Уилям Грифин
Специална част (12)

(Четири)

Шосе А5

Близо до Бад Хомбург

22:10, 26 декември 2005

— Да, разбира се — отвърна Кастило в отговор на думите на телефонистката, че след като е открила търсения номер, ще го свърже срещу малка такса.

Кастило караше ягуара. Едгар Дешамп бе на предната седалка. Дейвид Юнг и Джак Дейвидсън се бяха свили отзад с разположилия се между тях Макс. Кучето погледна през задния прозорец към вана „Мерцедес-Бенц“, в който бяха Джак Дохърти, Джейк Торине, Дик Спаркман, Медхен, кученцата, двама от охраната на фирма „Госингер“ и багажът.

— „Европайшер Хоф“ — чу се глас от спикъра на ягуара. — Guten Abend^[1].

— Обажда се Карл фон унд зу Госингер от фирма „Госингер“ — представи се надуто Кастило на немски.

— С какво мога да ви помогна, хер фон унд зу Госингер?

— Бих искал да направя резервация за двама бизнес партньори. Най-добре апартамент с отделни спални, но ако нямате, може и две от хубавите ви стаи.

— С удоволствие, хер фон унд зу Госингер. Кога да очакваме бизнес партньорите ви?

— След около час. Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да издадете сметката на името на фирмата?

— Не, разбира се.

— Бихме искали и да вечеряме. Ще бъде ли проблем?

— Ще задържим ресторанта, отворен за гостите ви, хер Госингер.

Кастило се намръщи, докато броеше хората си.

— Девет човека сме.

— Очакваме ви, хер фон унд зу Госингер.

— Много ви благодаря — отвърна Чарли и протегна ръка, за да изключи копчето на волана.

Едгар Дешамп изръкопляска.

— Браво, хер фон унд зу Госингер — поздрави го той. — Изключително добре премерена доза любезна арогантност. Само дето не накара момичето да козирува.

— Нали знаеш какво са казали хората, Едгар? „Когато си в Рим“ или по-точно казано в Das Vaterland^[2].

— Добре, това е ясно, я по-добре кажи нямаш ли намерение да кажеш кой къде ще шета из Рим?

Кастило мълча дълго, докато обмисляше казаното. След това се намръщи колебливо, но си каза: „Какво пък толкова?“.

— Добре — заяви той. — Внимавайте. Ще проведем кратък тест. Мислете си за Сталинград. Червената армия обстрелва германските войски. На тях обаче да вземе да им излезе късметът и уцелват един Kublewagen…

— Какво? — прекъсна го Юнг.

— Военната версия на фолксваген костенурка — обясни Дейвидсън. — Преди време ги продаваха в Щатите.

— А, да, сетих си — отвърна Юнг. — Симпатична кола.

— Сега може ли да продължа с урока по история? — В огледалото за обратно виждане, той забеляза как Юнг изрече само с устни: „Извинявай“. — Благодаря. Та в джипа се возели разни офицери, не били от висшия състав на фон Паулус…

— А, спомням си фон Паулус — обади се Дешамп. — Той звъннал по телефона на Хитлер, казал му, че са обградени, че мунициите им са на привършване, че са принудени да ядат конете си, и попитал може ли да се предадат. Фюрерът отвърнал: „Поздравявам ви, генерале, вече сте фелдмаршал. Германските фелдмаршали не се предават. Но вие, разбира се, имате още едва възможност, самоубийството…“

— Сериозно? — възкликна Юнг.

— На следващия ден, фелдмаршал фон Паулус се предал — довърши Дешамп, — като по този начин казал на Хитлер: „Фюрер, майната ви.“

Кастило заговори отново:

— Може ли най-сетне да продължа? Дребната риба в джипа бил тежко ранен и щял да загине безславно, ако някакъв осемнайсетгодишен Gefreite — ефрейтор — от Виена не го пренесъл в мазето на сградата и не взел мерки. Както на всички ви е добре известно, нито едно добро дело не минава безнаказано. Следващите няколко снаряда уцелили сградата и ефрейторът също бил тежко ранен. На следващия ден лекарите открили и двамата и ги прибрали — дядо ми бил дребната риба, а Били Кочиан ефрейторът — и ги евакуирали с един от последните полети към родината…

— Не може да бъде! — възкликна Юнг.

— И така, там и двамата били настанени във военната болница в Гисен, недалече от мястото, към което сме се отправили. Били го изписали пръв. За да не го изпратят отново на Източния фронт, дядо ми благородно го взел за свой ординарец. Когато дядо излязъл от болницата, го изпратили да ръководи военнопленнически лагер за офицери в Полша. Той взел ефрейтор Кочиан със себе си. Военнопленническият лагер се намирал съвсем близо до Катински лес, недалече от Смоленск в Русия. Двестатина мили…

— Нещо изгубих връзката, Чарли — прекъсна го Джак Дейвидсън.

