Уилям Грифин
Специална част (7)

(Две)

Един от двата телефона в кухнята звънна малко след два.

Младият мускулест агент от Тайните служби се обади.

Кастило се запита кой ли досажда. Нито един от двата номера не беше включен в указателя. Използваха ги много рядко, защото всеки си имаше мобилен телефон, някои дори по два. Имаха и два обезопасени телефона, единият в спалнята на Чарли, а другият в така наречения му кабинет, с други думи, преддверието към просторния хол.

Кастило остана изненадан, когато агентът от Тайните служби му подаде слушалката. Търсеха го. Той прекоси стаята, пое слушалката и след като закри микрофона с длан, повдигна въпросително вежди.

— Господин Гьорнер, подполковник. Включен е в списъка.

Кастило кимна и заговори весело на немски.

— Честита Коледа, Ото!

„Много се радвам, че бабчето е тук, помисли си Кастило и погледна към нея. Двамата с Ото могат да си поговорят.“

— Надявам се, знаеш къде се намира Били Кочиан — продължи Гьорнер, без да губи време. В гласа му нямаше и следа от коледно веселие.

Кастило изви поглед.

— В момента е пред очите ми.

— Слава богу! — възкликна Гьорнер, без да крие облекчението си. — В „Мейфлауър“ нямаше отговор.

— Защо ми се струва, че не се обаждаш, за да ми пожелаеш весела Коледа? — попита Кастило.

— Обаждам се, за да те предупредя да го пазиш.

— Разбира се, че го пазя. Непрекъснато се оплаква, че не може и крачка да направи, без да го последват двама мъжища със слушалки, които непрекъснато си говорят.

Кастило очакваше да чуе смеха на Ото, но така и не се получи. Очевидно приятелят му не бе в настроение.

— Гюнтер Фридлер беше убит — продължи Гьорнер. — Бил е обезобразен.

„Този пък кой е?“, запита се Чарли.

„Мама му стара! Очевидно е близък на Били…“

— Ти къде си? — попита бързо той и в гласа му се прокрадна тревога.

Останалите в кухнята усетиха напрежението и се спогледаха.

— Какво става?

— В офиса съм — отвърна Гьорнер.

— Затвори, аз ще те набера — нареди Кастило. — Не мога да говоря по този телефон.

Затвори, без да даде възможност на Гьорнер да отговори. Забеляза, че Едгар Дешамп не откъсва очи от него. Кимна му едва забележимо, за да му даде знак да го последва, след което излезе от кухнята и се прехвърли в кабинета.

Стаята бе достатъчно голяма, за да се сложи вътре малко бюро и най-обикновен стол, но поне вратата бе достатъчно дебела и не се чуваше почти нищо. Кастило стисна слушалката. Когато се налагаше, можеше да поиска обезопасена линия, а към апарата бяха прикрепени няколко чифта слушалки на дълги жици, така че и други да могат да слушат разговора. Освен това имаше и вградено записващо устройство, така че при необходимост да прослушват повторно разговорите.

Той натисна копчето за запис, след това набра дълга поредица от цифри, която помнеше наизуст.

— Гьорнер.

— Карл е. Кой е Гюнтер Фидлер?

— Фридлер — поправи го Гьорнер. — Беше репортер.

Кастило знаеше достатъчно за вестниците „Тагес Цайтунг“ и бе наясно, че репортер при тях е същото като репортер в „Асошиейтед Прес“, защото репортерите прехвърляха материалите си на всички вестници от веригата, не се ограничаваха само с изданието за дадената страна.

— Май не го познавам — заяви Кастило.

— Може и да не го знаеш — отвърна с лек сарказъм Гьорнер. — Били обаче го познаваше. Преди години той го назначи във виенския „Тагес Цайтунг“. Били беше кръстник на Петер, най-големия син на Гюнтер.

— Страхотна новина, тъкмо като за Коледа. Кой го е убил и защо?

— Работел над история за германското участие в скандала „Петрол срещу храни“. Това да ти говори нещо, господин Разузнавач?

Кастило се напрегна.

— Ото, престани или няма да говоря с теб, докато не се овладееш.

— Искам да кажа на Били, преди да научи от друг.

— Само че няма как да стане, ако не го повикам.

Последваха десет секунди мълчание — което се стори на Чарли още по-дълго — преди Гьорнер да заговори отново.

— Да, малко съм напрегнат. Гюнтер беше и мой приятел. Аз му възложих този материал, да не говорим, че идвам от тях. Точно на Коледа, както сам изтъкна.

Кастило разбра, че обяснението на Ото е най-близкото подобие на извинение, на което може да се надява.

— Добре. Някаква представа кой го е убил?

— Полицаите се опитаха да ми пробутат версията, че ставало въпрос за кавга между любовници. Господи!

— Каза, че бил обезобразен.

— Не успях да преброя прободните рани, които са му били нанесени.

Дешамп притискаше към ухото си една от допълнителните слушалки. Докосна Кастило по рамото и когато Чарли го погледна, той му подаде листче хартия, на което бе надраскал нещо. „Само това ли?“

Кастило кимна и отново попита.

— Каза „обезобразен“.

— Извадили са му окото. Затова казах, че е обезобразен.

Дешамп кимна, сякаш очакваше тъкмо този отговор.

— Според мен не казвай тези неща на Били — помоли той. — А и като знам в какво настроение си, май е най-добре изобщо да не разговаряш с него.

Замълча за момент, за да му даде възможност да обмисли чутото, след това продължи:

— Ако повикам Били, ще премълчиш ли за обезобразяването?

— Много добре знаеш, че няма да стане, Карл. Каквото и да му кажа, той ще провери. В мига, в който приключим разговора, той сам ще започне да звъни. А познатите му са много.

