Кихару Накамура
Спомените на една гейша (28)

Светът на модата

Ще ми се да опиша как след войната жените се стараеха да полагат грижи за красотата си. Ако някоя жена пожелаеше да се накъдри, трябваше да занесе на фризьора две бучки въглища за машата. Ставаха и доста неприятни неща. Един фризьор беше обвинен, че е изгорил косите на клиентката си до корените и тя е оплешивяла. Модерната козметика беше още в детска възраст. Времето беше наистина трудно и особено младите фризьори напредваха пипнешком.

Постепенно нещата се пооправиха и модните дизайнери и фризьори започнаха да организират ревюта.

Един мой ученик ми каза, че тогавашното величие на модния свят, Хосоно Сузу, търси за своите ревюта модел в кимоно. Под влияние на окупационните сили всички бяха въодушевени от „американския стил“ и почти не бяха останали жени, които носеха кимоната си с вкус и достойнство. Затова избраха мен за тази задача.

По онова време най-известните манекени бяха Хелън Хигинс и Аишима Масако. Манекените обикновено бяха красавици по американски или европейски вкус. Дотогава Япония не познаваше професията фотомодел. Само художниците използваха модели. Но когато започнаха да организират модни ревюта, под светлината на рампите излязоха и професионалните манекени.

В зала Санкей беше организирано ревю с прически на Хосоно Сузу. Носех висока прическа и шоколадовокафяво кимоно нишижин от креп, което спокойно бих могла да нося и днес, защото не е никак старомодно. Долната част и ръкавите бяха обшити с малки златни и сребърни хризантеми. Кимоното беше модерно и въпреки това традиционно.

Когато за първи път срещнах госпожа Хосоно, веднага почувствах, че ще се разбираме.

Козметичката искаше да ме гримира като другите манекенки с кафяви бои и да ми залепи изкуствени мигли.

— Аз нося японско облекло. Западният грим не му подхожда. Моля ви, оставете ме да се гримирам сама.

— Всички, които излизат на подиума, са гримирани в тъмни цветове. Иначе не е модерно — настоя козметичката. Вече бях готова да се разплача, когато госпожа Хосоно ми се притече на помощ.

— Това е кимоно от Киото и изкуствените мигли и тъмният грим не му подхождат. Оставете я да се гримира по свой вкус — нареди тя и ме спаси от ужасното положение, в което се намирах.

Излязох на подиума с кафяво кимоно нишижин, едноцветен сребърен оби и бяла хризантема в ръка. Между вечерните рокли, изработени от тънки, въздушни материи, моят модел беше единственото кимоно. Завъртях се няколко пъти и преместих хризантемата в другата си ръка. Тъй като излизането ми се различаваше много от появата на другите манекени и напомняше по-скоро за японски танц, публиката заръкопляска въодушевено и фотографите побързаха да ми направят снимки. Тъй като не ми се искаше да се разделя с кимоното, след края на представлението го купих, макар че беше много скъпо. Продължавам да го нося и днес, след цели тридесет и пет години.

Това беше първият ми досег със света на модата.

Скоро след това пристигна известният американски фризьор Ал Тейт. Той проведе курс по американско фризьорство, като обясняваше подробно модерните си похвати. Превеждаше му господин Танака. Когато преводачът нямаше свободно време, аз го замествах и така се запознах с господин Тейт. Нямах представа от изкуството на фризьора, но с времето запомних някои важни похвати. Докато траеха уроците, записвах някои понятия на английски на дъската, но когато забелязах, че повечето присъстващи не ги разбират, започнах да записвам след английската дума и произношението й на катакана^[1].

— Ако знаете английски, преписвайте понятията, както съм ги дала. Ако ви е по-лесно, отбелязвайте си ги на катакана — предложих на младите фризьори.

Те запомняха по-лесно написаната на катакана дума „сукарупуха кару“ в сравнение с английската „скулптур гърл“ (къдриците се нареждат съвсем близо до главата, както е при римските статуи).

Друго откритие за мен бяха модните списания в кошчето за отпадъци в учителската стая на „Уошингтън Хайтс“. Всяка седмица намирах там две или три прочетени и хвърлени от другите учителки списания за мода и фризури. Обикновено това бяха „Вог“ и „Макол“. Отнасях си ги вкъщи и превеждах някои статии на японски, за да ги направя достъпни за младите фризьори.

