Кихару Накамура
Спомените на една гейша (42)

Синът ми идва в Ню Йорк

Най-после успях.

Синът ми Масао щеше да дойде при мен в Америка. Процедурата по идването му се оказа невероятно сложна.

Трябваше ми американски гражданин, който да стане поръчител, трябваха ми и документи за имущественото му състояние, настоящата му работа и месечните му доходи. Всички документи трябваше да се представят в имиграционната служба. Друг куп документи изпратихме в Япония. От своя страна, синът ми трябваше да събере десетки документи и да ги представи в американското посолство, което след това се свърза с тукашната емиграционна служба. Синът ми трябваше да се яви в американското посолство в Япония, за да получи одобрение за пребиваването си. Накрая изпратих на Масао самолетен билет и зачаках пристигането му.

Цялата тази операция беше абсолютно ново преживяване и за мен, която и без това нямах представа от тези неща, и за Робърт, който беше поръчител, но не познаваше процедурата. Неочаквано дойде любезна помощ в лицето на Стенли Окада, който беше началник на пътническо бюро.

Той не само събра всички необходими документи в Ню Йорк, но и изпрати при сина ми в Токио свой приятел от Камакура, който уреди всички въпроси с документите. Освен това го придружи на интервюто в американското посолство и го изпрати до стълбичката на самолета.

По отношение на формалностите не можехме да очакваме много от едно шестнадесетгодишно момче, но благодарение на помощта на Стенли Окада синът ми най-после успя да отлети за Ню Йорк. Бях безкрайно благодарна на господин Окада, че се погрижи за всичко и не ни взе повече от дребните такси, които се плащаха в пътническото бюро. До края на живота си няма да забравя отзивчивостта му.

Докато синът ми беше още в средното училище, мама и баба починаха скоро една след друга. Много ми се искаше да отлетя за вкъщи, но с това щях да унищожа всичко, постигнато досега. (Молбата ми за безсрочно пребиваване тъкмо се движеше между инстанциите.) Исках при всички обстоятелства да остана в Америка. Тъй като получих само телеграми с новината за смъртта, връщането ми беше излишно. Освен това, за да бъда докрай искрена, мама и баба бяха студени, жестокосърдечни жени, които ми бяха причинили много страдания преди и по време на войната, да не говорим след това. Ако се бях върнала в Япония, сигурно никога нямаше да замина обратно за Америка. Затова предпочетох да остана и да работя упорито, за да събера пари за идването на сина си.

Най-после успях. Аз, Робърт, майката на Робърт, Чиеко и госпожа Судо се събрахме в комбито на Робърт и заминахме за летището да посрещнем Масао. Момчето ми беше станало голямо и изглеждаше като истински мъж. Когато застанах пред него и видях, че е станал по-висок от мен, очите ми се напълниха със сълзи.

Не ми беше лесно всеки месец да изпращам издръжка на сина си в Япония и освен това да пестя пари за пътуването му. Тъй като майката на Робърт имаше голямо жилище, обзаведохме две стаи за нас и за сина ми. Достави ми голямо удоволствие да сложа нови тапети, да купя хубав килим, ново легло и спално бельо.

Много отдавна имах намерение да го взема при мен в Америка и да му дам американско образование. Само заради това бях работила. И днес вярвам, че никой не може да се вживее в щастието, което изпитах на летището, когато най-после застанах лице в лице със сина си.

Ала Масао не изглеждаше особено щастлив и мълчеше упорито. Не поздрави нито Робърт, нито майка му, камо ли пък Чиеко и госпожа Судо. В колата го настаних на първата седалка и седнах до него.

— Всичките ми приятели са много заети и въпреки това намериха време да дойдат да те посрещнат на летището. Няма ли да им кажеш добър ден?

— И без това не исках да идвам — отвърна той.

— Така ли? И защо дойде?

— За да ти отмъстя.

— Да ми отмъстиш? Защо?

— Защото ме остави сам толкова дълго време. Най-вече не мога да ти простя, че си била гейша. Освен това съм отвратен, че си се омъжила за чужденец.

Той наистина искаше да ми отмъсти.

Когато се опитах да му обясня, че без американски поръчител никога нямаше да дойде в Америка, че за откриването на магазина си трябваше да благодаря само на Робърт и че условията за емиграция в Америка са много строги, той отговори:

— Млъкни. Аз съм дошъл да отмъстя на мръсната си майка.

