Уилям Грифин
Специална част (54)

(Едно)

Кънтри клуб „Голф енд Поло Пилар“

„Пилар“, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

08:50, 3 януари 2006

— Подполковник — заговори Дик Милър, — може ли да си кажем няколко думи насаме?

Кастило се огледа.

„Събрани са от кол и въже, но са моят екип.“

— Не, Дик, освен ако не искаш да си признаеш, че си прихванал някоя болест на идване.

Дешамп и Дейвидсън се изкискаха.

— Важно е — настоя Милър.

— Не, знаеш правило номер едно. Всички в екипа знаят всичко.

— Хайде, Карлос — подкани го Светлана. — Поговори с него, нямам нищо против.

— Независимо дали имаш, или нямаш нещо против, Сюзън, вече съм взел решение. А второто правило гласи, че след като реша нещо, повече спорове няма.

— Ти да не би да си папата? — сопна се тя.

Кастило изви вежда.

— Правило три пък гласи да не ставаш саркастична, когато не си наясно за какво става въпрос.

Березовски се разсмя и изръкопляска. Дешамп се присъедини към него.

Светлана замълча с усилие.

Кастило погледна Милър.

— Казвай, Дик.

Милър се колебаеше.

— Подполковникът току-що използва израза „ликвидирам“ — обади се Левърет. — Предполагам, че става въпрос за онова, което си мисля.

— Това ли искаше да попиташ, Дик?

— Наред с други неща — призна Милър.

— Добре — продължи Кастило. — Онова, което Том Барлоу — не полковник Березовски, защото никой не го е виждал и чувал — иска, е да ликвидира двама от СВР. Единият, подполковник Лаврентий Тарасов, е резидентът за Парагвай и Аржентина. Другият, полковник Евгени Алексеев, работи за отдел „С“ и е дошъл, за да открие Том и Сюзън.

— Каква е връзката? — попита Левърет и след като Кастило не отговори веднага, той се досети сам. — Алексеев, Алексеева, така ли?

Кастило погледна Светлана.

— Нямаше ли едно първо правило, Карлос? — попита тя и по този начин му даде съгласието си.

Кастило погледна отново Левърет.

— Алексеев е бил женен за Сюзън.

— Дейвидсън, ти май пропусна да го споменеш — отбеляза Левърет.

Милър изви очи и поклати глава.

— Затова… — започна Березовски и спря. — Не знам как да те наричам. Господин Левърет, може би?

Левърет погледна Кастило, след това отново се обърна към Березовски.

— Виж, Том, докато реша дали наистина си свестен тип, както очевидно мисли Чарли, можеш да ме наричаш чичко Рем…

— Благодаря.

— Всички останали изглеждат луди, защо не и аз? — завърши Левърет.

— Както казвах, чичко Рем, заради тази връзка, полковник Алексеев има не само професионален, но и личен интерес да ни открие. Или ще ни върне в Русия — напълно непосилна амбиция — или ще ни ликвидира, защото в противен случай с кариерата му е свършено. Той ще бъде пример за офицер, който не е успял да предотврати бягството на съпругата си и брат й и очевидно не може да се разчита на него. — Погледна Кастило. — Карлос, тъй като Евгени Алексеев е много опитен в тези неща, а има и мотив, предлагам да го елиминираме.

— Не — отсече Кастило.

— И това ли е окончателното решение, Карлос? — попита тихо Березовски, този път по-предизвикателно.

Кастило кимна.

— Да, Том.

— Дмитрий! — предупреди го Светлана.

— Трябва да ти кажа, Карлос — продължи Березовски, — че имам няколко възможности. Едната е да се усмихвам и да се съгласявам, след това да се преструвам на изненадан, когато науча, че Евгени не е вече сред нас. Степан — по-едрият от двамата, които Александър е изпратил да ни пазят със Сюзън — едно време работеше за мен. Ще елиминира Евгени Алексеев със същия ентусиазъм, с който комендант Дъфи ще ликвидира Лаврентий Тарасов.

— Моля те, Том, не го прави — въздъхна Кастило.

Березовски не му обърна внимание.

— Втората ми възможност — продължи той — е да се опитам да те убедя, че да елиминираме Евгени, е най-важната ни задача. Ако не успея, ще се обърна към теб като брат на Светлана и ще изтъкна, че този изключително опасен мъж е решил да убие жената, която и двамата обичаме, а също съпругата и детето ми.

— Да не би да си мислиш, че не го знам? — попита Чарли.

— Дмитрий — обади се със спокоен глас Светлана, — жената, която и двамата обичате, е напълно в състояние да се грижи за себе си. Престани да се отнасяш към Карлос така, сякаш е в този занаят от вчера. Той има причини…

— Може ли да продължа? — прекъсна я Березовски.

