Кихару Накамура
Спомените на една гейша (30)

Покана при главнокомандващия

През 1952 година господин Шинохара от списание „Чуокорон“ ме помоли да напиша нещо за него. Съчинението ми се появи в майския брой под заглавие „Признанията на една гейша, която говори английски“ с псевдоним Юри Харуми.

Признанията на една гейша, която говори английски

Днес много хора говорят с неприкрита враждебност за „представителните гейши“ и „гейшите космополитки“. Аз бях една от първите, които, така да се каже, проправиха пътя на младите гейши. След като дебютирах в Шимбаши през 1931, работих като гейша до 1944 година. После дойде войната, след това упражнявах професията си още две години. Мога да кажа, че съм работила като гейша почти десет години.

Гостите, които идваха в Шимабши преди войната, по-точно чуждестранните туристи, по правило не мислеха за парите. Ала след войната се появиха много необразовани и простовати клиенти от чужбина, които гледаха на нас с пренебрежение, докато гостите преди войната винаги ни бяха отдавали дължимото уважение. Известно е, че нашата задача е да се грижим гостите да се чувстват уютно и да прекарат вечерта приятно, и образованите, културни гости отпреди войната никога не ни създаваха неприятности. Разликата между чуждестранните гости преди и след войната вероятно е в това, че едните вече имаха пари, а другите тепърва трябваше да ги спечелят.

По времето на Икумацу — тя беше любима на Кацура Когоро^[1] — гейшата издържаше обичания мъж, ако вярваше, че той има бъдеще, даже да не беше студент или нещо подобно. Днес това е невъзможно. Накратко казано, гейшите също поумняха.

Давах уроци по английски на младите гейши и допринесох за доброто им образование. Или поне опитах. Учех ги да говорят английски, но се стараех и да обогатявам японската им култура, да затвърждавам моралните им принципи. Разбира се, японските жени би трябвало да се отворят повече към света и съвсем не е важно от коя страна идва клиентът. Ала гейшата никога не бива да продава душата си. Някогашните гейши никога не продаваха душите си. Днес много хора са склонни лекомислено да предават идеалите си, когато това им е изгодно. Даже високопоставените политици са продажни. Някой, който довчера е бил фашист, днес е изявен либерал. Този дух на времето е достоен за презрение. Страшно е, когато жената няма характер, затова горещо желая на всички гейши от Шимбаши да имат силен характер. Всичко изглежда позволено, стига да става „от любов“, и аз нямам право да осъждам този възглед. Япония се отваря към света и условията се променят. Много неща, свързани с тези промени, ме дразнят, защото са на ниско ниво и лишени от достойнство. По-рано хората бяха по-строги към себе си. Днес тази твърдост е изчезнала. (…)

Дразня се винаги когато чужденците си въобразяват, че японците са длъжни да ги следват във всичко. Може би причината е, че преди войната те бяха само гости, а днес са дошли като „победители“. След като загубиха войната, много от сънародниците ми казват „да“ на всичко и се подчиняват. (…)

Докато обслужвах няколко млади държавни служители, които говореха английски и бяха дошли с един американец, и наблюдавах как му се умилкваха, даже ставаха от възглавниците си^[2], ме обзе луд гняв и не издържах. През цялото време слушах само „Да, сър“ и „Благодаря ви, сър“ и това ме изнерви до крайност. Ако беше генерал Макартър, нямаше да се учудя, но гостът беше просто един млад войник. Вероятно тримата го бяха поканили на работен обяд, но непрекъснато се местеха нервно върху възглавниците си и се държаха като подчинени. Казах на единия от тях: „Извинете, но и вие сте гости. Като ви гледам, започвам да си мисля, че сте третокласни артисти, които се кланят на тълпата. Все пак сте правителствени чиновници, дръжте се малко по-достойно.“ (…) След края на войната повечето хора имаха поведение на покорни слуги. Това доведе дотам, че необразовани американци започнаха да се държат надменно като всевластни господари. (…)

Когато бяха с поли и пуловери, младите американки се държаха като мили, безгрижни момичета, но в униформи светкавично се превръщаха в лейтенанти и майори. Наскоро се запознах с една дама с чин майор, която ми се стори очарователна, женствена и чувствителна. Но когато младите войници й отдаваха чест, лицето й ставаше строго и затворено. Докато разговаряше с мен, тя беше изцяло жена. Японките, които са направили кариера, по правило са стари моми и сухарки. Колкото по-голяма интелектуалка е жената, толкова по-строга и суха трябва да бъде. Според мен това е достойно за съжаление. След като Бог е създал красивия пол, не е нужно да стигаме дотам, че никой да не разбере жени ли сме, или мъже. Колкото по-голяма интелектуалка е жената, толкова по-женствена би трябвало да бъде. Ако жените народни представителки, писателки и други изявени личности бяха по-красиви, би било прекрасно. Всички щяха да казват, че в Япония цъфтят умни цветя.

