Уилям Грифин
Специална част (48)

(Три)

Десет минути по-късно, когато Светлана и Лий-Уотсън му бяха показали всички удобства на голямата спалня, Брадли влезе и заяви:

— Господин Д’Алесандро е на линия, господине. Радиото е в дъното на коридора.

Дешамп прочете мислите на Кастило.

— Искаш ли да изчакаме тук, шефче?

Кастило въздъхна шумно.

— Това сумтене издава несигурност — подхвърли Дешамп.

— Мислех, че няма да е зле Светлана да чуе — отвърна Чарли.

— Или се питаше как да й попречиш да чуе — добави Едгар.

Светлана му хвърли леден поглед.

— Канех се да кажа „Вратата на обора е отворена, няма начин да върнем кравата обратно вътре“ — продължи Дешамп и погледът на рускинята стана още по-студен, — но ме е страх тя да не ме разбере погрешно.

Дейвидсън се разсмя.

— Господин Лий-Уотсън, извинете ме за няколко минути. Разговорът е важен.

— Разбира се.

 

 

Радиото бе поставено върху малко писалище в една от стаите. Имаше вътрешна врата. Кастило отвори и попадна в голямата спалня.

Затвори вратата и забеляза, че Брадли се кани да излезе.

— Остани, Лестър — помоли Кастило и седна внимателно на елегантния, но очевидно крехък стол.

— Много ти благодаря, мой грижовни Чарли — подхвърли саркастично Светлана.

Той понечи да й подаде стол, след това размисли и се отказа.

— Пак заповядай — отвърна той и провери лампичките на радиото. Всичките светеха в червено. Едната показваше, че провежданият разговор е кодиран, а Алойшъс Франсис Кейси лично го бе информирал, че така подслушвачите във Форт Мийд няма да могат да чуят разговора.

Кастило включи на микрофон.

— Как я караш, Вик? Какво става?

Отговор не последва, а когато най-сетне се чу гласът, той не бе с познатия бруклински акцент, ами остър, нетърпелив и Кастило веднага се сети, че разговаря с генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, командващ Специални операции на американската армия.

— Подполковник Кастило?

— Добър вечер, господине.

— Не бях сигурен дали Вик ще успее да се свърже с теб, подполковник. Не вярвах, че ще ти позволят да задържиш едно от радиата на Алойшъс, след като се пенсионираш.

— Не съм се пенсионирал, господин генерал-лейтенант.

Последва мълчание.

— Радвам се, че се свързах с теб, подполковник. Макар да си ми създал много неприятности по време на дългогодишното ни познанство, ти се оказа по-полезен, отколкото предполагах. Затова исках лично да ти кажа, че направих всичко по силите си, за да разубедя генерал Нейлър да подкрепи посланик Монтвейл. Не успях. Много съжалявам. Исках да ти го кажа лично.

— Господине, все още не съм пенсиониран.

— Дори да не си, много скоро ще бъдеш. Полковник Ремли е на път към теб и носи всички необходими документи, за да ги подпишеш. — Той замълча. — Стига да успее да те открие. Той не е един от нас, така че може и да удари на камък. Ти къде си?

— Господине, срещнах се за кратко с полковник Ремли. Също и с посланик Монтвейл. Видяхме се преди няколко часа. И двамата потеглиха обратно за Щатите. Отказах да подпиша документите, които той носеше.

— Полковник Ремли уведоми ли те, че аз го изпратих по настояване на генерал Нейлър, за да подпишеш медицинското заключение?

— Не, господине, не е споменал нито вашето име, нито името на генерал Нейлър. Посланик Монтвейл ясно показа, че държи да подпиша документите, но аз отказах.

— Чарли, ако президентът е решил, че е време да се оттеглиш, твой дълг е да се подчиниш. Знаеш го не по-зле от мен.

— Господине, президентът няма представа какво е намислил посланик Монтвейл.

Този път последва по-дълго мълчание, преди Макнаб да заговори отново:

— Прости ми, Чарли. Срамувам се, че се колебаех кой е по-вероятно да ме излъже, ти или онзи мръсник Монтвейл.

— Не е нужно да се извинявате, господине.

