Уилям Грифин
Специална част (30)

(Три)

— Първо — започна Едгар Дешамп. — Березовски е точно, който казва, а никой няма да те сложи за резидент в Берлин, ако не си изключителен. Все едно да те назначат във Вашингтон или Обединените нации. Второ, имам чувството, че не е свикнал да зависи от друг и да се страхува и обяснява защо си мисля, подчертавам мисля, че ни казва истината, и няма да ни излъже. Не залагахме на подробности. Това го оставих за утре, за да мога междувременно да проверя онова, което ни каза досега. — Замисли се и махна на Алекс Дарби. — Алекс?

— Съгласен съм. Искаше ми се да разбера защо минават от другата страна, но така и не остана време.

— Според Червени гащи — обади се Кастило — се страхували, че ще ги изхвърлят като мръсни котета, когато Путин започне да чисти къщата.

Чарли изви вежди в очакване на реакциите на Дешамп и Дарби.

— Звучи правдоподобно — отбеляза Дарби и Дешамп кимна.

— Да е споменавал името на Александър Певснер?

Дарби и Дешамп поклатиха глави.

— Всичко, което знаем за него — заговори бавно Кастило, за да е сигурен, че всички са го чули и разбрали, — е, че Интерпол са издали четиринайсет заповеди за залавянето му.

Всички закимаха.

— А тя какво каза за Певснер? — попита Дешамп.

— Братовчеди са. Майките им били сестри. Той бил опричник, който се измъкнал…

— Какво? — прекъсна го Дешамп.

— Опричник е член на опричнината, Тайната полиция, държава в държавата, създадена още по времето на Иван Грозни. Тя ни изнесе лекция по история. Двамата с Джак мислим, че може и да е истина.

— Леле! — ахна Дарби.

— Както и да е, тя разправя, че Певснер се измъкнал по времето, когато всичко било upgefukt^[1], по времето, когато Съветският съюз се разпадал…

— Доста хора се изнесоха по онова време — подхвърли Дешамп. — Затова руската мафия изведнъж набра страхотна скорост. Три четвърти от тях са бивши кадри на КГБ.

Кастило кимна.

— Та тя знае, че той е тук, но не знае къде точно.

— По обяд беше в Барилоче — докладва Алфредо Мунц. — По нищо не личеше да има намерение да ходи другаде.

„Алфредо, приятелю, помисли си Кастило, току-що си спечели заплатата при нас за година напред, дори за цяла година и половина.“

„Добре направих, че те взех.“

— Алфредо, мисля си да отскоча до там. Мислиш ли, че Дъфи ще ме уреди да взема назаем „Аеро Командър“-а на приятеля му?

— Може — отвърна Мунц. — Попитай го утре сутринта, когато дойде.

— Ще идва ли? — опули се Чарли.

— Прецених, че е по-добре да му съобщя, че си тук, вместо да разбере сам и да реши, че крием нещо от него. Това щеше да съсипе напълно настоящата му — макар и изключително крехка — вяра, че си чудесен човек.

„Как може да съм такъв тъпак, че да не се сетя, че бившият шеф на ДРУ няма да пита никой за съвет — или разрешение — когато реши да направи нещо?“

— Кога ще дойде?

— Поканих го на закуска — заяви Мунц.

— Каза ли му кой е тук?

Алфредо поклати глава.

— Не знаех дали няма да имаш нещо против.

— Защо не се свържеш с него, за да го убедиш, че нямаме нужда от помощта му и сами ще се справим с гостите си?

Мунц кимна.

— С други думи, едва ли някой от тях ще се пробва да избяга — подчертавам, че това си е мое мнение — но все пак да попитам как ще опазим пилците в кокошарника? — попита Кастило. Погледна сержант Кенсингтън. — Боб?

— Току-що проверих датчиците за движение, подполковник. Всичко е наред. Освен това огледах къщата откъм алеята. Полковникът и жена му могат да избягат към алеята, като направят въже от чаршафите, но пък веднага ще задействат алармата. Според мен София и майка й няма да тръгнат да се катерят по въже. Значи ще оставим прожектора в задния двор да свети. Говорих с господин и госпожа Бритън по радиото и те виждат всичко, така че няма опасност някой да се прекачи през оградата. Подполковник, предлагам да оставим един човек в антрето на къщата, втори да обикаля и трети да остане при радиото. След това ще се сменим, за да може човекът при радиостанцията да поспи. Ще остана аз, семейство Бритън и още един.

Кастило бе свикнал младшите военни първи да поемат работата. Докато се опитваше да реши кой ще се ядоса най-малко, че е сложен да дежури с най-неопитните, Тони Сантини скочи от мястото си.

— Оставете Сандра да поспи — реши той, — за да може утре отново да се заеме с жените. Аз ще остана вместо нея.

Кастило се огледа и разбра, че останалите нямат нищо против.

— Друго? — попита той.

Всички мълчаха.

— Добре. Приключихме за днес. Лягам си. Закуската е утре в седем и половина.