Кихару Накамура
Спомените на една гейша (34)

Кихару помага на нуждаещи се

Докато живеех с Н. в Азабу, у нас работеше Кийохара-сан. Тя произхождаше от едно рибарско село в близост до Шимода и беше абсолютно честна и дискретна. Присъствието й внасяше успокоение в дома ни и ми позволяваше да си върша работата, без да се тревожа.

Това се случи в един топъл августовски ден.

— Братовчедка ми и мъжът й ще дойдат утре в Токио и искат непременно да ви кажат добър ден — обясни предишния ден Кийохара-сан и зачака с вълнение пристигането на роднината си от село.

Към обед пристигна млада двойка, която мъкнеше два големи сандъка. В единия имаше пресни морски миди, а в другия зеленчуци. Сандъците тежаха като олово. Макар че беше много горещо, младата жена носеше бебето на гърба си. И двамата бяха мокри от пот.

— Свалете бебето и идете в банята да вземете душ. Омо, бързо донеси студени напитки. — Взех бебето от ръцете на жената. Въпреки лятната горещина то беше увито в дебела наметка. Само милите му кръгли очички гледаха навън. Кожата му беше прозрачнобяла.

— Каква горещина. Бързо изпийте нещо студено.

Бебето се казваше Мичико и беше на седем месеца. Когато го прегърнах и понечих да го развия, младата майка го грабна от ръцете ми и поиска отново да го увие. Погледнах я учудено. Младите се спогледаха тъжно. Нещо не беше наред.

— Дошли са в Токио, за да отнесат бебето в болницата. Това е за трети път — обясни тъжно Кийохара-сан.

На въпроса ми от какво е болна малката, майката безмълвно свали наметката. Бебето нямаше устни. Под нослето нямаше плът, а огромна зейнала дупка. От гърлото ми се изтръгна вик.

Момиченцето имаше чудни очи, но долната част на лицето му беше направо страшна за гледане. Доплака ми се. Бедното бебе имаше най-лошата форма на заешка устна. При безобидната форма е разцепена само горната устна, а тук беше разделена цялата горна челюст и малката не можеше да суче.

В селото се носели злобни слухове. Затова младата майка скрила дъщеричката си вкъщи и не я извеждала на слънце. През седемте месеца след раждането си бебето нито веднъж не видяло синьото небе. Затова и кожата му беше станала почти бяла.

Изпитах силно съчувствие към бедното бебе, но не знаех какво да кажа. Родителите се обърнали първо към лекаря в селото, който ги изпратил при колегата си в Нумацу. И той не могъл да направи нищо и ги препратил към болница в Токио. По онова време пътуването от рибарското село до столицата беше като околосветско пътешествие. До кея, на който спирали корабчетата, трябвало да се придвижат с каруца или с автобус. Оттам продължили с корабче до Нумацу, после взели влак за Токио. През 1950 година беше истинско мъчение да се пътува с малко дете на гърба в препълнените влакове и корабчета.

Като си представих как младите, които не познаваха Токио, са се добрали с много мъки и крайно изтощени до болницата, неволно въздъхнах от съчувствие.

В болницата им казали, че трябва да идат в друго, по-модерно лечебно заведение. На следващия ден отново тръгнали да обикалят града. Младият баща бил рибар и не можел да отсъства дълго от работа, затова останали в Токио само три дни. В болницата трябвало да чакат и нямали представа с кой влак ще могат да се върнат. Накрая пренощували в евтино хотелче в близост до болницата и на следващата сутрин се върнали обратно в селото. Пътуването траяло цял ден.

Днес идваха в Токио за трети път и вече бяха ходили в голямата болница. За щастие бяха успели да говорят със специалист. За съжаление в отделението нямали свободно легло и двамата трябваше отново да се върнат в селото си и да чакат.

— Не можем да ви кажем кога да дойдете отново. Щом се освободи легло, ще ви уведомим — така им казали в болницата. Разочаровани, двамата пренощували в същия хотел и днес, преди да си заминат, дошли у нас.

Смятаха следобед да потеглят за Нумацу, да се качат на корабчето и някъде на следващата сутрин да се приберат в селото си. Мъжът не смееше да рискува работата си. Пътуванията до Токио им струваха много време и пари.

— Един момент. — Осени ме внезапно прозрение. Пред духовния ми взор се появи името „д-р Кавашима“. — Почакайте, хрумна ми нещо. — Скочих и изтичах навън. На нашата улица, малко по-нататък от лявата страна, се намираше болницата „Айику“. Отидох бързо там и разказах на д-р Кавашима тъжната история на малкото момиченце. Докторът изяви готовност да го прегледа веднага. Хукнах обратно и заведох двойката в болницата.

Имахме голям късмет. Благодарение на застъпничеството на д-р Кавашима малката Мичико бе приета веднага в болницата, за голямо облекчение на младите родители.

