Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Кихару Накамура. Спомените на една гейша

ИК „Прозорец“, 2000

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN 954-733-110-8

 

Kiharu Nakamura. Memorien einer Geisha

Bastei-Lübbe-Taschenbuch

История

  1. — Добавяне

Градинско увеселение с много последици

Лятото беше сезонът на излетите с лодки и градинските увеселения в частните резиденции на заможните ни клиенти.

Когато гостът пожелаеше да организира градинско увеселение в собствения си дом, поканата се наричаше ояшикуйуки — „излет във вила“. Домакинът нареждаше да издигнат в градината му сцена, на която изпълняваха танци. Чайните церемонии също се осъществяваха под открито небе. Вилите имаха поетични имена като „Склонът на камелиите“ или „Градината на голямото просветление“. През април цъфтяха черешите, през юли градините бяха пълни с кремове, азалии, рози и глицинии. Октомври беше месецът на хризантемите, през ноември листата на дърветата се оцветяваха в червено и златно. Грижливо поддържаните и изкусно подредени градини бяха прекрасна гледка за чуждестранните гости.

Мисля, че беше през юни 1936 година. Бях ангажирана на прием в Текигайс, „Тръстиковата вила“, която принадлежеше на бъдещия министър-председател Коное Фумимаро. При такива случаи не беше обичайно клиентите да ангажират гейшите лично, това ставаше с посредничеството на чайните. Така например, заведението „Шинкираку“ организираше целия прием, което значи, че определяше броя на гейшите, готвача, менюто и развлеченията, например илюзионисти и танцьори. На градинските увеселения гейшите носеха по-къси кимона с разнообразни шарки, но когато церемонията беше официална, бяхме задължени да носим строго кимоно с бяла якичка и герб.

Във вилата на г-н Коное гостуваше руският певец Шаляпин. За мен той беше типичен руснак — едър, тежък мъж с червено лице. По време на краткото му пребиваване в Токио всеки ден даваха прием в негова чест и аз бях постоянно ангажирана. Дали в Янагибаши, в Акасака, в Йоши-чо или в Койокан в Шиба, аз зарязвах всичките си ангажименти и се отзовавах на повикването му.

Когато разказах това на Кен и г-н Янагисава, те избухнаха в луд смях.

— Значи старецът си е върнал младостта в Япония!

Те не преставаха да ме дразнят и с лицемерно съчувствие ме питаха дали руснакът не ме е смачкал под тежестта си. Аз го уверявах пламенно в невинността си и се кълнях, че Шаляпин не ме е докосвал. Представата, че този застаряващ руснак, който много ми приличаше на Шутен Дожи, японския разбойнически главатар, би могъл да ми стори нещо, ме отблъскваше. Но всички се забавляваха за моя сметка и непрекъснато ме питаха дали си прекарвам приятно с него.

Имаше още една важна причина, поради която се стремях да избягвам разпространение на подобни слухове.

Вечерта на споменатото градинско увеселение аз и още две или три гейши слязохме от наетата лимузина пред „Тръстиковата вила“ и тъй като мястото на забавлението ми беше непознато, изпитах известна уплаха. Докато вървяхме напред без всякаква ориентация, от къщата излезе мъж, който с ръста си от 1,80 м беше твърде висок за японец, и попита дали ние сме дамите от Шимбаши. Отвори вратата и ни покани да влезем. Погледнах го изпитателно и той попита:

— Вие ли сте Кихару?

Не знам как да го опиша, но усетих странни тръпки по цялото тяло, сякаш се бях наелектризирала, кимнах и се изчервих до корените на косите.

Мъжът беше Коное Хидемаро, по-младият брат на домакина. Когато влязох в залата, Шаляпин ме посрещна зарадвано, а когато настроението достигна връхната си точка, изпълни любимата си песен „Бурлаки на Волге“.

Преди това, независимо колко високопоставени личности бяха домакините на приемите и колкото и да го молеха, Шаляпин отказваше да изпълни тази специална песен и никога не я пееше спонтанно извън сцената.

Тъй като приемът беше даден в чест на Шаляпин, но там срещнах него, изпитвам дълбока благодарност към руския певец.

