Уилям Грифин
Специална част (19)

(Две)

В експреса „Евросити“ „Бела Барток“

Близо до Браунау на Ин, Австрия

13:25, 28 декември 2005

Имаха запазени два спални вагона в първа класа. Кастило, Джак Дейвидсън и Макс се настаниха в единия, а Кочиан, Шандор Тор и Медхен с кученцата в другия.

Медхен усещаше липсата на едното кутре, мъжкото, което си бяха избрали Херман и Уили. Бе решила, че виновникът е Макс и всеки път, когато се видеха, тя или ръмжеше или оголваше зъби и даваше ясно да се разбере, че много й се иска да откъсне поне едното му ухо, а също и други части от тялото.

Макс се отнасяше към тази враждебност с напълно разбираемо високомерие и готовност да се защитава. Очевидно не бе сторил нищо лошо на майката на потомството си, затова се чувстваше длъжен да оголва зъби и да й даде ясно да разбере, че и тя не му е любимка.

При тези обстоятелства, „приятният обяд“, който Кочиан бе обещал да се състои между Мюнхен и Виена, се оказа проблем. Тъй като нямаше начин да оставят кучетата сами, най-сетне решиха Дейвидсън и Кастило да обядват първи. Шандор Тор щеше да се прехвърли в тяхното купе, за да държи Макс. После, след като Кастило и Дейвидсън се нахранеха, Кастило щеше да остане при Медхен и кутретата, а Дейвидсън с Макс.

От вагон-ресторанта ги деляха два други вагона. Кастило и Дейвидсън забелязаха, че задната част прилича на закусвалня, а масите са с пластмасови плотове. По-напред, отделено от закусвалнята с бар и плот за сервиране, се виждаше по-елегантно заведение. Масите бяха с покривки, върху които бяха поставени бутилки вино, наоколо кръжаха сервитьори.

Кастило и Дейвидсън се насочиха към предната част на вагона.

Чарли видя нещо, което го накара да се закове на място. В мига, в който Дейвидсън се блъсна в него, той видя защо Чарли е спрял, и го сръчка.

На последната маса се бяха настанили четирима души: мъж и три жени. По-точно казано, след като огледаха четворката добре — мъж, две жени и тийнейджърка.

Мъжът срещна погледа на Кастило и задържа вилицата между чинията и устата си. След това, когато Кастило отново пое напред, той лапна хапката.

„Изглежда по-възрастен от снимката“, помисли си Кастило.

„Но това е нещо обичайно.“

„Той е.“

Кастило приближи до масата и заговори високо на английски:

— Мътните ме взели, та това е самият Том Барлоу! Къде, по дяволите, се изгуби, Том?

Кастило протегна ръка.

— Карлос Кастило, нали? — обади се Дмитрий Березовски. Стана, пое протегнатата ръка и я разтърси енергично.

— Просто Чарли, Том, не че има кой знае какво значение! Джак, това е Том Барлоу. Споменавал съм за него.

— Да, помня — отвърна Дейвидсън и също стисна ръката на Березовски. — Аз съм Джак Дейвидсън, Том. За Виена ли пътуваш?

— На бизнес конференция — отвърна Барлоу и погледна Кастило. — Чарли, май не познаваш половинката ми.

— Не се познаваме — кимна Кастило.

— Мила, това е Чарли Кастило — представи го Березовски. — Чарли, това е съпругата ми, Лора, дъщеря ни София и сестра ми, Сюзън.

„Момичето е приблизително на възрастта на Елена, дъщерята на Александър Певснер“, помисли си Кастило.

„И на моя Ранди.“

„Само дето моят Ранди няма представа.“

Съпругата и дъщерята се усмихнаха, без да крият, че се чувстват неловко, подадоха ръце, но не казаха и дума. Сестрата бе по-общителна:

— Как сте? Приятно ми е да се запознаем — каза тя, когато протегна ръка.

„Добър английски, помисли си Кастило. Само че руският акцент прозира.“

В този момент забеляза колко е красива.

„Как е възможно да не забележа досега?“

„Станал съм като кон с капаци.“

— Знаеш ли, Чарли — продължи Березовски. — Щях да те потърся във Виена. Искаше ми се да обсъдя с теб една сделка.

— Чудесно! Винаги съм готов за изгодни сделки.

— Остават ни още два часа до Виена. Защо не поговорим някъде… Гледам да не занимавам семейството с бизнес делата си.

— Разбира се — кимна Кастило. — Какво ще кажеш за моето купе? Освен ако не понасяш кучета.

— Какво?

— Кучето ми е с мен. Някои хора се страхуват от кучета.

— Напротив, много обичам кучета — отвърна Березовски.

— Ние сме два вагона по-назад — посочи Кастило.

Дейвидсън извади билетите от джоба си и ги погледна.

— Купе четири, трети вагон — уточни той.

— Купе четвърто, трети вагон — повтори Березовски. — Да се видим след трийсет минути?

— Става — съгласи се Кастило. — Отново подаде ръка на съпругата на Березовски, след това и на сестра му. — Беше ми приятно. Може пак да се срещнем.

Усмихна се на момичето и то отвърна със срамежлива усмивка. Съпругата на Березовски продължаваше да мълчи.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна сестрата.

— Виенският им шницел тук е чудесен — заяви Березовски. — А бирата е чешка, от Пилзен.

Кастило му се усмихна, след това даде знак на Дейвидсън да седнат на маса от другата страна на пътеката.

Сервитьорът пристигна почти веднага. И двамата си поръчаха виенски шницел и по препоръка на сервитьора две бутилки „Гамбринус“, от Източна Бохемия, която човекът предпочитал пред по-известната пилзенска бира.

Донесоха им пивото веднага.

Три минути по-късно, когато сервитьорът донасяше поръчката, Березовски и семейството му станаха и си тръгнаха.

Кастило изчака да излязат от вагон-ресторанта и едва тогава погледна приятеля си.

— Какво мислиш, Джак?

— Сестрата има готино дупе.

— И готини цици, но нямах това предвид.

Дейвидсън отпи замислен глътка бира.

— Чакай да видим какво ще стане. Имам чувството, че този тип е от тежката артилерия.

— Май си прав. Притеснявам се, че тази работа не ми е по силите. Как само ми се иска Дешамп да беше тук.