— Колко истина има в онова, което разправя Монтвейл — не мога да си обясня защо го прави — че си отвлякъл двама руснаци, които искали да се предадат на шефа на ЦРУ във Виена, и си ги откарал в Аржентина?

— Никога не са били в ръцете на ЦРУ, господине.

— Но си ги откарал от Виена до Аржентина?

— Да, господине.

— Съвсем неофициално, Чарли, това ми се струва точно толкова глупаво, колкото и да вземеш назаем „Блекхоук“. Защо, по дяволите, го направи?

— Защо взех назаем „Блекхоук“-а или защо докарах руснаците тук? — попита невинно Чарли.

— Много добре знаеш за какво говоря, Чарли — сопна се Макнаб. След това се изкиска.

— Господине, мислех си — и за двете — че така е правилно.

— Ами сега, след като си имал достатъчно време, за да размислиш?

— И сега, господине, съм убеден, че съм постъпил правилно. И в двата случая.

— Защо? — попита простичко Макнаб. — Пропусни онази част, че Дик Милър и хората му все още са били живи.

— Господине, имах основание да вярвам, че СВР са ги погнали и ако не ги измъкнех от влака и от гарата във Виена, щяха да ги пипнат.

Последва ново дълго мълчание, преди Макнаб да продължи:

— Това повдига въпроса: „Какъв влак? Какво си търсил във влака?“ и „Как си се свързал с руснаците, след като не е твоя работа да се занимаваш с тези гадове?“ Няма да задам нито един от тези въпроси, защото е напълно безсмислено. Разкажи какво стана, след като ги измъкна от гарата и ги закара при гаучосите, вместо да ги предадеш на Агенцията във Виена.

— Господине, руснаците подозираха, че шефът на ЦРУ във Виена също знае, че СВР са по петите им, и ще ги остави да се оправят сами. Според мен бяха прави.

— Монтвейл твърди, че си се появил като Джеси Джеймс и си съсипал грижливо изработения план на ЦРУ да уреди бягството им.

— Вече чух тази версия, господине.

— Май никак не съжаляваш, Чарли, въпреки че ще сложи край на военната ти кариера.

— Господине, онова, което получих от руснаците, струва много повече от кариерата ми.

— Искрената им благодарност, че си им помогнал да се измъкнат от СВР ли?

— Господине, те ме запознаха с операция в бившето Белгийско Конго, ръководена от иранци, които си сътрудничат с други и ползват пари от „Петрол срещу храни“.

— Мислиш ли, че Агенцията — макар понякога компетентността й да е под въпрос — не знае, че лошите с радост ще отровят водните запаси? Ако се готви сериозна операция, те трябва да са чули все нещо.

— Допреди няколко часа в Агенцията бяха убедени, че не проявяват интерес към нас. Според тях, там експериментират с риба.

— Ти пък откъде знаеш?

— Директорът на Централното разузнаване го каза на Монтвейл. Бяхме в посолството в Буенос Айрес и Монтвейл му се обади.

— И ти мислиш, че в Агенцията грешат.

— Да, господине. Грешат.

— Руснаците ли ти казаха?

— И двамата го потвърдиха, господине.

— Вярваш ли им? — попита Макнаб, неспособен да повярва. — Имам два въпроса „защо“, Чарли. Защо да ти казват и защо им вярваш?

— Мога да отговоря надълго и нашироко, господине, или…

— Давай накратко.

— Те са ревностни християни, които не биха искали няколко милиона невинни хора да загинат.

— Мили боже! Да не би да вярваш на подобни глупости?

— Вярвам, също и Едгар Дешамп.

— Онзи, който заби игла във врата на предателя на паркинга на Ленгли ли?

— Беше напълно оправдан, господине. Двамата с Алекс Дарби, шефа на ЦРУ тук, са убедени във верността на онова, което руснаците ни разказаха.

— Правилно ли разбрах, че новоизлюпен подполковник с напълно заслужена репутация на напълно непредвидим и неуправляем тип, динозавър от Агенцията, който ликвидира онези, които не са му приятни, на някой паркинг, и друг тип от Агенцията, когото са натикали при гаучосите, защото все още вярва, че всички руснаци са заплаха, са убедени от приказките на двама руснаци предатели, които уж били задигнали три милиона долара, защото са преродени християни, и твърдят, че над главите ни виси терористична заплаха? Правилно ли съм те разбрал, подполковник Кастило?

