Уилям Грифин
Специална част (36)

(Пет)

Александър Певснер, висок, тъмнокос мъж в ленени панталон и сако и жълта блуза с яка, ги очакваше под големия полилей в просторното антре.

— Доста килограми си свалил, Херман — поздрави Кастило на немски, — май и косата ти е пооредяла. Да не би тук, в „Каринхол“, да са те сложили на диета? Само вурстчета, а?

Певснер се усмихна с известно нежелание.

— Честно да ти кажа, има моменти, когато на човек му се иска да не вижда никога повече скъпите си стари приятели — отвърна Певснер на руски. — Сега моментът е точно такъв.

— Обичам те, Александър — рече Кастило. — Надявам се да не тръгнеш да ме целуваш.

— Не се бой. Къде е червенокосата?

— Каква червенокоса?

— С която пристигна в малкото самолетче.

— Един джентълмен никога не обсъжда любовния си живот. Майка ти не те ли е научила? — Вдигна кученцето и посочи Макс. — Освен това, вече имам доверие единствено и само на кучетата.

Певснер не обърна внимание на думите му.

— Как е… раната ти?

— Кракът ми е добре, докато задникът ми не съвсем. Благодаря ти, че попита.

— Ти си напълно невъзможен!

— Това означава ли, че няма да ми предложиш напитка?

— След като се убедих, че не ми водиш някой навлек, за мен ще бъде чест, ако изпиеш с нас с Ана по чаша шампанско. — Певснер посочи отворената врата на библиотеката.

— Къде е статуята? — попита Кастило, докато оглеждаше фоайето. — Не трябваше ли да е край стълбите?

— Каква статуя? — попита веднага Певснер, след това усети, че Чарли се шегува.

— На Ленин — обясни Кастило. — За да докажеш, че не си купил имението от възхищение към вече покойните Reichsforst-und-Jogermeister.

Той козирува като истински нацист.

— Чарли, да не би още отсега да започна с шегите? — попита на руски слаба, висока блондинка тъкмо когато влизаха в библиотеката.

— Шеги ли? — ахна Кастило, пристъпи към нея и я целуна по бузата. — Що е то? Ходи като пате, говори като пате, има си къща, направена по плановете на ловната хижа на Херман Гьоринг…

— Научихме едва след като я купихме. Знаеш много добре — прекъсна го тя и се разсмя. Премести поглед към ръцете на Кастило. — Какво ще правиш с това кученце?

— Опитвам се да се отърва от него — отвърна Кастило. — Случайно да ви се намира някоя млада госпожица, за предпочитане на тринайсет, която ще му се зарадва?

— Сериозно ли говориш? Донесъл си го за Елена? Какво е?

Кастило посочи Макс.

— Малко Макс-че. Обиколило е Марбург, Германия и Виена — обясни Кастило, без да откъсва поглед от Певснер, и никак не се учуди, когато забеляза, че очите на руснака станаха леденостудени.

— Дай да го видя. — Ана протегна ръце, пое кутрето и потри носа си в неговия. — Чарли, страхотен е! Елена ще полудее от радост. Много ти благодаря!

— Малкото конче бащата ли е? — попита Певснер и посочи Макс. — И това ли ще стане същото?

— Абсолютно.

Ана посегна към телефона, изчака момент и нареди:

— Помоли децата да дойдат в библиотеката, ако обичаш. — Затвори и се обърна към Кастило. — Алек каза, че сигурно ще доведеш някого и…

— Знам — прекъсна я той. — Съпругът ти винаги мисли най-лошото за мен.

— Ходи като пате, говори като пате… — повтори думите му Певснер.

Кастило се разсмя.

Една прислужница внесе количка, отрупана с напитки.

— Какво да ти предложим, Чарли?

— Днес се чувствам като руснак. Това водка ли е?

— Как я искаш? — попита Певснер.

— Ако ми налееш в чаша, няма да е зле — отвърна напълно сериозно Кастило.

Ана се разсмя.

— Питам студена, с лед или стайна температура — поклати глава Певснер.

— Студена, ако обичаш — кимна Чарли.

Певснер вдигна заповеднически пръст към прислужницата и й нареди на испански да донесе бутилката от фризера.