Робърт и майка му, които не разбираха японски, вероятно бяха очаквали, че синът ми ще ме прегърне, сияещ от щастие. Възцари се унило мълчание, двете ми приятелки не казваха нито дума. Чиеко и госпожа Судо ме поглеждаха несигурно. Можех само да им се извиня, че специално ги бях довела на летището. Срамувах се, като никога в живота си.

Вкъщи му показах двете стаи, които с толкова любов бях обзавела за него.

— Какви са тези работи? Не знаех, че ще живеем с чужденци — заяви обвинително той.

На следващия ден го заведох в магазина. Чиеко, госпожа Судо, Фуджи, Айко, Шизуко, всички го поздравиха сърдечно с добре дошъл.

— И какъв прекрасен японски говори!

Като майка, това ме зарадва много. Езикът и държанието, които беше научил от двете си баби, бяха безупречни. Представих го на всичките си приятели и, слава Богу, той отговори на въпросите им сравнително благосклонно…

Ала от този ден нататък за мен настана истински ад. Когато излизахме, той отказваше да върви редом с мен и минаваше от другата страна на улицата.

— Позорно е да имаш майка, която е била гейша. И на всичкото отгоре омъжена за чужденец. — Красиви думи употребяваше само пред другите. С мен се държеше отвратително.

Когато в магазина ми влизаха американски клиенти и им обяснявах какво предлагам (както го изискваше професията ми), той се оплакваше горчиво.

— Пфу, как любезничиш с американците!

Когато се срещнахме с хората от агенцията за модели, синът ми строго заяви на ученическия си английски:

— Тя е на четиридесет и пет. Лъже ви.

Получавах поръчки само защото се представях за тридесетгодишна. Защо му трябваше да ме нарече лъжкиня и да издаде истинската ми възраст? Не разбираше ли, че ме лишава от доходи? Никой не може да разбере колко дълбоко бях наранена. Той наистина беше дошъл да ми отмъсти. И постигна всичко, което искаше.

— Ще се радвам много, ако останеш в Америка — казвах му.

— Да не искаш да работя в този проклет сувенирен магазин и да се кланям на американците?

— Не съм казала такова нещо. Магазинът ми е малък, но го поддържам, за да мога да се грижа за издръжката ти. Моето желание е да посещаваш американски университет.

— Аз съм тук само за да ти отмъстя — гласеше отговорът.

Синът ми се чувстваше като възрастен, но беше само шестнадесетгодишен. Не можех да му обясня, че с Робърт не сме истинска брачна двойка. Каквото и да казвах, той не ме слушаше.

Синът ми се отвращаваше от работата ми в магазина. Всичко в Америка го отблъскваше. Не правеше нищо, само се оплакваше и мързелуваше. Реших да го изпратя в близкото училище и положих много усилия, за да го запишат.

Не можех да затворя магазина си само защото синът ми бе дошъл в Америка. Започвах работа в десет сутринта. Заради киното имахме клиенти до късно вечерта и не можех да затворя в пет или шест, както правеха другите магазини. За щастие майката на Робърт готвеше на сина ми и така ме освободи поне от една грижа. Вечер се връщах вкъщи напълно изтощена и той се нахвърляше върху мен с горчиви обвинения. Повтаряше все едно и също.

— Няма нищо по-лошо от това да си роден от гейша. Освен това разведена по нейна вина. И омъжена за американец. Не мога да ти простя.

И така през цялото време.

Както вече писах, и до днес не пия алкохол и не пуша. Синът ми живя дълго време с баба и мама, отделен от мен, и нито веднъж не ме е виждал като гейша. Ходех на всяка родителска среща, присъствах на всички училищни и спортни празници…

Приятелката ми, гейшата Йошияко, пиеше като мъж и когато се връщаше от някой ангажимент с несигурни стъпки, синът й, на същата възраст като Масао, бързаше да я защити.

— Бабо, не се карай на мама, че се е напила. Тя работи, за да може да ни храни.

Често си мислех за Йошияко. До пристигането на сина ми в Америка си изкарвах прехраната с честен труд и бях научила много неща. Въпреки това собственият ми син ме ругаеше всяка вечер и ме наричаше мръсна гейша. Нямах сили дори да плача.

