Уилям Грифин
Специална част (90)

(Дванайсет)

Хотел „Фор Сийзънс“

Северна 18-та улица 130

Филаделфия, Пенсилвания

08:55, 14 януари 2006

От патрулната кола, Брадли и Юнг нямаше и следа, когато главен инспектор Креймър спря пред входа на „Фор Сийзънс“.

— Ще ги открием, Чарли — заяви Креймър. — Ти влизай. Не карай президента да те чака.

— Да влезе — нареди президентът на Съединените щати, когато човекът от Тайните служби обяви, че подполковник Кастило иска среща.

— Добро утро, господин президент — поздрави Кастило. Огледа стаята и добави: — Госпожо секретар, господа — на държавния секретар, директора на Централното разузнаване, секретаря на отбраната и посланик Чарлс Монтвейл.

— А ти, Чарлс, мислеше, че той няма да се появи — подхвърли президентът, погледна Кастило и добави: — Досега не съм те виждал небръснат, Чарли.

— Моля да ме извините за външния ми вид, господин президент.

— Не се притеснявай. Това, че не си бръснат, е едно нищо пред греховете, които господин Пауъл и посланикът твърдят, че си извършил. — Замълча и се обърна към човек от обслужващия персонал. — Донесете на подполковника чаша кафе. Струва ми се, че отчаяно има нужда от няколко глътки.

— Благодаря ви, господине, така е.

— Добро утро, Чарли — поздрави държавният секретар Натали Кохън.

Другите мълчаха.

— Добре, да започваме — разпореди се президентът, след като сервитьорът остави чаша кафе пред Кастило и излезе от стаята. — Започни отначало, Чарли, но максимално кратко. Имаш пет минути.

На Кастило не му беше трудно да започне. Беше очаквал подобен въпрос и се бе подготвил какво да каже.

Бяха му необходими повече от пет минути и дори не бе приключил, когато вратата се отвори и агент от Тайните служби надникна в стаята.

— Извинете, господин президент. Спипахме едно хлапе при асансьорите, което твърди, че бил бодигардът на подполковник Кастило. Освен това разправя, че бил от морската пехота. Каза, че носи нещо, което подполковник Кастило задължително трябвало да получи.

Монтвейл погледна агента и изръмжа:

— Мили боже! Ти сериозно ли?

— Според мен, Чарлс, той говореше на мен — обади се президентът и погледна Кастило.

— Това е ефрейтор Лестър Брадли, господине — потвърди Кастило.

— Да влезе. Не мога да пропусна възможността да видя бодигарда на подполковника.

— Слушам, господин президент.

 

 

Брадли влезе в стаята две минути по-късно. Носеше лаптопа на Кастило и доклада на Юнг, плана за операцията, подготвен от Торине, и слушалката на радиото.

Застана мирно и козирува пред президента, а президентът отвърна на поздрава.

— Ти си бодигардът на подполковник Кастило, правилно ли съм разбрал, синко? — попита президентът.

— Да, господин президент, така е, господине.

— За бога, че той още не е на възраст, за да гласува — намръщи се презрително Монтвейл.

— Така е, господине, още не мога да гласувам, въпреки това съм бодигард на подполковник Кастило.

— Два пъти е спасявал живота ми, така че остави го на мира, Монтвейл — сопна се Кастило, след това се усети. — Моля да ме извините, господин президент.

— След като ти е бодигард, значи знае за какво говорим.

— Да, господин президент, знае.

— Настани се, синко, искам да си кажем няколко думи, след като приключим.

— Слушам, господин президент.

— Добре, Чарли, продължавай. Времето изтича.

 

 

На Кастило му бяха необходими още три минути.

— Това е всичко, господине.

— Крайно време беше — изсъска посланик Монтвейл.

— Чарлс, млъкни, ако обичаш. Мисля — заяви президентът.

Трябваха му цели двайсет секунди.

