Кихару Накамура
Спомените на една гейша (40)

Nakamura’s Gift Shop^[1]

 

Непосредствено след идването си в Ню Йорк започнах да демонстрирам японски кукли в изложбената зала на организацията. По време на обедната почивка, обикновено към дванадесет, идваха особено много зрители. Все пак се намирахме на Пето авеню. Силният интерес към Япония, който съществува днес, беше още в зародиш, почти не се предлагаха японски стоки, затова изложбеното помещение беше препълнено с любопитни, които бързаха да се възползват от редкия случай.

Правехме демонстрацията два пъти, в обедната почивка и към три. Първия ден рекламният шеф ни представи един американец:

— Това е приятелят ми Робърт. Офисът му е точно насреща. Той обича Япония.

Приятелят беше дизайнер на мебели. Сближих се с него и през изминалите тридесет години нееднократно ми е помагал. (Известно време бях омъжена за него, но за това ще разкажа по-нататък.)

По онова време Робърт беше на тридесет и три години. Той беше първият, който ме заведе в изискан ресторант и на шоу в Бродуей.

 

По съвета на рекламния шеф се регистрирах в агенция за модели и се представих за двадесет и седем годишна. По онова време първокласните модели печелеха по 100 долара на час, останалите по 75. Като азиатка аз бях причислена към втората група и ми даваха по 75 долара. Агенцията ми беше посредник на рекламни снимки (главно за списания, плакати и за телевизията). Работех не повече от два или три пъти месечно. Позирането в художествената академия нямаше връзка с тази агенция и печалбата беше само за мен, тъй като сама организирах дейността си.

Намирах си една добра работа след друга, не ми беше трудно да изпращам пари на близките си и дори успявах да спестявам. Много скоро забравих обидите на госпожа Т.

 

Един японски интелектуалец, абсолвент на университета „Тодай“, бе решил да отвори магазин за подаръци. Предложи ми да му стана съдружник, като вложа известен капитал. По онова време в Ню Йорк почти нямаше магазини с японски стоки.

Исках да работим съвместно още от самото начало. За да обновим помещението, посегнах на оскъдните си спестявания. (От носталгия пазя документите, подписани от първия ми делови партньор. Те са спомен от един много важен период в живота ми и първата крачка по пътя ми към американския бизнес.) Помагах да запълним дупките в стените с гипс и да боядисаме помещенията. Докато стоях на стълбата с четка в ръка и вързани ръкави на кимоното и боядисвах, непрекъснато се кисках. Знаех, че изглеждам много смешна, също като в легендата за Ошичи на върха на огнената кула^[2]. Разбира се, тук никой не знаеше коя е била Ошичи от огнената кула…

Магазинът тръгна добре още от самото начало. Благодарение на доброто му разположение идваха много клиенти, главно хора на изкуството от развлекателния бранш. Посещаваха ни Еди Албърт, Пол Нюман, Уил Роджърс Джуниър, Розмари Клуни и Мици Кейнър. Идваха и известни японци като Хасегава Казуо, Мишима Юкио и Уно Чийо, които не бяха от развлекателната индустрия. Госпожа Уно издаваше модното списание „Стил“. Обикновено идваше придружена от секретаря си Йойо. Първия път двамата окачиха на витрината табела с надпис „Стил, клон Ню Йорк“ и я фотографираха.

Един ден ми хрумна идеята да открия самостоятелно магазин. Не беше нужно да е голям — просто едно малко помещение, което да ми дава възможност да изпращам достатъчно пари вкъщи.

За щастие имах добри връзки с търговците на едро. В онези години беше необичайно една млада японка лично да поръчва стоки при търговците на едро. Спомням си с най-добри чувства търговеца от Ню Йорк Мерхандайз, Том и мистър Гровски от „Пасифик Трейдинг“. Мистър Гровски беше към средата на седемдесетте. Беше известен като голям скъперник и не правеше подаръци, но незнайно по каква причина ми даваше щедри отстъпки и винаги ми помагаше.

