Уилям Грифин
Специална част (85)

(Седем)

21:30, 12 януари 2006

— Майор Милър иска да разговаря с подполковник Кастило — обяви секси Сюзън.

Кастило вдигна поглед от картите за игра, които стискаше в ръка. Таймерът показваше 53:05:50, а над снимката на къщата в Александрия пулсираше лампичка.

Погледна към Дмитрий Березовски и Алойшъс Кейси, след това отново към картите: две аса, две седмици и деветка.

— Според мен, Алойшъс, блъфираш — заяви той, взе няколко чипа и ги подхвърли към купчината в средата на масата. Твоите два долара и още два. — След това повиши глас: — К. Г. Кастило.

— Свързвам ви с майор Милър, подполковник Кастило.

— Как е, готин?

— Монтвейл те търси, Чарли.

— А нещо ново?

— Току-що се обади по обезопасена линия от Белия дом. Попита ме дали знам къде си.

— А ти какво каза?

— Че в момента не мога да се свържа с теб. След това той каза: „Къде е и не ми пробутвай, че не знаеш!“, при което аз отговорих: „За съжаление, не знам, господин посланик.“

— Струва ми се, че това не е сложило край на разговора ви.

— Каза, че трябвало спешно да говори с теб, така че да бъдеш така любезен да му позвъниш, защото трябвало да говори с теб за Виена.

— Ако му позвъня, тъй като гаднярът притежава подслушвачите във Форт Мийд, ще разбере къде съм. Остави ме да помисля, Дик. Ще ти звънна.

— Измисли нещо, Чарли, ако не искаш да промени нареждането си да бъдеш открит, но не и задържан, и да спусне нова заповед, нещо от рода на „Оковете мръсника във вериги“.

— Ти откъде знаеш, че вече не го е направил?

— Допреди три минути — според инспектор Дохърти; говорих с него, преди да ти се обадя — нямаха подобна заповед. Дохърти каза, че им трябвало заповед, преди да те метнат на земята и да ти сложат белезници.

— Знам, че ще се повторя, но ми трябва време, за да помисля. Ще ти звънна. Край на разговора.

Алойшъс остави картите с лице нагоре.

— Имам три валета и две четворки — заяви той престорено невинно. — Как му се казва на това? Дали не беше „Заковах ви!“?

Придърпа парите към себе си.

— Няма ли да поговориш с въпросния Монтвейл, Чарли?

— Никак не ми се иска, но ако можех да измисля начин да не засече къде съм, щях да му позвъня.

— Искай и ще ти се даде. — Той се обърна към радиото. — Белия дом през „Венишън“.

— Веднага, доктор Кейси — отвърна секси Сюзън.

— Това удоволствие активира мобилен телефон в апартамент, който държим във „Венишън“ — обясни Кейси. — Разговорът не е кодиран — работя по въпроса — но показва на телефонната компания — и на Мийд, Ленгли, на всеки, който си вре носа, където не му е работата, че обаждането е от мобилен телефон във Вегас. Това е. Не знам колко стаи има във „Венишън“, може би две хиляди, но както и да е…

— Вие сте гений, господине.

— Белият дом.

— Обажда се подполковник Кастило. Свържете ме с посланик Монтвейл.

— По необезопасена връзка ли?

— Да, госпожо.

— Свързвам ви с посланик Монтвейл.

— Подполковник Кастило — предупреди секси Сюзън, — тази линия не е обезопасена.

— Обажда се Кастило. — Чуха гласа на Труман Елсуърт, дясната ръка на Монтвейл.

— През Белия дом ли? — попита Монтвейл и веднага след това по линията се чу гласът му. — Добър вечер, подполковник Кастило.

— До късно работите, господин посланик.

— Къде си, Чарли? Къде ли не те търсихме.

— Така ми каза и майор Милър.

— А на мен ми каза, че не знае къде се намираш.

— Така ли? Е, аз невинаги му казвам къде съм.

— Ти имаш ли представа какво се е случило във Виена тази сутрин?

— Какво?

— Австрийският външен министър е позвънил на американския посланик и го е попитал дали в името на международното сътрудничество има нещо против да изпрати консула, госпожица Елинор Дилуърт, да отговори на няколко въпроса на полицията.

— Да не би да става въпрос за същата госпожица, която ме обвини, че съм откраднал от нея руснаците? Какво е направила този път, да не би да е нагазила в още по-дълбоки води? В какво я обвиняват виенските ченгета?

— Не ме нервирай, Кастило, знаеш, че прекаляваш.

— Така е, господине, много се извинявам, господине.

Кастило забеляза, че Кейси клати глава, въпреки това продължава да се усмихва.

— Полицията иска да знае дали тя може да хвърли светлина защо визитката й е била на гърдите на Кирил Демидов, открит мъртъв, с гарота на врата, в едно такси точно пред американското посолство.

— Не мога да повярвам, че госпожица Дилуърт има нещо общо, дори копелето да е бил руският резидент, който е наредил семейство Кул да бъдат убити с гароти.

— Кой ти каза това? — сопна се Монтвейл.

— Имам си едни руски приятели. Те ми разказват какви ли не интересни нещица.

