Уилям Грифин
Специална част (58)

(Едно)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

15:05, 4 януари 2006

Главен инспектор Хосе Ордьонес от Националната полиция на Уругвай, мургав мъж с тъмни очи в края на трийсетте, в добре ушит костюм, влезе във вътрешния двор пет минути по-късно.

— Вратата беше отворена, господин посланик — обърна се той учтиво към Лоримър. — Затова влязох.

— Винаги си добре дошъл, Хосе, както ти казах последния път, когато се видяхме. — Той посочи към масата. — Тъкмо приключвахме с обяда, но има предостатъчно…

— Много мило, господин посланик. Денят ми се оказа наистина невероятен и не съм обядвал. — Огледа седналите на масата и кимна.

— Радвам се да те видя, Хосе — поздрави Мунц. — Невероятен ли каза?

Ордьонес се настани на едно от празните места.

— Точно така. Станах много рано.

— Виж ти — обади се Кастило.

— Някой звънна на вратата в неприлично ранен час, но когато отворих, нямаше никой. Някой обаче беше пъхнал това под вратата — обясни Ордьонес.

Подаде на Кастило бял пощенски плик. Не беше запечатан.

Ордьонес кимна.

— Да, погледни какво има вътре.

Кастило отвори плика и извади лист хартия. Зачете се.

След това го подаде на Алфредо Мунц, той също го прочете и го подаде на Едгар Дешамп, който на свой ред го прочете и го предаде на Алекс Дарби.

ИНТЕРПОЛ, ЗАПОВЕД ЗА ИЗДИРВАНЕ EUR/RU 2005–6777 БЕРЕЗОВСКИ, ДМИТРИЙ И EUR/RU 2005–6778 АЛЕКСЕЕВА, СВЕТЛАНА.

 

ДОСТОВЕРНИ ИЗТОЧНИЦИ СЪОБЩАВАТ, ЧЕ Е ВЪЗМОЖНО БЕРЕЗОВСКИ И АЛЕКСЕЕВА ДА СЕ ДВИЖАТ ЗАЕДНО С К. Г. КАСТИЛО. ПОДПОЛКОВНИК КАСТИЛО Е ОФИЦЕР ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО КЪМ АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ, КОЙТО ПРИТЕЖАВА И ДРУГА ИДЕНТИФИКАЦИЯ, ВКЛЮЧИТЕЛНО И НА СТАРШИ АГЕНТ ОТ АМЕРИКАНСКИТЕ ТАЙНИ СЛУЖБИ. ПОСЛЕДНО Е ЗАБЕЛЯЗАН В БУЕНОС АЙРЕС НА 2 ЯНУАРИ 2006.

 

ИЗВЕСТНО Е, ЧЕ РУСКИЯТ ОФИЦЕР, ПОЛКОВНИК ЕВГЕНИ АЛЕКСЕЕВ ОТ СВР, КОЙТО ОТГОВАРЯ ЗА СЛУЧАЯ БЕРЕЗОВСКИ/АЛЕКСЕЕВА, Е ИЛИ В БУЕНОС АЙРЕС, ИЛИ НА ПЪТ КЪМ АРЖЕНТИНА. ПЪТУВА С ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПАСПОРТ.

Дарби сгъна листа и го върна на Ордьонес, след това заяви:

— Ако не знаех как стават тези неща — нито един агент на ФБР не би направил подобно нещо — бих казал, че някой е пуснал секретна информация на ФБР до служител от местната полиция.

Ордьонес не отговори.

— И така, подполковник, преди да закуся, се обадих тук-там — това сведение щеше да е на бюрото ми, когато отидех на работа — и научих, че красивият ти самолет е кацнал в Пунта предишната вечер, а господин Дарби се е качил на ферибота за Монтевидео. Тогава позвъних в „Конрад“, защото реших, че сигурно ти се иска да поиграеш комар. От хотела потвърдиха, че си там, в компанията на поразителна червенокоса дама. Казах си: „След като му дадох ясно да разбере, че аз лично и правителството на Уругвай полуофициално заявихме, че предпочитаме да обикаляш като турист някъде другаде, защо не успяваш да устоиш на изкушението да се връщаш в Пунта?“

Посланик Лоримър постави пред него чиния, отрупана с парчета крехко говеждо.

Кастило избегна въпроса и посочи пържолите пред инспектора.

— Към месото има чудесни печени чушки, Хосе. Ще ги опиташ ли? А пък кабернето совиньон е истинска мечта. Ще ти дам чаша, освен ако не си тук по работа и не можеш да пиеш.

Чарли стана от масата, върна се с бутилка и я вдигна.

— Казва се „Бодегонес дел Сур“ и е от Бодега Хуанико. На етикета пише, че ароматът е сложен (каквото и да означава това) с нотки на зрели плодове, което ми напомня за облян в парфюм изискан възрастен господин…

Ордьонес поклати глава.