В Манхатън вече бяха открити няколко японски магазина, евреи и китайци също продаваха японски стоки. Исках да избегна конкуренцията им и потърсих помещение за магазина в Бруклин.

В онези години Бруклин беше много красив квартал. Там се намираше колежът „Бруклин“, на ъгъла на „Чърч Авеню“ беше известната гимназия „Еразъм“, жилищата бяха за заможни хора. Открих чудесен магазин на ъгъла на „Флатбуш Авеню“. Малко помещение, само около 26 квадратни метра, с витрини от двете страни, които по-късно му донесоха прякора „Буркан със златни рибки“. Така се появи „Накамурас Гифт Шоп“.

В същата сграда беше кино „Риалто“ и това беше много удобно. Робърт се зае с ремонта и обзавеждането, където беше силата му. Плащах наем на собственика на „Риалто“.

Магазинът се намираше вляво от входа на киното. Вдясно имаше малка закусвалня, в която предлагаха сандвичи, хамбургери и хотдог. Сервираха кока-кола, севън ъп и сокове. На бара работеше семейна двойка на средна възраст, а тригодишната им дъщеричка Синди беше истинска кукличка. Сутрин, когато отварях магазина си, тя идваше при мен и искаше да помага. Понякога се настаняваше на витрината. Нищо не можеше да я отклони от намерението й, а когато й кажех, че нямам нужда от помощ, избухваше в жален плач. Не можех да й устоя и я оставях да прави каквото си иска. Беше достатъчно да й връча един парцал за бърсане на прах и тя се чувстваше като възрастна. Понякога ме нервираше, но беше толкова миличка, че бързо забравях яда си. Познатите ме обвиняваха, че съм твърде отстъпчива, но аз всеки ден чаках с нетърпение идването й. Когато отивах в магазина, тя вече ме чакаше, втурваше се към мен и ме прегръщаше. Имаше повече доверие в мен, отколкото в собствената си майка, която беше твърде заета с работа. Тъй като у дома беше заобиколена само от възрастни, още преди да навърши четири години, Синди говореше като възрастна. Много е сладко, когато едно толкова малко момиченце говори като възрастна дама.

Както вече споменах, гимназията беше в непосредствена близост и след края на часовете магазинът ми се пълнеше с тийнейджъри. Влизаха и излизаха, пипаха всички изложени неща и не купуваха нищо.

Добре, че си имах малката пазачка. Когато момчетата и момичетата влизаха в магазина и започваха да оглеждат изложените стоки, иззад някоя етажерка изскачаше малко момиче и извикваше:

— Какво желаете, моля? — Дори само фактът, че малката се появяваше така внезапно и питаше за желанията и парите им, беше изненада за учениците. — Желаете ли да купите нещо? — питаше Синди. Ако й отговаряха отрицателно, заповядваше строго: — Тогава не пипайте нищо. — И даже ги пляскаше през пръстите с малката си ръчичка. Учениците й се сърдеха и я наричаха „глупаво хлапе“. Съседките ми смятаха, че съм дресирала много добре Синди. Това нямаше нищо общо с истината, но е факт, че докато тя беше там, не стана нито една кражба. Сигурно прямите й въпроси за парите плашеха изкушените да откраднат.

Когато навърши четири години, Синди тръгна на детска градина и започна да идва при мен малко след обяда. Родителите й често се извиняваха, че са я оставили при мен на отглеждане, и се реваншираха с подаръци, но за мен Синди беше просто едно сладко малко момиченце, с което се разбирах много добре.

През есента детската градина организира празненство, на което Синди се прояви като майсторка на трапец. Разбира се, тя само се разходи по сцената и в средата направи кълбо, но изявата й беше безкрайно приятна. Облечена в лилава тюлена рокличка, с голяма фльонга в косата, за мен тя беше най-красивото между всички деца в градината. А фактът, че беше само четиригодишна и се изразяваше като възрастна дама, я правеше още по-интересна.

Впрочем директорката и възпитателките в детската градина останаха смаяни, когато се запознаха с мен, защото Синди беше разказала на всичките деца и възрастни, че си има една малка японска приятелка. „Аз си играя с нея всеки ден. Много е красива. Мисля, че е голяма колкото мен.“ Това било обяснението й.

