Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Кихару Накамура. Спомените на една гейша

ИК „Прозорец“, 2000

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN 954-733-110-8

 

Kiharu Nakamura. Memorien einer Geisha

Bastei-Lübbe-Taschenbuch

История

  1. — Добавяне

Гейшата Кихару

Първите ми ангажименти бяха главно банкети, организирани от външното министерство в чайните Ямагучи, Шинкираку и Хориу. Тогава се запознах с важни личности, пред които ми беше трудно да преодолея плахостта си.

Първият мъж, по когото се увлякох, не беше особено висок, но изглеждаше наистина добре, освен това се изразяваше много изискано както на японски, така и на английски. Макар че го бях виждала вече четири пъти, имах право да го наблюдавам с копнеж само отдалече, тъй като бях съвсем млада ученичка. Той беше постоянно заобиколен от по-възрастни гейши и дори не помисляше да ме заговори. Докато разговарях оживено с младите служители в министерството, заели крайните места в залата, аз наблюдавах скришом любимия си и сърцето ми биеше лудо от вълнение.

Накрая се обърнах към Цучия Джун, който по-късно стана генерален консул в Ню Йорк и посланик в Гърция. Джун-чан беше приятел и можех да му се доверя.

— Прекрасен мъж. Не ми е позволено да сядам до него, но много го харесвам.

— Това е посланикът Сайто. Много популярна личност сред американските журналисти, в индустриалните кръгове и сред всички чужди дипломати — обясни с усмивка той и ме отведе при обожавания от мен мъж.

— Това е Кихару. Сериозно момиче, в момента учи прилежно английски — представи ме той. Заля ме гореща вълна, последвана от студена. Имах чувството, че ще се случи нещо непоправимо.

— Аха — промърмори небрежно посланикът и отново се обърна към другите гейши. Според мен те бяха твърдо решени да му попречат да ми обърне внимание. Посланик Сайто нямаше време да се занимава с едно пиленце с жълто около устата, каквото според тях бях аз.

Веднага след тази среща посланик Сайто се върна в Америка и през 1939 година почина във Вашингтон. Макар че го срещнах само четири пъти и не разменихме нито дума, щеше да бъде прекрасно, ако… Но той имаше очи само за гейшите с висок ранг.

„Аз се казвам Кихару и ви обожавам. Вие сте мъжът на мечтите ми“ — това исках да му кажа.

 

Тогава се организираха много срещи на бившите японски абсолвенти от Принстън и Кеймбридж. Някогашните състуденти от английските и американските университети обичаха да се събират по най-различни поводи и да празнуват. Около половината гости бяха чужденци: служители в американското и английското посолство, кореспонденти на вестници, делови люде. Срещите винаги започваха с изпълнение на университетския химн.

По онова време много малко млади хора имаха възможност да учат в чужбина. Синовете на добрите семейства си спомняха с копнеж за буйните студентски години и по време на тези срещи се чувстваха отново като студенти и се забавляваха като луди. И ние, младите гейши, се отпускахме, танцувахме и играехме с гостите.

Тогава още нямаше танци гоу-гоу и други подобни. Танцуваха се само стандартни танци като валс, фокстрот, танго и т.н. Всички големи чайни разполагаха с танцова зала, снабдена с грамофон и плочи с американски джаз и френски шансони. Тъй като бях съвсем лекичка, аз танцувах добре. Всички ме хвалеха и непрекъснато ме канеха да танцувам.

Един от гостите ни беше единственият млад мъж в Япония, който притежаваше моторна лодка — Домио Шимбей. Той беше младият наследник на традиционна кумихимо-манифактура, която съществува и до днес в Шитая и произвежда плетените кордели за самурайските мечове още от епохата Генроку (1688–1704). Освен това фирмата е придворен доставчик за императорския дом в Киото и произвежда корделите за украшенията, които благородниците слагат на главите си. Днес производството е културна ценност и корделите за оби, които се продават в магазина, струват най-малко по десет хиляди йени. Произведенията на тази манифактура са олицетворение на традиционната японска сдържаност.

Споменатият Домио-чан и младият г-н Цуцуми Токузо, син на едър търговец на захар от Шимбаши — Шибагучи, бяха закупили първата моторна лодка в Япония. Когато идваха в Шимбаши, двамата млади господа винаги ангажираха по-младите гейши. Играехме различни игри и разговаряхме за филми. Те бяха едни от най-забавните ни гости.

— Имате ли желание да се повозите на моторна лодка? — попитаха ни те.

— За кои лодки говорите? Сигурно за онези в езерцето на парка Инокашира?