— По времето, когато германците и руснаците били още в приятелски отношения и нападнали Полша през 1940, руснаците затворили петте хиляди полски офицери, които се предали, в Катински лес. Първо ги накарали да копаят окопи…

— Добре, добре — прекъсна го отново Дейвидсън. — Вече разбрах.

— Много се радвам, Джак — сряза го саркастично Кастило. — След като офицерите изкопали окопите, руснаците им вързали ръцете отзад и ги застреляли в основата на главата с малокалибрени пистолети, а след това ги зарили.

— Готини хора са руснаците — отбеляза Дешамп. — В интерес на истината, онези, които ме познават, знаят, че твърдя това открай време.

Кастило продължи:

— Когато германците и руснаците сритали шапки и германците нападнали Русия и стигнали до Смоленск, те открили гробовете. Руснаците отказали да знаят каквото и да било по този въпрос и заявили, че ако някой е застрелял полските офицери, то нямало кой да бъде, освен ужасните германци. „Как да извадим истината наяве?“, питали се ужасните германци. Един от затворниците в лагера на дядо ми бил зет на Патън. На дядо ми било наредено да отведе и него, и още неколцина американски офицери, включително и лекари, до мястото и да докаже пред тях, че руските им приятелчета са кофти хора. Историята не излезе наяве години наред, но американците, които били водени в Катински лес, знаели истината и помнели германския офицер, който ги придружавал при огледа на гробовете. И ето, че войната свършва. Дядо и Били ги освободили от длъжност и те се прибрали у дома. Прибира се дядо ми и открива, че всичките му вестници са съсипани, сградите, изравнени със земята по време на бомбардировките, а по-голямата част от обработваемата земя, която притежава, е от погрешната страна на оградата между американската и руската зона. Били пък се връща във Виена и разбира, че цялото му семейство е убито в деня, когато са избомбили катедралата „Свети Стефан“ и операта. Тогава Били се отправя към Фулда. Дядо ми се превръща в нещо като негов баща. И обратното. Двамата започват да разчистват порутената печатница на „Тагес Цайтунг“ във Фулда и успяват да сглобят една линотипна машина от дванайсетте, надробени на части. Същата тази машина сега е изложена в централата на „Госингер“. На нея е отпечатано първото следвоенно издание на „Тагес Цайтунг“. Когато дядо ми отправил молба към американското военно правителство за разрешение да печата, мислел, че няма да има проблем. Негов съученик от университета „Филипс“ — американски бригаден генерал — бил военен управител на Хесен и знаел, че дядо не е нацист. Всъщност дядо ми разполагал с три аса. Вторият бил, че контраразузнаването открило името му в списък на Гестапо с лица за ликвидиране, защото бил замесен в атентата с бомбата от 1944. Единствената причина, поради която не бил разстрелян, обесен или заколен, била, че в Гестапо мислели, че е вече мъртъв. И, трето, офицерите от Катински лес помнели, че бил свестен човек. Първият следвоенен брой на „Тагес Цайтунг“ излязъл във Фулда. След това в Касел. После в Мюнхен. Били Кочиан бил изпратен във Виена, за да вдигне на крак печатниците там и да събере персонал, включително редактори, които дядо да одобри, след което да започнат работа. По онова време бил на двайсет и една или двайсет и две. Следващия път, когато дядо получил новини от Били, било, когато Били му изпратил първия брой на виенския „Тагес Цайтунг“. На първа страница пишело: „Ерик Кочиан, главен редактор“. Дядо ми си казал: „Какво пък, защо не? Ще му дам шанс. Да видим дали ще потъне, или ще изплува.“ Били изплувал.

— Шефче — обади се Юнг. — Историята на Били е много занимателна, но защо ни я разказваш?