Хидемаро беше диригент. Тогава царуваше мнението, че професионалното изпълнение на западна музика е абсолютно неподходящо за един японски благородник. Беше немислимо един мъж да свири на пиано, камо ли пък „да размахва пръчката пред оркестъра“. Наричаха диригентите „онези, дето размахват тактовите пръчки“, и им се надсмиваха като на провалени личности.

Освен това семейство Коное беше най-важното от петте най-знатни семейства в страната, приближено до императорския дом. Затова в обществото смятаха Коное Хидемаро за особняк.

През цялата вечер бях като упоена. Никога не бях срещала мъж като него между многото гости, с които се запознавах всяка вечер. Приличаше ми на вечен студент, много висок, с широки рамене и силен, при това с вид на дете…

Във всеки случай беше любов от пръв поглед. Шаляпин отстъпи на заден план и аз посветих цялото си внимание на Хидемаро.

От време на време той идваше при нас и заговаряше с Шаляпин на английски. Усещах върху себе си изпитателния му поглед. Когато след време излязох да напудря лицето си, той ме последва.

— Дайте ми телефонния си номер — помоли той и извади бележник и молив. С лудо биещо сърце и треперещи ръце аз му написах номера си. Още на следващия ден той ми се обади и се уговорихме да се срещнем в Сембикия на Гинза. През цялото време мислите ми бяха изпълнени с него.

Макар че тогава беше почти четиридесетгодишен, той изглеждаше като младеж. Тъй като често пребиваваше в чужбина, начинът му на мислене се различаваше значително от този на връстниците му японци и винаги ми се струваше много по-млад от годините си. Разликата в годините ни беше толкова голяма, че той спокойно можеше да ми бъде баща, и аз научих много от него.

Днес сигурно биха нарекли това комплекс, но за мен беше прекрасно един възрастен мъж да ме води за ръка и да ме учи на неща, които дотогава бяха останали скрити за мен. Приятелките ми и любовниците им, които бяха на тяхната възраст, ми изглеждаха чужди и неразбираеми.

Хидемаро често посещаваше ресторанта Каваки в Цукиджи и никога не беше сам. Обичаше да се заобикаля с колеги музиканти и да се забавляват като луди. Аз участвах с голямо удоволствие в излетите с лодки. Често посещавахме къщи на призраци, които тогава бяха много на мода.

Обикновено приятелите се срещаха в дома на Хидемаро. В голямата стая с роял, която гледаше към езерото Сензоку, играехме заедно на най-различни игри.

Милият малък син на Хидемаро, който носеше името Хидетаке и беше само на три години, си играеше в пясъка с кофичка и лопатка. Хидемаро имаше и две дъщери, по-голямата от които беше известна красавица. Веднъж ми показа снимката й. Тя наистина имаше лице на принцеса.

Жена му и двете дъщери живееха в друга къща. В Сензоку бяха назначили икономка, която се грижеше за малкия. За мен беше голямо облекчение, че любимият ми живееше сам.

В първите месеци исках да бъдем всеки ден заедно. Ала тъй като и двамата бяхме много заети, това беше трудно осъществимо. Освен това къщата му беше много далече… Затова трябваше да се задоволя с телефонните разговори. Исках да чувам гласа му всеки ден. Влюбена до полуда, живеех във вечно блаженство и приемите ми доставяха още по-голямо удоволствие. Късно вечер обичах да му се обаждам скритом от рецепцията и бях много щастлива, макар че разговорът беше съвсем кратък:

— Здравей, имам страшно много работа. Чао!

Той ми се обаждаше всяка сутрин.

Веднъж, докато бях при него в Сензоку, срещнах един от учениците му, дванадесетгодишния вундеркинд Хатояма Хироши. Тогава не разбирах нищо от западна музика, но бях дълбоко впечатлена от умението, с което момчето свиреше на цигулка, съвсем не като дете.

Друг път бяхме поканили добри приятели и до вечерта играхме карти. Слънцето беше вече залязло, когато откъм езерото Сензоку долетяха звуци, които ми заприличаха на мучене на крава. Какво ли беше това? Узнах, че квакат жаби.