Тя се намръщи, но не каза нищо повече.

— Сигурен съм, че Карлос ще се съгласи, че само един може да командва, затова приемам преценката и решенията му.

Кастило го наблюдава дълго, след това кимна.

— Благодаря ти.

Березовски погледна Левърет.

— Както ти така цветисто се изрази, чичко Рем: „Всички останали изглеждат луди, защо не и аз.“

— Много си мил, Том — отбеляза Левърет. — Само че чичко Рем ще гласува за ликвидирането на онзи пич, ако имаме такава възможност.

— И аз съм за — обади се Дешамп. — Шефче, ако не се оправим с него още сега, рано или късно той ще ни намери и ще ни захапе злобно отзад.

— Не съм казал, че ще го оставя да си живее спокойно. Просто не искам да го убиваме — заяви Кастило. — След като всички се провъзгласихте за луди, на никой ли, освен на мен, не му хрумна, че врагът, когото познавате, е по-малко опасен от непознатия?

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече, че ако видим сметката на Евгени…

„Господи, говоря за съпруга на любовницата си.“

„Много странно чувство, да не говорим, че съм на много опасен терен.“

— … ще пратят друг, който може да е по-опасен от него.

— И как ще се справим с проблема? — попита Дешамп.

— Ще му лепнем Лиъм засега — реши той, — и ще се надяваме да не го очисти. — Обърна се към Алфредо Мунц. — Сигурна ли е къщата на Александър в Барилоче?

— Към къщата води един-единствен път — уточни Мунц. — Поставени са патрули. Другият начин е по въздух, но така не може да се пристигне тихо, а пък с лодка сам знаеш как става.

Кастило кимна.

— Да помислим за най-лошия сценарий. Как ще се измъкнат семейство Певснер и семейство Березовски, ако Евгени се появи с отряд нинджи?

— Какъв отряд? — попита Березовски.

— Бившите Щази или хора на унгарското разузнаване, или каквито и да са. Единственият, когото успяхме да идентифицираме, беше кубинецът, който елиминира доктор Жан-Пол Лоримър в имението му. Бяха облечени в черно, с маски на лицата, също като герои от някой скапан филм или пък комикс. Затова ги нарекохме „нинджи“.

— Според мен това е малко вероятно — заяви Березовски. — Били са изпратени — унгарци са, между другото — да се справят с определен проблем. Вие сте ги ликвидирали. Опасно и трудно е да се събере втори екип, който да ги замести. Да опазите в тайна шест души, които се мотаят без работа и чакат повикване…

— Моите уважения, Дмитрий, но на мен ми се струва, че Евгени е изпратен, за да „разреши определен проблем“ — засече го Кастило. — Изслушай ме докрай. — Обърна се към Мунц. — Алфредо?

— Да не забравяме хеликоптера на Алек Бел. Ако стане така, както ти предполагаш, те могат да се качат на него и да отидат където решат, включително в Чили, при това в последната минута.

Кастило погледна Березовски.

— В такъв случай, Алфредо, госпожа Березовски и София ще бъдат на сигурно място в Барилоче. Там ще им бъде много по-добре, отколкото тук, нали? Поне докато ние сме еди-къде си за господ знае колко време.

— Точно така.

— За Африка ли говорите? — попита Березовски.

— Не, все още не. Имам предчувствие, че трябва да се махнем от района на Буенос Айрес. Все още не съм измислил къде можем да отидем.

— Не е толкова трудно да се сетиш, шефче — обади се Дешамп. — В „Шангри-Ла“.

Чичко Рем вдигна палци в знак на одобрение.

— Къде? — попита Светлана.

— Това, което всички знаем за Конго, е, че трябва здраво да си стискаш портфейла и да не пиеш тамошната вода — подхвърли Дешамп. — Само че посланик Лоримър е бил изпратен там. Обикалял е дивотията около Стенливил, придружаван от двама от армията, докато канибалите са похапвали мисионери на градския площад.

— Не са ги изяждали целите, Едгар — уточни Левърет. — Яли само черните им дробове. Внимавали са да не ги надупчат с куршуми.

— Извинявам се за грешката — усмихна се Дешамп.

— Когато сме спуснали белгийските парашутисти над Стенливил, за да спасим мисионерите — продължи Кастило, — операцията е била наречена „Руж“. Четох докладите. Скочили са на пистата. Следователно, там има летище.

— Може и да е имало — отвърна Джак Дейвидсън. — Според картите на „Гугъл“ и ЦРУ, сега там не съществува летище.

— Доставките за лабораториите все трябва да минат отнякъде — досети се Светлана. — Следователно има летище. Какво е това „Шангри-Ла“?

