Уилям Грифин
Специална част (10)

(Две)

Компания „Сигнъчър Флайт Съпорт“

Международно летище „Балтимор-Вашингтон“

Балтимор, Мериленд

07:25, 26 декември 2005

Майор (в пенсия) Х. Ричард Милър-младши, административен директор на Звеното за организационен анализ, и госпожа Агнес Форбисън, заместник административен директор, бяха в хангара, когато конвоят от четирите напълно еднакви джипове „Юкон XL“ мина през задната врата, за да остави пътниците и багажа.

Доня Алисия Кастило слезе първа от джипа, който Тайните служби наричаха по микрофоните си „Дон Жуан две четири“. В превод това означаваше вторият от четирите автомобила в конвой на Дон Жуан. Дон Жуан бе кодовото име на най-високопоставения в конвоя.

Когато на директора на комуникационната система на Тайните служби за района на Вашингтон му бе наредено да включи по онова време майор Кастило в системата, бе необходимо да му дадат кодово име. Секретарят на Вътрешна сигурност например, стокилограмов мъж над метър и осемдесет, бе наречен Голямо момче, а директорът на Националното разузнаване бе Нула-нула-седем. Тъй като бе виждал младия офицер от армията в града — обикновено придружен от някоя красавица — директорът по комуникациите почти веднага се сети за кодово название Дон Жуан.

Доня Алисия пристъпи бързо към Милър и го целуна по бузата. Познаваше го още от времето, когато двамата с Кастило учеха в „Уест Пойнт“.

Вторият, който излезе — от „Дон Жуан четири-четири“ — бе Макс, последван от агент на Тайните служби, стиснал яката каишка на кучето. Макс повлече агента към предния колесник на лъскавия бял „Гълфстрийм III“, където вдигна задния си крак и остави огромна локва, която да предупреди всички останали зверове, че този район е негов.

„Гълфстрийм три седем девет“ бе собственост на „Консултантски услуги Госингер“, клон на фирма „Госингер“ от Фулда, Германия и бе закупен от фирма „Плодове и зеленчуци Лопес Мексико“, клон на фирма „Кастило Агрикълчър“ от Сан Антонио, Тексас, чийто почетен член на борда на директорите бе доня Алисия Кастило, президент и главен изпълнителен директор — Фернандо Лопес, а сред служителите му бе Карлос Кастило.

Звеното за организационен анализ „наемаше временно“ самолета „Гълфстрийм“ от „Консултантски услуги Госингер“ и заплащаше цена на ден плюс допълнителна сума за летателен час.

Звеното осигуряваше екипажа и плащаше горивото, поддръжката, застраховките и други разходи като наем за хангар. Благотворителен фонд „Лоримър“ финансираше ежемесечно Звеното за организационен анализ и покриваше всички разходи по полетите и персонала, който се грижеше за дейността на фонда.

По нескромно мнение на Дейвид У. Юнг-младши — с бакалавърска степен от „Станфорд“ и магистърска по бизнес администрация от „Харвард“, който имаше изключителна репутация както във ФБР, така и сред данъчните инспектори, тъй като умееше да разкрива най-различни случаи на пране на пари и други мошеничества — всеки, който успееше да се ориентира в лабиринта от фирми и вътрешни договорки, които бе създал, със сигурност щеше да се окаже значително по-умен от него.

А експертите в тези среди бяха категорични, че Пищовлията бе невероятно умен. Той бе човекът, открил, а след това прехвърлил в сметката на благотворителен фонд „Лоримър“ в банка „Ригс“ във Вашингтон малко по-малко от четирийсет и шест милиона долара, придобити по нечестен път от „Петрол срещу храни“, присвоени от Филип Дж. Кениън III — председател на борда на „Кениън Ойл Рифайнинг енд Броукъридж Къмпъни“ от Мидланд, Тексас — за които той бе убеден, че тайничко е успял да скъта в „Каледониан Банк енд Тръст Лимитед“ на Каймановите острови.

Кой знае защо, Едгар Дешамп бе описал цялата трансакция, като да продадеш кофа за боклук на скромната стойност от четирийсет и шест милиона долара за билет, който да те отведе далече от затворническата килия.

Кастило, който бе на предната седалка на „Дон Жуан четири-четири“, тръгна към застаналия на носа на самолета Макс.

— Седни — нареди той на унгарски. — На място!

Макс се подчини.

— Добре, Били! — провикна се Кастило и махна с ръка.

Ерик Кочиан слезе от „Дон Жуан три-четири“. Стисна каишката на Медхен и я поведе към задната част на „Юкон“-а. Едгар Дешамп и Шандор Тор слязоха предпазливо, тъй като всеки държеше по едно от кутретата на Медхен, и също се отправиха към задната част на джипа. Шофьорът, агент от Тайните служби, също бе слязъл, за да мине отзад и да отвори вратата.