— Накратко, Чарли — заяви президентът, — дори да повярвам на онова, което ми разказа, нямам достатъчно доказателства, за да наредя тайна мисия — или дори разузнавателен полет, може би единствено със сателит — за да проверим всичко.

— Господин президент, държа да кажа, че думите ви са истинско облекчение — заяви секретар Кохън. — Последствията, ако една наказателна мисия пропадне…

— В момента — прекъсна я президентът — отговорът е не, подполковник Кастило. Ще ти дам още един шанс да предадеш руснаците на Агенцията. Ако те убедят директора на Централното разузнаване, че има дори най-малък шанс това да е истина, ще дам разрешение за мисия в Конго.

— Господин президент, аз съм изпратил хора в Конго — призна Кастило.

— Какво, по дяволите, каза? — излая директорът на Централното разузнаване.

— Не мога да повярвам, Чарли — отвърна президентът. — Просто не е за вярване.

Кастило посегна към слушалката на радиото и пусна на спикър.

— К. Г. Кастило. Колин Левърет. Първо ниво на кодиране.

„Много добре знам, че часовете на Колин още не са изтекли, но моля те, господи, нека отговори.“

— Какво е това? — попита президентът. — Нещо като телефон ли?

Разнесе се гласът на секси Сюзън:

— Подполковник Кастило, свързвам ви с господин Левърет, първо ниво на кодиране.

— Здрасти, Чарли! Копеле недно… Нямаше ме един час.

— Къде си, чичко Рем?

— Кисангани. Искаш ли папагал?

— Това да не би да е някакъв шифър? — измърмори държавният секретар.

— Какво правиш в Кисангани? — попита Кастило.

— Полковникът имаше нужда от място, на което да разположи лабораторията си, затова наехме къща. Използва кухнята за лаборатория, а аз купувам папагали и ги тъпча в хола. Вече имаме петдесет и съм обещал да купя още сто.

— Чичко Рем, в момента съм с президента и други много важни хора…

— Господи! Нещо ми подсказва, че не ме бъзикаш.

— Мислиш ли, че полковникът може да представи нещо на президента?

— Да, господине, може.

— Би ли го повикал, ако обичаш?

— Почакай.

— Кой е този полковник? — попита Монтвейл.

— Полковник Дж. Портър Хамилтън от Армейски медицински проучвания във Форт Детрик — отвърна Кастило. — Говори ли ви нещо?

— На мен не — отвърна президентът. — Кой е той?

— Най-видният експерт по химически и биологически оръжия — уточни директорът на Централното разузнаване.

— И ти си го изпратил в Конго? — ахна Монтвейл. — Наистина си луд, Кастило.

— Чарлс, върви да си налееш чаша кафе — нареди президентът.

— Какво казахте, господин президент?

— Върни се след десет минути, само ако си със затворена уста.

Монтвейл не знаеше какво да направи. Поколеба се, след това реши да изчака, когато чу нов глас от спикъра.

— Подполковник Кастило? — обади се полковник Хамилтън.

— Да, господине.

— Ако приказките ви, че сте с президента, е поредната проява на откачения ви хумор…

— Говори президентът на Съединените щати, полковник. Току-що ми казаха, че сте най-видният ни експерт по химически и биологически оръжия. — Думите му прозвучаха като въпрос.

— Добър ден, господин президент. Да, господине. Някои са го казвали.

— Полковник, натъкнахте ли се на доказателство, че там има лаборатория или фабрика…

— Господин президент — прекъсна го Хамилтън и превзетият му глас зазвуча изключително сериозно, — положението тук е много по-опасно, отколкото каза полковник Березовски.

— Полковник Берез… да не би да говориш за руснаците?

— Да, господине. Онова, което открих, е много по-зле, отколкото казваше полковник Березовски. Господин президент, не съм религиозен, но онова, което видях по време на напълно елементарно проучване, е истински ад пред очите на господ.