Възпитателките и децата очакваха да видят четиригодишно японско момиченце и когато майката на Синди ме представи, всички бяха много учудени.

— Ах, вие ли сте приятелката на Синди? — Смехът ни нямаше край.

В моя красив малък магазин имаше почти всичко, като се започне от японски купички за чай и съдове. Много си го харесвах. Излагах бебешки дрешки, жакети и кимона. На пазара тъкмо се бяха появили халати от тънък найлон с машинно избродирани тигри, Фуджияма и черешови цветчета, които наричаха „кимона“. Японските юката и кимоно-жакети се продаваха много добре. Госпожа Иида Миуки, както винаги отзивчива, ми изпращаше платове за кимона с дребни шарки или по-големи пейзажи. Шиех сама всички дрехи, които носех по време на панаирите и като модел.

По онова време в Бруклин живееха много млади японки, омъжени за американски войници. Запознах се и с две момичета, които следваха в Бруклинския колеж. Всички те идваха често при мен. Тъй като копнееха за звука на японската реч, влизаха в магазина ми поне веднъж дневно и скоро малкото помещение стана място за срещи на японците в Бруклин.

През пролетта семействата на японците отиваха на излет, за да видят черешовите цветове. Японската част на ботаническата градина в Бруклин беше малка, но пътят към нея беше обграден от черешови дървета. Гледката беше прекрасна. И днес съюзът на японците в Америка организира празник на черешовите цветчета. През есента посещавахме чудесния мотел „Пред планината“, изграден от японски архитект в стила на наколните жилища, за да наблюдаваме пъстрите есенни листа. Робърт беше купил голямо комби и често си организирахме пикници.

Когато реших да открия магазина, възникна проблем: не бях американска гражданка. Реших го, като се омъжих на хартия за Робърт.

Вече мога да кажа истината, тъй като и двамата не сме в първа младост. Робърт е служил в американската флота и е бил изпратен в Италия. На самолетоносача, потопен от германците, загинали двеста войници. Робърт оцелял, но загубил мъжествеността си.

Това не ме смущаваше. В Япония бях разбрала какво означава страстна и отчаяна любов. Вече не се интересувах от сложните връзки между двата пола. Желаех само душевна опора. Ако не се бях омъжила за Робърт, трябваше да си купя името на американски гражданин, за да мога да открия магазина. Затова бях много благодарна, че един заслужаващ доверие, честен мъж изяви готовност да води с мен живот, от който обичайната плътска връзка беше изключена. Освен това той пое основната работа по обзавеждането на магазина, от вътрешната архитектура до фирмената табела. Той беше моето спасение.

— Мъжът ви е американец, но е сдържан като японец — учудваха се познатите ми. Нямах намерение да им съобщавам подробности. Естествено, че беше сдържан, нали не бяхме истинска двойка.

Магазинът процъфтяваше, едновременно с това ме ангажираха на всички панаири и дните минаваха като насън.

Понякога ме молеха да доведа още няколко японки. Заемах на японските студентки и съпруги кимона и оби, правех им прически и им обяснявах как да се държат. Получавах повече предложения, защото работодателите ми очакваха да им заведа още четири или пет японки с красиви кимона.

Демонстрирах икебана, провеждах чайни церемонии, правех рекламни продажби. Работодателите оставаха най-доволни, когато имаха на разположение повече японки.

Придружителките ми бяха много щастливи, че вместо да си седят вкъщи и да перат, да готвят или да сменят пелените, можеха да се облекат в красиви кимона и да работят в елегантна обстановка. Освен това печелеха по три долара и петдесет на час, даваха им обед и вечеря. Жените, които имаха свекърви, се радваха, че имат възможност да им дават собствени пари за гледането на децата. Понякога получавахме и рекламни подаръци.

Една от жените, които работеха с мен, беше изключително красивата Барбара Нагай. Баща й беше японец, майката шведка, която някога спечелила пето място в конкурса за мис Америка. Барбара имаше класически черти на лицето и очевидно беше наследила най-доброто от двамата си родители. (Според мен децата от смесени бракове са много красиви даже когато родителите им не са такива.)