Не подозирахме какво ни очаква.

— Не, не, нашата лодка се движи с мотор, който прави бръм-бръм, и е много бърза. Знаете ли колко е весело!

Бяхме излизали с големите гребни лодки по река Сумида, чак до крепостта Шинагава, но нямахме представа какво значи да се носиш като вихър по водата с моторна лодка.

— В никакъв случай. Страх ме е. Лодката може да се обърне, а аз не умея да плувам… Всички се колебаеха. Аз бях единствената, която извика:

— Ще дойда, ще дойда! — Можех да плувам малко, някак си успявах да се задържа над водата. Бях сигурна, че ще бъде страхотно да се нося с бясна скорост по водата и моторът да издава своето ритмично бръм-бръм-бръм…

Уговорихме се за следващата неделя. Излязох с пуловер и пола. Предстоящото пътуване с моторната лодка не ме плашеше ни най-малко. И наистина изпитах невероятно удоволствие.

След това се нахранихме в китайски ресторант в Йокохама и господата ме изпратиха до вкъщи. При излетите в Йокохама често се хранехме в елегантния ресторант „Хакуда“ в квартала Изецаки. Йокохама ми харесваше много, възприемах я като западен град. Докато стоях на терасата на „Ню Гранд Хотел“ в парка Ямашита и наблюдавах пристигането на ослепително белите чуждестранни кораби, огрени от оранжевите лъчи на залязващото слънце, намирах, че Йокохама е прекрасна.

Господин Тамба, постоянен клиент на Коейрио и мен, често посещаваше чайната „Кочия“ в Кобикичо. Той беше ръководител на отдел във вестник „Асахи“ в Йокохама.

В неговото бюро често седеше мрачният господин Хосокава Риуген. Освен това там работеше един млад журналист на име Фуджи Хейго, който по-късно стана заместник на представителя на фирмата „Шинитецу“.

Папа Тамба (Коейрио и аз го наричахме „папа“) беше постоянен клиент на един бордей в Хонмоку, специализиран за чужденци. Зад грижливо поддържаната, лакирана в бяло врата започваше виеща се стълба. В голямата зала покрай стените бяха наредени дивани, на които се бяха разположили красиви като картинки европейки в дълги, въздушни рокли от жоржет и елегантни японки в розови кимона, затворени наляво, като корделите на долния колан висяха отпред. Те се различаваха много от куртизанките в Йошивара, изглеждаха модерни и свежи. Там се чувствахме много добре. Всички бяха очарователни, а папа Тамба създаваше добро настроение, защото много обичаше да кани чужденките и японките на вечеря.

Към девет вечерта пристигаха на тълпи чуждестранни моряци.

— Би било неприятно, ако ви сметнат за проститутки, затова е по-добре да си вървим — решаваше папа Тамба. Премествахме се в „Ню Гранд Хотел“ и веселието и танците продължаваха. В сравнение с вътрешния град Токио Йокохама имаше предимството, че беше много далече и не срещахме никакви познати. Там идваше често артистът от театър кабуки Миносуке, който по-късно почина от лошо приготвена риба фугу, Кавагучи Мацутаро танцуваше с госпожица Ханаяги Когику и много други двойки се научиха да им подражават.

Госпожица Кавагучи беше шпионка и по-късно загина трагично. Тя беше известна с навика си да ходи винаги в мъжко облекло. Виждала съм я в бежов костюм, в който изглеждаше мъжествена, но в същото време силно възбуждаща.

— Я виж, Кавашима Йошико също е тук — извиках.

— Постави се в положението на хората, които си мислят, че тук никой не ги познава. Не е редно да ги зяпаш така — укори ме папа Тамба.

Реших, че ако някога имам любим, ще идвам с него само тук, в „Ню Гранд Хотел“. Когато след три години наистина се влюбих, първата ми молба към любимия беше да отидем в „Ню Гранд“ в Йокохама.

— Защо? — попита той.

— Искам да видя корабите, а после да танцуваме.

Атмосферата в публичния дом в Хонмоку беше европейска, в нея нямаше нищо от мрака и сладострастието на традиционните публични домове. Всички дами бяха красиви и умееха да танцуват. След края на танците всяка вземаше партньора си под ръка и го повеждаше нагоре по стълбата.

Веднъж ми позволиха да разгледам стаята на Чери от хотел „Кийо“ (може би е имало два или три хотела с това име, но аз помня само един). Много ми хареса — покривката на леглото беше с разкошни рюшове, освен това имаше голяма бяла тоалетна масичка с три огледала.

