Кихару Накамура
Спомените на една гейша (11)

Аванс срещу бъдеща слава

В миналото държавните служители и журналистите бяха в много добри отношения помежду си. Младите журналисти, които отговаряха за външното и финансовото министерство, и служителите в тези министерства организираха общи пиршества.

Зад храма на Хонган в Цукиджи се намираше чайната „Каваки“, в която се срещаха много млади хора.

Вероятно е малко неучтиво да го кажа, но нито един от тях не беше особено богат. Ангажиментите с тях ми доставяха голямо удоволствие. Официалните приеми бяха до 21 ч., след това посещавах забавите на тези господа, които бяха най-приятното развлечение.

— Здравей, Кихару, вече ти поръчах шницели кацудон — посрещаше ме г-н Янагисава. Това беше любимото ядене на младите държавни служители и обикновено се поръчваше в ресторант „Гомангоку“. Често ядяхме и мезокко-домбури — вътрешности на змиорка върху плато от ориз, поръчани от Миякава. Играехме на шаради и много други игри. Всички ние, Фукувака-чан, Койку-чан и аз, бяхме млади и се забавлявахме необезпокоявани от присъствието на строгите възрастни гейши.

Посещавахме заедно къщата на призраците в парка „Лунни цветя“ в Цуруми. Тя беше отворена само през лятото и беше наистина страшна. Когато вървяхме по тъмния коридор, по лицата ни полепваше хлъзгава, гадна маса, а от невидим кладенец долиташе ужасяващ глас: „Чакайте!“. Появяваше се призрак. Пред тоалетната стоеше мъж, който се обръщаше и цялото му лице беше обляно в кръв… наистина призрачно. Всички пищяха от ужас. Койку-чан се държеше здраво за мен.

— Жалко, че момичетата се хващат все една за друга. Следващия път, когато видите призрак, хванете се за мен — предлагаше г-н Оида.

Едно от любимите ни занимания беше да се „смеем“. (На тайния ни език това означаваше да отмъкваме разни неща от ресторантите. Както и да го наричахме, това си беше чиста кражба.)

Разбира се, на следващия ден връщахме всичко, което бяхме взели. Колкото повече солници и канички отмъквахме от ресторант „Шисейдо“, толкова по-велики се чувствахме. Най-сръчен винаги беше г-н Оида. През зимата носеше широка пелерина и веднъж успя да измъкне дори огромно растение в саксия от „Сембикия“.

Никой не можа да разбере как го е направил. Кражбите на чинии и купи не представляваха трудност за него. Разбира се, на следващия ден връщаше откраднатото. Домакинът на „Сембикия“ не можеше да се начуди как гостът бе успял да изнесе навън растението и го гледаше с искрено уважение. Г-н Оида, увит в пелерината си, се пръскаше от гордост. Още по-весело ставаше, когато към нас се присъединяваха Фурувака Роппа и Мацуи Суисей.

Прибирахме се късно през нощта и господата винаги ме изпращаха. Крачехме в редица по улиците и естествено правехме много глупости. Веднъж свалихме табелата на една акушерка и я окачихме пред магазин за зеленчуци, друг път сменихме табелите на магазин за китайски лекарства и дюкянче за захарни изделия, на следващата нощ подменихме табелата на масажист с тази на пералня. Вярно, глупави номера, но ние се забавлявахме разкошно. Когато стигахме пред нашата къща, петимата се строяваха и извикваха три пъти:

— Кихару от Шимбаши, банзай!

Прозорците на съседите се отваряха, подаваха се сънени физиономии. Най-любопитните слизаха на улицата и баба започваше да крещи и да им се моли поне да не викат „Банзай“. Прекрасно време…

Младите журналисти тъкмо бяха завършили университета и по-възрастните им колеги се опитваха да ги въведат в изкуството да водят изискани разговори.

След четиридесет и пет години, когато обменях спомени с някои от господата, не можахме да разберем как сме си позволявали да се храним в Цукиджи или в ресторант „Каваки“ в Шимбаши, след като никой от тях не печелеше повече от 69 йени месечно.

Собственичката на „Каваки“ не ни искаше пари. Тогава това се наричаше „раздаване на лаврови клонки в аванс“.

— Сигурно Янакен е плащал понякога и за нас.

— Касугано Цубоне имаше повече пари и сигурно е плащал и за нас.

— Компару получаваше големи хонорари и сигурно ни е плащал сметките. — Такива бяха предположенията им.

— Аз никога не съм плащал — похвали се един. Във всеки случай никой не знаеше истината. Отговорът на този въпрос е в понятието „раздаване на лаврови клонки в аванс“.

Когато искаха да си платят сметката в ресторанта, младите чиновници от външно министерство често чуваха отговора:

— Ще си платите, когато станете външен министър.

В „Каваки“ работеше младата прислужница Омийо-чан, дошла от Кавагое. Всички я харесваха и я наричаха „малката от Кавагое“. Оками-сан й обяснила системата, след което момичето попитало един гост кога най-после ще стане директор.

Сметките се изплащаха веднъж в годината, по-точно преди настъпването на новата година. Придружена от една слугиня, натоварена с бутилки „Джони Уокър“, собственичката обикаляше клиентите, за да им благодари. Това е типично за някогашните нрави и няма нищо общо с днешните.

Многообещаващите млади мъже имаха право да се хранят на кредит. Собственичката беше уверена, че след двадесет години, когато станат министри и директори, те ще й се отплатят с лихвите. Тъй като се чувстваха задължени към нея, те намираха най-различни начини, за да я компенсират. Така беше някога…

Днес клиентите се оплакват, че в баровете отказват да ги обслужват, когато не са плащали една седмица. Други времена, други нрави.

На това място се сещам, че някога представата за депутатите беше съвсем различна от днешната. Ако някой от познатите им станеше депутат, хората казваха, че „никой разумен човек не би направил такова нещо“ или че „този си е загубил къщата и двора“. Да станеш политик, означаваше да инвестираш цялото си имущество. Никой не можеше да си представи, че политиците печелят пари.

Днес е съвсем друго. Мисля, че няма друга страна в света, която да е претърпяла такива коренни промени за последните петдесет години.

Що се отнася до „аванса срещу бъдеща слава“, след години, когато отидох в Америка, научих нещо много интересно.

Прочетох биографията на Сами Дейвис Джуниър. По онова време известните английски артисти Лорънс Харви, Стенли Бейкър, Ричард Бъртън и Джак Хоукинс били в самото начало на кариерата си. Когато били без работа, те се събирали в малкото кафене „С. и Ф.“ в лондонския Уест Енд. Когато някой спечелел пари, канел приятелите си в клуба „Белия слон“, който бил първокласно заведение.

Когато станали звезди, те останали верни на своя клуб и го посещавали при всеки удобен случай, за да се отплатят на персонала за доброто отношение. Защото, когато били бедни, в клуба почти винаги „забравяли“ да им представят сметката. „Забравените“ сметки от миналото по-късно били изплатени многократно. Останах възхитена, че системата на „лаври в аванс“ е съществувала не само в Япония, но и в Англия.