По онова време болните трябваше да носят футон, чаршафи, одеяла и всичко останало. Отидох до вкъщи и донесох необходимото. Младият баща замина веднага за своето село, за да се върне навреме на работа, но майката остана три дни у нас и в определеното време за свиждане ходеше при бебето си. След това си замина и тя и аз заех нейното място.

Всеки ден ходех при малката Мичико. След няколко дни й направиха операция. Тъй като живеехме наблизо и Кийохара-сан и момичетата се интересуваха живо от съдбата на бебето, Токуе, Омо, Пеко и синът ми посещаваха малката всеки ден. Всички членове на семейството се грижеха за Мичико.

Бебето остана в болницата четири седмици. Родителите го бяха предали в моите ръце и аз се чувствах длъжна да се грижа за него. Като белег от операцията под носа на момиченцето остана червена линия, но устните се затвориха и намесата се оказа напълно успешна.

В деня на изписването пристигнаха и двамата родители. Вече не беше нужно да увиват бебето в одеяло. Малката Мичико се хранеше добре и бузките й бяха порозовели. Настани се усмихнато на гърба на майка си, за да поеме пътя обратно към родното си село, изпроводена от благопожеланията на множеството изпращачи.

Най-много се радвах, че Токуе, Омо, Пеко и синът ми отделиха от джобните си пари, за да купят играчки и лигавничета за Мичико.

Посетих д-р Кавашима и му благодарих с цялото си сърце, че не само е спасил бебето от тъжната му съдба, но и е направил още много хора щастливи.

След това всеки месец получавахме по един голям дървен сандък, пълен с пресни зеленчуци и големи морски охлюви. Младият баща ни ги изпращаше в знак на благодарност. Посрещахме всяка пратка с много веселие, давахме и на съседите.

Междувременно малката Мичико е минала тридесетте. Сигурно е омъжена и има деца. Доколкото знам, вече е много лесно да се мине разстоянието между Нумацу и М. с корабче и имам намерение при следващото си посещение в Япония да посетя Мичико, родителите й и Кийохара-сан.

Скоро след като открих салона в Азабу, в един от свободните си дни посетих старата си приятелка Коейрио. Както вече казах, тя се омъжи за Янагия Кингоро и живееше в Кагуразака. Често й ходех на гости.

Оставах дълго в дома им, защото винаги беше много весело. Този път обаче в стаята лудуваха две малки момчета, които не познавах. По-голямото беше на около пет години, малкото на три. Беше различно отпреди, защото децата си играеха все около нас и разсипваха чая ни.

Към семейство Кингоро принадлежаха големият син Кей (по-късно заедно с Мики Къртис и Хирао Масааки той създаде рок група), който беше в последния клас на средното училище, и дъщерята Мисако. Малкият син се казваше Сатоко и беше осемгодишен, малко по-голям от сина ми. Останах много учудена от присъствието на две непознати малки момчета.

Коейрио ми довери, че се намира в много трудно положение. Майката на момчетата била вдовица, нейна добра позната. Бащата бил ранен във войната, лежал дълго в болницата и преди три месеца починал. Синовете били още малки и майка им не знаела как ще ги изхрани. Нямала и място, където да живее с децата. Отишла в службата за младежта и социалните помощи, но я отпратили, тъй като там се грижели само за сираци. Парите й намалявали и все повече се отчайвала.

Фужико, така се казваше жената, нямала нито роднини, нито близки, от страната на мъжа й останала старата му майка, която едва се прехранвала. Когато опитала всичко, тя купила на децата си голямо количество макарони, за да се нахранят за последен път до насита. След това отишла да се удави с тях в Сумида. Точно в този момент се появила Коейрио.

— Вие сте още млада, винаги можете да умрете. Животът е много ценен, за да го захвърлите. Елате при мен, ще помислим заедно — казала тя и отвела отчаяната жена в дома си.

Затова двете малки момчета си играеха в жилището й. Малкият плачеше често и без причина беше особено шумен.

Кингоро пишеше всичките си пиеси сам и всеки месец ги представяше на младите колеги в групата си ракуго. Напрежението в дома му го бе направило крайно раздразнителен.

— Той открай време не обича децата да плачат и да лудуват — довери ми с нещастно лице Коейрио. — Но ако ги изхвърля, тя ще загуби всяка надежда и ще извърши самоубийство.

Фужико, която беше едва двадесет и шест годишна и имаше красиво бледо лице, помагаше в кухнята.

— Кажи й ти. Приех я в дома си, но така не може да продължава.

Отидох да поговоря с младата Фужико.

— Ако искаш да умреш, решението е твое. Но нямаш право да убиеш и двете си деца. Никой не знае какво им е отредила съдбата и какви задачи трябва да изпълнят в живота си. Какво би казал починалият ти съпруг, ако ги удавиш?