— Да, господине. Накратко е точно така.

— И какво смятат да направят тримата луди?

— Лудият, с когото говорите, господине, има намерение да отиде на място и да провери лично какво става.

— А после?

— Или ще ликвидирам лично завода, или ще донеса доказателство на президента, за да е наясно какво точно става.

— Съвсем сам ли смяташ да я свършиш тази работа, Джон Уейн? — попита саркастично Макнаб.

Последва кратко мълчание, преди Кастило да отговори:

— Тъй като повдигнахте въпроса, господине, надявах се да взема назаем чичко Рем за две седмици. Цветът на кожата му е подходящ, освен това говори суахили.

— Ако имаш предвид офицер Колин Левърет, подполковник Кастило, той говори не само суахили, ами лингала и луба касаи. Господин Левърет е прекалено ценен кадър, за да бъде изпратен на подобна опасна — да не говорим, че е неодобрена — операция, но е прекалено умен и опитен и дори не би се замислил да участва като доброволец.

— Така е, господине.

Последва дълго мълчание.

— Подполковниците, както ти е добре известно, подполковник Кастило, не се пазарят с генерал-лейтенанти.

— Слушам, господине.

— Но ако аз случайно превъртя и обсъдя положението с господин Левърет и по някаква случайност той изгуби добрата си преценка и се съгласи да поговори с теб, искам отсега да се разберем, че ако не одобря всички подробности от операцията по ликвидирането на химическия завод в конгоанската джунгла, няма да предприемаш нищо. Разбрахме ли се?

— Да, господине. Много ви благодаря, господине.

— Кога и къде да дойде чичко Рем, Чарли?

— Тук, колкото е възможно по-скоро, господине.

— Днес няма как да го кача на самолет.

— Господине, майор Милър сигурно ще дойде с президентски „Гълфстрийм“. Самолетът може да кацне в Браг…

— Да не би да си въобразяваш, че Монтвейл няма да разбере?

— Монтвейл знае какво смятам да правя, господине. Сключих сделка и с него.

Последва мълчание.

— Каква сделка, Чарли?

— Без значение какво ще стане в Африка, господине, в края на този месец ще напусна.

— Дори ако си прав, а другите грешат ли?

— Да, господине, така се разбрахме.

Последва ново дълго мълчание.

— Ще ти се обадя пак — или пък Вик Д’Алесандро — за да ти съобщим подробностите около пътуването на господин Левърет — заяви накрая Макнаб. — А сега имам намерение да си поприказвам с генерал Нейлър.

— Предпочитам да не го правите, господине.

— Защо не?

— Генерал Нейлър е преценил, че постъпва правилно, когато Монтвейл се е обърнал към него с проблема. Сигурен съм, че не му е било лесно. Той просто е изпълнявал дълга си.

Последва нова дълга пауза.

— На всички офицери им се налага да правят подобен избор, знаеш го много добре, Чарли. Трябва да сме наясно какви са задълженията ни.

Кастило не отговори и след секунда една от зелените лампички угасна, за да сигнализира, че връзката е прекъсната.

Той поклати глава, след това погледна другите.

— Кой беше този, Чарли? — попита Светлана.

— Човекът, който оглавява нашия вариант на Спецназ — отвърна тихо Кастило. — Генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, който току-що реши, че ще ми помогне в операцията с химическия завод, въпреки че много добре знае, че ще трябва да бъде до мен, когато ме пенсионират в края на месеца и ме изритат завинаги от армията.

— Нищо не разбирам — призна тя.

— Изритват ме от армията — поясни кратко Кастило. — Не е точно така. Заради онова, което приемам като свой дълг, ще бъда пенсиониран по болест и ще ми лепнат етикет „негоден поради психологически отклонения“.

Тя го погледна замислено, но не каза нищо.

— Не се притеснявай, Светлана. Ще получа двайсет и пет процента от основната си заплата. Може да ти се наложи да правиш бургери в „Макдоналдс“, за да можем да си плащаме сметките, но все някак ще се справим.

Тя не обърна никакво внимание на шегата.

— Ти работиш за този човек? Ти си от американските Спецназ, така ли?

— Вече не. Едно време бях. Работех за генерал-лейтенант Макнаб.