Когато Барбара дойде за първи път с мен на панаира за подаръчни стоки, реших да й облека синьо кимоно с изрисувани черешови цветчета. В него тя изглеждаше невероятно екзотична и правеше силно впечатление. Беше толкова красива, че всички посетители се обръщаха след нея. Лицето й беше с японски черти, но кожата й беше много светла, а косата кестенява.

Докато работеше на панаира за подаръци, Барбара получи предложение за постоянна работа от един познат търговец на едро, който я въведе в света на сделките. Барбара научи много неща за вноса и износа и днес заедно със съпруга си, който е англичанин, ръководи голямата търговска фирма „Греъм Трейдинг“. Винаги казва, че само на мен дължи успеха си. Дъщеря й Ким е по-красива дори от майка си. Семейството поддържа голяма кантора, в която работят тридесет служители.

Благодарение на панаирите преживях много интересни неща и обиколих Америка. В началото работех само в Ню Йорк, по-късно ме ангажираха на панаирите за подаръци в Атлантик Сити (Ню Джърси), в Синсинати (Охайо) и в Далас (Тексас). Стигнах чак до Уинипег в Канада.

За магазина назначих една еврейска дама, която имаше достатъчно пари, но скучаеше. През лятната ваканция ми помагаха няколко гимназистки. Така не се налагаше да прекъсвам постоянното си пътуване между панаирите и ревютата.

Имах едно голямо желание: да доведа сина си в Америка, да го изпратя в американско училище, а после и в университет. Баба и мама бяха вече много стари и бях решена на всяка цена да доведа момчето си в Америка. Това беше целта на живота ми и работех неуморно, за да я осъществя.

 

Панаирът на коприната в Синсинати беше много важен за кариерата ми. Бях ангажирана от един американски фабрикант на коприна. В „Хилтън“ бяха построени повече от триста щанда на фирми за производство и търговия с коприна от всички щати. Предлагаха се не само платове, но и конци.

Моят щанд беше на американската фирма „Адвансид Силк“. Тя произвеждаше конци, с които шиеха кожени обувки и чанти. Директорът, мистър Филип, ме помоли да подредя щанда. В левия ъгъл направих малка каменна градина, вдясно окачих разцъфнали черешови клонки, на сандъчетата с черно-бяла шарка като шахматна дъска подредих различни конци, готови обувки и ръчни чанти. На черешовите клонки бяха закрепени листчета с името на фирмата. Организираха състезание между 311-те щанда и моят получи първата награда. След това фирмата ме ангажираше винаги когато излагаше стоките си.

На петия ден на панаира, след края на работното време (от десет сутринта до десет вечерта), мистър Филип покани всички свои служители на вечеря. Нощувахме в „Хилтън“, където се провеждаше панаирът. Хотелът беше отличен, но тъй като всеки ден вечеряхме и обядвахме в ресторанта му, тази вечер всички изказаха желание да отидат някъде другаде и шефът, който познаваше много добре Синсинати, удовлетвори желанието ни. Събрахме се около двадесет души с шефа, сина му, един от членовете на надзорния съвет, началника на отдел „Продажби“, съпругите им и младите чиновници. Отидохме в големия нощен клуб „Бевърли Хилс“, който не беше в Охайо. Минахме по мост и се озовахме в съседния щат Кентъки. Клубът беше много популярен, във вечерното шоу се представяха изявени творци.

Разпределихме се в пет коли и потеглихме. Господата бяха в смокинги, дамите във вечерни рокли. Аз бях облякла лавандуловосиньо вечерно кимоно с пеперуди и седях между мистър и мисис Филип.

В началото малко завиждах на американските съпруги, които винаги придружават мъжете си на вечерните забавления. Когато японска фирма организира прием, не присъства нито една от жените на ръководните служители. Дори днес (1987) съпругите не вземат участие във фирмените приеми. Дамите отиват със съпрузите си на прием у посланик или консул, но почти никога не се явяват на приемите на търговските фирми.