— Имате ли доказателство, полковник? — попита тихо президентът.

— Да, господине. Първите мостри ще бъдат изпратени по „Еър Танзания“ веднага щом местните направят клетка за папагалите.

— Моля?

— Ние — трябва да кажа господин Левърет, господине, който е известен като чичко Рем и е истински гений, когато се налага да заблудим противника — сме си избрали прикритие като контрабандисти на африкански сиви папагали. Той е напълно сигурен, а аз съм убеден, че е прав, че когато прекараме първите петдесет папагала по-късно днес, никой няма да претърсва клетките, докато минават през границата.

— А в Танзания какво ще стане?

— Тъкмо се канех да предложа на подполковник Кастило, господин президент, който ръководи тактическата част от операция „Риба“, да провери дали няма начин да изпрати друг самолет на „Килиманджаро“, за да вземе клетката. Или изтребител на Военновъздушните сили от някой самолетоносач. Така мострите ще стигнат до Форт Детрик много по-бързо, отколкото на борда на нашия самолет, а така и ние ще разполагаме със самолет. Опитвам се да измисля начин да превозя някои от човешките трупове до Форт Детрик, за да бъде направена пълна аутопсия. Първият проблем е как да ги пренесем в Танзания, без да заразим хора и фауна по пътя. Не можем да ги скрием в клетките на папагалите.

Президентът погледна угрижено присъстващите, най-вече директора на Централното разузнаване и директора на Националното разузнаване. Тъй като те мълчаха, Кастило забеляза, че угриженият поглед на президента се превърна в яростен.

— Полковник, моля ви обмислете добре отговора си, преди да кажете каквото и да било. По ваша преценка, трябва ли лабораторията — завод, консервна фабрика, както и да го наричате — да бъде разрушен?

Полковник Хамилтън изобщо не се нуждаеше от време, за да мисли.

— Господин президент, тук съществува голяма и добре оборудвана лаборатория и още по-голям завод. Препоръчвам незабавно разрушаване и на двете. Повтарям, господине, и на двете. Не мога да повярвам, че нещата все още не са излезли от контрол. Ако това се случи, господин президент, ще бъде стократно, не, хилядократно по-зле от Чернобил. Живите организми са много по-опасни от радиацията.

— Полковник, ще разговаряме отново в най-скоро време. Много ви благодаря.

— За мен беше чест да разговарям с вас, господин президент.

— Чичко Рем — обади се Кастило, — предай мострите, подготвени от полковника, на Джейк колкото е възможно по-скоро.

— Слушам, господине.

— Край на връзката.

— Подполковник Кастило — започна президентът. — От ваше… по тона ти разбирам, че все още смяташ, че отговаряш за тази операция… Как я нарече Хамилтън? „Операция «Риба».“

— Да, господине.

— Само че няма да стане. Ти си прекалено опасен човек. Твърде много хора са се наежили срещу теб, а някои дори са се обърнали към пресата. Не мога да го позволя. Разбираш ли ме, подполковник?

— Да, господине.

— Освободен си от длъжността ръководител на Звеното за организационен анализ. Замини някъде, където никой не може да те открие, и не се появявай до церемонията по пенсионирането. Разбрахме ли се?

„Всичко е ясно, господине.“

„Значи това е последната ви дума…“

На Кастило му трябваха няколко секунди, за да отговори.

— Да, господине.

— След церемонията по пенсионирането, надявам се да изчезнеш и никой повече да не чува за теб. Разбрахме ли се?

— Да, господине. Мислех да се науча да играя поло. Може би голф.

— Същото важи и за останалите от Звеното за организационен анализ. Разбрахме ли се?

— Да, господине.

— Нямам представа колко са ти останали от шейсетте милиона, но би трябвало да са достатъчни, за да се плати на всички. Ако не са, свържи се с мен и ще измислим нещо.

— Добре, господине.

— След като се разбираме толкова добре, подполковник, преди да изчезнеш, мисля, че имаш право да чуеш следното.

