Уилям Грифин
Специална част (18)

(Едно)

Голямата стая

Семейната къща

Близо до Бад Херсфелд

Област Херсфелд-Ротенбург

Хесен, Германия

16:30, 27 декември 2005

Щом слязоха от асансьора, Херман и Уили Гьорнер хукнаха право към апартамента на чичо Били, където спяха Медхен и кутретата. Чичо Били и останалите бяха отишли на бара.

Службата в „Света Елисавета“ продължи почти час. Ото Гьорнер произнесе слово, от което Кастило не чу почти нищо. Не бе имал представа — тъй като Ото не бе намерил за необходимо да спомене какво възнамерява да прави — че Ото има намерение да се превърне в чудесна мишена в продължение на цели десет минути.

Кастило си мислеше, че е напълно възможно — макар и малко вероятно — да застрелят Ото пред момчетата.

Не се случи. Нищо непредвидено не се случи в църквата, нито по-късно на гробището, ако не се брои наглостта на противните журналисти. Когато започнаха да прекаляват — както в църквата, така и на гробището — Кастило неочаквано се сети, че човек лесно може да се снабди с фалшив журналистически пропуск, че в камерата лесно може да се скрие оръжие, дори нещо модифицирано с компресиран въздух, което да изстрелва стрелички с рицин или друга смъртоносна отрова.

И това не се случи.

Единствената необичайна случка бе на гробището, когато Ерик Кочиан призна пред Ото Гьорнер, че не му достига въздух и му се вие свят, и прецени, че е най-добре да се прибере, без да се отбива в дома на семейство Фридлер.

Гьорнер настояваше да повикат линейка, но Кочиан заяви, че ще се почувства по-добре, стига да полегне за няколко минути, затова помоли Карлхен да го закара в Бад Херсфелд.

Веднага щом Кастило потегли с Били, Макс и Джак Дейвидсън, той се обърна към Кочиан и го попита не е ли по-добре да отидат в болница, или поне да направят консултация с лекар.

— Лекарството ми е в къщата. Сега просто се размърдай и ме закарай, гледай да не караш като луд и ми спести притесненията си. Знам от какво имам нужда.

На Кастило му се стори, че чува сподавен смях откъм задната седалка, но в огледалото за обратно виждане забеляза, че Макс е положил глава в скута на Дейвидсън, а Джак разглежда с огромен интерес германския пейзаж.

Когато Макс въведе Кастило, Кочиан и Дейвидсън в къщата, Дешамп, Торине, Юнг и Дохърти се бяха разположили в голямата стая.

Всички погледи се насочиха към Кочиан, който отиде право до барчето и си сипа пълна водна чаша сливовица, изпи половината, премлясна и остави чашата.

— Да ти донеса ли лекарството, преди да си изпил остатъка? — попита Кастило.

Кочиан поклати възмутено глава, надигна отново чашата и допи сливовицата.

— Току-що си изпих лекарството, Карлхен, благодаря ти много за загрижеността.

Кастило се разсмя.

— Стар мошеник! Нито ти е било лошо, нито си имал проблеми с дишането!

— Карлхен, кое щеше да е по-добре: да кажа на Гертруд Фридлер, че вече съм проявил достатъчно внимание и че е дошло времето да се заема с откриването на мръсниците, които са го убили, или да заявя, че не се чувствам добре?

— Прав си.

— Та в тази връзка, Карлхен, предлагам на сутринта двамата с теб — и кучетата, разбира се — да се качим на бързия влак в девет и пет от Касел за Виена.

— Така ли?

— Точно така. Ще обядваме във влака и малко след пет ще бъдем на „Вестбанхоф“.

— Не искаш ли два вземем самолета?

— Не обичам да летя и точка по въпроса. Освен това кучетата се нагледаха на чудото, наречено летене.

— Поне ми кажи какво предлагаш да направя със самолета.

— Освен очевидното ли? — попита невинно Кочиан и огледа самодоволно останалите. — Джейкъб и Ричард могат да закарат останалите до „Швехат“, те ще се настанят в хотела си, „Бристол“, и ще ни изчакат там. Освен, разбира се, ако не пристигнем преди тях, което е напълно възможно. Щом пийна още няколко глътки сливовица, ще звънна по телефона, за да помоля фрау Шрьодер да ни направи резервация за влака. — Обърна се към Дейвидсън: — И още нещо, Джак, ще звънна на управителя на „Бристол“, той ми е приятел, за да го помоля да не ви настанява в отвратителните стаи, които пази специално за американците.

Дейвидсън се разсмя развеселен.

