Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Кихару Накамура. Спомените на една гейша

ИК „Прозорец“, 2000

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN 954-733-110-8

 

Kiharu Nakamura. Memorien einer Geisha

Bastei-Lübbe-Taschenbuch

История

  1. — Добавяне

Една японска Мата Хари

По онова време много млади хора изразяваха открито несъгласие с идеите на Махатма Ганди за ненасилие и пасивна съпротива. Целта им беше да постигнат независимост на родината си на всяка цена. Желанието им за свобода беше неудържимо. Това беше часът на младия, изпълнен с огнена любов към родната страна борец за свобода Субас Чандра Босе[1].

Още от най-ранната си младост той издигнал независимостта на Индия в главна цел на живота си и сега за пореден път беше в затвора на Калкута. Той беше политически затворник, а тогава затворите съвсем не бяха почивни домове. Имаше по-голям брат, Сарат Босе, който притежаваше лятна къща на брега на Ганг. При брат му живееше и старата им, болна майка.

Състоянието й беше критично и тя поиска да види за последен път сина си Чандра. Сарат и други роднини изпратиха молба до британското правителство, в която молеха властите да разрешат на Чандра да посети майка си поне за един ден преди смъртта й. Само по тази причина затворникът можа да излезе за малко от килията си и да отиде в лятната къща на брат си.

Чандра Босе беше едър, тежък мъж. Както вече споменах, дамите от индийските висши касти обикновено са много дебели. Той се възползвал от този факт, увил се в бяло сари и, преоблечен като жена, се смесил с влизащите и излизащи роднини, дошли да посетят болната, и изчезнал.

Разбира се, важните политически затворници бяха под строга охрана, но пазачите му се оказаха твърде бавни и небрежни — типично за индийците.

Красивите млади момичета от семейството непрекъснато им носели хубави питиета и те забравили напълно задачата си да пазят Чандра Босе.

В бъркотията от влизащи и излизащи хора никой не обърнал внимание на дебелата индийка в бяло сари и Чандра успял да избяга, да мине през Тибет и да отиде в Берлин, където Хитлер му даде убежище. Бягството през Тибет също е станало с помощта на Хитлер. (Има най-различни версии как е протекло бягството. Всичко, което съобщавам тук, научих от съпруга си в Калкута.)

По време на пребиваването си в Берлин Чандра Босе непрекъснато изпращаше на привържениците си нареждания и указания за действие. Писмата му бяха до Сарат, който трябваше да ги предаде на водачите на движението.

Във външното министерство в Токио пристигна кодирана телеграма от японското посолство в Германия. Тя беше преведена веднага на японското генерално консулство в Калкута, което от своя страна трябваше да я предаде на Сарат Босе.

Тогава положението в Калкута беше напълно спокойно и, както казах, всеки ден излизах да ям сладолед с Вики.

Един ден мъжът ми се обърна към мен със сериозно лице:

— Имам една молба, която можеш да изпълниш само ти.

Трябваше да отида в лятната къща на Сарат Босе с тайна мисия и да му предам писмото на брат му. Тъй като не знаех нищо за движението, мъжът ми се постара да ме просвети и ми разказа всичко, което знаеше за Чандра Босе. Задачата ми беше да предам на по-големия брат шифрирана телеграма. Началниците му смятали, че в тази деликатна ситуация е по-добре да се доверят на жена, която няма да привлече вниманието на властите.

Освен това тя трябваше да говори английски и хинди. Разбира се, трябваше да притежава известна сръчност и кураж.

Мъжът ми беше уверен, че аз притежавам всички тези качества.

Един ден отидохме заедно на площадката за голф, където консулът Оказаки се забавляваше с любимата си игра.

— Каза ли ви мъжът ви? — попита с обичайната си небрежност той.

Отговорих утвърдително.

— Е, какво ще кажете? Ще се справите ли? Нямаме друг човек…

— Разбира се. Ще се справя.

Младата съпруга на дипломата се почувства върната в старите времена, когато беше още Кихару и генералният консул я ангажираше за приемите си. Не можах да се удържа и му намигнах.

Така се роди една японска Мата Хари.