„По дяволите, каза си Кастило, прав е.“

Тъй като Чарли мълчеше, Гьорнер добави:

— И без това историята вече е на първите страници на франкфуртските вестници. Берлин и Мюнхен няма да останат назад. Щом Били прочете вестниците онлайн, ще разбере. Знаеш не по-зле от мен какво ще стане.

Замълча за кратко.

— „Репортер на «Тагес Цайтунг» убит. От полицията предполагат, че става въпрос за скандал между гейове.“ Честита Коледа, госпожо Фридлер, на вас и на цялото семейство.

Кастило се засрами от мисълта, която му хрумна. „Няма ли никаква колегиалност между журналистите?“ Веднага след това се сети за друго.

— Били сигурно ще иска да отиде на погребението.

— Господи! Дори не се бях сетил.

— В момента е заобиколен от агенти на Тайните служби. Как ще го защитавам, докато е във Фулда?

— Вецлар — поправи го автоматично Гьорнер. — Той живееше във Вецлар. От Вецлар е. — Последва ново кратко мълчание. — Няма ли начин да го задържиш?

Кастило не отговори.

„Ото бързо ще се сети, че единственият начин да накара Били да се откаже, е като го убеди, че не иска да отиде, а това няма да стане.“

След малко Гьорнер заяви:

— Обади ми се да ми кажеш кой полет ще вземе и аз ще изпратя хора от нашата охрана да го чакат на летището. Имам и приятели… кажи ми номера на полета и ще изпратя агенти от БКА да го поемат още преди да слезе от самолета.

— Ще го докарам с „Гълфстрийма“ — отвърна Кастило. — Първо, той няма да остави кучетата, а аз не искам…

— Нали не искаш да привличаме внимание? — прекъсна го Гьорнер.

— Веднага ще ти дам едно предложение за заглавие, Ото. „Редактор на «Тагес Цайтунг» се връща от Америка, за да отдаде последна почит на Фридлер.“

— Добре — въздъхна след малко Гьорнер. — Само недей да водиш разни типове от ЦРУ със скръбни лица.

 

 

Кастило погледна Дешамп и се усмихна.

Да отиде в Германия без него, бе все едно да тръгне без обувки, но сега не бе моментът да спори с Гьорнер или дори да му обяснява.

Преди да научи за трагедията, той имаше намерение да замине за Европа и да вземе Били Кочиан не само защото журналистът вече губеше търпение и не можеше повече да живее в хотел „Мейфлауър“ и да се опитва да си спомни факти, които да помогнат на разследването.

Дешамп и инспектор Джон Дж. Дохърти от ФБР — още един от кадрите на Звеното за организационен анализ, който нямаше никакво желание да постъпва на работа — бяха единодушни, че е време да изтеглят разследването от Ленгли и да се поразмърдат.

Имаха намерение да започнат от Будапеща. Предложението дойде от Дохърти и Дешамп се съгласи, а след това щяха да заминат за Виена, оттам за Берлин и Париж и където другаде ги насочеха следите. Преди заминаването им държавният секретар Натали Кохън и директорът на Националното разузнаване Чарлс М. Монтвейл щяха да наредят на всички посланици и представители на ЦРУ да осигурят необходимата подкрепа за Звеното и пълен достъп до разузнавателните сведения.

Заради случилото се, първо щяха да заминат за Хесен в Германия — и без това трябваше да се видят с Ото Гьорнер във Фулда — вместо за Будапеща. Налагаше се да заминат веднага, нямаше да чакат новата година.

 

 

— Ото, ако си се овладял — рече Кастило, — ще повикам Били.

Гьорнер се бе поуспокоил и отговори спокойно и възпитано:

— Благодаря.

Дешамп последва Кастило до вратата и го докосна по ръката.

— Шефче, нали си наясно, че да извадиш на някого окото в Близкия изток, означава — май същото беше и в Сицилия — „Това се случва с всички, които надничат там, където не им е работата.“

Кастило кимна.

— Но да представиш нещата така, че да изглежда, сякаш става въпрос за хомосексуална разправия, изобщо не е в стила на Близкия изток.

— Може да е послание за чичо ти Ото — подхвърли Дешамп. — Непрекъснато изпращат хора да ровят там, където изобщо не им е работа, а те ти го връщат, като унижават семействата им и „Тагес Цайтунг“.

Кастило се замисли за момент и кимна.

— Били, ела за момент, ако обичаш — повика го той и направи знак, че държи телефонна слушалка.

 

 

Кочиан се върна в кухнята след десет минути. Кастило знаеше, че е подложил Ото Гьорнер на подробен разпит, което означаваше, че старият журналист вече е запознат с грозните подробности около смъртта на приятеля си. От изражението му не се разбираше нищо.

„Стегнато копеле“, помисли си с възхищение Кастило.

Доня Алисия се оказа по-прозорлива.

— Били, надявам се новините да не са лоши? — попита тя.

— За съжаление, са лоши. Мой приятел е починал ненадейно.

— Много съжалявам — кимна тя. — Точно на Коледа!

— Налага се да отида на погребението — заяви той и погледна Кастило. — Много ли ще ти объркам плановете, Карлхен, ако тръгнем колкото е възможно по-скоро за Германия. По възможност утре, вместо след Нова година?

— Ще уредим всичко — отвърна Чарли и си помисли: „Защото знам не по-зле от теб колко бързо ще изчезне унгарският ти чар, ако си позволя да кажа, че не е удобно.“

— Много си мил, Карлхен. Сигурно си наследил тази черта от майка си. — Кочиан замълча. — Не ми се иска да развалям Коледата на всички. Така че, докато уреждаш каквото трябва, ще отворя една невероятна бутилка вино от лозе, което навремето е било собственост на Естерхази.