— Кое, господине?

— Господин секретар на отбраната, нареждам ви да направите необходимото, за да получите мострите на полковник Хамилтън от мястото, което посочи подполковник Кастило, и да бъдат предадени на Медицински проучвания във Форт Детрик възможно най-скоро.

— Господин президент — прекъсна го Кохън. — Не можете просто така да изпратите бойни самолети…

— И до вас ще стигна, госпожо секретар. Сега издавам заповед, не ви питам за съвет.

Тя понечи да каже нещо, но размисли.

— Струва ми се, че сме затънали, защото се вслушвах в прекалено много съвети — продължи президентът. — Освен това, господин секретар на отбраната, ще предприемете незабавни мерки да унищожите онзи ад.

— Господине, полковник Торине е предложил начини на действие — обади се Кастило.

— Предай ги на секретаря, ако обичаш — реши президентът. — Сигурен съм, че ще му бъдат от полза за плана, който ще изготви и искам да ми бъде предаден незабавно.

Кохън отново се опита да се намеси.

— Господин президент, нали не мислите, че…

— А вие, госпожо секретар — прекъсна я президентът, — се връщате във Вашингтон, където ще повикате посланика на Демократична република Конго в кабинета си. Ще му кажете, че без знанието и одобрението на правителството му това — как се изрази Хамилтън…

— „Истински ад пред очите на господ“, господине — напомни му Кастило и останалите в стаята го погледнаха злобно.

— Че този истински ад пред очите на господ е създаден на тяхна територия, но, той не трябва да се притеснява, защото американските му приятели ще го унищожат, без никой да разбере. Ако създава неприятности, задето наши самолети ще навлязат във въздушното му пространство — или каквото и да било друго — кажете му, че възможността е или да ликвидираме този ад, или да предадете информацията, с която разполагате, на Обединените нации. Натали, кажи: „Добре, господин президент“ или с огромно нежелание ще приема оставката ти, а след това ще повикам мръсника в Овалния кабинет и сам ще му кажа каквото трябва. Те много добре знаят, че заводът съществува. Някой добре се е облажил от подкупи.

След дълго мълчание държавният секретар отвърна:

— Добре, господин президент.

Президентът се обърна към Кастило.

— Дано това поне отчасти намали болката от уволнението, Чарли.

— Много, господине. Благодаря ви.

— Защо ми благодариш? Задето защитавам Съединените щати от всички врагове, чуждестранни и вътрешни ли? Нали това ми е работата?

— Така е, господине.

— Мога ли да направя нещо за теб, преди да изчезнеш от лицето на земята?

Кастило бе предвидил въпроса и бе готов с отговора.

— Да, господине, три неща.

Президентът махна с ръка, сякаш искаше да му каже: „Давай!“.

— Първо, господине, искам ефрейтор Брадли да бъде повишен в сержант от морската пехота. Той обича пехотата, но очевидно, след като го забърках в тази работа, не може да се върне. Ще трябва да бъде уволнен.

Президентът посочи секретаря на отбраната.

— Да се направи — нареди той и се обърна към Кастило. — Какво още?

— Искам Интерпол да престане да се занимава с Березовски и Алексеева. Те не са крали никакви пари. И трето, не искам нито аз, нито някой от хората, свързани с мен, да бъдат преследвани от ФБР или някоя друга разузнавателна агенция.

Президентът се обърна към директора на Централното разузнаване.

— Погрижи се. Тъй като руснаците не са се предали на ЦРУ, не искам ЦРУ по никакъв начин да ги преследва. Разбрахме ли се?

Директорът на Централното разузнаване не остана доволен.

— Добре, господин президент.

Президентът погледна Кастило.

— Съжалявам, че се получи така, Чарли. Но лошите неща се случват на добрите хора.

Подаде ръка.

Кастило я стисна, след това двамата с Брадли излязоха.