Кихару Накамура
Спомените на една гейша (26)

Мъжът ми се връща

Три или четири години след края на войната много мъже се върнаха у дома, но голям брой войници все още бяха в неизвестност.

Големият шум, който по време на войната се вдигаше около онези, които жертваха живота си за родината, замлъкна много бързо и сякаш всички забравиха падналите и инвалидите.

Мъже с мръсни бели кимона, загубили ръцете и краката си през войната, просеха пред входовете на метрото и пред портите на почти всички големи храмове и параклиси.

Едновременно с това на много места се разиграваха неописуеми трагедии. Една жена с четири деца приела, че мъжът й е убит, но когато се омъжила за по-младия му брат, съпругът й се върнал. Друга изхранвала години наред родителите и децата си с труда на двете си ръце, а мъжът й се върнал женен за индонезийка с две деца. Това съвсем не беше рядко явление през войната.

Тъй като след капитулацията всеки се грижеше да си набави храна, редът и моралът бяха забравени. Човек можеше да разчита само на най-близките си приятели.

По цялата страна ставаха непредвидими събития.

След дълга и упорита работа най-после успях да преместя баба, мама и сина си от селото в Урава и вече не ми се налагаше да пътувам всяка седмица с опасните влакове.

Много ми се искаше да заживеем заедно в Токио. Обадих се на справки и почаках доста време, докато открият семейство Наканиши.

Такео и жена му се обадиха един след друг. Те също имаха момченце, малко по-голямо от сина ми. Узнах, че майката на Такео, която бях запомнила с добро, е починала малко преди войната. Те ме поканиха да ги посетя и се уговорихме да ме вземат от гарата. Зарадвах се на милата покана и на следващия ден ги посетих с момчето си. Прекарахме много приятен следобед.

Докато съм разговаряла по телефона, съседката стояла през цялото време зад плъзгащата се врата и подслушвала. Тъй като разговорът не беше поверителен, аз говорех високо и ясно и тя чула, че съм си уговорила среща на спирката на линията Ханкуй. Този телефонен разговор щеше да има неочаквани последствия за мен.

 

Най-после съпругът ми се завърна.

Той не се прибра право вкъщи, а отседна в хотел в Кобе и обясни, че ще си дойде по-късно. Това ми се стори повече от странно. Скоро узнах причината. Той беше довел със себе си двадесетгодишна арменка, която работела в генералното консулство в Бирма, и две момиченца (които имаха само една година разлика и бяха от смесена раса).

Арменката беше млада и красива. Той й казал, че нашият син (и наследник) е всъщност син на малката му сестра. Ако това беше филм, аз, измамената съпруга, сигурно щях да се разплача и да припадна. Ала аз бях толкова смаяна, че изобщо не заплаках.

През всичките тези месеци се страхувах, че мъжът ми е загинал, ранен или болен. Но че, докато аз стисках здраво зъби и работех ден и нощ, за да изхранвам детето ни, той е създал две деца с една чужда жена и най-спокойно се връщаше в Япония с нея…

Как се излъгах! Никога не бях помисляла, че мъжът ми може да направи такова нещо, вярвах, че съм единствената жена в живота му и съм била винаги в мислите му. Въобразявах си, че и той копнее за деня, когато ще прегърне мен и синчето си…

Мъжете, които се връщаха от чужбина с нови съпруги, и плачовете на чакащите ги жени, родители и деца, бяха обичайна тема във вестниците. Връщането на мъжа с друга жена не беше рядкост за онова време. Но аз и насън не бях помисляла, че това би могло да се случи и с мен.

Не бях толкова нещастна и разочарована, колкото вцепенена от учудване.

— За да не навредиш на доброто ни име, ти ще останеш в нашия дом като съпруга на най-големия ни син и ще възпитаваш сина му. Той е нашият наследник. Казуо ще живее в Кобе и ще идва веднъж в седмицата, за да види теб и момчето. Жената е бяла и ако живее тук, ще навреди на реномето ни — обясни най-спокойно бащата на мъжа ми.

От свекърва си знаех, че мъжът й, който иначе обичаше да се хвали, е пострадал много от паричната реформа и подоходния данък. Въпреки това той ми предложи съвсем сериозно да запазя доброто име на семейството му, като остана да живея при тях, а съпругът ми се устрои в Кобе с бялата си жена и ни посещава само веднъж седмично. Дали мъжът ми можеше да си позволи да издържа две домакинства веднага след завръщането си?

— Наистина ли очакваш мъжът ми да издържа и мен, и новото си семейство? Можеш ли да поемеш отговорността за това, татко? — попитах го.

