Уилям Грифин
Специална част (55)

(Две)

Международно летище „Капитан де Корбета Карлос А. Курбело“

Провинция Малдонадо

Република Уругвай

17:05, 3 януари 2006

Гумите на самолета „Гълфстрийм III“, купен с пари от благотворителен фонд „Лоримър“, не издадоха почти никакъв звук, когато докоснаха пистата.

— Виждам, че си се упражнявал, Чарли — отбеляза втори пилот Милър пред капитан Кастило. — Не подскочи три пъти на пистата, както обикновено правиш при кацане.

— Прекарал си достатъчно часове като мой втори пилот, така че би трябвало да знаеш, че приземяването ми идва отвътре. То е проява на безупречните ми рефлекси и, разбира се, на гениалност.

Милър изпъшка тежко.

— Не си никакъв гений, когато мислиш с оная си работа, капитане. Всъщност, в това отношение не мога да те нарека дори умен.

Кастило се обърна и погледна Милър.

— Ако ще казваш нещо, готин, казвай — озъби се той.

Милър вдигна ръце, за да покаже, че не е било нищо важно.

„Глупости на търкалета, Дик!“

„Просто искаш да ми пробуташ тъпата си мъдрост и да ми покажеш, че не одобряваш възмутителната ми връзка със Свет.“

„Е, трябваше да се сетя, че ще стане така.“

„Засега всичко вървеше добре, почти перфектно, много по-добре, отколкото очаквах.“

 

 

Съпругата и момиченцето на Березовски, придружени от Марина, кутрето от порода фландърско бувие, пристигнаха на „Хорхе Нюбъри“ незабелязани приблизително по същото време. „Гълфстрийм“-ът излетя пет минути по-късно. Бе напълно вероятно никой да не ги е видял.

Четирийсет минути след началото на полета сержант Кенсингтън се обади по обезопасена линия, за да докладва.

— Господин Дарби помоли да предам, че посланик Силвио е казал, че посланиците нямат право да издават визи, но бил говорил с консула, който има това право, и той с радост щял да осигури многократни визи на приятелите на подполковник Кастило.

Трийсет и пет минути по-късно се приземиха на летището в Сан Мартин де лос Андес. Макс едва бе започнал ритуала си на предния колесник, когато три джипа „Мерцедес-Бенц“ спряха до „Гълфстрийм“-а.

Последва кратък и много емоционален момент, когато всички, разплакани, започнаха да се прегръщат. Самият Кастило се просълзи.

После всички — включително Иван Грозни и Марина — се качиха на джиповете и потеглиха.

Макс погледна Кастило, наклонил глава на една страна, сякаш питаше: „Къде, по дяволите, са тръгнали тези хора с дечицата ми?“ Когато чу воя на двигателите, хукна по стълбите, без да чака да го повикат.

Пет минути по-късно излетяха.

Спряха в Барилоче за презареждане и нямаха никакви проблеми, а когато Милър провери времето, се оказа, че то ще бъде чудесно до Пунта дел Есте.

Оказа се, че имиграционните разпоредби в Барилоче са същите като на ферибота в Буенос Айрес. Един от служителите им сложи печат „Излитане от Аржентина“ в паспортите, с което удостоверяваше, че са напуснали Аржентина. След това подаде документите на уругвайския си колега, застанал до него, който на свой ред сложи печат „Влизане в Уругвай“. Когато кацнеха в Пунта дел Есте, нямаше да има никакви проблеми.

Час след като излетяха, сержант Кенсингтън докладва, че Алфредо, Дарби и „техният приятел“ са на борда на ферибота и всеки момент ще потеглят за Монтевидео. Това означаваше, че няма да има никакви въпроси за новата лична карта на Березовски.

Полетът до международното летище „Капитан де Корбета Карлос А. Курбело“ премина безпроблемно, а Кастило направи едно от най-добрите си кацания досега.