След като заехме местата си в клуба, келнерът донесе менюто. Всички освен мен взеха аперитив. От шестнадесетата си година съм гейша, но винаги съм избягвала алкохола. Бях си създала правилото да не пуша и да не пия. Освен това гостите не обичат пияни гейши. Под влияние на алкохола могат да се случат твърде неприятни неща, например да ти се изплъзне нещо, което не си искал да кажеш. Много хора са на мнение, че гейшата трябва да пие, но повечето от гейшите, които пият, компенсират по този начин липса на теми за разговор и творчески способности.

При бар-дамите и хостесите е друго. Те ядат и пият, за да увеличат оборота… За гейшите беше и е неприлично и табу да ядат и пият пред гостите. И до днес нито пия, нито пуша. Явно тялото ми не приема тези отрови.

Онази вечер сътрапезниците ми се стараеха да прогонят умората с коктейл, докато дойде яденето. Прочетохме в менюто „пиле върху ориз“, освен това имаше стек и различни френски ястия. Мистър Филип предложи да изберем пиле върху ориз. Заедно със салатата ястието струваше 25 долара, което ме учуди безкрайно, защото в онези години 25 долара бяха нечувана цена за чиния пиле с ориз. По-късно разбрах, че в цената са включени изпълненията на известните артисти. Все пак това беше по времето, когато едно пътуване с метрото струваше петнадесет цента.

Скоро започна изпълнението на комика Джими Дюран. Той беше минал петдесетте, главата му беше почти гола (като на Кингоро в Япония). Макар че голата глава беше фирменият му знак, тази вечер носеше катраненочерна дълга перука и зрителите умираха от смях. Обкръжен от десетина красиви танцьорки, той пееше весела песничка и играеше степ. Номерът беше наистина чудесен.

Следващият изпълнител беше Уейн Нютън, едва шестнадесет– или седемнадесетгодишен, който пееше с момичешки глас. Днес е на средна възраст и има много мъжествен дрезгав баритон. Комбинацията между седемдесетгодишния мъж, шестнадесетгодишната изгряваща звезда и красивите момичета беше много забавна и шоуто ни достави голямо удоволствие.

Към края на вечерта излязох до тоалетната. Всичко беше от мрамор, сякаш бях в дворец. Крановете бяха златни, водата струеше от рибешки глави. Една мексиканка ми подаде кърпа за ръце. Хората й даваха по 25 или 50 цента. Днес в нюйоркските хотели работят предимно черни жени, тогава бяха главно изрусени испанки или мексиканки.

Когато излязох от тоалетната и случайно завих надясно, видях голяма и тежка кадифена завеса. Един мъж в смокинг и две дами във вечерни рокли изчезнаха зад завесата.

Обзе ме любопитство. Минах през завесата и видях стълба, която водеше надолу. Тръгнах след двете дами и господина и се озовахме пред блестяща черна врата. Господинът почука три пъти в особен ритъм. Вратата се отвори веднага и тримата се плъзнаха безшумно навътре. Тъй като много исках да видя какво има зад вратата, почуках в същия ритъм. Отвориха ми и ме пропуснаха да вляза.

Бях толкова изненадана, че едва не извиках. Пред мен се простираше огромна зала — намирах се в игрално казино. Имах чувството, че съм в зала за сумо в Токио. На четири места бяха издигнати кули, откъдето наблюдаваха по двама пазачи. По-късно научих, че измамниците се виждат най-добре отгоре.

В началото изпитах уплаха, после колебливо приседнах край една маса, защото младите мъже, които раздаваха картите, бяха много красиви и се усмихваха подканващо.

Масата беше като за ма-джонг. В залата имаше общо четиридесет маси. Един рус и замайващо красив младеж ме попита дали бих желала да опитам.

Трябваше да хвърля 25 цента в малка кошничка и да натисна едно число. Кошничката се завърташе и монетата изчезваше или се разтрояваше. Окуражена от любезната усмивка на младежа, хвърлих 25 цента в кошничката и натиснах числото седем. Кошничката се завъртя и се чу ясен звън на двадесет и петцентови монети. Следващия път сложих две монети отново на седем и този път спечелих два долара.