— Права сте. Когато исках да скоча в реката, голямото момче ми каза: „Мамо, не искам да умра“ и се откъсна от мен. Малкият беше вързан на гърба ми и спеше дълбоко, уморен от многото изядени макарони. Затова не каза нищо, но… — Фужико се разхълца неудържимо. — Не мога да работя с двете деца. Навсякъде ми отказват. Нямам изход… Ще умрем от глад. Мисля, че е по-добре, ако последвам мъжа си… — заяви през плач тя.

— Приех я, но мъжът ми става все по-раздразнителен, децата ми също се сърдят. Къде да я пратя? — Коейрио беше напълно безпомощна.

— Тогава ще ги взема у нас — реших аз. И без това домът ни беше пълен, две деца повече или по-малко нямаше да ни затруднят особено. Ако Фужико си намереше работа и жилище, ние щяхме да гледаме децата и тя нямаше да прибегне до безсмислено самоубийство. Още същия ден отведох Фужико и двете й деца у нас.

За щастие тя беше мила, симпатична жена и скоро намери работа и подслон в чайната „Токива“, чийто собственик ми беше познат. Подарих й пълен комплект мои дрехи, който се състоеше от лятно и зимно кимоно със съответните оби. Тя беше млада и красива и работодателите й направиха добра сделка.

Сега за двете момчета.

Аз имах козметичен салон, в който идваха много клиенти. Естествено не беше приятно, че двамата лудуваха там по цял ден. В подножието на хълма, на който беше построена къщата ни, имаше детски ясли. Водех децата всяка сутрин в девет и ги прибирах в пет следобед. Те се хранеха и се къпеха у нас и спяха в моята стая на първия етаж.

Лошото беше, че малкият плачеше непрекъснато. Името му беше Минору и тъй като непрекъснато се дереше, го наричахме ревливия Мино. Никога не говореше нормално, винаги с плачлив глас. С Такаши, по-големия, нямахме проблеми, но Мино непрекъснато ни тормозеше, на всичкото отгоре всяка нощ се напишкваше в леглото. Тъй като вече не беше бебе, произвеждаше цели езера. Пеко и Омо му се караха сърдито, никой не го обичаше. Чувствах се виновна и сама перях мокрите чаршафи.

Синът ми беше много сърдит на Мино, защото се боеше, че съседите ще заподозрат него. Сушах футона си всяка сутрин, но скоро стана целият на петна. Изпробвах различни методи, не позволявах на Мино да поема течности вечер, вдигах го нощем да отиде до тоалетната, но нищо не помагаше. Все пак след време започна да се напикава само веднъж на четири или пет дни… Бях убедена, че щом съм го приела в дома си, съм длъжна да си нося последствията. Мъжът ми беше човек с голямо сърце и никога не ми се сърдеше, каквото и да правех. Бях дълбоко трогната, че когато купуваше нещо на сина ми, купуваше същото и за Такаши и Минору.

Както можеше да се предположи, мама и баба не приеха добре тримата неканени гости.

— Ти си странно същество. Не разбираме защо правиш всичко това. Какви са тези странни предпочитания — ругаеха ме те. Според тях бях напълно полудяла.

Ала като си помислех за времето непосредствено след войната, когато тръгнах да търся мъжа си и пътувах с бебето на гърба на платформата в препълнения влак, а после бях приета така мило от семейство Иида, разбирах, че не мога да остана безразлична към съдбата на другите. Изпитвах огромно съчувствие към Фужико, която беше решила да умре с двете си деца. Не можех да изхвърля от дома си Такаши, който бе казал: „Мамо, не искам да умра“, и Минору, който за първи път в живота си се бе наял до насита с вкусни макарони, преди да загуби живота си. Не можех да се държа, сякаш те не съществуваха.

Синът ми се грижеше за двете деца като голям брат, но ревливият Мино му досаждаше. Ако не намереше играчката си, малкият почваше да реве, ако другите деца не искаха да играят с него, плачеше сърцераздирателно, когато синът ми и Такаши си играеха добре, пищеше от яд. Това дете живееше само за да плаче.

Учителките в детската градина също се чудеха, че малкият непрекъснато плаче. Той си беше роден плачльо.

Големият му брат Такаши беше умно момче и умееше да изразява добре и най-трудни неща. Сутрин, когато запалвах свещената светлина пред домашния олтар и се молех, той заставаше до мен и скръстваше ръце за молитва.

— Мили богове, чичото и лелята ни спасиха. Когато пораснем, ще им се отплатим. Моля ви, мили богове, и вие изразете благодарността си към лелята и чичото — шепнеше той.

— Много е умен за петгодишно дете — казваше Н. Макар че никой не го беше учил, понякога Такаши говореше като дете от театрална пиеса, което много ме учудваше.

За щастие скоро Фужико се запозна с добър мъж, който се съгласи да вземе и децата й и двамата се ожениха. Какво ли е станало с Такаши, който говореше като истински артист от сцената и знаеше какво искат да чуят възрастните, и с Минору, който все ревеше и се напикаваше в леглото? Сигурно са вече мъже на средна възраст…