В това заведение Чери беше номер едно за чуждестранните гости. В Йошивара биха я нарекли „най-добрия кон в обора“. Макар че професията беше същата и всички правеха едно и също, Хонмоку и Йошивара бяха напълно различни, като се почне с лицата и облеклото на дамите и се свърши с атмосферата в заведенията.

 

Във връзка с първото ми пътуване с моторна лодка се сещам и за самолетите. По онова време от Германия пристигна Цепелин и известно време всички говореха за него. Стигна се дотам, че една от бисквитките с форма на риба, която продаваха по улиците, получи името „Цепелинова вафла“ и се търсеше извънредно много.

Както всички млади хора по онова време, аз също се увличах по самолетите и си бях втълпила, че трябва да стана пилотка. Започнах да вземам уроци по летене в Токорозава. Учителката ми се казваше Сузуки Шиме (по-късно загина при обиколка със самолет) и ме предпочиташе, тъй като бях единственото момиче.

Спомням си, че малката машина бумтеше заплашително, но аз бях въодушевена, че съм се издигнала над земята и се нося свободно по небето. (И днес обичам да летя. В самолета, даже когато е препълнен, се чувствам отлично, ям с голям апетит и спя дълго.)

Пропелерът на машината, с която се упражнявахме в Токорозава, трябваше да се задвижва на ръка и обикновено това се правеше от учениците.

— Тръгвай! — извикваше учителката и пускаше машината.

Тъй като беше съвсем малък, самолетът изминаваше само няколко метра по земята и веднага се вдигаше във въздуха. Учителката седеше отпред, аз отзад и двете стискахме здраво лоста за управление. Всеки път изпитвах възхищение от лекотата, с която се носехме по облаците.

След около 38 летателни часа можех да положа изпит и ако го издържа, да стана пилот трета класа. Бях направо вманиачена от идеята да се науча да летя и забравих всичко друго.

Разбира се, трябваше да пазя заниманията си в тайна от мама и баба. Ако беше чула, че внучката й се носи по небето със самолет, баба сигурно щеше да припадне от ужас. За нещастие обаче веднъж ни снимаха на летището и любезните ми съученици побързаха да предадат снимките вкъщи, докато ме нямаше…

Баба веднага отишла да разпита господата от летателното училище и когато се върнах от поредния ангажимент, направо ми проглуши ушите с плачовете си. Цяла нощ не престана да ме обвинява в какво ли не…

Докато хълцаше сърцераздирателно, тя ми обясняваше, че трябвало само да изчакам да умре, после можело да си летя колкото си искам.

В продължение на три месеца бях вземала уроци тайно, но сега трябваше да се откажа. Така погребах мечтата си да стана пилотка.

 

Известно време филипинският президент Куезон беше мой постоянен клиент и ме ангажираше за всички приеми, на които беше поканен.

В началото се страхувах, но след няколко срещи разбрах, че той е наистина очарователен човек. По-късно почина от тежка болест.

Спомням си още за младата филипинска репортерка Мира, която дойде при мен по препоръка на Ашида Хитоши от „Джапан Таймс“, за да проведе едно от журналистическите си разследвания. Тъй като бяхме горе-долу на една възраст, станахме добри приятелки. Баба също я хареса и винаги когато я канех на гости, приготвяше любимите й палачинки със зеленчуци.

Мира имаше мило кръгло лице. Снимахме я в едно от моите кимона, а аз се снимах облечена във филипинска национална носия (дълга рокля от органза с буфан-ръкави). Мира каза, че според нея е чудесно да работя като гейша, не на последно място и защото всяка вечер мога да водя доверителни разговори с президента Куезон. Можех само да се съглася с нея.

 

Един ден пристигна нов гост на външното министерство и комитета за връзки с чужбина — около четиридесетгодишен дребен европеец с дружелюбно лице. Приличаше досущ на учителя по токивацу (акомпанимент на шамисен при изпълнение на народни песни) майстор Шикиса — така да се каже, негова европейска версия. Приликата проличаваше най-вече в гласа и движенията. Това беше известният цигулар Яша Хайфец.

По онова време имахме и друг известен гост от чужбина, който остави в мен трайни, незабравими впечатления: Жан Кокто.

Посещението му в Япония беше през 1936 година. Остана при нас само за кратко, но се срещахме всяка вечер, а понякога и през деня на приемите, които външното министерство и вестниците даваха в негова чест.