Първо трябваше да облека индийско сари. В Индия се знае, че жените от Симия, Даржилинг или Кашмир са светлокожи и красиви. Това значи, че не всички индийки са тъмнокожи. Някои са дори по-светли от нас. Затова лесно можех да се превърна в жена от Даржилинг, макар че сарито, червената точка на челото и големите обеци не ми отиваха така, както на местните жени.

Вечерта, когато се стъмни (избрахме безлунна нощ), с мъжа ми се качихме във форда и потеглихме към предградията на Калкута. Английските газови фенери по улиците пръскаха мътна светлина, но извън града цареше пълен мрак.

Мъжът ми беше изучил много добре картата и караше без колебание по изровените селски пътища.

Бях сгънала многократно шифрованата телеграма и я носех в чантичката от тънък брокат, в която баба лично беше сложила амулет, поръчан от храма на Нарита. Чантичката беше закрепена за долната ми риза с безопасна игла. При нужда щях да глътна листчето.

Минахме около петдесет километра по тъмните пътища. Изведнъж в мрака пред нас се раздвижи светла точка.

Мъжът ми беше отворил яката на ризата си и я носеше по индийски обичай над панталона. Приличаше на изискан индийски господин и говореше съвършено хинди. Аз не говорех така добре като него, макар че според Вики бях отличничка.

Ако някой ни спреше, сигурно щяхме да го заблудим с нашия хинди, или поне на първо време.

Когато наближихме светлината, видяхме в края на пътя кола с няколко индийци, които ни даваха знаци с кръгови движения.

Последвахме колата на почтено разстояние. Чувствах се като във филм за Джеймс Бонд.

Пътувахме по течението на Ганг. След около осемдесет километра стигнахме до малко село и спряхме пред къща, в която се бяха събрали жени, деца и няколко старци и ни чакаха.

Намирахме се в лятната къща на Сарат Босе.

Семейството вече вечеряше. Поканиха и нас и се държаха съвсем непринудено, като към членове на семейството. Храната беше типично индийска.

Ядохме чътни, консервирани зеленчуци с ориз и къри. Вече се бях научила да ям като индийците с пръсти.

Говорехме само хинди. Поиграх си с децата и в подходящ момент незабелязано предадох на Сарат листчето.

Облекчени от успешно изпълнената задача, се сбогувахме с гостоприемните домакини и потеглихме обратно.

При второто посещение минахме по същия път, но на връщане се натъкнахме на внезапно издигната бариера. Дотичаха двама индийски полицаи.

— Къде отивате?

— На вечеря у роднини — отговорихме, разбира се, на хинди. Дадохме на двамата по една рупия и обяснихме любезно: — Защото е много късно, а вие трябва да работите неуморно.

Те ни благодариха и в най-добро настроение избърсаха стъклата на колата ни с голи ръце, защото по тях бяха накацали безброй мушици.

В началото, когато полицаите ни спряха, сърцето ми биеше до пръсване, но след като се запознах с непогрешимото средство — подкупа — тези дребни случки престанаха да ми правят впечатление.

С помощта на подкуп човек може да се оправи лесно с всички индийски служби.

Мъжът ми бе заявил, че ако работата се разкрие, ще ни застрелят на място, и аз бях полудяла от страх. Но след втория път бях напълно спокойна.

 

Когато след избухването на войната се върнахме в Япония, мъжът ми трябваше веднага да замине за Бирма. Когато живеех с детето си в къщата ни на Гинза, един ден ми се обадиха по телефона от хотел „Империал“. Чандра Босе бил в Япония и непременно искал да се срещне с мен. Хотелът беше съвсем близо, затова взех малкия и отидох.

Чандра Босе беше все същият внушителен мъж и изглеждаше страхотно в униформата си. Той ме посрещна любезно и заповяда на адютанта си да ни направи обща снимка.

— Ако срещна съпруга ви в Бирма, непременно ще му дам снимката — обеща той. После извади голяма своя снимка и я надписа пред очите ми: „На красивата и смела мисис Ота с благодарност, Чандра Босе.“

Чандра загина при самолетна катастрофа. Когато узнах за смъртта му, коленичих пред снимката и се помолих за душата му.

Той беше смел мъж с добро сърце и смъртта му беше голяма загуба. Трябваше да живее по-дълго за благото на Индия, а и на Япония. За съжаление снимката на Чандра Босе, която ми беше много скъпа, изгоря при едно въздушно нападение.