— А сега за кого работиш? За онзи посланик Монтвейл ли?

— Двамата с брат ти имахте пълно право да се притеснявате от представителката на ЦРУ във Виена — продължи Кастило, без да обръща внимание на въпроса. — Тя сигурно щеше да ви остави да се оправяте сами, щом разбереше, че СВР са по петите ви. Когато е разбрала, че съм ви измъкнал от Виена, без никой да усети, вместо да благодари и да си затвори устата, което щеше да е наистина чудесно, тя се е раздрънкала пред директора на Централното разузнаване и пред своя приятелка, за която знаела, че ще хукне при един известен журналист, и затръбила, че съм се появил незнайно откъде и съм ви отвлякъл под носа й тъкмо когато тя се канела да ви изпрати във Вашингтон.

— Значи си загазил заради онова, което стори за нас. Ще убия тази жена!

— Изчакай малко, Светлана — предупреди я Дешамп.

Кастило погледна от единия към другия и си помисли: „Истината е, че и двамата говорят напълно сериозно.“

— Да не сте посмели! — надигна глас Чарли.

— А въпросният посланик Монтвейл, за когото работиш, той вярва ли на онази жена? — продължи да разпитва Светлана.

— Не работя за Монтвейл, но той сигурно й вярва. В момента целта ми е да защитя човека, за когото работя.

— Кой е той? Той ще повярва ли на мръсницата от Виена?

— Два доста добри въпроса, шефче — намеси се Дешамп. — „И адът потреперва пред жена, готова да защитава мъжа си“.

Дейвидсън и Кастило се разсмяха.

— Нали каза два? — подсети го Чарли.

— „Кравата вече избяга от обора“ — отвърна Дешамп. — Ако ти не й кажеш, шефче, ще й кажа аз. Светлана, Чарли работи за президента.

Дори да бе изненадана, тя не го показа.

— А президентът на кого ще повярва? На теб или на мръсницата от Виена?

— Това няма значение — обясни Кастило. — Ще се вслуша в онова, което аз му кажа. Работата е там, че ще бъде политически уязвим, ако се стигне дотам…

— И ако излезе наяве, че си е имал собствено три в едно — ЦРУ-ФБР-Американски Спецназ — прекъсна го Дешамп, — което противоречи на американските закони и което е по-лошо, че Конгресът не знае нищо по въпроса, ще го разпънат на кръст, освен ако не измислят нещо по-болезнено.

Светлана погледна Кастило, който кимна, за да потвърди думите на Дешамп.

Кастило продължи:

— Засега президентът не знае нищо по този въпрос.

— Според мен грешиш — прекъсна го за пореден път Дешамп. — По всяка вероятност директорът на Централното разузнаване сигурно се е похвалил на президента, че — ще използвам цветистото определение на Светлана — че мръсницата от Виена е на път да тикне в торбата, след дълга и изнурителна работа типично в стила на ЦРУ, Светлана и брат й. Той сигурно си мисли, че двамата са в някоя тайна квартира някъде в Мериленд.

Кастило не отговори.

— Той дойде, за да ги отведе, шефче. Това само по себе си говори достатъчно.

— Може би е така — призна Кастило.

— Този човек, посланикът, е дошъл тук, за да ни отведе в Щатите ли? — попита Светлана.

Чарли кимна.

— Това бе една от задачите му.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че двеста долара, бутилка скоч и едно магаре изобщо не са достатъчно, но ако вдигне цената, съм готов да се договорим.

По изражението на Светлана стана ясно, че не е разбрала нищо от думите на Кастило.

Дейвидсън я съжали.

— Свет — премина той на руски, — това не може да се преведе на руски, но накратко казано, Чарли е отказал на посланика и го е пратил да ходи да се пере.

След дълго мълчание Светлана попита сериозно:

— Разбирам, но какво означава „да ходи да се пере“.

— Да се разкара, да престане — обясни Дешамп. Махна с ръка, за да илюстрира по-добре значението.

Тя се усмихна.

— Чарли, мили, ти си бил много непослушен. Въпреки това те обичам!

Доказа го, като се облегна на него и го целуна.

— Едгар — попита Дейвидсън, — когато Ромео и Жулиета приключат, защо не пийнем по чашка?