— Виж… за щастие ти знаеш английски. В Осака също имаме окупационен корпус. Това е благоприятна възможност и не бива да я пропускаш. Работи за американците и отгледай детето си в нашата къща. Казуо ще се грижи за другата жена и децата. Това е най-простото решение. Всички сме съгласни, че трябва да пазим името си на цяло и сплотено семейство поне за пред хората.

Значи мъжът ми щеше да живее в Кобе и аз имах право да го виждам само веднъж седмично. Освен това трябваше да храня семейството си с работата си като преводачка. Какво удобно решение! Гледах свекър си, сякаш имах насреща си луд.

Свекърва ми беше достатъчно умна, за да се държи настрана. Бях много изненадана колко здрави са оказаха семейните връзки между родителите и децата в Япония.

Никой от роднините на мъжа ми не застана на моя страна. Разчитах много на свекърва си, но тя остана със сина си. Харесвах и младата си зълва, но се оказа, че собственият й брат е по-важен за нея.

Настоях да видя Казуо. Исках да поговоря на четири очи с причинителя на цялото това зло, макар че нямах никакво намерение да коленича с плач пред него и да хленча за милост. Много повече исках да видя дали ще има наглостта да застане пред мен.

Някога беше толкова влюбен в мен. Когато бяхме в Индия, дори миеше косите ми…

Казуо пристигна на следващия ден.

Лицето му беше като на дете, което е направило беля и сега очаква справедливи укори.

Баща му веднага застана между нас. Аз очаквах, че ще прояви малко такт и ще ни остави насаме, но той беше твърдо убеден, че никой няма право да укорява сина му.

За разлика от моите груби ръце и превития от тежката работа гръб, мъжът ми изглеждаше здрав, добре нахранен и щастлив.

Той се усмихна смутено.

— Изглеждаш много добре…

Изведнъж ми стана смешно.

— А ти ми погоди такъв номер — отговорих с иронична усмивка.

— Чух, че Токио е сравнен със земята от бомбите, и сметнах, че ти и малкият сте загинали — отвърна хладно той.

По-късно научих от хора, работили в Бирма, че сватбата е била отпразнувана официално с роднини и приятели, а булката е била с бяла рокля и воал.

Мъж, който твърди, че е повярвал в смъртта на жената и детето си, и се жени повторно, без дори да се осведоми какво е станало с тях, заслужава само презрение.

Винаги съм имала късмет с мъжете, но в този се излъгах. Той беше единственият провал в живота ми.

Изведнъж реших да се съпротивлявам. Много добре, че баща му беше решил да остане при нас.

— Откакто замина за Бирма през 1942 година, аз не съм получила нито стотинка от семейството ти в Осака. Родих детето си сама и го отгледах със собствени сили.

— Времената бяха лоши. Не ти изпращах пари, защото и без това нямаше да ги получиш — отговори небрежно свекърът. Погледнах го унищожително. Вече не се чувствах нещастна, само местех поглед от единия към другия, за да видя докъде ще стигнат в наглостта си.

Според мен любовта между жената и мъжа трябва да бъде взаимна. Щом мъжът ми не ме обичаше вече, аз нямаше да му се натрапвам. След като се беше върнал и ме бе видял, той не искаше да се откаже изцяло от мен, но и в никакъв случай не желаеше да се раздели с младата си красавица. Много егоистично от негова страна.

Обикновено проявявам разбиране, но този път не можех. Не бях чак толкова послушна жена, че да се съобразя с желанието на свекъра си и да виждам мъжа си веднъж седмично. На всичкото отгоре ми възлагаха да храня семейството му с работата си. И най-важното — никога не съм била силно влюбена в мъжа си.

Колкото повече говорех със съпруга си и баща му, толкова повече се засилваше чувството ми, че никога няма да се разберем. Гневът заплашваше да ме надвие. Нямах намерение да си губя времето с тях.

— Невъзможно ми е да остана в Осака, да работя и да храня всички ви, а да виждам мъжа си само веднъж в седмицата — заявих твърдо аз.

— Това са възгледи на гейша. Ти си длъжна да вървиш по правия път на покорната съпруга, да останеш в Осака и да отгледаш наследника ни — отговори свекърът.

Изобщо не му хрумна да изрази съчувствие, че бях чакала толкова дълго, докато синът му си живееше с друга жена.

Стига толкова. Не можех да понасям повече това измамно семейство. След няколко дни оставих детето си, зарязах всичко и се върнах сама в Токио.