Мъченията ескалираха. Синът ми нямаше никаква работа (тъй като не знаеше английски, почти не напускаше къщата) и по цял ден се въргаляше в леглото. Когато вечер се връщах разбита вкъщи, започваха оплакванията:

— В Япония видях как един американец те целуна. Това беше мръсно. Оттогава изпитвам отвращение към теб.

В Америка мъжете и жените, които са близки, се целуват за поздрав по бузите, челото или устата. Миналата година разговарях с Едит Хансън и тя ми каза:

— За американците целувката е онова, което е поклонът за японците.

Масао не искаше да ме разбере.

— Ти харесваш, когато американците те целуват. Нали те видях в Япония. — Бях толкова отчаяна, че не можех да намеря думи за отговор.

Докато съм била в магазина, той намерил бележника ми и го прочел. Посочи ми бележки като „Хилтън, 13 ч.“ и „Плаза, 15 ч.“ и заяви, че това са уговорки за срещи с американски мъже. Бил сигурен в това.

В Япония също се провеждаха модни ревюта, макар и не в хотели, а главно в зали като „Йомиури“ или „Хибия“. Опитвах се да обясня на Масао, че много от американските панаири се провеждат в хотели, че собствениците ме ангажират да подреждам щандовете и да обяснявам на английски какво произвеждат фирмите им, но той настояваше на своето. Накрая упражни насилие. Поглеждаше ме заплашително, грабваше някоя дебела книга от етажерката и я хвърляше по мен или сваляше кожения си колан и ме удряше по рамото. Изпитвах адска болка, но не издавах нито звук. Не исках Робърт и майка му да разберат какво става. Молех го да ме остави да се наспя, защото съм уморена, но той отговаряше:

— Аз дойдох да ти отмъстя. Няма да те оставя да спиш.

Днес, 1987 година, в Япония се говори много за насилие в семейството, но то съществуваше и преди тридесет години. Синът ми беше пионер в тази област.

Всяка нощ ме ругаеше до разсъмване, аз се извинявах и плачех. Наистина ме беше страх от него.

— Прости ми, прости ми. Утре рано трябва да отида в магазина, моля те, остави ме да спя. — Извинявах се без никакво основание и го умолявах да ме остави на мира.

Понякога синът ми внезапно ставаше и излизаше от къщи. Едно японско момче, което не знае английски и не познава града, непременно попада в ръцете на полицията, особено ако се разхожда посред нощ. В собствената ми къща би ми било все едно, но ние живеехме у Робърт… Нервите ми бяха опънати до скъсване. Тръгвах да го търся и насила го замъквах вкъщи. Или пък се изправях пред входната врата и го чаках до разсъмване.

Тъй като не спях добре и работех по цял ден, измършавях до неузнаваемост. Бузите ми хлътнаха, лицето ми беше невероятно погрозняло.

По това време в Ню Йорк пристигна Иида Миуки. Обиколихме града с колата на Робърт, разказах й, че и синът ми е тук. При една от обиколките взехме и него. Тя много искаше да го види и вярваше, че и Масао ще се зарадва.

Ала той изобщо не отвори уста, през цялото време седя в колата, когато го заговаряха, не казваше нито дума.

Робърт се стараеше с всички сили да подобри настроението му, но момчето изобщо не реагираше. Аз бях готова да изтърпя всичко, но умирах от срам пред другите и много ми се искаше земята да се разтвори и да ме погълне.

Разбира се, госпожа Иида ме попита какво става със сина ми и аз се опитах да го оправдая с липсата на познания по английски, която го е довела почти до невроза.

Междувременно синът ми тръгна на училище. Макар че имаше трудности с езика, бележките му бяха добри. Името му често се появяваше в училищния вестник. За съжаление старанието му не трая дълго, но аз се радвах, защото си въобразявах, че това е многообещаващо начало.

— Хваща ме яд, когато гледам как учениците и ученичките се прегръщат и целуват по коридорите — гневеше се той. Как да му обясня…

Целта, за чието постигане бях работила да изнемога, а именно да доведа сина си в Америка, се оказа напълно погрешна стъпка. Мислех за бъдещето му и нито за миг не си представих, че ме мрази толкова силно. Най-важната причина за омразата му вероятно беше отказът ми да се върна в Япония след смъртта на баба и мама.