— Испанският ти е станал по-добър — отбеляза Кастило.

— По-добър от какво? — попита подозрително домакинът.

— По-добър, отколкото беше преди — отвърна Кастило.

— То с какво се храни? — попита Ана.

— С бебешки глезотии — отвърна Кастило и извади от джоба на сакото си плик и го остави на малката маса. — Имам още в хотела. Увериха ме, че такава храна се продавала в супермаркетите. Марката е „Ройъл Канин“ за много големи кучета. Макс я харесва.

— Трябва да си запиша — отвърна Ана и отиде до старинното писалище, което сякаш бе взето от Лувъра.

— Нещо не мога да си те представя, приятелю Чарли, как обикаляш земното кълбо и разнасяш кутре — призна Певснер.

— Малкият събужда бащинските ми инстинкти — избъбри бързо Кастило.

— Какво си правил в Германия? Да не би да си решил да навестиш родния дом?

— Ходих на погребение.

— Колко тъжно — отвърна Ана. — На близък човек ли?

— Служител — отвърна Чарли и срещна погледа на Певснер. — Починал внезапно.

Трите деца влязоха в стаята и много любезно и срамежливо поздравиха Кастило. Момичето го целуна по бузата, а по-голямото момче му подаде ръка.

— Ами това кученце откъде се взе? — попита Елена Певснер. Пое мъника от майка си, вдигна го, за да му огледа коремчето, и заяви: — Великолепен е. Как се казва?

— Ти решаваш, миличка — отвърна Чарли.

Трябваше й почти цяла минута, за да разбере смисъла на думите му.

— Наистина ли?

Той кимна.

— О, Чарли, много ти благодаря.

— Миличка — продължи Чарли и взе плика с кучешка храна. — Занеси го някъде, намери две купички, сложи ги върху вестник, в едната налей вода, а храната пресипи в другата.

— Колко да му дам?

— Миличка, имаш късмет. Кучетата са като хората. Някои са истински прасета и ядат всичко, което им се даде, след това им става лошо и повръщат. Другите, като Макс и безименното кутре, са джентълмени. Ядат само колкото им е необходимо и когато са гладни.

„Господи, очите й греят!“

„Също като на Ранди.“

„Направих нещо чудесно.“

„Само че нали хората са казали, че нито едно добро дело не остава ненаказано…“

Прислужницата се върна с бутилка водка, поставена в охладител, пълен с лед.

— Макс може ли да дойде? — попита Александър, голямото момче.

— Стига да ми го върнеш — съгласи се Кастило.

Децата излязоха от стаята. Макс заситни след тях.

— Направи нещо чудесно, Чарли — призна Певснер, докато подаваше на Чарли малка чаша водка. — Благодаря ти.

— Братчето му е при сина ми — обясни Кастило. — Мислех, че на Елена ще й допадне.

— Видял си се със сина си? — попита Ана.

— Дядо му го доведе в ранчото ни, за да ловят пъдпъдъци. Отидох с тях, а после започнах да го уча да лети.

— Той не знае, нали? — попита тихо Ана.

Кастило поклати глава.

— О, Чарли! — възкликна Ана, погали го по бузата и го целуна. — Много съжалявам.

Кастило сви рамене.

— И аз, но няма друг начин.

— Ще бъде ли цинично, ако призная подозрението си, че не си дошъл единствено за да донесеш кучето на децата? — попита Певснер.

— Алек! — повиши глас Ана.

— Не знам дали си циничен. Подобно отношение се очаква от един опричник. Знам, че сте предпазливи дори когато става въпрос за приятели. Може би най-подозрително се отнасяте към приятелите си.

„Ако погледите могат да замразяват, досега да съм по-студен от бутилката водка.“

Той вдигна чашата и я изпи на един дъх.

— Да си жив и здрав, Алек!

Ана бе пребледняла.

— Какво каза? — попита студено Певснер.

— За кое?

— Върви по дяволите, Чарли!

— Не би трябвало да имаш тайни от приятелите си — заяви Кастило. — Ти си ми казвал тези думи. При това неведнъж.

— Стъпил си върху много тънък лед, приятелю Чарли.