— Само че аз ще пътувам заедно с вас с влака, Били. Ще ми трябва стая там, където ще отседне Чарли.

Кочиан се намръщи страховито.

— С риск да прозвуча грубо, Джак, не си спомням да съм те канил с нас.

— Не е нужно да го правиш. Макнаб вече се е разпоредил.

Кастило се разсмя.

— И кой е Лудия Макс? — попита Кочиан.

— Макнаб, Били. Ако ти кажа, ще трябва да те убия — отвърна Дейвидсън.

Торине и Дешамп се разсмяха. Кочиан ги погледна вбесен.

— Приеми го за добрата фея на Чарли, Били — подхвърли Дешамп.

— Това — обади се Дейвидсън, — е доста опасен подбор на думи.

— Така си е — съгласи се Дешамп. — Връщам си думите назад и ги заменям с „ангела пазител на Чарли“.

— А пък аз си мислех, че малкият пехотинец му е ангел пазител — зачуди се Дейвид Юнг.

— Ефрейтор Брадли е ангелчето пазител на Чарли, Пищовлия — продължи Торине. — Генерал-лейтенант Макнаб е истинският ангел пазител на Чарли.

Всички се разсмяха.

— И това е доста опасен подбор на думи, Пищовлия — реши Дейвидсън.

— Но пък изключително точен! — възкликна Дешамп. — Ангелчето на Чарли!

— Едгар, ти нали си имаш предсмъртно желание? — попита Дейвидсън. — Ако Брадли чуе как го наричаш, ще се сдобиеш не с една, ами поне с две от бенките по челото, дето ги раздава Александър Певснер.

— Не разбрах нито дума от всичко, дето издрънкахте дотук — оплака се Кочиан.

Дейвидсън го съжали.

— Били, генерал Брус Дж. Макнаб — започна да обяснява той — е човекът, за когото работя. Когато ме изпрати при Чарли, ми нареди да не позволявам на Чарли да се забърква в неприятности и да не го изпускам от поглед. Това и правя и не подлежи на коментар.

Кочиан погледна Кастило и младият мъж кимна.

— Джак идва с нас — заяви Кастило. — Джейк, ще имаш ли проблем да закараш самолета във Виена?

— Няма да стане днес. Пийнал съм малко. Ако отида на летището по обяд, със сигурност ще съм във Виена, когато вие пристигнете. Освен ако времето не се скапе.

Кастило се обърна към инспектор Джон „Джак“ Дохърти.

— Джак, има ли някаква причина ФБР — ти и Пищовлията — да оставате тук?

— Човекът от следствието ни показа каквото имаха и материалите на местните ченгета. Заключението ни — моето и на Пищовлията — е, че ударът е извършен от професионалисти — по всяка вероятност от бивши кадри на Щази, които са знаели чудесно какво правят и които сигурно вече са някъде в Русия.

— Значи можете да заминете за Виена с Джейк? — попита Кастило.

Дохърти кимна.

— Добре, Били — реши Кастило. — Обади се на фрау Шрьодер. Уреди пътуването ни.

— Благодаря ти — въздъхна Кочиан. — А това — той посочи малката масичка близо до асансьора, — можеш да използваш за телефонния си разговор или за разговори.

— Няма ли да ми кажеш на кого трябва да се обадя? — попита саркастично Кастило.

— Карлхен, предполагах, че ще се поинтересуваш и ще научиш каквото можеш за Дмитрий Березовски. Да не би единствено ти да подаваш информация на ЦРУ, а те да ти казват само онова, което преценят за необходимо?

Погледите на двамата се преплетоха за момент и в стаята се възцари пълно мълчание.

Най-сетне Кастило си пое въздух.

— Бих казал, че ме разби отново, Били, но ударът съвсем не беше лек. Ти направо ме закова и ме остави кръвта ми да изтече. — Замълча. — Май за момент забравих какъв си гадняр.

— Мръсник би било по-точно, Карлхен. Ставам истински мръсник, когато преценя, че някой не е толкова настоятелен като мен да открие изчадията, убили скъп за мен човек.

Кочиан пристъпи към масичката за кафе, взе слушалката и седна на малкото канапе. Остави телефона в скута си и започна да набира.

Кастило се надигна от стола, пристъпи към телефона до вратата и набра дълъг номер, който помнеше наизуст.

— Лестър — заговори Кастило след трийсет секунди, — обажда се подполковник Кастило. Случайно майор Милър или госпожа Форбисън да са там?

— Това май е ангелчето — обади се Дешамп.

Никой не се разсмя.