Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агентът на президента (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Ops, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

У. Е. Б. Грифин. Специална част

Американска, първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор и технически редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

ИК „Калпазанов“, 2010 г.

ISBN 13: 978-954-17-0262-8

История

  1. — Добавяне

26 юли 1777

„Необходимостта от осигуряване на добро разузнаване е очевидна и не се налага да се набляга допълнително на този въпрос.“

 

Джордж Вашингтон,

Генерал и главнокомандващ на Континенталната армия

За тези, които вече не са сред нас:

 

УИЛЯМ Е. КОЛБИ

Старши лейтенант от армията, който става първият директор на ЦРУ.

 

ААРОН БАНК

Старши лейтенант, който става полковник и родоначалник на Специалните части.

 

УИЛЯМ Р. КОРСЪН

Легендарен офицер от морското разузнаване, най-мразен от страна на КГБ и то не само защото е дал категоричната си оценка за тях.

 

 

За живите:

 

БИЛИ УО

Легендарен старши сержант от ВВС и Специалните части, който се пенсионира и тогава залавя небезизвестния Карлос Чакала.

 

РЕНЕ ДЖ. ДЕФОРНО

Старши лейтенант, който става легендарен офицер от американското контраразузнаване.

 

ДЖОН РАЙЦЕЛ

Офицер от армията и легенда в Специалните части, който е можел да сложи край на тероризма на похитения кораб „Акиле Лауро“, но не е получил разрешение да го направи.

 

РАЛФ ПИТЪРС

Офицер от армейското разузнаване, написал най-добрият анализ срещу тероризма, който някога съм виждал.

 

 

И за новото поколение:

 

МАРК Л.

Старши офицер от разузнаването, който, въпреки младостта си, с всеки изминал ден все повече ми напомня за Бил Колби.

 

ФРАНК Л.

Легендарен офицер от военното разузнаване, който се пенсионира и сега върви по пътя на Били Уо.

 

 

НАШАТА НАЦИЯ ИМА ДЪЛГ КЪМ ТЕЗИ ПАТРИОТИ — ДЪЛГ, КОЙТО НИКОГА НЕ БИ МОГЛА ДА ИЗПЪЛНИ.

I

black-ops-karta.jpg

(Едно)

Марбург на Лан
Хесен, Германия
19:05, 24 декември 2005

Бе приказно красива Бъдни вечер.

Земята бе покрита със сняг. През целия ден не спря да вали, дори сега продължаваше да се сипе.

Витражите на старата църква „Св. Елисавета“ трепкаха заедно с разгорелите се пламъчета, а самата църква сякаш бе обхваната от светъл ореол на фона на блясъка от свещите на богомолците, твърде закъснели, за да си намерят място вътре, скупчили се притихнали навън.

Черен „Мерцедес Бенц 600SL“ бе спрял сред тълпата на „Елизабетщрасе“, чистачките му свистяха по предния прозорец и разпиляваха сипещите се снежинки.

Предната врата се отвори и отвътре излезе висок, румен, шейсетинагодишен мъж. Огледа насъбралите се вярващи, вдигна очи към двете кули на църквата, сетне поклати възмутено и нетърпеливо глава и се качи отново в автомобила.

— Седемстотин шейсет и девет скапани години и още висят да чакат скапаната дева — изломоти Ото Гьорнер, обзет колкото от възмущение, толкова и от възхищение.

— Какво казахте, хер Гьорнер? — попита притеснено шофьорът.

Седналият зад волана Йохан Шмит, едър, четирийсетгодишен мъж, облечен в униформа, много подобна на полицейска, беше шеф на охранителната фирма, която се грижеше за безопасността на персонала и имуществото на „Госингер“. Ото Гьорнер бе изпълнителен директор на холдинговата компания, сред чиито многобройни активи бе и охранителната фирма.

Шмит отговаряше за безопасността на централата, както биха се изразили в Америка, на „Госингер“ във Фулда, малък град в провинция Хесен, разположен на приблизително сто километра от Марбург на Лан. Шефът му се бе появил у тях преди час и половина и веднага бе обяснил за какво става въпрос.

— Хер Гьорнер иска да отиде в Марбург — бе заявил той, застанал на вратата на Шмит. — Ти ще го закараш.

Двата жеста на шефа бяха достатъчно показателни — с едната ръка посочи към улицата, където зад „SL600“ бе паркиран охранителен автомобил, а с показалеца на другата докосна устни.

Шмит веднага разбра какво означават двата жеста. Трябваше да закара хер Гьорнер до Марбург в „SL600“, защото хер Гьорнер — който обикновено шофираше сам шестлитровия си ягуар „XJ Ванден Плас“, дванайсет цилиндъра — бе пил. Гьорнер с гордост заявяваше, че никога не сяда зад волана осем часа след като е помирисал тапа. Мерцедесът бе на госпожа Гьорнер, защото господинът не позволяваше абсолютно никой да кара ягуара му.

На външен вид, Гьорнер бе типичен баварец; от него сякаш се излъчваше gemutlichkeit[1].

Единствено зад гърба му смееха да кажат, че само трима на този свят не се страхуват от него. На първо място бе съпругата му, Хелена, която, колкото и невероятно да изглеждаше, бе баварка, но приличаше на берлинчанка и се обличаше като берлинчанка, може би дори като нюйоркчанка. Човек не можеше да си представи Хелена Гьорнер в богато набрана традиционна рокля, сплела коса на плитки, да дъвче в захлас wurstchen[2].

Знаеше се, че Фрау Гертруд Шрьодер, секретарката на Гьорнер, не се колебае да му каже „не“ и да кресне, когато се налага.