— Чарли, Макнаб говореше напълно сериозно, когато каза, че иска да знае всичко — заяви Дик Милър. — Ако не си подготвил докторат по въпросите на Африка, когато се видиш с него, той ще те отреже. А ние имаме огромна нужда от онзи „727“.

— Карлос, миличък — обади се отново Светлана. — Какво беше първото правило?

Той остана загледан в нея, докато се сети какво се опитва да му каже.

— „Шангри-Ла“ е великолепен митичен град някъде в Азия — обясни сериозно той, след това добави: — Освен това е името на имението, което Лоримър е купил в Уругвай. Баща му — пенсиониран посланик — и майка му го наследиха и се преместиха да живеят там, когато ураганът Катрина унищожи дома им в Ню Орлиънс.

— Откакто се преместиха там — добави Дейвидсън, — шестима от „Чайна Поуст“ им правят компания. Много вероятно е поне един от тях да знае за Конго повече от нас.

— „Чайна Поуст“, значи? — усмихна се Березовски.

— „Шанхай Чайна Поуст номер едно“ на Американския легион в изгнание, Том — уточни Левърет. — Не си ли чувал?

— Чувал съм, разбира се — потвърди Березовски.

— Добре — разсмя се Кастило. — Значи отиваме в „Шангри-Ла“. Хайде, шефе на администрацията, да чуем какво си измислил.

Милър го погледна изненадано.

— Чарли, просто не знам откъде да започна… — опита се да протестира той, преди да разбере, че приятелят му си прави майтап с него.

— Спипаха те, готин, а? — подхвърли Дешамп.

Милър поклати възмутено глава.

— Познавам го от сто години и знам, че когато се бъзика, е най-опасен.

— Ясен си на всички, шефче.

Кастило ги прекъсна:

— Добре, ще пробвам аз, тъй като сакатият ни приятел не казва нищо за физическото си състояние. Първи въпрос. Можеш ли да летиш, Дик?

Милър кимна.

— Според мен няма нужда Пол и Сузана да идват в „Шангри-Ла“, защото няма да заминават за Африка. Ще им разкажем какво става, след като проверим каква е обстановката в имението. Така Пол ще може да се разправя с Дъфи.

Погледна останалите. С изключение на Березовски и Светлана, които не реагираха по никакъв начин, останалите закимаха или вдигнаха палци в знак на съгласие.

— Добре, Том, нали нямаш нищо против да изпратим съпругата ти и дъщеря ти в Барилоче? — попита Кастило.

Березовски кимна.

— Можем да процедираме по два начина — продължи Кастило. — Дори по три, ако се качат на самолет, но това означава, че София ще трябва да остави Марина тук, при Сузана. Другите два варианта са да ги закараме — така ще привлечем най-малко внимание, но пътуването ще бъде безобразно дълго. Можем двамата с Дик да ги закараме с „Гълфстрийм“-а. Забележки имате ли?

— Всичко е ясно, Чарли — обади се Левърет. — Ще се пътува с „Гълфстрийм“-а.

Останалите закимаха, освен Березовски, който остана с напълно безизразно лице.

Кастило продължи:

— Добре, тогава. Алфредо, звънни на Александър и да чуем и неговото мнение. След това Пол се обажда на Дъфи, за да чуем неговото мнение как да прекараме жените до „Хорхе Нюбъри“, без да привлечем нежелано внимание.

— Предполагаш, че комендантът ще знае, че става въпрос за съпругата и дъщеря ми? — попита Березовски.

— Той е умно ченге, Том — заяви Кастило. — Вече знае къде се намират, и подозира, че ще отидат у Александър, защото знае, че съм водил там Сюзън. Затова, Пол, кажи на Дъфи, че местим жените в Барилоче.

Мунц се изправи, отдалечи се в един от ъглите на стаята и извади мобилния си телефон.

— Докато той звъни — продължи Кастило, — можем да помислим над интересния проблем как да прекараме останалите в „Шангри-Ла“. Алекс, сигурен ли си, че новите документи на Том и Сузана са наред?

— Много са добри — потвърди Дарби.

— Кои да използват? Уругвайските или аржентинските?

— Аржентинците имат право да пътуват в Уругвай само с личните си карти. Според мен да вземат аржентинските.

— Добре — съгласи се Кастило.

— Чарли, няма да е зле да им извадим американски визи — предложи Дарби.

— Само че визите ще създадат проблеми — заяви Кастило след малко.

— Какви например? Просто трябва да дам паспортите им на служителя в консулския отдел, познавам го и ще го помоля да сложи по един печат. — Замълча за миг и продължи да обяснява: — Той още се обучава за шпионин и много добре знае с какво се занимавам.

— Струва ми се, че вчера се натъкнах на него — отвърна Кастило. — Проблемът ми е посланик Силвио. Не ми се иска да действам през главата му, освен това той присъства на разговора ми с Монтвейл.