Четири или пет дни, след като излезе списанието с творбата ми, по телефона ми се обади секретарката на главнокомандващия осми армейски корпус в Йокохама. Да се приготвя и в 11 ч. на следващия ден да чакам пред къщи, защото ще дойде джип да ме вземе. Обаждането ме стресна.

Преди войната ме повикаха в полицията заради снимки на гола жена, с които нямах нищо общо. Затова и този път очаквах недоразумения и неприятности.

Какво ли бях сторила, та ме викаха при главнокомандващия? Може би, без да се усетя, бях казала нещо лошо за окупационния корпус? Тревогата ми растеше.

Ако кажех на баба, тя непременно щеше да се разплаче, затова реших да премълча.

— Имам да уредя нещо в квартирата на главнокомандващия в Йокохама. Не се притеснявайте, ако отсъствам два или три дни. — Стараех се гласът ми да звучи колкото се може по-спокойно.

Вечерта прочетох отново съчинението си, написано за „Чуокорон“, търсейки нещо съмнително, но не можах да открия нищо.

По някое време съм задрямала и утрото дойде по-бързо, отколкото очаквах. Без да каже нищо, баба ми подаде торбичката, в която беше сложила сапун и четката ми за зъби. Попитах я защо прави това и тя отговори, че ако наистина ще остана ден или два, тези неща ще са ми нужни.

— Аз ти имам пълно доверие. Ще те посъветвам само да казваш онова, което имаш да кажеш, високо и ясно. Някои неща естествено ще премълчиш. Запази ги за себе си дори ако те измъчват до смърт. — Това бяха прощалните думи на баба, произнесени с необичайно тих глас, и аз разбрах, че тя бе усетила нещо.

Дойде джипът и аз се поклоних дълбоко пред шофьора. Баба ме изпрати с угрижена физиономия и аз се качих с натежало сърце.

Скоро пристигнахме в Йокохама. Не знаех дали се намирахме в клуба на осми армейски корпус, или в служебната резиденция на коменданта. От антрето започваше вита стълба, от двете страни на коридора бяха подредени саксии с красиви растения. В средата на приемната беше поставена голяма кръгла маса. Под плота от дебело стъкло бяха наредени няколко саксии с теменужки усамбара и стъклото изглеждаше украсено с шарка на лилави цветя.

В стаята влязоха две кучета с къдрава козина. По-късно разбрах, че били френски пудели. За първи път в живота си виждах такава маса и такива кучета.

Появиха се генерал Бейкър и съпругата му. Двамата ме харесваха и винаги ме канеха на приемите, които организираха в дома си. Той беше ръководител на пресслужбата на главната квартира. Влязоха също редакторът на „Старс енд страйпс“ и още четири семейни двойки, господата в елегантните униформи на висши офицери. Уплахата ми прерасна в паника и се скрих зад гърба на госпожа Бейкър.

Последни влязоха главнокомандващият и съпругата му. Помня, че ми отредиха едно от добрите места между високопоставените дами.

На всяко място беше поставена картичка с името на човека, който трябваше да го заеме. Освен името, на картичката бяха нарисувани традиционни хилки за федербал, японски хартиени дракони и хризантеми.

Един японски прислужник донесе супата. Значи бяхме поканени на обед. Когато стигнахме до десерта, главнокомандващият извади английски превод на статията ми за „Чуокорон“.

— Тази статия е написана от японската гейша, която днес е наша гостенка — заговори той.

Адютантът му, едър млад капитан, стана и прочете част от съчинението ми. Всички слушаха внимателно. Докато слушах, осъзнах, че съм била твърде искрена, и на челото ми изби студена пот. Ала когато адютантът свърши, гостите заръкопляскаха бурно. Погледите им, устремени към мен, бяха доброжелателни и сърдечни.

Бях дошла тук с убеждението, че ще бъда наказана за онова, което бях написала. Опасенията ми не се оправдаха. Всички похвалиха статията ми.

— Какво е мнението ви за окупационните сили? Ако нещо ви е направило силно впечатление, бих желал да ми го кажете открито — помоли ме главнокомандващият.

— Поведението на някои американски войници е засрамващо. Докато се разхождат по Гинза, японците непрекъснато се дразнят. Някои войници се пазарят, и то не само в малките магазинчета, но и в универсалните магазини. Това не е редно — отговорих веднага аз, щастлива от възможността да направя нещо.

— Фуджи е свещена планина за японците и има особено значение за народа ни. Не би ли било възможно да не организирате маневри там? Имаме предостатъчно други планини…

Местните хора бяха ужасени от маневрите, които се провеждаха в подножието на Фуджи-сан. Затова не премълчах, макар че после се уплаших от дързостта си.

— Кихару, ако в японското правителство имаше десет жени като вас, щяхме да разберем по-добре Япония. Нямате представа какво облекчение би било това за нас — засмя се главнокомандващият.

Получих цял пакет сладкиши, шоколад и консерви и джипът ме върна у дома. Запомних завинаги тази покана.