Уилям Грифин
Специална част (72)

(Три)

07:35, 8 януари 2006

— Извинявай, че те накарах да чакаш, Вик — започна Кастило. — Още спях.

— Разбрах — отвърна Д’Алеснадро. — Кога ще ме запознаеш с нея?

— Скоро. Виж, Лестър събира останалите, само още минутка.

— Нали всички знаят всичко?

— Абсолютно.

— Беше още момче, когато те научих на тези мурафети — продължи Д’Алесандро.

— А ти, Вик, все още имаше коса. Беше доста отдавна.

— Всъщност мислех си за онези дни днес сутринта, докато тичах по Смоук Бомб Хил с полковник Хамилтън.

— И генерал-лейтенанта ли?

— Нямам представа за кого говориш, подполковник — заяви Д’Алесандро.

Кастило даде знак на Брадли да въведе останалите в стаята.

— Всички са тук, Вик — заяви Кастило.

„Включително баба ми, която не мога да изгоня, защото не е руска шпионка. Аз съм този, който спи с руска шпионка. Тя ще остане тук с брат си, също руски шпионин, който току-що стисна ръката на баба ми.“

— Здравейте всички — започна Д’Алесандро. — Проблемът ни е полковник Хамилтън, с когото, както тъкмо казвах на Чарли, потичах тази сутрин. Той остана съкрушен, когато научи, че казармата, в която навремето е командвал взвод, е разрушена много отдавна. Освен това заяви: „Разбира се, че заминавам за Конго.“

Кастило го прекъсна.

— Няма начин. Може да отиде до Буджумбура, но дори и при този вариант ще ми бъде крайно притеснено.

— Ще трябва сам да му го кажеш, Чарли.

— Аз съм най-обикновен подполковник. Той е полковник. Накарай Макнаб да му каже.

— Кого?

— Генерал-лейтенант Макнаб.

— Той не ти ли каза…

— Какво да ми е казал?

— Генерал-лейтенантът вече не те познава — уточни Д’Алесандро. — Не те е виждал, откакто си заминал за Вашингтон преди куп време, и единственото, което е чул, че си загазил яко. Знае, че си отвлякъл двама руски шпиони от ЦРУ и отказваш да ги върнеш. Мисли, че си срам за униформата, и вече действа, за да те изритат от армията. Дори не му минава през ум да говори с теб, така че да не си посмял да му звъниш.

Кастило забеляза изражението на Светлана, а след това и на баба си.

— Бях забравил — въздъхна той.

„Спомням си, че ми каза: «От мига, в който излезете, нито знам къде сте, нито какво правите, освен че нагазвате в дълбоки води.» Само че досега дори не се бях замислял какво се опитва да ми каже.“

— Не забравяй такива важни неща, Чарли — предупреди го Д’Алесандро.

— Къде е полковник Хамилтън?

— Пратих го с хеликоптер в „Кемп Макол“. Реших, че като види на каква зверска тренировка са подложени момчетата в последния стадий на обучението, ще се откаже. Не съм обаче много обнадежден, Чарли.

— Върни го. Нека да се обади. Колко време ще отнеме?

— Приблизително час.

— Добре. Нещо друго?

— „Еър Танзания“ е боядисан и готов. Чичко Рем избира стрелците и е почти готов. Получихме картите от Военновъздушните сили в Хърлбърт и ти ги изпратихме. Лестър не ти ли каза?

— Още не. Налага се да отидем да купим принтери…

— И допълнителен драйв. Тези неща направо поглъщат байтовете.

— Няма да забравя. Това ли е всичко?

— Ще ти звънна веднага, щом върна Хамилтън в цивилизацията. Край на разговора.

— Руски шпиони ли? — попита доня Алисия. — Генерал Нейлър спомена нещо такова.

— Генерал Нейлър е споменал нещо, така ли?

— Дойде да ме види. Беше много разтревожен.

— Бабче, аз съм не по-малко разтревожен от това, което ти каза, сигурно не по-малко от теб, когато си чула за руските шпиони. Сега обаче искам да си взема душ и ще се примириш, защото само ще ги посоча с пръст, за да знаеш кои са.

Той посочи.

— Господи! — ахна доня Алисия.

— Единият е не само руски шпионин, ами краде халатите на хората.

— Отивам да намеря Естела, за да я накарам да направи закуска — заяви доня Алисия.