касае и двамата. Би трябвало да правим нещата заедно, но не става така. Животът ни се върти единствено около теб — около теб и твоя бизнес, твоите клиенти, твоите приятели. Винаги има нещо, което е по-важно от мен. Защо изобщо се ожени за мен, за бога?

Странно. Никога не си беше задавал този въпрос. Нито веднъж. През изминалите пет години нито веднъж не бе съжалил, че се е оженил за Джил. Това бе нещо толкова естествено, че забележката й го засегна.

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос — не остана длъжен той. — Що за жена хуква при майка си още при първия проблем?

— Жена, която просто не може да стигне до теб по друг начин.

— Ти си моя съпруга. Би трябвало да си тук.

— Защото съм твоя съпруга ли? Не. Би трябвало да съм там, защото се обичаме.

— Но ние се обичаме.

— Дори не знаем какво точно представлява любовта.

Той стисна очи, разтри носа си и тихо изруга.

— Хайде, Джил. Нека не започваме пак.

— Имам нужда от това. Не е достатъчно просто да изречеш тези думи. Трябва да знам какво означават те за теб.

Сигурно е така. Тя е жена. Но той беше мъж и се объркваше, когато трябваше да се оправя с думи като „любов“, „душа“ и „вечност“.

Но в крайна сметка законът му беше дал права над нея. Тя беше негова съпруга. Беше му се заклела във вярност.

— Добре — каза той, — върни се и ще поговорим.

Тя не отговори.

— Джил?

— Не искам да се връщам. Знам какво ще стане. Ще се огъна само щом те видя.

Той се осмели да се усмихне:

— Защото ме обичаш.

— Така е. Никога не съм го отричала. Но това не означава, че желая да продължа да бъда твоя съпруга. Не мога да живея така, Грег. Чувствам се прекалено самотна.

Самотна. Това му прозвуча познато. Може би и той самият се чувстваше по този начин.

— Хайде, скъпа — прочувствено изрече той. — Върни се и ще поговорим.

Тя не отговори.

— Джил?

— Ще ти се обадя.