— Остави виното, подполковник. И между другото, на работа съм.

Кастило наля половин чаша на инспектора, след това и на себе си.

— Ще пия с теб, за да сме двама, които се оставят на демона, наречен ром. Или по-скоро на демона, наречен каберне.

Чукнаха се.

Ордьонес лапна парче говеждо.

След като преглътна, заговори:

— Браво, господин посланик.

След това се обърна към Кастило.

— И така, качих се в колата и подкарах към Пунта. Мислех, че ще имам възможност да закусим заедно, подполковник, да си поговорим. Когато пристигнах, разбрах, че си взел кола под наем и си отишъл да се поразходиш. Само че, сам разбираш, подполковник, професионалното ми любопитство беше събудено.

Ордьонес отпи глътка вино и продължи:

— Затова показах снимката на госпожа Алексеева от съобщението на Интерпол на управителя. Той призна, че дамата наистина приличала на онази, с която делиш апартамент 1730. След това я показах и на оберкелнера в ресторант „Ло де Тере“ — на такова място бих завел прелестна червенокоса дама, с която имам връзка, докато съм в Пунта — и той потвърди, че жената от снимката много прилича на жената, която снощи е похапвала хайвер и е пила шампанско заедно с щедрия господин, който също много си приличал със снимката, която му показах. Само че ти не беше в „Конрад“. Не беше и на плажа. Не пиеше кафе в някое приятно кафене. Затова се запитах къде в Уругвай бих отишъл, ако знам, че не съм желан в страната. Така се озовах тук.

— И аз така — потвърди Кастило.

— Така изглежда — озъби се Ордьонес. — Докато идвах насам, си казах, че сигурно ти е хрумнало, че „Шангри-Ла“ е идеалното място, на което да скриеш руски бегълци от правосъдието.

— Мина ми през ума — призна Кастило.

— Тук се търкалят прекалено много трупове на чужденци — продължи Ордьонес и срещна погледа на Лоримър. — Простете, господин посланик, но се налагаше да го кажа.

Лоримър махна презрително с ръка.

Ордьонес погледна Кастило отново.

— А пък телата в „Конрад“ са още повече. Където и да отидеш, подполковник, валят трупове.

Кастило не знаеше какво да каже.

— На това трябва да се сложи край — заяви простичко Ордьонес.

— Хосе, става нещо, за което не знаеш — обади се Мунц.

— Алфредо, каквото и да е, не искам да знам. — Последва кратко мълчание, след това Ордьонес продължи: — Докато идвах насам, ми хрумна и нещо друго. Щеше да ми е много по-лесно, ако не беше един от най-старите ми приятели или ако не се възхищавах на подполковник Кастило, въпреки че ми създава единствено и само неприятности. Дори си казах, че би било хубаво, ако бях от хората, които са закачили портрет на Че Гевара на стената в кабинета си.

Ордьонес се усмихна, когато видя, че слушателите му не са разбрали намека за Че Гевара.

— Защо? Защото, ако бях в лагера на последователите на Че, първо щях да открия хората, които Интерпол издирва, да ги арестувам, да ги предам в руското посолство и да проверя дали руснаците ще ми платят двеста и петдесетте хиляди евро, които предлагат като награда. След това щях да придружа подполковник Кастило до самолета му и да сложа черен печат в паспорта му, за да съм сигурен, че повече няма да стъпи в Уругвай, а после да махам с ръка, докато самолетът му излита. След това можех да отида при началника си и да докладвам, че положението е овладяно.

Трябваше му време, за да похапне говеждо и да отпие глътка вино.

— Само че не мога да постъпя така — заяви най-сетне Ордьонес. — Затова ще ви кажа какво ще направим. Към десет утре сутринта ще кажа на началника си, че макар да съм хукнал към Пунта незабавно, след като съм научил, че е възможно полковник Кастило и руснаците крадци да са там, съм пристигнал, след като подполковникът и антуражът му са отлетели от международно летище „Капитан де Корбета Карлос А. Курбело“ и в летателния им план е заявено, че отиват в Порто Алегре, Бразилия.

Всички мълчаха замислено.

Ордьонес срещна погледа на Кастило, след това на Мунц.

— Благодаря ти, Хосе — кимна Мунц.

„Хайде пак, Алфредо, помисли си Кастило, за пореден път действаш, без да ме питаш.“

„И този път си прав.“

— И аз ти благодаря, Хосе — кимна на свой ред Кастило.

Ордьонес махна небрежно с ръка, сякаш се опитваше да каже: „Разбира се. Това не е нищо.“

Накрая заяви:

— Аз, разбира се, не съм идвал тук. Ще пийна още една чаша от ароматното каберне и си тръгвам.