— Като чуеш тези звуци, вече не ти се хапват жабешки бутчета по френски — засмяха се господата.

После започнаха да дразнят господин Отагуро, който излязъл в най-добро настроение на разходка по Гинза с две красиви млади дами. Накрая, за огромно разочарование на смешниците, се изясни, че двете дами са дъщерите му близначки.

След известно време с Хидемаро започнахме да се срещаме насаме. Точно както си бях мечтала, отивахме в Йокохама да наблюдаваме пристигането на белите кораби. Тъй като винаги носех западно облекло, никой не можеше да ме познае.

Посещавахме също Нико и Атами. В Атами нощувахме в Риокан Киниокан — „Златния замък“. В Нико живеехме в най-високия хотел „Нанма“, разглеждахме развъдниците на пъстърви и гребяхме в езерото Чозенджи.

Всеки ден носеше нови преживявания и в сърцето ми цъфтяха рози.

Веднъж бяхме в Хокайдо. Езерата Акан и Шикоцу бяха невероятно сини и когато погледнех водата, винаги се чувствах неустоимо привлечена от сините й дълбини. Тъй като името на придружителя ми беше крайно компрометиращо, той се регистрираше в хотела и на корабчето с имената на свои познати. Всеки път му доставяше дяволско удоволствие да назовава имената на приятелите си. Веднъж, тъкмо когато вечеряхме в стаята си в Ноборибецу, нахлуха трима полицаи и грубо ни запитаха за имената, професиите и адресите ни. Ала когато Хидемаро се представи като Коное и член на горната камара на парламента, и тримата се снишиха и започнаха да се кланят почтително. Наблюдавах ги изумено.

Стана ясно, че млада двойка от Осака оставила прощално писмо, в което двамата заплашвали да се самоубият в Хокайдо. Нямало ги от три дни и полицията претърсвала всички хотели в Хокайдо, в които отсядали млади двойки. Тъй като Хидемаро изглеждаше по-млад, а аз по-възрастна от годините си, описанието насочило вниманието на полицията към нас. По-късно приятелите изпитваха безкрайно удоволствие да ни дразнят със случилото се и примираха от смях, тъй като никак не приличахме на уморена от живота любовна двойка.

Беше напълно изключено Хидемаро да се разведе. Той беше член на семейство Коное, приближено на императорския двор, а жена му беше най-малката сестра на съпругата на премиер-министъра. Дворцовата служба никога нямаше да даде съгласието си.

След войната престолонаследникът се ожени за Мичико, която беше с буржоазен произход, но това стана чак след двадесет години. Престолонаследникът даде добър пример и помогна на много млади хора да намерят щастието си. Но преди войната хиляди двойки, между тях и ние, страдахме неописуемо от твърде строгия дворцов етикет.

Тъй като живееше разделен с жена си, Хидемаро се смяташе за ерген и никой не го упрекваше, че се показва с мен на обществени места. За щастие всичките му приятели бяха музиканти, либерално настроени и ме харесваха много.

Един ден Хидемаро дойде при мен със специална молба.

Съпругата и четиригодишната дъщеря на американец от полски произход щели да дойдат в Япония и аз трябвало да ги посрещна и да им служа като преводачка и детегледачка. Това бяха жената и дъщерята на световноизвестния диригент Леополд Стоковски. Жена му беше много по-млада от него и имаше приятел италианец. Стоковски обичаше пламенно малката си дъщеричка и не даваше развод на жена си. Тя искала да замине за Япония сама, италианецът щял да дойде по-късно. Накратко, намерението им било да избягат заедно. Младата жена искала да се скрие в Япония с дъщеря си и любовника си, а през това време адвокатът й да издейства развод от съда.

Преди около месец бях гледала филма „One Hundred Men and a Girl“ с Дайана Дърбин, в който Стоковски дирижира „Унгарска рапсодия“. Много добре си спомнях впечатляващото му лице. Високото чело издаваше гения. Намирах го много привлекателен.

В деня, когато корабът пристигна в Йокохама, Хидемаро и аз отидохме да посрещнем майката и дъщерята. Тогава за самолети не можеше и да се мисли. Който искаше да отиде в Америка или в Европа, пътуваше с кораб. Пътническите кораби спираха само в Йокохама.

