Уилям Грифин
Специална част (73)

(Четири)

08:40, 8 януари 2006

— Всъщност, Карлос — заяви доня Алисия, докато наливаше чай в чашата на Светлана, — генерал Нейлър доста се разчувства към края. Каза, че се чувствал отговорен за всичко, което ти се е случило в армията.

— Как съм пропуснал този момент — въздъхна Кастило. — Старото Каменно лице нещо се е разнежил.

— Каза, че трябвало да се сети, че от армията ще направят нещо — заради баща ти и Медала на честта — като например да те изпратят на война в пустинята, преди да си достатъчно подготвен, а той е трябвало да направи нещо по въпроса.

Кастило поклати глава.

— И Фернандо беше с мен, а той беше още по-малко подготвен. Знаех по-добре от него как да летя на хеликоптер, а той нямаше представа как да командва танков взвод.

— После каза — това силно ме учуди, защото си мислех, че са първи приятели, — че най-много съжалявал, че те е изпратил на генерал Макнаб, след като са те свалили и си получил медал. Каза, че генерал-лейтенант Макнаб те е „развалил“, оттам произлезли всички беди. Стори ми се, че „развалил“ е доста силна дума.

— Само да уточня, бабче, дадоха ми медала, задето не са ме свалили. А Нейлър ме изпрати на Макнаб, за да не ме натикат в нов хеликоптер, както бяха намислили. Не бях достатъчно квалифициран, въпреки това не се отказах, което бе глупаво от моя страна, защото можех да се убия. Само че съвестта на генерал Нейлър е започнала да се обажда.

Тя го погледна, но не каза нищо.

Чарли продължи:

— А генерал Макнаб не ме е развалил, Джак Дейвидсън ме развали…

— Я върви по дяволите, Чарли — разсмя се Дейвидсън.

— Защото всеки младши лейтенант се обучава от по-висш офицер и следва примера му. Така че този развален тип ме научи как да разбивам сейфове и да крада уиски.

Дейвидсън се разсмя отново.

Доня Алисия поклати глава.

— Карлос, говорех напълно сериозно.

— Аз също, бабче. Хайде, Джак, признай си. Кажи на доня Алисия как ме убеди да закачим под „Хюи“-то на Макнаб бъги за пясък, за да „огледаме американското посолство в Кувейт и по въздух, и по земя, преди пехотинците да отидат“. А когато пристигнахме в посолството, ти взриви сейфа им и открадна уискито на дипломатите.

— Наистина ли? — попита Светлана.

Изглежда, не бе никак възмутена.

— Той е лош човек, Йети — обясни Кастило. — Гнила ябълка.

— Йети ли? — повтори доня Алисия.

— Кога се е случило? Преди или след като си накарал руснаците да пеят „Интернационала“? — полюбопитства Березовски.

— Какво? — ахна доня Алисия.

— Няколко дни след това, полковник — обясни Дейвидсън. — Трябваше да пийнем нещичко, за да отпразнуваме похвалата от Буш първи.

— Да не би да искате да кажете, че руските полковници са пели? — любопитстваше доня Алисия.

Березовски и Дейвидсън разказаха руската и американската версия на случилото се.

— Срамувам се от себе си — заяви доня Алисия. — Любопитството ми винаги надделява. Говорехме, че генерал Нейлър се чувства виновен заради… пенсионирането ти.

— Няма защо — отвърна Чарли напълно сериозно. — Съгласил се е с мнението на Монтвейл, защото е преценил, че това е негов дълг. И аз правех онова, което преценявах, че е мой дълг. Не съм му сърдит, бабче. Честна дума. Той винаги е бил от добрите.

— Какво ще правиш, когато всичко свърши и…

— Когато стана подполковник Кастило в пенсия ли? Сега си мисля, че ще се пренеса в новата къща на Йети в кънтри клуб „Голф енд Поло Пилар“ и може да започна да се уча как се играе голф. Може дори поло. Още по-добре и двете.

„Плановете ми за времето след пенсионирането са все още неясни, защото дори нямам желание да мисля за тях.“

„Какво, по дяволите, ще правя?“

„Не мога да си представя как играя голф или поло…“

— Защо не се върнеш тук? — попита доня Алисия.

Лестър влезе в кухнята и го спаси от отговора.

— Господин Д’Алесандро е върнал полковник Хамилтън и той ви очаква, подполковник.

„Ами какво ще стане с теб, Лестър, когато веселата ни банда се пръсне и всеки изчезне някъде?“

— Благодаря, Лестър.

Той даде знак на останалите да го последват в библиотеката, където Брадли беше монтирал радиото.