Чуха как Елсуърт се опитва да приглуши гласа си, след това Монтвейл попита:

— Какво, по дяволите, правиш в Лас Вегас?

Кейси се усмихна и вдигна палци към Кастило.

— Кой ви каза, че съм в Лас Вегас?

— Започвам да си мисля, че госпожица Дилуърт и още много други хора, включително генерал Макнаб, са прави.

— За кое?

— Че наистина премина границата този път.

— Не. Това си го измислихте вие, за да убедите Хари Уилън-младши от „Уошингтън Поуст“, че шантав тип като мен не е в състояние да отмъкне от нея руските предатели. Нали госпожица Дилуърт твърди, че са били в ръцете й? Забравихте ли вече?

— Държа да ти кажа, че госпожица Дилуърт е казала на полицията във Виена и на държавния департамент и, разбира се, на господин Уилън, че ако търсят хората, виновни за убийството на Демидов, трябва да започнат с теб и с лакея ти, господин Едгар Дешамп.

— Това ли се нарича лоялност към колегите? Мислех, че кадрите на Агенцията не се портят един друг.

— Да разбирам ли, че не знаеш къде е динозавърът?

— Може да е в Будапеща.

— Будапеща ли?

— Или пък в Буенос Айрес. Или пък някъде между Будапеща и Буенос Айрес.

— Не е ли с теб в Лас Вегас?

— Не съм казал, че съм в Лас Вегас. Вие предположихте, че съм там.

— Където и да си, ФБР накрая ще те открие.

— Обзалагам се, че има достатъчно доброволци, които да ме търсят в Лас Вегас. Кой ви каза, че съм там?

Кейси и Березовски се ухилиха.

— Добре, Кастило, достатъчно. Казах на директора на Централното разузнаване, че искам отделно разследване за обвиненията, направени от руските ти приятелчета, за тайния завод в Конго. Поне това успя да постигнеш, ако не те правят на глупак. Сега, поне според мен, е крайно време или да престанеш, или да млъкнеш.

— Това пък какво трябва да означава?

— Березовски и Алексеева трябва да се предадат на Агенцията.

— Няма да стане. Имат на Агенцията дори по-малко доверие от мен.

— Чарли, пет пари не давам къде по света си ги скрил. Кажи ми къде са и за броени часове ще изпратя самолет.

— Който сигурно ще ги пренесе до някоя от хубавите къщи в Мериленд, нали? Няма да стане, господин посланик. Ще ви кажа какво ще направя. След два дни, когато оправя нещата, ще ви изпратя всичко, което са ми казали за завода, който според Агенцията е напълно безобиден завод за риба. Освен това ще ви пратя и нещата, които съм успял да изровя.

Монтвейл мълча дълго.

— Изненадан съм. Мислех, че каквото и да кажеш и да направиш, не си в състояние да ме изненадаш. Трябваше да се сетя, че си забъркал нещо такова.

— Какво?

— Все още ли искаш да отидеш там, Джон Уейн? Да се метнеш на проклетия си кон и да препуснеш сред скапаните индианци. Да не би да си мислиш, че можеш да представиш пред президента тези измишльотини, смесени с простотиите, които са ти наговорили руските ти приятелчета? Да не би да си въобразяваш, че президентът ще каже: „Дадено, мой човек. Върви и дай на Агенцията да се разбере. Накарай Монтвейл да уреди всичко.“ А може би междувременно ще пренебрегнеш напълно разрухата, която ще причиниш.

— Нали нямаше да се ядосвате.

— Слушай какво ти говоря, Кастило. Ще заминеш за Африка и ще навредиш на президента единствено през трупа ми. Вече не разчитай на никакъв достъп до средствата, които аз контролирам.

— Беше удоволствие да си побъбря с вас, господин посланик — рече Кастило. — Край на разговора. — Чу прищракването и добави: — Кастило, край на връзката.

— След около минута — обади се Кейси — във „Венишън“ ще започне да звъни мобилен телефон. Никой няма да го чуе, защото е изключен от звук. Няма никак да се учудя, ако малко след това, въоръжени до зъби, господа с кофти костюми и слушалки не плъзнат из коридорите на „Венишън“. Нищо няма да излезе от цялата работа, тъй като намерих разрешение. Нали е много хитър номер, Чарли?

Кастило го погледна, но не каза нищо.

— Благодаря ти, Карлос — въздъхна Березовски.

— Защо? Казах ти, че няма да те предам на Агенцията, а това беше преди…

— Преди да те порази стрелата на Купидон ли? Не. Благодаря ти, че не ме изостави. Напомняш ми за Давид и Голиат.

Кастило го посочи с пръст.

— Я млъкни. — След това насочи пръст към Кейси. — А ти раздавай.

 

 

Доня Алисия и Светлана влязоха в библиотеката петнайсет минути по-късно. Бяха гледали стар филм с Пол Нюман по телевизията. Присъединиха се към играта.

Когато прекъснаха — малко преди полунощ, когато Лестър Брадли дойде да поеме смяната си — доня Алисия бе спечелила почти двайсет долара, а Светлана бе доказала, че не умее да губи, тъй като на два пъти запокити картите си на масата и избълва руски ругатни, които Чарли бе доволен, че баба му не разбра. Когато се изправи, на мониторите пишеше 50:45:15.