Третият човек, у когото Гьорнер не будеше страхопочитание, бе хер Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, главен акционер на фирма „Госингер“. Гьорнер работеше за него, поне на теория. Госингер живееше в Съединените щати, където, всички се преструваха, че вярват, че той е вашингтонският кореспондент на вестникарската верига „Тагес Цайтунг“ — вестниците бяха няколко, издаваха се в цяла Германия, Австрия, Чехословакия и Унгария и представляваха малка част от дейността на фирма „Госингер“.

Хората бяха убедени, че наследникът на богатствата на фамилия Госингер не е в състояние да напише нищо, освен подписа си на някой чек, и прекарва по-голямата част от времето си, като преследва филмови звезди, манекенки и красавици из крайбрежните барове на Флорида и Калифорния или по пистите на Колорадо и други известни ски курорти.

 

 

— Казах, че са минали седемстотин шейсет и девет скапани години, а тези продължават да чакат скапаната дева — повтори Гьорнер.

— Така е, господине — отвърна Шмит, който искрено съжаляваше, че е попитал.

— Нали знаеш легендата? — продължи Гьорнер.

Шмит устоя на изкушението да отвърне: „Естествено“ с надеждата това да сложи край на разговора, защото се страхуваше, че шефът му ще го накара да я разкаже.

— Не съм сигурен, хер Гьорнер.

— Не бил сигурен — изсумтя презрително Гьорнер. — Или я знаеш, или не я знаеш.

— За изкривените кули ли става въпрос? — попита на сляпо Шмит.

— Кула, в единствено число — поправи го другият мъж и продължи: — Църквата била построена в чест на Елисавета Унгарска, 1207 до 1231. Тя била дъщеря на унгарския крал Андрей II. Била на дванайсет, когато баща й я омъжил за Людовик IV — един от наследниците му бил лудият крал Лудвиг Баварски, който изгубил трона си, защото започнал връзка с американска актриса, дори не й помня името, сигурно защото преди да заговоря по този въпрос, обърнах няколко чашки. Но както и да е, Людовик IV (за него се предполага, че бил нормален) тръгнал нанякъде в името на бог и на император Фридрих II от Свещената Римска империя. И докато най-съвестно изпълнявал дълга си, взел, че пипнал някакъв вирус и умрял. И така, вдовицата Елисавета решила, че това е знак от бога, и посветила живота и богатството си на светата майка църква и се опитвала да твори добри дела. Поради причини, които никой не можа да ми обясни досега, дошла тук и отворила болница за бедните, точно зад църквата — където впрочем отиваме, нали така?

— Знам къде отиваме, хер Гьорнер.

„Да видим един мъртвец, помисли си той. Един убит.“

„Много интересно, защо е нужен този Gottverdammt[3] урок по история? Сигурно защото на него му е крив светът.“

„Или може би защото не му се иска да мисли за истинската причина, поради която сме тук.“

— Всичко това става, преди църквата да бъде построена — уточни Гьорнер. — Издигат църквата след смъртта й през 1231. Тогава тя вече е станала францисканска монахиня и е дарила всичките си пари и имоти на църквата. Та затова църквата решава да я канонизира. Папа Григорий IX свършва тази работа през 1235 и през есента на същата година полагат основите на църквата. За две години я вдигнали и никой не посмял да спомене, че една от кулите е изкривена. Независимо от това всички я виждали и така се родила легендата — по всяка вероятност с малко помощ от Ватикана — че господ сам ще изправи кулата, веднага щом костите на света Елисавета бъдат заровени под олтара. Това било извършено през 1249. Кулата така и не помръднала. И така, легендата се променила и се чуло, че кулата ще бъде оправена, когато първото девствено момиче се венчае в църквата. — Замълча и добави сухо: — Ти решаваш, Шмит — или девствениците, тръгнали към олтара, са на свършване, или легендата е пълна измишльотина.

Шмит изви едната си вежда, без да каже и дума.

— Кулата си стояла крива триста години по-късно — продължи Гьорнер, — когато ландграф Филип Хесенски изхвърля католиците от църквата и я предава на протестантите. Ако не ме лъже паметта, това се случило през 1527, а паметта рядко ме лъже. Изхвърлил той доминиканците от манастира им на върха на хълма — Гьорнер се извърна леко и посочи през рамо — приблизително по същото време и го превърнал в университет, който скромно нарекъл на свое име. Там съм учил навремето.

— Чувал съм, хер Гьорнер.

— Стига толкова — отсече Гьорнер.

— Господине?

— Горкият Гюнтер е мъртъв, няма смисъл да бързаме — отвърна Гьорнер. — Но също така няма смисъл да чакаме, докато висят стиснали тъпите си свещи, за да чакат да се появи някоя заблудена девица. Надуй клаксона, Шмит, карай през тях.

— Хер Гьорнер, сигурен ли сте…

Гьорнер се пресегна към волана и натиска клаксона безкрайно дълго, поне така се стори на Шмит.

Богомолците със свещите ги погледнаха шокирани, обзети от възмущение, въпреки това тълпата почти веднага се отдръпна и мерцедесът запълзя напред.

Шмит паркира неправилно в пресечка зад църквата, точно под надпис „PARKEN VERBOTEN!“[4] пред главния вход на болницата, до поочукана сребриста „Астра“ на полицията със синя лампа на покрива.

Бележки

[1] Gemutlichkeit (нем.) — добродушие, приветливост. — Бел.прев.

[2] Wurstchen (нем.) — наденичка. — Бел.прев.

[3] Gottverdammt (нем.) — прокълнат от бога, проклет. — Бел.прев.

[4] Parken verboten (нем.) — паркирането забранено. — Бел.прев.