Тези „уроци от кошчето за отпадъци“ бяха приети с въодушевление и младите мъже и жени ми бяха безкрайно благодарни.

Спомням си също, че след известно време изгря звездата на манекени като Кавахара Хидеко. По същото време група млади хора основаха клуб „Гоя“^[2].

Когато се връщам в Япония, с удоволствие се срещам с останалите живи членове на клуба. Цялото бъдеще на модната журналистика легна на раменете на Хирасава Минако (наричаха я Янако^[3]); тя стана издателка на списание „Седмица на красотата“.). Към групата принадлежаха и Футами Акио, младата брачна двойка Сузута Коносуке и Сузуе.

Някогашните ентусиазирани млади хора, които се срещаха на пържени макарони и шницели, днес вече имат внуци.

Това бяха наистина забележителни години.

Никога няма да забравя Ямано Айко^[4] и съпруга й.

Тъй като много жени на висши офицери от GHQ проявяваха интерес към японските модни ревюта и ги посещаваха редовно, конферансът на японски не беше достатъчен. Обикновено за водещи канеха вариететни артисти като Тони Тани.

Ямано Айко ме харесваше и често ме канеше да водя ревютата й. Давах обяснения на японски и на английски, което тогава беше рядкост и се приемаше с еднакво въодушевление от японските и от американските зрители.

След като ме видяха в шоуто на госпожа Ямано, и други творци в областта на модата и фризьори ме помолиха да водя ревютата им.

През онази далечна 1954 година американският стил беше определящ във всички области. Ала Явазаки Икуе реши, че трябва да организираме модно ревю, посветено на старата японска култура. Манекените трябваше да бъдат облечени като дами от императорския двор. Оттам заехме и костюмите.

Разбира се, представлението можеше да се състои само в Киото. Наеха голямата зала на Гион. Обясненията трябваше да се дават на английски и на японски. Повечето съпруги на висшите офицери пристигнаха специално за ревюто от Осака, но когато завесата се вдигна и видях, че първите редове бяха заети изцяло от американки, все пак изпитах голямо учудване.

За щастие, преди да вдигнат завесата, господин Тоги Хироши от императорската служба за придворна музика ми беше обяснил всичко с подробности. Представлението беше наистина необикновено.

Тогавашният майстор в школата Урасенке представи чайна церемония. Косата ми беше сресана като на придворна дама от епохата Хейан и висеше свободно на гърба. Кимоното ми беше в същия стил. В паузата го смених с официално черно кимоно. Ревюто на придворно облекло беше наистина вълнуващо събитие.

Съпругата на майстора на чайната церемония, която също присъстваше на представлението, ми подари прекрасен плат за кимоно от най-фин креп, който и днес означава много за мен. Обясненията, които давах на английски, бяха посрещнати с всеобщо одобрение и майсторът беше много доволен.

През пролетта на 1955 година повторихме представлението в театър „Мицукоши“. Там присъстваха съпруги на офицерите от осма дивизия, дойде дори жената на главнокомандващия.

Впрочем аз често водех ревютата на Коиде Масако и по тази причина прекарвах известно време в Осака. При всяко отиване посещавах свекърва си, давах й малко пари и я канех на обед. Свекърът ми почина и тя живееше сама под наем при познати. Тя разбираше, че живея живота си, без да хленча, макар че синът й ми беше сторил огромно зло, и хвалеше смелостта ми. Вярвам, че това не са били празни ласкателства.

Връзките ми със света на висшата мода се задълбочаваха. Най-често работех за ревютата на Ямано Айко.

Имах добри връзки с много творци на модата, преподавах на любознателните млади козметички английска беседа, учех ги на най-важните понятия в бранша и ги въвеждах в новите тенденции. Това бяха все „отпадни продукти“ от кошчето за боклук.

Много се радвам, че тези връзки не са прекъснати и до днес. Когато съм в Япония, често посещавам госпожа Сузута, която принадлежеше към клуб „Гоя“.

Хосоно Сузу, която първа ме свърза със света на модата, почина малко след като завърших тази глава. А толкова ми се искаше да се срещна с нея и да си спомним миналото…