 

Но да се върнем в Калкута. След време започнаха да ни следят. Двама индийци ни следваха постоянно, при което се държаха така очебийно и несръчно, че нямаше как да не ги забележим. Нали в шпионските филми най-важното е преследваните да не забележат нищо!

Явно тези момчета бяха от тайните служби, защото носеха внушителни бради.

Когато отивахме на кино със семейство Иида — което се случваше често, — двамата чакаха отвън. На излизане от киното често ги виждахме заспали на улицата. Нима тези доволно хъркащи фигури можеха да бъдат цивилни служители на британската империя?

— Ставайте! Филмът свърши! — будехме ги през смях.

Те скачаха и се озъртаха сънени.

— Селям, мемсахиб.

Госпожа Иида се превиваше от смях и ме укоряваше, че съм прекъснала съня им. Според мен обаче те бяха длъжни да си свършат работата, затова, когато завивахме зад ъгъла, им махах, та да знаят къде отиваме. Тайните служби винаги будят страх у хората, но тези двамата не правеха особена чест на работодателя си.

След време ги смениха англичани, което беше явен знак, че световното политическо положение се влошава.

Мъжът, който следеше семейство Иида, беше около двадесет и осем годишен, рус и много красив.

Нашият преследвач обаче беше нисък и набит, с явна склонност към оплешивяване и никак не ми беше приятно да излизам с тази сива мишка по петите.

Един ден най-сетне се осмелих и попитах госпожа Иида дали не би се съгласила да замени красивия рус агент с ниския плешивко.

Тя избухна в луд смях.

Един от дипломатите от британското правителство даде прием, на който бяха поканени семействата Иида, Мото и Ота, т.е. ние. След коктейлите и вечерята имаше танци.

Един фантастично красив, едър, около тридесет и осем годишен англичанин тръгна право срещу мъжа ми.

— Ще позволите ли да поканя съпругата ви на танц?

Бях облечена в празнично розово кимоно, вероятно бях най-младата сред гостите и си позволявам да кажа, че сигурно съм изглеждала красива. По отношение на партньорите си за танц винаги съм била много взискателна (в случая това означава, че танцувам само с красиви мъже).

Този господин беше точно по вкуса ми. Спомних си за него след години, когато видях Майкъл Кейн.

— О, да, желая да танцувам — казах на мъжа ми на японски. Той избухна в смях.

— Ти си и си оставаш взискателна.

Станах и подадох ръка на господина. Оказа се, че е CID-комисионер. Името му беше мистър Дж.

За разлика от японците, които изпълняват сложни стъпки сковано и със сериозно лице, англичанинът танцуваше едва ли не небрежно, разговаряше оживено с мен и никога не бъркаше такта.

— Вие сте необикновена жена. — Той ми направи обичайните комплименти, после прошепна в ухото ми: — I know everything.[2]

Почувствах се заловена на местопрестъплението и изтръпнах. Но се овладях бързо и попитах невинно:

— И какво по-точно знаете?

Той ме привлече към себе си.

— Очарователна дама като вас не би трябвало да се впуска в такива опасни приключения. — И ме погледна дълбоко в очите.

Бях готова на всичко.

— И кога ще ме хвърлите в затвора?

— Много скоро — отговори любезно той.

Отдалеч сигурно изглеждаше, че си говорим за любов.

— Какво ще стане, когато вляза в затвора?

— Ще ви посещавам всеки ден. Няма да допусна да се чувствате самотна — отговори с нежен глас той. После притисна устни към челото ми.

В този момент танцът свърши. Върнах се на мястото си и казах на мъжа си, че англичанинът знае всичко за дейността ми.

— Май е време японската Мата Хари да излезе в пенсия — изкиска се той.

Впрочем, само след пет дни избухна войната и мистър Дж. така и не успя да ме хвърли в затвора.

Бележки

[1] Субас Чандра Босе — Индийски политик (1897–1945), който за разлика от Ганди призовава за военен сблъсък с Великобритания. През 1941 година избягва от английски затвор и създава в Германия и Япония „Индийска национална армия“, съставена от индийски военнопленници.

[2] I know everything. (англ.) — Зная всичко.