— Като стана дума за лед — вдигна чашата си Кастило. — Точно от лед имам нужда. Може ли още една?

Той пристъпи към бутилката и си наля пълна чаша.

— Да ти налея ли и на теб? Май имаш нужда — заяви Чарли, след това попита: — Защо не си ми казал, че си виден член на опричнината?

— Беше — поправи го тихо Ана.

Певснер я погледна гневно и премести очи към Кастило, който продължи:

— Добре. Бил си опричник. Официално ли подаде оставка, или просто един ден не се появи на работа тъкмо когато стените на Кремъл са се сривали?

— Какво искаш, Чарли? — попита тихо Певснер.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за полковник Дмитрий Березовски.

Ана си пое рязко въздух. Устните й бяха побелели.

„Господи, дано не припадне.“

— Става въпрос за полковник Дмитрий Березовски, берлинския резидент — уточни Кастило. — Високопоставен деятел на опричнината. Моля те, Алек, разкажи ми за него.

— Защо се интересуваш от Березовски?

— Добър въпрос. Той е поръчал убийството на журналиста, който работеше за мен в „Тагес Цайтунг“. Освен това се опита да убие двама мои близки. А, между другото, и мен. Проявявам живо любопитство към хората, които се опитват да ме убият.

— Ако Березовски е искал да те… елиминира… нямаше да си тук — отвърна Алек.

— Грешиш. Не успя, затова съм тук. Не вярвай на рекламата на старите си другари, Алек. СВР не са чак толкова добри.

— Защо се е опитал да те убие, Чарли? — попита Ана.

Забеляза, че вече не е чак толкова бледа.

Имаше нещо в стойката и изражението й, които издаваха, че не е просто съпруга, която няма представа какво става.

„Певснер също забеляза и не се опита да я накара да млъкне.“

— Не знам. Изглежда, се е опитал да намекне нещо на СВР. Изпратил е нещо като послание. „Върнахме се и ще избием всички, които ни се изпречат на пътя.“

Той замълча за момент, за да могат слушателите му да осмислят чутото, след това продължи:

— Знам защо е очистил репортера от „Тагес Цайтунг“. Доближил се е прекалено до марбургската група, които са завъртели колелата на машината за изпращане на лекарства и храни за Ирак и онова, което се случва в химическия завод в Африка. Ще ми се и за него да ми разкажеш каквото знаеш.

„Това беше изстрел в тъмното.“

„Само че очите му — ами как само се облизва — издават, че попаднах където трябва.“

Доказателството дойде веднага.

— В замяна на какво?

— Първо, ще запазя професионалната ни връзка, каквато си е. Агенцията и ФБР ще те оставят на мира… стига да не нарушаваш американските закони.

„Това са пълни дивотии.“

„Агенцията и ФБР ще се подчинят на заповедта на президента да го оставят на мира точно толкова, колкото се подчиниха на Монтвейл, когато им нареди да не се занимават с мен. Ще направят всичко по силите си, за да му запушат устата, защото знае мръсните им тайни.“

— Циник ли си, приятелю Чарли!

— Не колкото би трябвало. Но пък се уча бързо.

— Имам лични причини да не ти кажа всичко, което знам за Дмитрий Березовски. Няма да ти кажа кои са и това не подлежи на обсъждане. Ще ти кажа онова, което знам, не че е много — за химическата лаборатория в Белгийско Конго, а цената е съвсем ниска. Няма да казваш на никого, включително и на Агенцията, откъде имаш тази информация.

„Значи Березовски не е излъгал. Наистина има химическа лаборатория. Това е бил козът му за пред мен. Да не би пък Светлана да е била козът?“

— Много си добър с мен, Алек.

— Затова те попитах дали си циник. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че онова, което вършат там, е отвратително?

— Какво имаш предвид, като казваш отвратително?

— Говоря за война, която ще убие милиони невинни хора. Това е отвратително. Не си ли съгласен?

— И защо не се знае?

— Знае се. Мюсюлманите се бият в гърдите, че ще направят халифат от Мадрид до Багдад и че ще избият милиони християни — и евреи, разбира се — защото е необходимо, за да постигнат целта си. Никой не иска да повярва, затова всички се преструват, че не са чули. Както не са искали да чуят, че Хитлер избива милиони, а Сталин кара руснаците в ГУЛАГ да гладуват и че Саддам Хюсеин използва химически оръжия, за да избие няколкостотин хиляди от собствените си хора.