— Потрай малко — помоли Кастило. — Та нещата започнали да потръгват. Дядо ми имал две деца: чичо ми Уили и майка ми. Чичо Уили учил във „Филипс“, завършил политология и започнал работа във фирма „Госингер“, след като привлякъл и приятеля си Ото Гьорнер. Майка ми била принцесата на замъка. Всички мислели, че щом навърши съответните години, ще се омъжи за Ото, когото готвели да поеме семейния бизнес, не само вестниците. И най-неочаквано в живота на принцесата се появил злият американец — при това в „Хюи“ — който си играел на война, като патрулирал с хеликоптера си по границата с Източна Германия. Три или четири дни след като се запознали, злият американец изчезнал и принцесата не го видяла никога повече. Единственото, което дядо ми казал, когато научил, че ще става дядо, било, че благодари на бог, че баба ми не е жива, за да се срамува от неморалното поведение на мама. Когато питах защо нямам татко като останалите деца, дядо излизаше от стаята и чичо Уили ми обясняваше — тогава бях малкият Карлхен — че по този въпрос не бива да се говори. Мама казваше единствено, че баща ми е американски офицер, на когото се наложило да замине и нямало да се върне, и че не бива да говоря за него пред дядо, чичо Уили или „чичо“ Ото. Бях на единайсет, когато чичо Уили и дядо, на връщане от Касел, катастрофирали с мерцедеса си и паднали от мост на аутобан А7. Карали с двеста километра в час. И така двамата с мама останахме сами в семейния замък, който прилича повече на фабрика. Мама за пореден път отказала предложението на Ото за брак. Наследила своята една четвърт от „Госингер“, а останалите три четвърти се полагали на чичо Уили, чичо Били и моя милост. Чичо Уили бил завещал всичко, което притежава — своята четвърт — на мама с надеждата да й дойде умът в главата и да се омъжи за Ото. И така, тя получила своя дял. Само че на мама не й било писано да живее доволно и честито в замъка заедно с малкия Карлхен. Шест месеца след като чичо Уили и дядо загинали, й поставили диагноза рак на панкреаса. Напреднал стадий, който не подлежал на лечение. Оставали й два месеца живот.

— Господи! — възкликна Дейвид Юнг.

— Мама вече била категорична, че бъдещото сираче трябва да отиде при баща си, независимо дали баща му го искал и дали щял да се зарадва или не, че има извънбрачно дете в Германия. Затова се обърнала за помощ към близката част и дала името на бащата — Кастило — което така и не била казала на своя баща. Командирът на частта се наел да открие бащата. Това бил Алън Б. Нейлър…

— И който в момента има четири звезди — нали за същия Нейлър говорим? — попита Дейвидсън.

— Същият — потвърди Кастило. — Било му доста трудно да открие любовника на име Кастило, но накрая успял. Той се оказал в националното гробище в Сан Антонио, а на надгробната му плоча бил вграден полученият посмъртно Медал на честта.

— Баща ти е спечелил Медал на честта на Конгреса? — попита тихо Юнг.

— Казва се просто Медал на честта, Дейвид. И не се печели. Просто те награждават.

— Не исках да те обидя, Чарли.

— Не съм се обидил. Е, това променяло нещата. Към незаконното дете на носител на Медал на честта не могат да се отнасят като към стотиците копелета, които е оставила след себе си американската армия. А Нейлър открил, че след смъртта на мама ще наследя „Госингер“ с изключение на четвъртината на Били Кочиан. Това означавало, че някакви селяни от Тексас, които живеели в бедност и мизерия в Сан Антонио, щели да пипнат богатството на внучето, племенника, братовчеда или каквито там ми се падали. Нейлър заминал да проучи обстановката в Сан Антонио, докато най-умните адвокати на армията се събрали, за да измислят как да защитят богатството на малкия от селяните. Обаче Нейлър се запознава с дядо ми, който е убеден, че някоя алчна за пари фройлайн е решила да пипне семейното богатство на Кастило, и е твърдо решен да не допусне подобно нещо да се случи. На баба ми подобни мисли не й минавали през ума. Тя погледнала снимката на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, която Нейлър носел, и заявила, че по очите личи (били същите като на бащата — на сина й), че това дете е неин внук. Два часа след разговора с Алън Нейлър, тя се качила на „Лиърджета“ на дядо за Ню Йорк, откъдето същия следобед излетяла с „ПанАм“ за Франкфурт. Дядо ми заминал на следващия ден. Седмица по-късно, стиснал в ръка чисто новия си паспорт, Карлос Гилермо Кастило се качил на друг полет на „ПанАм“ от летището на Рейн на Майн заедно с баба си. Дядо останал малко по-дълго в Германия. Той погребал мама (тя не искала да я виждам през последните дни на ужасната болест) и оставил Ото Гьорнер да се грижи за бизнеса — поне временно — и за моето богатство. Той все още изпълнява същата длъжност. За германското правителство аз съм Карл Вилхелм фон унд зу Госингер и съм носител на немски паспорт. Той ми е бил от помощ неведнъж, както сега, за да резервирам стаите в хотела.

— Шефче, май отсега нататък ще се държа по-мило с теб — заяви Дешамп, — след като разбрах колко си богат — дадено, господине; както кажете, ваше превъзходителство; точно така, майн фюрер; вие сте най-прекрасният, най-мъдрият, най-очарователният кучи син, точно така си е.

— Майната ти, Едгар — отвърна Кастило. След това въздъхна шумно и добави: — Добре, сега вече знаете цялата история. Дохърти и Спаркман нямаха представа, Джейк вече знаеше, но ви моля да не разправяте, особено онази част, която прилича на сапунена опера.