Майката, красива жена със строго лице, слезе от кораба, като водеше дъщеря си за ръка. Малката имаше високо чело и руси къдрици, миниатюрно издание на Стоковски, какъвто го бях видяла във филма. Според мен беше необикновено, че бащата и момиченцето си приличаха толкова силно.

С госпожа Стоковски посетих курортите Кариузава, Нико и Атами. По-късно се запознах и с италианския й приятел, но според мен той изобщо не можеше да се сравнява със Стоковски. Италианецът не беше много висок, не особено красив, освен това му липсваха добри маниери. В сравнение със Стоковски, който беше световноизвестен музикант и безупречен като личност, този изглеждаше като жалък италиански пияница.

Тъй като пазех задълженията си в тайна, само двама-трима души освен Хидемаро и мен знаеха за пребиваването на госпожа Стоковски и дъщеря й в Япония. Днес сигурно щяхме да имаме сериозни проблеми с досадните вестникари.

Скоро стана ясно, че Хидемаро трябва да замине за Европа. Само пътуването траеше около един месец и тъй като турнето щеше да продължи почти година, отсъствието му ме плашеше до смърт.

През първите месеци на връзката ни живеех безгрижно и щастливо и постоянно танцувах под звуците на любимите си валсове от Йохан Щраус, но сега, когато ме очакваше дълга раздяла с любимия, за първи път в живота си се почувствах самотна и изоставена. Трескаво размишлявах как да го задържа… Когато отидохме в Йокохама, за да се сбогуваме с Хидемаро, добрите ни приятели Мацуи Суисей и Ойда положиха огромни усилия, за да ме накарат да се засмея, но сълзите ми не престанаха да текат, макар да се чувствах ужасно неловко.

Половин година след заминаването на Хидемаро по радиото предаваха концерт от Берлин, дирижиран от него.

Оками-сан на Вакетомбо позволи на господата Янагисава, Хаяши Кен, Касуга но Цубоне, Сузуки Киуман и на мен да слушаме предаването в стаята й. Изпълниха повечето от любимите ми валсове от Йохан Щраус. Много отдавна двамата с Хидемаро си бяхме създали таен език, за да се разберем, когато искахме да си уговорим среща, но не можехме да говорим открито в присъствието на чужди хора. За разлика от днешните млади хора, в миналото влюбените не можеха да показват открито чувствата си.

Затова използвахме таен код: „Боли ме рамото“ или „Понякога имам страшни болки в ръката“.

Всъщност болките бяха в сърцето, но не можехме да го кажем, защото всички щяха да разберат за какво става дума. Затова в особени случаи прибягвахме до тайния си код. Той беше много сполучлив, защото професията на Хидемаро изискваше да движи непрекъснато ръцете си и никой не подозираше нещо нередно.

След като изпълниха виенските валсове, Хидемаро каза няколко думи на немски и аз можах отново да чуя гласа му след шестмесечна раздяла.

След краткото приветствие на немски дойде заключителната част на японски.

— Скъпи сънародници. — След няколко поздравителни думи дойде изречението: — Тъй като всеки ден работя много и климатът е друг, имам силни болки в ръцете и раменете… Сега заминавам за Америка… — Чу се силно щракване и предаването завърши.

Тези думи бяха за мен, само за мен! В прав текст те означаваха, че Хидемаро копнееше за мен. Той бе говорил пред радиото само за мен! От очите ми потекоха сълзи.

Пишех му всеки ден. Изпращах писмата в берлинското посолство или в нюйоркското консулство. Той ги наричаше „писмата на мравката“, защото почеркът ми беше много дребен и знаците приличаха на мравки. Макар да беше много зает с концертите си, той ми изпращаше картички и писма от целия свят и непрекъснато ме уверяваше в любовта си.

Купих си огромна карта на света, окачих я на стената до тоалетната си масичка и отбелязвах всички градове, от които получавах вести. Понякога имената ми бяха напълно неизвестни. Писмата му пътуваха около два месеца, моите отговори също.