— Значи според теб не може нищо да се направи, просто трябва да си седим и да чакаме да ни смачкат?

— Според мен най-доброто, което могат да направят хора като мен и теб, е да се постараят да опазят живи хората, които обичат.

— Да не би това да е гласът на опита? — попита, без да се замисля Кастило, и в мига, в който чу тона си, съжали за сарказма.

Леденият поглед на Певснер му подсказа, че не му е станало никак приятно.

В продължение на цели двайсет секунди той мълча.

— Точно така. Говоря, защото имам натрупан опит и наблюдения.

Замълча отново, пак за кратко.

— Приятелю Чарли, бива те в онова, което вършиш. Господ ти е дал способности, които малцина притежават.

„Откъде, по дяволите, се взе господ?“

„В думите му нямаше и следа от сарказъм.“

„Да не би Алек да вярва в господ?“

„Не може да бъде?“

— Не си дошъл тук, за да ми навреш в лицето факта, че знаеш за опричнината, без да си дочул нещичко — най-вероятно доста, но не чак толкова, колкото си въобразяваш.

Замълча очевидно за да помисли, след това продължи:

— Ти знаеш ли кога е създадена?

Кастило кимна.

— Иван Грозни.

— Ужасен, измъчван, жесток и безбожен човек, в сравнение с когото Сталин, Хитлер и Саддам Хюсеин приличат на свети Франциск от Асизи — рече Певснер. — Само че не всички, които е прибрал в тази държава вътре в държавата, били като него. Сред тях имало добри, богобоязливи хора, които тръгнали с него, защото, ако не проявели безпрекословна вярност към Иван, семействата им щели да бъдат одрани живи и хвърлени на озверелите от глад кучета.

— Твоите прадеди ли?

— Не ми се подигравай, Чарли.

— Изобщо не ти се подигравах. Просто зададох въпрос.

— Нашите прадеди, Чарли — вмъкна тихо Ана.

— Някои от онези, които последвали Иван, били дребни благородници, някои били войници като мен и теб.

— Бил си войник? — ахна Чарли.

— Бившият полковник Певснер от съветските Военновъздушни сили на твоите услуги, подполковник Кастило. По същото време бях и полковник в КГБ. Баща ми и бащата на Ана бяха генерали. Майка ми никога не е служила, но баща й, както трябва да се очакваше, беше военен. Схващаш картинката, нали? Има ли нужда да продължавам?

— Какво си правил? — попита Чарли.

— Има ли значение?

— Ако се чувстваш неудобно да ми разказваш, недей.

— Работата ми беше да следя за верността на екипажите от „Аерофлот“ и да се грижа за безопасността на дипломатическите пратки, независимо как са били изпратени.

— За целия „Аерофлот“ ли отговаряше?

— Аз бях един от доверените хора — призна Певснер. — Наистина им бях верен. Но да се върна на онова, за което говорех. В началото жените опазили вярата — не говоря за църквата. След като Иван Грозни наредил московският свети митрополит Филип да бъде удушен — погледна Кастило, за да се увери, че следи мисълта му, след това продължи — жените осъзнали, че ако си прекалено добър християнин, е също толкова опасно, колкото и ако таиш нещо срещу Иван, затова, докато се молели в църквата, както се очаквало от тях, с помощта на някои свещеници, те опазили истинската си вяра в семейството. Разбираш ли?

— Мисля, че да — кимна Чарли.

— Било невъзможно да си истински християнин — да се опълчиш на Иван и останалите, на които служихме години наред, би било равносилно на самоубийство — но било напълно възможно на места, от време на време, стига да се действа много предпазливо, да бъдат предупредени евреите за предстоящ погром, така че някои от тях да успеят да се спасят. Някои били екзекутирани, други изпратени в ГУЛАГ, трети избягали от Русия в Китай или Финландия. Разбираш ли ме?

Кастило кимна.