Мосю Кокто говореше много лошо английски. Имах голямо желание да говоря с него, но нали не знаех френски…

Затова започнах да уча всеки ден по няколко френски думи, но тъй като размяната на мисли с ръце и крака, английският на Кокто и моят френски не водеха до нищо, непрекъснато прибягвахме до г-н Хоригучи като към спасителна котва. След четири или пет дни се научих да казвам: „Je suis enchantee.“ Кокто беше въодушевен и започна да ме нарича Happy Spring[1] (английското значение на Кихару).

В деня преди връщането си в Париж той ми подари лампион със загадъчна картина, кратко стихотворение и името ми. Аз му подарих ръчно огледало от лак, посипано със златен прашец. Знам, че дълго време го е съхранявал на почетно място в парижкото си жилище. За съжаление моят скъпоценен лампион изгоря при едно въздушно нападение. Много съжалявам за загубата. И до днес не мога да мисля за нея, без да се разплача.

Мосю Кокто никога не се е чувствал привлечен от женските ми прелести. Вероятно беше затрогнат от жадното за знания младо момиче, което беше твърдо решено да научи френски само за няколко дни. По-късно узнах, че харесвал мъжете и живеел с Жан Маре… Но в Япония се говореше само за двойката „Жан Кокто и Кихару от Шимбаши“ и списанията непрекъснато пишеха за нас.

Когато се върна в Париж, Кокто написа стихотворения за три японски особености — сумо, кабуки и гейшите — които бяха публикувани в „Paris Soir“. В стихотворението за сумо се говореше за бореца Таманишики, стихотворението за театър кабуки беше посветено на Кикугоро IV („Танц на лъва пред огледалото“, който по-късно беше преработен във филма „Красавицата и звяра“), а стихотворението за гейшите беше посветено на мен, Кихару. То се появи в една книга, преведена на японски от г-н Хоригучи. Ще се опитам да предам съдържанието му:

„Дойдох в Япония с представата за гейшите от «Укиоя» на Утамаро. В една прекрасна лунна нощ до прозореца на ресторанта видях много гейши с бялогримирани лица като маски. Само Happy Spring не беше гримирала лицето си в бяло. По някое време се превърнах в рибар.

Когато изтеглих мрежата си на брега, в нея имаше много риба. Само една мъничка рибка се опитваше да се промуши през бримките. «Мосю Кокто, мосю Кокто», викаше ме рибката. Другите риби дори не се помръдваха, само малката рибка викаше тъжно: «Мосю Кокто, мосю Кокто!» Рибката се казваше Happy Spring и не искаше да остане в мрежата.

«Мосю Кокто, мосю Кокто» Но аз не можех да направя нищо. Ако я хванех с ръце, тя щеше да умре.

«Мосю Кокто, мосю Кокто!»

Чувах гласа на рибката и не можех да сторя нищо. Хвърлих мрежата обратно в морето.

«Мосю Кокто, мосю Кокто!»

Тъжният глас на Happy Spring се отдалечи. Затворих очи и си тръгнах…“

 

По онова време много хора бяха прочели стихотворението и на приемите често ме питаха:

— Вие ли сте Кихару на Кокто?

Това ме докарваше почти до отчаяние и се опитвах да обясня:

— Между нас нямаше нищо.

Хайаши Кен ме успокои.

— Не се тревожи. Ние знаем истината. Кокто не се интересува от жени… Не се измъчвай.

Едва казал това, другите продължаваха да ме дразнят.

— И Миямото Мусаши се е биел с два меча.

Това означаваше да се любиш и с мъже, и с жени.

— Престанете — плачех аз.

Развеселените ми приятели не спираха да се шегуват с мен. Беше истинско мъчение. В много от масовите вестници като „Кинг“ и „Модерна Япония“ излизаха сензационни статии и повечето хора със сигурност вярваха, че между мен и Кокто е имало любовна връзка.

Докато Кокто беше в Токио, почти всеки ден се срещахме в Канетанака, Томбо и Шинкираку. Кокто се радваше, когато се упражнявах усърдно да говоря френски, и хвалеше напредъка ми. Спомням си как господин Хоригучи, който винаги седеше с нас, каза:

— Когато Кихару бърбори нещо неразбираемо на заваления си френски, Кокто се усмихва насърчително.

След много години, когато вече живеех в Америка, узнах, че мога да стигна със самолет в Париж само за шест часа, и реших да посетя мосю Кокто. Скоро след това пристигна новината за смъртта му.

Бях му обещала, че при следващата ни среща ще говоря добър френски и няма да става нужда да молим господин Хоригучи да ни превежда всяка дреболия. Жалко, много жалко.

Бележки

[1] Happy Spring — Щастлива пролет.