„А това според седмо правило на Кастило означаваше: «Макар всичко досега да премина гладко, със сигурност нещо ще се прецака през следващите пет минути.»“

 

 

— Последния път, когато кацнах тук, бяхме единственият самолет на пистата — отбеляза той, когато завиха от пистата и последваха пикапа водач към определената за тях стоянка. — Виж какво е сега.

Не можаха да преброят кацналите самолети, но най-големите сред тях бяха четири лъскави „Боинг 737“. Съдейки по логото, два бяха чилийски, един аржентински. Другите два — „ГОЛ“ и „Оушън Еър“ — бяха напълно непознати на Кастило, но съдейки по флага на вертикалните стабилизатори, и двата бяха бразилски.

Пикапът ги отведе при частните самолети, повечето „Бийчкрафт“, но имаше и два „Гълфстрийм“-а, единият бразилски, а другите американски.

— Какво е това място? — полюбопитства Милър.

— През лятото богатите южноамериканци идват тук, за да си броят парите. През зимата е истинско мъртвило. Последния път, когато бях тук, беше зима и приличаше на декор от научнофантастичен филм. Пълно е с луксозни къщи, все къщи за милиони долари и никакви хора.

— А ти какво си правил тук?

— Опитвах се да спипам Хауард Кенеди. — Той замълча, след това уточни: — Агентът от ФБР, който се чупи, за да работи за Певснер.

Милър кимна.

— Кенеди се опита да продаде Певснер. Опита се да го очисти и междувременно, за малко да ми види и на мен сметката. Щеше да успее, ако го нямаше Лестър. Имах намерение да отведа господин Кенеди у дома и да го предам на ФБР, за да го пратят във федералния затвор във Флорънс, Колорадо, и така да си спечеля вечната благодарност на ФБР. Така и не успях да разбера защо не ме понасят тези момчета.

— И аз чух такова нещо — влезе в тон Милър. — Господи, виж ги всичките тези самолети.

— Последния път тук бях единственият на пистата.

— Някой е ликвидирал Кенеди преди да се появиш, нали?

— За съжаление. Певснер бе преценил, че да изнасилват Кенеди редовно, не е достатъчно наказание, задето е крадял от него и го е предал. Когато пристигнахме в „Конрад“, по-точно казано „Сизърс Палас“ на Пунта дел Есте, имах чувството, че всички уругвайски ченгета са се събрали на конференция. Има едно уругвайско ченге — главен инспектор от уругвайската национална полиция, някой си Хосе Ордьонес — което никак не ме харесва, между другото. Дано не го видим…

— Чарли, аз така и не успях да разбера защо са толкова малко хората, които те харесват.

Милър посочи през прозореца.

Пикапът беше спрял и шофьорът и още един мъж слизаха от автомобила.

— Най-сетне — въздъхна Кастило. — Мислех, че ще рулираме чак до Монтевидео.

С палки ги насочиха къде да паркират и те спряха двигателите. Милър разкопча предпазния колан.

— Чакай малко, искам да ти доразкажа — помоли Кастило.

— Давай.

— Ордьонес беше във фоайето на „Конрад“, когато влязохме. Заведе ни в един от хубавите апартаменти, където, вързани за два стола, бяха телата на Кенеди и тип, когото Дешамп разпозна като подполковник Виктор Жданков от службата на Путин за Защита на конституцията и борба с тероризма. Бяха завързани, защото някой ги беше пребил до смърт. Според професионалното мнение на главен инспектор Ордьонес, е бил използван метален ръжен. Пръстите на ръцете и краката им бяха смазани, след това очевидно са преминали на по-яките кости. Беше гадно.

— Интересно ми е какво ли ще направи добрият ти приятел Певснер с човека, който не се е отнесъл както трябва с братовчедка му? — попита небрежно Милър.

Кастило поклати глава.

— Не е никакъв проблем, приятелю, защото няма да стане.

