Кихару Накамура
Спомените на една гейша (46)

Котката Шамико

Във Флорида няма зима.

Затова много хора от студените области, като Ню Йорк, Вашингтон и Бостън, си купуват вили във Флорида. Възрастните хора пестят пари през целия си живот и след като се пенсионират, заминават за Флорида с всичките си спестявания и държавната пенсия. Там всеки ден карат лодка, ловят риба и играят голф. Почти всички хора на средна възраст имат желание да завършат живота си във Флорида. Тъй като идвах от Япония, където има четири напълно различни сезона, бях силно привлечена от мисълта да живея на място, където е винаги топло.

Маями Бийч почти не се различава от японския курорт Атами, само че е много по-голям. На брега са издигнати стотици скъпи хотели.

Зад тях са построени стотици по-малки хотели. Човек си мисли, че е стигнал до края, когато изведнъж се озовава пред нови хотели. Неописуема гледка. Всички големи хотели имат частен плаж (там се пекат само гостите на хотела). Между хотелите се тъпчат ресторанти, бутици и барчета.

В „Папагалската джунгла“ гъмжеше от папагали, които изпълняваха фантастични номера. Бяха направили още „Джунглата на маймуните“ и ферма за змии. Най-интересно ми беше в аквариума, където три делфина показваха изкуството си. Треньорката им беше много красива и те дори я целуваха.

Аз бях възрастна жена и въпреки това ръкоплясках въодушевено, а какво да кажа за децата? Така ми се искаше да събера всички японски деца и да ги поканя да видят делфините! Градината с папагалите също беше прекрасна. Звездата между тях умееше да кара кънки и велосипед…

Купих си къща в спокойния университетски квартал и когато имах лекция, отивах пеша. Така плащах по-малко, отколкото за жилище под наем. Срокът за изплащане на къщата беше тридесет години, което беше много удобно.

Приех в дома си няколко японски студентки. Съвсем сама в голямата къща с градина щях да се чувствам самотна. При мен винаги се срещат млади хора. Предпочитам в дома ми да живеят бедни японски студенти, вместо да живея сама. Така и те, и аз имаме полза. Днес къщата щеше да бъде пет или шест пъти по-скъпа, но тогава (1970 г.) платих само 5 000 долара първоначална вноска.

Къщата имаше голяма градина с манго и лимони, четири стаи и слънчева тераса, известна с името „Флорида рум“. Тя беше обградена със стабилна ограда, нощем можехме да спим навън и да наблюдаваме небето. Това беше прекрасно. Къщата ми харесваше много и се чувствах щастлива в нея.

Събирах плодовете на мангото и ги оставях известно време в хладилника. Така бяха особено вкусни. Всички ги харесвахме, оприличавахме ги на каки с аромат на благовонни пръчици. В пилешката или рибена чорба изстисквах пресен лимонов сок и ястието ставаше много вкусно. Тъй като Флорида е заобиколена от всички страни с море, винаги имаше прясна и евтина риба, особено риба тон и бонито. Хващаха и много диодони, но тук ги смятаха за неядливи.

На третата сутрин след нанасянето ми в къщата стана нещо странно. Както е обичайно в горещите области, входната врата беше от стъкло и приличаше на широки жалузи.

Събудих се към шест и видях зад стъклото сянката на котка. Надигнах се и забелязах, че се е настанила съвсем сама на площадката пред вратата.

На кого ли беше? Знаех, че ако я пусна вкъщи, вече няма да се отърва от нея. Затова казах на Тецуко, която живееше при мен, в никакъв случай да не я вкарва вкъщи.

Ала котката не се помръдваше от мястото си. Откъде ли беше дошла? В никакъв случай не беше скитница, защото беше много красива и изглеждаше някак изискана. Козината й беше бяла, мишосива и черна, очите бяха ясни. Хвърляхме й остатъци от яденето си, темпура, сварен спанак, хрян в соев сос и тя се нахвърляше жадно върху тях. Макар че не я пускахме вътре, не се помръдваше от мястото си. Всяка нощ заспиваше спокойно пред вратата.

Живеехме на 76-а улица. На съседната живееше датско семейство с две деца, които ходеха в средното училище. Бабата също живееше при тях. Семейството обичаше котки и имаше пет. Котката, която бе дошла да живее пред прага ни, беше тяхна.

Всеки ден й казвах, че е крайно време да се прибере вкъщи, като й обещавах, че ще получава само от вкусната специална храна за котки.

— Ако останеш тук, няма да ти даваме нищо друго, освен изостанали темпура и сварен хрян. Отивай си вкъщи, бързо!

Ала котката ме поглеждаше равнодушно и не се помръдваше от мястото си.

На четвъртия ден не издържах.

— Ти си една глупава котка. Ако не искаш да ме послушаш, ще направя от теб шамисен — заплаших я аз. Знаете, че за шамисен се използва котешка кожа.

Оттогава студентите, които живееха при мен, и съседите наричаха котката Шамико и все се смееха, че за малко не са я направили на шамисен.

