Уилям Грифин
Специална част (88)

(Десет)

11:50, 13 януари 2006

Обратното броене на лаптопа му показваше 36:58, когато Чарли стана от бюрото и посегна към слушалката на радиото.

— К. Г. Кастило.

— Свързвам ви с подполковник Кастило, господин Исаксън — заяви секси Сюзън.

„Няма нужда да съм Шерлок Холмс, за да се сетя, че има нещо общо с президента. Нали Джоел е шеф на охраната.“

Потвърждението дойде веднага, когато Исаксън започна разговора си, като заяви:

— Чарли, преди пет минути ми се обади президентът.

Кастило изчака той да продължи.

— Питаше ме дали знам къде си. Когато му казах, че нямам представа, той помоли да те намеря. Отвърнах, а аз не лъжа президента, Чарли, че няма да мога. При което той заяви: „Пробвай, Джоел. Ако можеш, му кажи да ми се обади. Ако не можеш, обади ми се отново след десет минути.“ Аз, разбира се, се съгласих. Той затвори, а аз позвъних на Джак Дохърти, който ми каза да те потърся по радиостанцията. Джак също не може да лъже президента.

— Разбирам, Джоел. Съжалявам, че те забърквам.

— И аз съжалявам, Чарли. Какво да му кажа?

— Нищо. Ще му позвъня веднага.

 

 

— Белият дом.

— К. Г. Кастило за президента по обезопасена линия, ако обичате.

— Изчакайте за момент, подполковник. Имам специални инструкции…

„Какво означава «специални инструкции»?“

— Личната линия на президента — чу се гласът на изпълнителния секретар на президента.

„Частна линия ли?“

„Не е телефонът в кабинета му.“

— Обажда се подполковник Кастило.

— Подполковник, в момента президентът провежда важна среща в Овалния кабинет. Бихте ли ме изчакали секунда…

— Възможно ли е да ми кажете с кого е срещата?

Последва дълго мълчание.

— С държавния секретар, посланик Монтвейл и директорите на ЦРУ и ФБР. Президентът ми даде специални инструкции, ако някой позвъни за вас.

Последва ново дълго мълчание и тогава чу ядосания глас на президента:

— Какво?

— Свободен ли сте да разговаряте с подполковник Кастило, господин президент?

— Винаги. Чуваш ли ме, Кастило?

— Да, господин президент.

— Изчакай малко. Ще мина в малкия кабинет.

— Добре, господин президент.

Кастило бързо си представи какво става. Президентът на Съединените щати става от бюрото си — или от кресло, или канапе — и влиза в подобен по-малък кабинет отстрани на Овалния, известен под името Работен кабинет на президента, като оставя държавния секретар Натали Кохън, директора на ФБР Марк Шмит, директора на Централното разузнаване Джон Пауъл и директора на Националното разузнаване Чарлс У. Монтвейл, които веднага стигат до същия извод, че президентът не иска нито един от тях да чуе какво има да казва един нищо и никакъв подполковник. До един са побеснели и не могат да си намерят място.

 

 

— Добре, Чарли, ето ме.

— Да, господин президент.

— Сам ще се съгласиш, че Марк Шмит не приказва много цветисто — заяви президентът.

— Господине?

— Току-що каза нещо доста колоритно. Каза „Що се отнася до разни неуправляеми типове, в сравнение с Кастило, Оливър Норт е непоклатим и сигурен като Гибралтар“.

Президентът остави малко време на Кастило, за да осмисли думите му.

— Може да го е казал, защото се чувства унизен, че ФБР не може да открие нито теб, нито двамата руснаци, които си откраднал от ЦРУ.

Кастило мълчеше.

— Защо открадна предателите от ЦРУ, Чарли?

— Господине, никога не са били в ръцете на ЦРУ.

— Значи има още една страна на ужасията, която току-що чух.

— Точно така, господине.

— Ти каза ли на директора на Централното разузнаване, че отказваш да му предадеш откраднатите руснаци?

— Никого не съм крал, господине. Казах му, че руснаците не желаят да се предадат на ЦРУ.

— А казал ли си му, че в ЦРУ има много добри хора, или нещо подобно, които се опитват да не се удавят в море от леви бюрократи?

— Да, господине, това вече го казах.

— Какво правиш в Лас Вегас?

— Не съм в Лас Вегас, господине.

— Чарлс Монтвейл твърди, че си там.

— Посланик Монтвейл и преди е допускал грешки, господине.

— В момента, Чарли, изобщо не си в положение, когато можеш да си позволиш сарказъм.

— Така е, господине. Не исках да обидя никого. Просто съобщих факт. Извинете, господине.

Президентът въздъхна.

— Чарли, трябва да те попитам нещо. Ти ли уби, или организира убийството на руснака във Виена и представи нещата така, сякаш представителката на ЦРУ го е извършила?

— Научих за случилото се от вестника.

— Честно казано, не ми се вярва.

— Но е така, господине.