— Тези думи са ми познати отпреди. Чувал съм ги няколко пъти вече. Първият път беше в един мотел в Дейлвил, когато се опитваше да заковеш щерката на заместник-командващия…

„Това пък откъде дойде?“, помисли си Кастило.

— Беше отдавна. Сега си е засега — отвърна той.

Милър сви рамене.

— Накратко — продължи Кастило: — Ордьонес ме е предупреждавал два пъти, че не съм добре дошъл в Уругвай. В деня, когато открихме Кенеди и Жданков, ми каза да се разкарам и да не се връщам. Каза ми го втори път, когато използвах „Шангри-Ла“ за презареждане на черните хеликоптери. Според него създавам само неприятности.

— Но се е съгласил да вземе хеликоптерите, след като приключите с тях, нали?

— Не беше толкова просто, Дик. Той е добър човек, етичен, не можеш да го подкупиш.

— Нима? — отвърна саркастично Милър.

— Честна дума — отвърна гневно Кастило. — Целта на тази кратка лекция беше да ти подскажа, че искам да мина през Пунта дел Есте възможно най-тихо и мирно. Не е нужно Ордьонес да ми виси над главата и да създава проблеми.

— Значи тихо и мирно, а?

— Именно.

— Мирното може и да се окаже проблем.

Той отново посочи през прозореца.

Блестяща бяла лимузина „Линкълн“ бе спряла до „Гълфстрийм“-а.

— Има някаква грешка — сви рамене Кастило. — Не може да е за нас. Имам чувството, че от „Конрад“ са изпратили човек да прибере големи играчи.

Милър се разсмя.

Шофьор в ливрея слезе от лимузината и отвори задната врата. Елегантно облечен мъж слезе и помаха приветливо.

Последва остро свистене, докато вратата към стълбите се отваряше.

— Дано Едгар да е вързал Макс — изви вежди Кастило.

Само че Едгар не го беше вързал.

Макс се втурна надолу по стълбите и хукна към лимузината — усмивката на мъжа се стопи — пъхна рошавата си глава в задната част на автомобила, провери вътре, след това се насочи към предния колесник.

Кастило разкопча предпазния колан и влезе в пътническата кабина.

— Много се извинявам, вината е изцяло моя, стари приятелю — бяха първите думи на Седрик Лий-Уотсън. — Трябваше да се сетя, че ще се случи нещо подобно.

— Какво, по дяволите, става? — попита гневно Чарли.

— Работата е там, че аз имам един порок.

— Не може да бъде! — ахна с престорен ужас Милър.

Кастило не се сдържа и също се усмихна.

Лий-Уотсън имитира хвърляне на зарове.

— Ти си комарджия? — попита Милър. — Засрами се.

— Колата изпращат от „Конрад“ — продължи Лий-Уотсън. — Когато звъннах, за да помоля да ни осигурят апартаменти за всички, сигурно са решили, че водя приятели.

— При това приятели с пачки — отбеляза Милър.

Лий-Уотсън кимна.

— То си е така — продължи Милър. — Понякога, когато съм сигурен, че късметът ми се усмихва, съм изкарвал по някой и друг долар, колкото да не съм капо.

Кастило се изсмя.

— Сега какво ще правим?

— Едната възможност, шефче — обади се Едгар Дешамп, — е да се качим в лимузината и да отидем в хотела. Тук е горещо като в пещ.

Кастило забеляза ван крайслер „Таун енд Кънтри“ да спира до лимузината, а след това и крайслер „Стрейтъс“. Двама едри мъже с широкополи сламени шапки, слънчеви очила и пъстри хавайски ризи слязоха от предните седалки и огледаха самолета.

— Аз ще се оправя — предложи Лий-Уотсън и тръгна надолу по стълбите.

Макс се появи на стълбите и започна да лае.

Кастило се обърна към Светлана.

— Не чу ли Макс, Пепеляшке? Тиквата ти е тук.