— Както прецениш — сви рамене Дарби. — Но визите може и да се окажат полезни.

Кастило се замисли за момент.

— Алекс, след като уредиш въпроса, виж се с посланика. Тъй като нямаме друг избор, най-добре е да кажем истината. Дай му паспортите и кажи: „Господин посланик, Кастило иска тези чудесни аржентинци да получат многократна виза, но само при условие, че по този начин не си слагате главата в торбата.“ Или нещо друго дипломатично, пак в този смисъл. Ако забележиш, че не му се иска, просто кажи: „Всичко е наред. Благодаря ви.“

— Дадено — съгласи се Дарби. — И още нещо, Чарли. Няма да е зле да пътувам до Уругвай с колата. Ще я кача на ферибота до Монтевидео. Имам акредитации и за двете страни, така че никой няма да ми рови багажа. Така че, ако ти трябват оръжия…

— В „Гълфстрийм“-а има оръжия — призна Кастило.

— Може да се окаже трудно да ги свалиш от самолета в Уругвай, а аз имам всичко необходимо в посолството. — Усмихна се. — Миналата седмица оставих служителя от консулския отдел, за когото вече споменах, да идва нощем, за да ги почисти и провери. Остана очарован.

Всички се разсмяха.

— И още нещо, Чарли. Ще взема Том или Сюзън с мен. Така има по-малък шанс някой граничар натегач, който е виждал съобщението от Интерпол, да ги познае. Нали се предполага, че пътуват заедно.

— Ако си с колата, ще имаме поне един автомобил в Уругвай. Добре, пътувай с колата. Следващият въпрос. Ти къде отиваш? Двамата с Дик къде да докараме самолета?

Алфредо Мунц се върна на масата.

— Александър предлага да летите до Сан Мартин де лос Андес… — започна той.

Кастило се намръщи, защото не разбра.

— Малък град на няколко часа с кола от Барилоче.

— Там ще можем ли да приземим „Гълфстрийм“?

— Аржентинските авиолинии имат „737“, който каца там веднъж на ден, стига времето да позволява. Когато не очакват този полет, контролната кула затваря. Александър предлага — той често постъпва така с неговия „Лиър“ — да пуснете летателен план до Барилоче, след това да кацнете в Сан Мартин, да свалите пътниците и след това да се върнете в Барилоче. Ако някой започне да задава въпроси, винаги можете да кажете, че пилотът е кацнал принудително. Александър ще изпрати свои хора и на двете места. След това ще отидат направо в дома му, вместо в „Лао Лао“ и ще се качат на лодката от кея на хотела.

— Добре, този въпрос е уточнен. Остава още един обаче. Как ще се измъкнем от мястото, на което отиваме, и къде отиваме?

— Алек предлага Пунта дел Есте — заяви Мунц.

— Защо? — попита Кастило. — Курортът е поне на сто и петдесет километра от имението.

Мунц се усмихна.

— Може да е решил, че ще ти бъде трудно да приземиш „Гълфстрийм“ на международно летище „Такуарембо“ — отвърна той.

— Тъп въпрос — усети се Чарли.

— В Пунта сезонът е в разгара си — рече Мунц. — Поредният частен самолет няма да привлече много внимание — поне ще бъде много по-малко, отколкото в Караско или Монтевидео.

— След дълго и задълбочено премисляне, реших да заминем за Пунта дел Есте — заяви Кастило.

Извади мобилния от джоба си и го подаде на Милър.

— Натисни петицата и разбери какво е времето на „Езейза“, Дик. Провери и времето в Барилоче и Пунта дел Есте.

Милър отвори лаптопа си, изчака да се включи, след това посегна към мобилния телефон.

— Алек предлага да вземем с нас Лий-Уотсън — продължи Мунц.

— Ако попитам защо, пак ли ще издам колко съм тъп?

— Той има връзки в „Конрад“ — обясни Мунц. — Алек мисли, че е най-добре да отседнете там. Ще запази апартаментите в случай, че ни потрябват.

— Какви апартаменти?

— Притежава шест, може да са повече. Луксозни апартаменти в небостъргачите покрай брега. Лий-Уотсън им е управител и ги дава на желаещите по за седмица или две. Не са обезопасени квартири, но бихме могли да ги използваме. Никой няма да задава въпроси, ако се появят непознати, вземат коли под наем и каквото там правят туристите.

Кастило кимна.

— Значи отсядаме в „Конрад“, а на сутринта пътуваме за „Шангри-Ла“.

Мунц кимна.

— Къде е Лий-Уотсън?

— Пие чай в трапезарията. Мислех, че няма защо да присъства на целия разговор.

— Помоли го да дойде.