— Добре, Чарли. Извоювал си си правото да ми разкажеш твоята версия на невероятните неща, които ми разказаха. Въпросът е как да го направим. Ти къде си?

— В Тексас, господине.

— След около час заминавам за Филаделфия. Трябва да изнеса две речи. Едната е тази вечер, другата утре по обед. Ако ми дадеш по-точно място от „Тексас“, ще изпратя самолета си да те вземе. Мога да ти отделя половин час утре сутринта. Да кажем, в девет. В хотел „Фор Сийзънс“.

— Намирам се в Мидланд, Тексас, господине. В ранчото си.

— Там ли ще бъдеш, след като се пенсионираш?

— Възможно е, господине. Господине, не е нужно да изпращате самолет. Имам си.

— Трябва да ти задам следния въпрос. Нали не мислиш да се качиш на въпросния самолет и да изчезнеш нанякъде. Например в Аржентина?

— Не, господин президент. Ще се видим във Филаделфия утре сутринта.

— Още веднъж, просто за да докажа, че лоялността е още жива, ще се опитам да ти повярвам.

Чу се прищракване.

Кастило бе потънал в мисли и гледаше, без да каже и дума, слушалката.

— Подполковник — повика го гласът на секси Сюзън. — Подполковник…

 

 

— Време за пълна катастрофа — обяви Чарли пет минути по-късно. — Току-що обещах на президента да му докладвам утре в девет във Филаделфия. Освен това му казах къде съм.

— Най-важното е да изтръгнем Йети и Дмитрий от ръцете на ЦРУ.

Погледна Кейси.

— Алойшъс, трябва да те помоля за огромна услуга.

— Ще се погрижа за тях, Чарли.

— Трябва да ги откараш в Козумел.

— Ще се погрижа за тях, Чарли — повтори Кейси.

— Възможно по-бързо.

Кейси се обърна към радиото.

— Кейси. Елуд Дауд.

— Добър ден, господине — отговори почти веднага Дауд.

— Ела да ме вземеш на секундата.

— Разбрано, тръгвам, господине.

— Край на разговора. — Погледна Кастило. — Достатъчно бързо ли е, Чарли?

— Благодаря ти.

— Да дойда ли с теб, Карлос? — попита Дмитрий Березовски.

— Аз идвам с теб — заяви Светлана.

— Много благодаря, но няма да стане — отсече Кастило. — Първо, няма да допуснат нито един от двамата да припари до президента. Второ, не мога да ви вкарам при него, защото се предполага, че сте руски мошеници и крадци, на които няма да повярва нито Монтвейл, нито директорът на Централното разузнаване, които са убедени, че сте лъжци. Джак тръгва с вас — продължи Чарли. — Лес, искам да дойдеш с мен, ако и ти искаш. Ти също, Пищовлия. Лес ще се занимава с радиото, а Пищовлията ще обясни как е проследил парите, стига да успея да накарам президента да ни изслуша.

— Разбира се — кимна Юнг.

— Разбира се, господине — отвърна Брадли.

— Джак, щом има как — продължи Кастило, — свържи се с квартирата в „Пилар“. Някой да се обади на Александър и да му съобщи, че Дмитрий и Светлана се връщат в Козумел. Той знае как да ги върне в Аржентина тихо и безпроблемно.

— Дадено — съгласи се Дейвидсън. — Ти кога тръгваш?

— Трябва само да спра в Мидланд за гориво и да пусна летателен план. Да се грижиш за Макс.

 

 

Дмитрий повтори предложението си да тръгне с тях, докато си стискаха ръцете в къщата, а Кастило повтори причината, поради която няма да стане.

Светлана и доня Алисия го изпратиха до самолета. Брадли и Пищовлията се качиха на „Лиър“-а, а доня Алисия се върна в „Юкон“-а, докато Светлана и Кастило се сбогуват.

— Имам ужасното чувство, че няма да те видя повече, Карлос, любими — промълви Светлана.

— Стига глупости. Най-лошото, което може да ми се случи, е да пратят някой да ми се влачи по петите, докато мине церемонията по пенсионирането. Щом приключи, веднага се качвам на самолета и отлитам за страната на гаучосите, където стиковете за голф ме чакат.

— Как ми се иска да бях бременна. Поне щях да имам частичка от теб.

— Вече имам едно и май ми е предостатъчно.

— Всичко е наред, Карлос, любими. Беше ни хубаво заедно, а и двамата сме наясно с правилата на играта. Ще се моля за теб.

„Ако имаше полза, и аз щях да се моля.“

— Трябва да вървя, любима.

Целунаха се.

Никога досега не се бяха целували по този начин. Той се уплаши.

Последното, което видя, докато излиташе, бяха застаналите пред джипа доня Алисия и Светлана. Доня Алисия бе прегърнала разплаканата млада жена.

Кастило си каза, че е смешно.

„Йети е много по-висока и едра от бабчето.“

„Господи, та това е трогателно, не е смешно.“

„Ама и аз съм един коравосърдечен мръсник!“