Питах се дали не беше по-добре веднага да взема сина си. Но в Токио вече ме очакваха куп ангажименти и не можех да се бавя.

Когато заявих, че се връщам в Токио, свекърът каза:

— Прави каквото искаш. Но ние знаем, че си разговаряла по телефона с чужд мъж и си отишла на среща с него.

Съседката беше подслушала разговора ми със семейство Наканиши и беше донесла на свекъра ми, че в еди-колко си часа съм се разбрала да се срещна с някого на гара Ханкиу. „Вашата снаха говори по телефона с мъж и се уговориха да се срещнат.“ Живо си представях тази клюкарка. Нямах никакво намерение да се оправдавам, но все пак опитах:

— Обадих се на една дама, която познавам от детството си, но разбрах, че е починала. Срещнах се със сина й, за да запалим благовонни пръчици. Мога да си представя какво ви е надрънкала съседката, но аз не съм неморална като сина ви. Все ми е едно какво мислите за мен, правете каквото искате. Аз заминавам.

Като си помислих с какъв ужас и тъга ще посрещнат историята с мъжа ми роднините, особено баба, и токийските ми приятели, сърцето ме заболя. А и синът ми щеше да плаче, че съм изчезнала така внезапно…

Вече споменах, че свекърва ми изобщо не се показа по време на караниците ни. Тя беше умна жена. И без това нямаше да има сили да застане срещу мъжа си. Обясни, че не се чувства добре и трябва да остане в леглото, и толкоз. Старият решаваше всичко. Мъжът ми се разбираше добре с баща си, който винаги се стремеше да урежда всичко в негова изгода.

Когато се върнах в Токио, реших да не казвам никому нищо, защото умирах от срам. Никой нямаше да повярва, че мъжът ми се е върнал с двадесетгодишна хубавица и две смесени момиченца. По-късно казах на приятелите си, че мъжът ми е загинал в Бирма… Сама го убих.

Днес историята ми се струва толкова абсурдна, че ми е по-скоро смешно, отколкото тъжно.

Във всеки случай оставих момчето си при семейството на баща му в Осака. Баба беше неутешима и всеки ден си изплакваше очите.

— Оставила си малкото ми внуче в онзи чужд дом, където никой не го обича. Ти не си майка — обвиняваше ме тя.

Баба ми се грижеше с много любов за единственото си внуче още от самото му раждане. Тъй като беше стара и нямаше за какво да мисли, синът ми беше единственият смисъл на живота й. Едва не умря от ужас, когато чу, че мъжът ми се е върнал от Бирма с млада бяла съпруга и две момиченца. Разбирах, че според нея беше безчовечно да оставя малкото си дете при чужди хора, и не й се сърдех.

Тъкмо се бяхме преместили в Урава и още не бяхме уредили домакинството си. Много скоро обаче укорите на баба ми дотегнаха и реших да си върна детето. Опасявах се, че онези няма да върнат лесно „наследника на името си“, затова бях обмислила много внимателно тактиката си и почти се разочаровах, че те не възразиха и ми го дадоха без условия.

Вероятно двамата стари хора бяха облекчени, че ще ги освободя от грижите за едно малко дете.

Когато се върнах с малкия, мама и баба, които дотогава упорито боледуваха, набързо си възвърнаха старата жизненост и оздравяха напълно. Знаех, че двете ще се грижат всеотдайно за него, затова се хвърлих с нови сили и енергия в работата си.

По-късно узнах, че арменката била много разочарована от живота в Япония. Мъжът ми твърдял, че е милионер, но след войната в Япония нямаше достатъчно за ядене. Като европейка, тя не беше толкова глупава да се жертва в името на децата си. Накрая се омъжила за един английски бизнесмен и дала децата за осиновяване на бездетни чуждоземни двойки. След това заминала за Лондон.

За щастие на Ота Казуо никой освен госпожа Иида, мен и няколко верни приятели не знаеше, че е бил двуженец. По-късно той стана ректор на университет, преди няколко години се пенсионира. Даже получи орден за педагогическата си работа и аз често му завиждах за добрия живот. Никога не се поинтересува от бившата си жена и сина си. След години синът ми поиска да го види, но бащата се съобрази с чувствата на втората си жена и децата и го посрещна хладно в коридора. По-късно двамата се срещнаха още веднъж в дома на малката ми зълва. Аз съветвах сина си да не се интересува от баща си, но за едно момче е съвсем естествено да потърси баща си…

Във всеки случай това беше най-безхарактерният мъж в живота ми.