Едно обаче не мога да разбера. Във втората част на книгата, посветена на първите години след войната, вече разказах за бащата на момчето ми. Цели шест години не получих от него нито стотинка и работех упорито, за да изхранвам баба, мама и сина си. Не се самоубих с детето си, както направиха много други майки, а тръгнах на работа. Чаках завръщането на мъжа си и му бях вярна, ала когато най-после се появи, той беше женен и имаше две малки дъщери горе-долу на възрастта на сина ни. След всичко, което ни стори той, синът ми не се сърди на баща си, макар че безотговорното му държание беше истинската причина за нещастието ни.

Синът ми никога не е обсъждал с мен поведението на баща си. И до днес се хвали, че баща му е ректор на университет и е получил орден. Тъжното е, че бащата не иска да вижда сина си, макар че Масао многократно го е посещавал. Бившият ми съпруг се съобразява много повече с чувствата на сегашната си жена, отколкото със сина си. Никога не му е помагал с каквото и да било.

Защо мъжете толерират тези ужасни неща? Как е възможно една жена да бъде обиждана и ругана от собственото си дете? Егоизмът на японските мъже беше дълбоко вкоренен у шестнадесетгодишното ми момче.

Но да се върнем на темата. Всекидневният тормоз продължи и макар че се стараех да изглеждам спокойна, не след дълго всички разбраха какво става.

Майката на Робърт обяви, че Масао има психически отклонения, и предложи да го заведем в клиника.

При всяка криза американците първо отиват на психиатър. Когато нещо не е наред, за тях е естествено да потърсят лекар. Помолих ги да почакат още малко и се опитах да извиня душевната несигурност на Масао с незнанието на английски.

Намирах се в отчаяно положение и потърсих утеха от японския настоятел на будисткия храм и при един християнски свещеник. И двамата ми заявиха, че синът ми трябва да ги посети лично. Естествено той отказа категорично. Отчаянието ми нарасна.

Случи се нещо много неприятно. Един ден в магазина влезе едра дама, която се оказа свекървата на Фуджи, по произход германка. Фуджи и мъжът й живееха с родителите му (лекари от Германия). Майката дойде в магазина и каза, че иска да говори с мен. Заключих и отидохме в близкото кафене. Дамата ми заяви, че вече няма да приема Масао в дома си, защото синът й не можел да го търпи.

Когато идваше в магазина, Масао се шегуваше и се смееше с момичетата. Бях много щастлива, че синът ми се усмихва и се забавлява. С мен изобщо не говореше, камо ли пък да ми се усмихне. Фуджи често го канеше да излезе с нея и двамата отиваха незнайно къде. Тъй като имах работа в магазина, не можех да отида с тях. Изпитвах радост от близостта му с Фуджи, защото смятах, че благодарение на нея постепенно ще свикне с живота в Америка. Ала свекървата на Фуджи се оплака, че двамата изчезвали в спалнята и дълго не излизали.

Още една проява на японската наивност. Американците не влизат в спалните на другите хора, а разговарят в дневната. Фуджи бе помолила Масао да влезе в спалнята й и свекървата го бе видяла.

Стана ми болно. Не знаех как ще реагира синът ми, ако му кажа да се държи далече от Фуджи. Освен това се боях да не узнае, че майката на Робърт има намерение да го изпрати в клиника. Ситуацията ми се струваше безизходна, но трябваше да взема решение.

Тъй като синът ми постоянно подчертаваше, че държи да се върне в Япония, аз се отказах от намерението си да го пратя в американски университет. Може би наистина бях постъпила егоистично, като не се върнах в Япония след смъртта на баба и мама, но той ми отмъсти с лихвите. Ако продължавах да толерирам поведението му, щях да рухна. Стига толкова.

Осем месеца след пристигането си в Америка синът ми се върна в Япония. За щастие един познат се съгласи да заживее в къщата ми в Япония и да се грижи за сина ми. Семейството също имаше син, малко по-млад от моя. Отново започнах да изпращам пари за издръжката му.

Синът ми завърши университета, стана държавен служител, ожени се за добра жена и е благословен с две чудесни деца, за които се грижи с много любов. В крайна сметка мързеливият ми син стана полезен член на обществото и за това трябва да благодари единствено на силната си воля. Мога само да бъда благодарна, че от него излезе добър баща на семейство.

Има много майки, които страдат от егоизма на синовете си. Твърде много момчета в пубертета се опълчват срещу собствените си майки, но ако имат достатъчно силна воля, със сигурност ще намерят правилния път. Нека да знаят това и да не се тревожат.