Хидемаро се върна у дома след повече от година. Смяхме се много, когато ми показа телеграмите, пощенските картички и писмата, които приятелите му изпращали на кораба, в Берлин и на другите места:

„Кихару плака през цялото време. Суисей.“

„Връщай се бързо. Кихару си е изкривила шията да гледа кога корабът ще влезе в пристанището. Ко“

„Не се захващай с блондинки. Кихару ще плаче и ще побеснее от гняв. Мото.“

Някои картички пристигнаха чак след половин година. Прастарият отговор на едно прастаро писмо е като престояла бира.

Понякога не мога да повярвам, че днес едно писмо от Токио, изпратено с въздушна поща, пристига в Америка само след четири или пет дни!

За съжаление не можах да се зарадвам истински на завръщането на Хидемаро, защото скоро стана ясно, че той трябва да замине отново.

Щастливото време и празненствата с приятелите продължиха само половин година. Все по-често се говореше за следващото турне, което щеше да продължи цели две години. Аз бях понесла много тежко първата година раздяла и мисълта, че пак ще започна да пиша „мравешките“ си писма, ми беше непоносима. Тогава Хидемаро предложи да го придружа. Имал добър приятел от ученическите си години, благородник на име Мотоно Сейичи. Познавах го от приемите на външното министерство. Той знаеше за връзката ни още от самото начало и се стараеше да ни помага в трудни моменти. Това турне щеше да трае много по-дълго от предишното. Хидемаро щеше да се върне в Япония чак след три години. Тъй като не искахме раздялата да трае толкова дълго, той се обърна за съвет към г-н Мотоно. Наскоро той щеше да замине като консул в Ню Йорк. Обясни ми, че Америка е толерантна страна и, за разлика от Япония, никой няма да ме пита дали съм официално омъжена за Хидемаро.

Предложи ми да замина за Ню Йорк като гувернантка на сина му и да работя за него, докато Хидемаро е в Европа. Помоли ме също да уча с госпожа Мотоно английски, да овладея готвенето и другите домакински задължения. След като Хидемаро приключи със задълженията си в Европа и пристигне в Америка, ще наемем малък апартамент и ще живеем заедно. Животът в Америка със сигурност щял да ни хареса много. От своя страна, Хидемаро не виждаше никакъв проблем в това да печели достатъчно за издръжката на двама души.

Аз бих била доволна да замина с него и без тези формални задължения. Не ми струваше нищо да живея с него без брачно свидетелство, да виждам всеки ден любимото му лице. Изпитвах дълбока благодарност към г-н Мотоно за любезното предложение.

Единствената трудност бяха мама и баба. Тъй като още не бях пълнолетна, трябваше да измоля разрешението им. Момичетата, които растат в света на цветята и върбите, живеят изолирани от външния свят и не познават реалността.

На следващия ден г-н Мотоно пристигна лично у нас, за да говори с мама и баба. Те изслушаха предложението му и помолиха за известна отсрочка, за да си помислят.

След три дни ме повикаха при министър-председателя Коное, брата на Хидемаро.

Безкрайно беше учудването ми, когато узнах, че мама и баба го посетили в служебната му вила и се оплакали. Били съгласни да ме пуснат, но само като омъжена жена, даже съпругът ми да е някой беден дърводелец или строител! Но не можели да разберат защо трябва да замина в Америка като метреса. Освен това съм била още почти дете, което нямало представа от големия свят. Нима Хидемаро, който бил достатъчно възрастен, нямал достатъчно ум, за да го разбере? Двете помолили министър-председателя, като по-голям брат, да повлияе на Хидемаро и да му заповяда да прекъсне връзката с мен и да престане да ме вижда. Той им обещал, че ще вземе нещата в свои ръце и ще се погрижи да ни раздели.

Мама и баба имаха право да се питат защо толкова държах да замина за Америка, след като имах такъв успех в професията си. Тогава пътуването отвъд океана изглеждаше дълго и страшно и хората, които се разделяха, не вярваха, че ще се видят отново. Това ги беше накарало да се обърнат лично към министър-председателя.

Само след седмица Хидемаро замина за Европа.

Това беше краят. Скоро след това избухна войната и сложи край на голямата ми любов.