На съседната маса играеха карти. Играта беше примитивна. Ако картата, назована от играча, беше по-висока от онази, която изтеглеше раздаващият, той печелеше четирикратно повече от заложената сума. И там раздаващият беше красив млад мъж, който ме покани да опитам. Извадих банкнота от един долар. Впрочем повечето млади мъже приличаха на италианци. Преобладаваха тъмните красавци, но имаше и няколко с руси коси и сини очи, които ми направиха силно впечатление.

Играх на карти и спечелих четири долара; удоволствието от играта нарастваше и ходех от маса на маса, докато накрая двадесет и петте цента се превърнаха в 42 долара. Невероятно: наистина държах в ръка 42 долара, които междувременно бях разменила в банкноти! При това бях тук само от половин час.

Все още се учудвах на голямата си печалба, когато ме заговори грамаден мъж, приличен на боксьор, с ужасяващ белег на бузата и магарешки уши.

— Хай — поздрави той и показа големите си бели зъби.

Уплаших се до смърт. Реших, че искат да проверят дали не съм измамничка. Освен че бях японка, скромният ми залог от 25 цента бе нараснал на цели 42 долара. Мъжът с белега улови ръката ми и ме поведе към задната част на залата.

— Оттук — каза той.

Отвори ми вратата, която се намираше зад последната рулетка и се озовахме в елегантен салон, издържан в син цвят. Управителят на казиното, около четиридесетгодишен господин в смокинг, който приличаше на Лоурънс Харди, се изправи и ме поздрави учтиво.

— О, нашата японска гостенка!

Очаквайки, че ще ме обвини за спечелените 42 долара, побързах да обясня:

— Започнах с двадесет и пет цента. После отидох на масата за карти. След това… — Оставих монетите и банкнотите на бюрото му. — Изведнъж станаха 42 долара… Извинете, аз не разбирам нищо от тези игри. — Започнах да заеквам.

— Няма нищо, няма нищо — отговори с мека усмивка управителят. — Имали сте щастлив ден. Но аз имам една молба към вас. Това нещо пристигна тази сутрин от Япония, от Нагоя. — Той ми показа игрален автомат пачинко и обясни, че иска да ме снима.

Скоро се появи фотографът и направи много снимки. На някои бях сама с автомата, на други с управителя. Накрая господинът ми благодари сърдечно, подари ми голяма кутия бонбони и ме изведе навън.

Семейство Филип и останалите бяха много разтревожени от отсъствието ми. Бях казала, че отивам в тоалетната, но се забавих много повече от обичайното. Мисис Филип решила, че ми е станало лошо, и отишла в тоалетната, но естествено не ме намерила. Никой нямал представа къде съм отишла. Синът на шефа изказал предположение, че съм била отвлечена от мафията, която беше всемогъща в този бранш, и всички трепереха от страх. Безкрайни бяха облекчението и радостта им, когато се върнах усмихната, под ръка с очарователния управител и с голяма бонбониера в ръце.

— Исках само да направя няколко снимки на тази прелестна японска дама пред японския игрален автомат, който получихме тази сутрин. Много ви благодаря — каза управителят и на сбогуване целуна ръката ми. — Моля, поръчайте си, каквото искате — обърна се той към компанията и даде знак на келнера. Когато започна следващото шоу, ни сервираха по едно питие за сметка на заведението. Настроението се повиши.

— Какво ви подариха? — поинтересува се мистър Филип и аз му показах голямата бонбониера. Показах и 42-та долара, които бях спечелила с моите 25 цента.

Под червената панделка, която украсяваше кутията, беше закрепен плик, в който намерих банкнота от 50 долара.

— За снимки на нюйоркски модел пред автомат пачинко петдесет долара са малко. Трябваше да поискате още петдесет — заяви мистър Филип и всички се засмяха.

След една година нощният клуб „Бевърли Хилс“, от който имах толкова приятни спомени, изгоря напълно. Често се питам какво ли е станало с красивия и любезен управител на казиното…