Шамико беше странна котка. Имах чувството, че самата тя не знаеше, че е котка. Една сутрин отидох в супермаркета, който беше на около триста метра от къщата ми. Винаги когато излизах от къщата, Шамико седеше на любимото си място, поглеждаше ме и мяукаше. Когато тръгвах към изхода, скачаше след мен. Тецуко, която ме придружаваше, се учуди безкрайно, че Шамико е решила да дойде с нас.

— Сигурно ще се върне — успокоих я аз и влязохме в супермаркета, за да напазаруваме.

— Божичко, Шамико е още тук — извика по едно време Тецуко. Шамико седеше пред входа и чакаше.

Аз не обичам котки, но тази беше наистина очарователна. По пътя към къщи срещнахме датската дама, която ни махна весело с ръка, за да ни спре.

— Името й е Пинки, но вече не реагира, когато я викам. Отказва да яде котешка храна от консерва. Сигурно е станала японска котка — обясни развеселено тя.

Котешката храна, която даваха на Шамико в датското семейство, беше много скъпа. Макар че консервите бяха специално подбрани — с вкус на месо или риба, спагети със сирене, — тя предпочиташе да се храни с нашите остатъци…

Японските студенти — петима млади мъже и пет млади жени, — които живееха при мен, следваха в университета на Маями и в един от тамошните колежи. Тъй като в околностите на Маями имаше чудесни плажове, в свободното си време предприемаха излети с автобус или със собствените си коли. Когато оставаха някъде по-дълго, изпращаха картички и не забравяха да поздравят и Шамико.

Така нашата Шамико стана известна и сред японците, и сред американците. Когато продадох къщата, помолих наследника си да се грижи за Шамико. Може би след заминаването ми тя се е върнала при датското семейство…

 

Студентските празници в университета бяха много интересни и весели. Откривахме щанд с пилешки шишчета — якитори — и Тецуко и още три момичета продаваха в кимона с вдигнати и вързани ръкави, препасани с червени престилки. На щанда ни се предлагаха още темпура и сукияки в картонени чинийки по петдесет цента порцията. Едно шишче струваше 25 цента.

Всички студенти продаваха специалитети от родината си. Ирландците предлагаха тлъсто барбекю, тайландците избираха вкусни национални ястия, кубинците правеха паеля и горещият ориз с миди беше невероятно вкусен, а китайците приготвяха юфка.

Много хора идваха на японския щанд, привлечени от аромата на пилешките шишчета. Студентите носеха къси кимона и се стараеха да привлекат колкото се може повече клиенти. Доходите се даряваха на университета. Японският щанд имаше най-голям оборот. Аз приготвях ястията и ги рекламирах пред гостите.

— Японска храна, деликатеси — гърмеше младият Кирихара, загърнал силното си тяло в късо кимоно.

— Двадесет и пет цента, двадесет и пет цента — викаше Йошии, който продаваше пилешките шишчета.

Цели три нощи бях шила кимоната на момчетата и червените престилки и панделките на момичетата. Забавлението беше наистина чудесно.

След тази първа проява участвах и в студентския празник на колежа. Набързо разучих японски танц с Тецуко и Мицуе на фона на песента „Гион Коута“, самата аз танцувах Окичи^[1]. Двама студенти от Осака представиха хватки от джудо.

Университетските празници в Маями бяха много популярни, градът също ги спонсорираше. На площада беше инсталирано огромно виенско колело, също като в Коракуен^[2]. Имаше още люлки и други атракции, каквито се срещат по панаирите. Идваха и много хора отвън.

Японските специалитети се продаваха отлично.

Тогава стана още една интересна история. Нобуко беше една от най-красивите студентки. И тя беше вързала ръкавите си и без спиране пържеше темпура. Това е уморителна работа, затова се сменяхме на всеки тридесет минути.

Момчетата бяха отишли на тайландския и италианския щанд да похапнат. Аз надзиравах нашия щанд, докато Тецуко и Мицуе се возеха на виенското колело. Нобуко също искаше да се повози, но едните тъкмо бяха слезли, а другите се бяха нахранили обилно и не се намери компания.

— Качи се сама — предложи Тецуко, но Нобуко не искаше.

— Редно е някой да придружи Нобуко. Струва само 25 цента — намесих се аз.

— И на мен ми се вози, хайде да се качим заедно — обади се един млад мъж и се приближи.

Това момче беше завършило университета и сега работеше в голяма фирма в Маями. Той беше вече възрастен, но все още изглеждаше като студент.

— Знаете ли, Нобуко няма с кого да се качи на виенското колело. Бихте ли й правили компания. Ето ви два пъти по двадесет и пет цента — помолих аз.

— Разбира се, с удоволствие. Имам достатъчно пари да платя. Обещавам ви да се грижа добре за нея.

Изпитах облекчение.

По-късно двамата се ожениха в една от църквите на Маями. Уших й красиво булчинско кимоно, в което изглеждаше прелестна. Както виждате, и в Маями се проявих като умела сватовница.