Извади от багажника сгъната клетка за превоз на животни. Сглоби я доста трудно, а онези, които го наблюдаваха, едва сдържаха смеха си. Пъхнаха кученцата в клетката и под зорките погледи на Били Кочиан и Медхен, Шандор Тор и агента от Тайните служби вдигнаха клетката и последваха Дешамп по стълбата към „Гълфстрийма“.

Дешамп влезе в самолета, след това се обърна, за да вкара клетката през вратата.

Изруга на немски.

— Готин, ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че това чудо няма начин да мине през вратата — подвикна Джак Дейвидсън с женствен глас, застанал близо до „Дон Жуан едно четири“. — Поне да ме беше попитал. Но ти никога не се сещаш да попиташ. Мислиш си, че знаеш всичко!

Дешамп направи нецензурен жест към Дейвидсън, а застаналите до Кастило доня Алисия и Агнес Форбисън се направиха, че не виждат.

— Цялата тази работа ми напомня времето, когато изпратих Карлос и Фернандо на скаутски лагер — обади се доня Алисия.

— Сигурно — съгласи се Агнес.

— Не трябваше да се разкарваш, Агнес — обърна се към нея Кастило.

— Не трябваше — отвърна тя, — но реших, че малко пари за харчене ще ти дойдат добре.

Подаде му платнен плик с цип, на който бе изписано „Национална Банка «Ригс»“. Пликът бе пълен.

— Благодаря ти — кимна Кастило.

След като го прибра в куфарчето си, тя му подаде разписка за подпис. Той я подпря върху куфарчето, подписа й и я върна.

— За колко заминаваш? — попита Агнес.

— Не знам — призна Чарли. Замълча за момент. — Бабче, не му казвай, че съм ти казал, но приятелят на Били не е починал от естествена смърт.

— Не се учудвам. По очите му личеше, че има още нещо.

— Опитвам се да ти кажа, че в момента Били е побеснял, а това може да ми помогне с Ото.

— Нищо не разбрах — отвърна доня Алисия.

— На него не му е приятно, че използваме „Тагес Цайтунг“ като източник на информация.

— Нали ти си шефът? — попита Агнес.

— Не ми се иска да продължавам да се разправям с него — призна Кастило. — Страх ме е да не напусне.

— Няма — успокои го доня Алисия. — Освен че „Тагес Цайтунг“ е смисълът на живота му, той много те обича.

— Освен това следва стандартите по етика в журналистиката, които е научил от дядо ми, а според него дядо не би припарил до ЦРУ.

— Ти не си от ЦРУ — обясни Агнес.

— Според мен Ото не вярва — отвърна Кастило. — Както и да е, Били бе по-близък с дядо, отколкото Ото — по-близък откогато и да било друг — и се надявах, че като започне да се рови като бесен в базата данни на „Тагес Цайтунг“, Ото ще разбере посланието. Но ще видим.

Задната врата на хангара се отвори с метално скърцане.

— Плащаме луди пари за тази дупка, а нямат пет капки масло да смажат вратата — оплака се Чарли.

В хангара влязоха три автомобила, от които слязоха петима униформени офицери.

— Да поздравим бюрократите с добре дошли — измърмори Кастило. — Време е да тръгваме.

— Не и преди да се оправиш с кучетата — нареди Агнес. — Колко време ще продължи тази работа?

— Едно от кученцата отива за децата на Ото, независимо дали Ото иска или…

— Карлос!

— Едното заминава при мой приятел в Аржентина — продължи Чарли. — Остават още две. Дешамп каза, че искал едното.

— Естествено, че го иска! Не го ли видя как лазеше по пода на четири крака заедно с кутретата?

— А Били каза, че иска да запази едно, за да правели компания на Медхен. Няма повече. Щом върнем Били в Будапеща, няма да има повече летящ Ноев ковчег.

— А ти ще задържиш Макс, така ли? — попита доня Алисия.

— Двамата с Макс сами ще се изправим срещу студения бездушен свят.

— Били не го ли иска? Да не би да ти го е дал просто от любезност?

— Не знам, бабче — отвърна Кастило. — Попитах го. Той каза, че Медхен нямало да го предаде като Макс.

— Не го е казал сериозно — отвърна доня Алисия.

— Знам. Само че вече е кръстил кутрето Макс, което ще рече, че си има десетият или дванайсети Макс. — Кастило погледна Агнес и смени темата. — Ще качиш ли баба ми на самолета?

— След като похапнем в „Олд Ебит Грил“ — заяви Агнес. — Какво да правя с апартамента в „Мейфлауър“?

— Кога изтича наемът?

— В края на следващия месец. Трябва да им дадем десет дни предизвестие.

— Първо да видим какво ще се случи до края на следващия месец — реши Кастило. В този момент видя Джейк Торине и Дик Спаркман да се приближават. — Идват и самолетните шофьорчета. Май е време да тръгваме.