— Това исках да ти кажа, приятелю Чарли, когато подхвърлих, че най-доброто, което хора като нас с теб могат да направят, е да променят по нещо дребно от време на време.

— Защо напусна?

— Защото имах възможност. Половината хора от ФСБ напуснаха, когато Съветска Русия започна да се разпада.

— Половината опричници са напуснали, така ли?

— Не всички. Може би по-малко от една четвърт, една пета от ФСБ — или ЧК, или НКВД, независимо кое име използваш са били опричници.

— С други думи, държава в държавата.

— Именно.

— Добре — рече Кастило. — Защото тогава, вие богопомазаните опричници, сте напуснали?

— Казах ти вече, защото имаше възможност.

— За да замениш хубавия си живот за живота на контрабандист на оръжие, заради което повечето полиции по света биха искали да те тикнат в затвора, да не говорим за бившите ти приятелчета в Москва и Санкт Петербург, които са готови да очистят теб и да ликвидират семейството ти, за да дадат пример на les autres^[1]? Стига, Алек!

Този път минаха много повече от двайсет секунди, преди Певснер да отговори.

— Едва наскоро — ако трябва да сме честни, приятелю Чарли, откакто те срещнах — със семейството ми сме застрашени от дългата ръка на ФСБ.

— „Той е приятел с Кастило. Убийте мръсника!“, а? — подхвърли саркастично Кастило.

Певснер погледна съпругата си.

— Кажи му, Александър — настоя тя. — Ако не му кажеш ти, ще му кажа аз. Жив си благодарение на Чарли. Той е вече част от семейството.

Певснер мисли дълго, след това махна с ръка, сякаш се примири. „Добре. След като искаш, ще му кажа.“

— Комунистическата партия, Чарли, беше изключително богата — започна Ана. — Поредната държава в държавата, може и така да се каже. Имаха повече от сто милиарда — никой не знае колко са точно, при това говоря за долари; по онова време рублите бяха едно нищо — в брой, част в злато и платина. Говоря за тонове злато и платина. Комунистите нямаха никакво намерение да ги предадат на демократично избраното правителство. Намерението им беше отново да завземат властта и за целта щяха да имат нужда от пари. Първото, което направиха, бе да дадат правомощия на тогавашното КГБ да върти бизнес в Москва — говоря за нормален бизнес, за търговия с автомобили, недвижими имоти, всичко. Идеята не е била да се изкарат пари — въпреки че точно така се получи — а да се скрият парите. Само че какво да направят със златото и платината? Трябвало да се изнесе от страната и да се скрие някъде.

— Как да го направя? — попита реторично Ана, след това посочи съпруга си. — Попитай другаря полковник Певснер от КГБ и „Аерофлот“. Той бе прекарал повече време извън Съветския съюз и е ходил на повече места от всеки друг.

— Бях уважаван опричник — намеси се Певснер, — на когото всички имаха доверие. Когато се обърнаха към мен, казах, че знам къде могат да скрият златото и платината. Или в Саудитска Арабия, или в Щатите, на някое такова място. Аз дори си имах прикритие. Щях да напусна КГБ, те щяха да уредят да купя няколко самолета „Илюшин“ и щях да забогатея, като превозвам дребни оръжия до различни точки на света, а след това да внасям луксозни автомобили и френско шампанско в Русия. Никой нямаше да забележи — и наистина никой не забеляза — че когато моите „Ил“-ове излитат от Москва или Санкт Петербург, няколко от дървените сандъци, вместо да са пълни с „Калашников“ и муниции, съдържаха златни кюлчета. Или платинени.

— Мили боже! — ахна Кастило.

— За да бъдат убедени всички, че съм напуснал опричнината, уредих Ана и децата също да избягат.

— А какво направи със златото и платината?

— След като си прибрах полагаемата ми се печалба от пет процента…

— Прибрал си пет процента от милиард долара в злато?

— Прибрах пет процента от много повече от един милиард в злато, Чарли, и почти двойно повече от платината.

Забеляза изражението на Чарли.