 

Но да се върнем при Шамико. Собственичката й ми каза, че според човешките измерения котката е на около 25 години и се намира в разцвета на женствеността си. Освен това била призната красавица. Срещу мен живееше възрастна двойка с голям котарак на име Кейси, снежно бял и много дебел, защото го хранеха обилно. Кейси хвърли око на Шамико.

Съседите ми отдясно бяха осемдесет и пет годишна жена, синът й и жена му. Старата майка винаги говореше за своето „бебе“ и един ден я попитах кое е то. Оказа се, че е шестдесетгодишният й син, който вече беше оплешивял. Май много не приличаше на „бебе“, но тя го наричаше само така. Когато говореше за „жената на моето бебе“, това беше петдесетгодишната й снаха. Плешивото „бебе“ беше представител на фирма за фармацевтични продукти, а жена му беше болнична сестра.

И те имаха голям светлокафяв котарак на име Том. Той също се влюби в нашата Шамико.

Това стана през една пролетна нощ. Котките тичаха в градината и мяукаха протяжно. Изведнъж се чу крясък, сякаш убиваха някого. Когато Том или Кейси се доближаваха твърде много до Шамико, тя настръхваше и се хвърляше да хапе. Борбата беше много жестока, Шамико се защитаваше от нападателите с всички сили и Том и Кейси мяукаха сърцераздирателно.

Когато се разсъмна, излязох навън и намерих по цялата градина бели и кафяви котешки косми. Шамико ме погледна многозначително, после измяука нежно за поздрав. Явно нашата котка беше много добродетелна. Бе отхапала половината ухо на бедния Кейси и беше откъснала цели участъци от козината на Том, така че се виждаше червено месо.

Това ми напомня за друга история. Добрата ми приятелка Мичико имаше котка на име Сузи. Тя имаше много любовници и раждаше на всеки четири месеца по три-четири котенца.

Всеки път Мичико носеше котенцата в парка и ги подаряваше на минувачите. Едва успяла да намери подслон за котенцата, Сузи раждаше нови. Мичико беше много нещастна.

Когато й разказах за битката на Шамико с котараците, тя поиска непременно да узнае как съм я научила да се пази. Отговорих й съвсем искрено, че на нищо не съм я научила. Шамико просто не обичаше котараците, дори се ужасяваше от тях. Веднъж един американски приятел ми каза, че Шамико не е нормална. Котка, която дращи и хапе мъжките, за да се защитава, е увредена. А аз съм била наивна. Явно и при мен нещо не е наред. Сигурно беше прав.

Вярно е, че кучетата и котките имат повтарящи се периоди на разгонване, но Шамико изглеждаше „чиста, почтена и красива“^[3].

Бедните прокудени Кейси и Том можеха само да я гледат с копнеж и да мяукат жално.

 

Един ден докато преподавах в Орландо, стана нещо неприятно. Някой проникна в къщата ми. Ако си бях у дома, със сигурност щях да преживея голям страх.

Един от младите хора, с които дружах, беше господин Ямагучи. Той и до днес ме нарича „мама“. Ожени се за очарователна жена и имат чудесна дъщеричка. Този господин Ямагучи живееше тогава при мен. Тецуко, която живя най-дълго в къщата ми, се омъжи за американски хирург и господин Ямагучи зае мястото й. По време на кражбата не бил у дома и когато се върнал към единадесет вечерта, намерил входната врата отворена и стаите преровени. Дълго време се утешавах с мисълта, че престъпникът е бил много по-нещастен от бедните собственици.

Моята къща беше обзаведена по японски, значи нямаше какво да се краде. Американските семейства имат антики, кутия със скъпоценности в спалнята и различни други неща, ценни за крадците. Моята къща беше постлана с татами, единствените украшения бяха свитъци с картини и цветя. Имах два скрина, в които съхранявах кимона и оби. Те струваха поне десет хиляди долара, но американският крадец нямаше полза от тях. Ако ги беше взел, щяха веднага да го хванат. Беше преровил всички чекмеджета и бе попаднал само на неразбираеми, дори гротескни неща като долни колани, кордели за оби, подплънки за гърба, таби и бельо за кимоно, както и голям брой шнурове и коланчета. По някое време явно му е писнало, защото беше изчезнал, без да вземе нищо.

Сигурно това е била първата му кражба и после е бил здравата наруган от шефа си.

— Там нямаше нищо, което си струва — вероятно му е казал той и отчаяно е изброил безполезните шнурчета и парчета плат, с които са били пълни чекмеджетата. Сигурно след това шефът го е посъветвал да си смени професията. Всъщност аз се тревожех повече за крадеца, отколкото за нас.

— Да не е оставил някоя улика? — попитах студентите.

В стаята на господин Ямагучи също не липсваше нищо. Фотоапаратът му беше оставен на леглото, но престъпникът явно не го е видял. Вече бях сигурна, че не е имал необходимия за един крадец усет към ценни вещи.

Животът в Маями наистина беше богат на събития.