— Истина е — разсмя се той. — Когато приключих, започнах да харча огромни суми, за да съм сигурен, че нито един от хората, които познавах, няма да чуе за мен или да ме види. Така че разбираш причината за раздразнението ми, приятелю Чарли, когато научих за някакъв млад американски подполковник — не, грешка, млад американски майор — ме търси, защото е решил, че съм откраднал стар и скапан „727“ от писта в Ангола. По онова време купувах четири чисто нови „777“ — имах си посредници, разбира се — направо от „Боинг“.

Той се усмихна, протегна ръка и я отпусна на рамото на Кастило.

— Онази вечер, когато се срещнахме във Виена, никой от нас не би предположил, че ще се озовем в другия край на света и ще се чувстваме, както каза Ана, като едно семейство.

— Мили боже, Алек! — ахна Кастило.

— Ако ти кажа онова, което знам — и всичко, което успея да науча — за химическия завод край Кисангани, нали няма да кажеш на никого откъде си научил информацията?

— Имаш думата ми.

— Може пък да успееш да убедиш шефовете си да направят нещо по този въпрос.

— Ако трябва, ще отида лично аз.

Певснер кимна одобрително.

— От някой журналист ли научи за завода? Така ли започна всичко? „След като има нещо гнило и смрадливо, значи Александър Певснер има пръст в тази работа.“

— Всъщност полковник Дмитрий Березовски ми разказа.

Певснер настръхна при тези думи.

— Беше достатъчно да кажеш, че не ми влиза в работата. Изобщо не е смешно. Едно време познавах Березовски. Независимо от онова, което се е опитал да ти стори, той е добър човек.

— Полковник Дмитрий Березовски ми разказа за завода — повтори Кастило. — Не лъжа приятелите си. Ако не ми вярваш, попитай братовчедка си Светлана.

— Вече ти казах, че не е никак забавно. Понякога, когато се правиш на клоун, ми идва да те убия.

— Братовчедка ти Светлана с червена коса ли беше последния път, когато се видяхте?

На Певснер му трябваше цяла минута, за да схване смисъла на думите му.

— Светлана е с теб? — попита най-сетне той.

— Помислих си, че ако Ана няма нищо против, можете да я поканите да вечеря с нас. И аз съм поканен, нали?

— Алфредо ли е с нея? — продължи да разпитва Певснер.

— И бодигардът ми — отвърна Кастило. — Нали го помниш?

— Момчето с патлака — уточни Алек.

Кастило кимна.

— Той уби приятеля ти подполковник Евгени Комогоров в гаража на „Шератон Пилар“, когато Комогоров се опитваше да те очисти.

— И едва не убиха Янош — довърши Певснер. — Да, Чарли, помня.

Кастило извади мобилния си телефон.

— Да се обадя ли на Мунц и да му поръчам да я качи на лодката?

— Къде е лодката му?

— Носи се в езерото, настрани от прожекторите.

— Винаги имам лодка в хотела — отвърна Певснер. — Би ли се свързал с него, Чарли, искам да го чуя?

 

 

Трийсет и пет минути по-късно, Певснер и съпругата му бяха застанали под огромния полилей във фоайето. Кастило седна настрани.

Янош влезе пръв, последван от Мунц, след него крачеше Светлана, а най-отзад пристъпваше Лестър Брадли. Следваха ги двама мъже, носеха багажа, включително и радиостанцията.

Обърканата Светлана огледа фоайето, забеляза Кастило и заговори жално:

— Чарли?

В същия миг Ана изхлипа, Светлана я видя и едва сега я позна. Ана разпери ръце и Светлана хукна към нея.

Кастило усети, че е станал от стола.

Ана пусна Светлана и тя се хвърли в прегръдката на Певснер. Чарли забеляза, че по бузите на Алек се стичат сълзи.

Най-сетне Певснер пусна Светлана, извади кърпичка от джоба си и попи очи.

Светлана погледна Кастило, след това затича към него.

Кастило реши, че ще бъде невъзпитано да отхвърли тази проява на благодарност, макар да бе наясно, че предишното й благоволение е било продиктувано от професионални причини.

Тя се притисна в него.

— Чарли, моят Чарли, благодаря ти, много ти благодаря. Да знаеш само колко те обичам!

В следващия миг притисна устни към неговите.

 

 

След малко Кастило чу гласа на Ана.

— Ако двамата сте приключили, децата чакат да се видят със Светлана.