Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Geisha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Кихару Накамура. Спомените на една гейша

ИК „Прозорец“, 2000

Художник: Буян Филчев

Коректор: Тотка Димитрова

ISBN 954-733-110-8

 

Kiharu Nakamura. Memorien einer Geisha

Bastei-Lübbe-Taschenbuch

История

  1. — Добавяне

Втора част

Евакуация

— Побързай де! Докато пристигнем, младоженецът ще избяга! — изкрещя дядото от Шинден.

Светкавично натоварих бебето на гърба си, увих се с наметката, грабнах торбата с пелени и сандъчето с гримовете и хукнах по селския път.

Там ме чакаше волска кола. Старецът от Шинден разви един футон и го сложи върху дъските.

— Днес имаме само дванадесет километра.

Мама изнесе тежък вързоп с дрехи и го хвърли в колата.

— На добър път!

Предишния ден Кикуке от голямата къща и аз бяхме останали до късно на нивата с ориз, покрита с вода, за да плевим. Свежите стръкчета, подредени в строги редици, вече можеха да дишат свободно. Синчето ми измъкна ръчички изпод яката на наметката, издърпа косата ми и ми обясни нещо на своя си език.

— Добре, малкия, тръгваме.

Колата затрополи по неравния път. Тъй като щяхме да се върнем късно вечерта и сигурно щеше да застудее, носех дебелата наметка, но когато ми стана горещо, я свалих. Подухваше лек ветрец, старецът си тананикаше някаква песничка, докато бавно се придвижвахме по разширяващия се междуселски път. От известно време имах нова работа и пътувах веднъж в седмицата.

Ходех на селските сватби в околността, за да обличам и украсявам булките. Малкият ми син винаги беше с мен. На сватбите идваха многобройни роднини и приятели на младоженците, по цял ден си предаваха бебето от ръце на ръце, така че винаги имаше кой да се грижи за него.

Днес трябваше да изминем само дванадесет километра, но понякога селата бяха на двадесет и повече километра от нашето. Винаги идваха да ни вземат с каручка с волове или коне, освен това ни даваха огромни количества ориз, омочи и сушени сладки картофи, които едва отнасяхме вкъщи. По онова време парите не струваха нищо. Ориз, омочи, зеленчуци — всекидневната ни храна — това беше най-важното нещо на света. За баба, мама, сина ми и мен тези продукти бяха конецът, на който висеше животът ни.

Докато бях гейша в Шимбаши, за празника на пролетта сецубун винаги се маскирахме. Наричахме го „маскарад“. Шестдесетгодишни гейши се предрешаваха в хангиоку, прислужниците се преобличаха като възрастни гейши, милосърдни сестри, портиери или дори бавачки. Всяка искаше да има най-интересното хрумване. И аз не падах по-долу. Веднъж бях холандска цветарка, веднъж китайка и веднъж младоженка. За щастие бях запазила младоженския си костюм от онзи „маскарад“ и по щастливо стечение на обстоятелствата го бях прибрала с другите дрехи при евакуирането ни.

По онова време на село нямаше нито салони за разкрасяване, нито специално обучени лица, които обличат булките. Тъй като дъщерите на селяните бяха израснали по нивите с ориз и работеха от сутрин до вечер, даже най-красивите лица бяха обрулени от слънцето и вятъра. Майките и лелите се опитваха да ги облагородят с бял грим, но много несръчно и бедните младоженки заприличваха на „черни корени в бял сос“[1].

Хората, у които живеех под наем, имаха близки роднини, чиято дъщеря се готвеше да се омъжи. Предложих на Кику да гримирам и облека момичето. Имах истински сценичен грим, сложих й перука и я облякох в истинско празнично кимоно. Стана наистина възхитителна младоженка.

Перуката беше първокласно творение на Окайоне, кимоното беше черно, шарката му се наричаше „изгревът на слънцето“[2] и беше рисувано лично от Еригуки. Долната част на кимоното беше покрита с красиво изрисувани борове, над които кръжаха жерави. Ръкавите бяха с тъмнорозови сливови цветчета, които надничаха зад зелени бамбукови стъбълца. Към това кимоно носех оби, ушит специално за дебюта ми. Червено-златната чантичка, розовият долен оби с дълги кордели и другите допълнителни принадлежности предизвикаха голямо учудване сред селските жени.

Тогава младоженецът носеше така наречената народна униформа (жълтеникавозелен костюм с изправена якичка, който изглеждаше доста грозен) или тогавашната полева униформа, с която мъжете отиваха на война. Всички млади мъже очакваха да бъдат повикани в армията, затова родителите смятаха за свой дълг да ги оженят навреме. Женеха се и младите влюбени двойки, за да докажат любовта си и младоженецът да замине необезпокояван на война. Други бързаха да се оженят, защото искаха да отидат на война спокойни, че са създали дете. Селяните бяха много щастливи да видят булка, красиво гримирана и пременена като кукла. Новината за уменията ми се разпространи в целия окръг и поръчките заваляха.

По това време получих писмо от Иида Миуки. Племенницата на мъжа й щяла да се омъжи, затова ме канеха да отида в родното му село и да я облека и гримирам. И там заведох бебето си.

Младоженката беше дребно момиченце със стройна фигура. Това улесни работата ми. Всички бяха въодушевени от красивата булка. И оттам получих торба ориз и много омочи. Баба (вече на 75 години), която страдаше от ревматизъм и почти не можеше да се движи, мама, която имаше слабо сърце и при най-малкото напрежение получаваше задух, и шестмесечният ми син не можеха да спечелят нито стотинка — обличането и гримирането на булките беше единственият начин да храня четиричленното си семейство.

Както вече споменах, мъжът ми замина за Бирма още преди раждането на детето ни. Заплатата му като правителствен служител и добавките за семейството се изпращаха на домашния му адрес в Осака. През шестте години от раждането на детето до връщането на мъжа ми баща му не ни изпрати нито стотинка.

Макар че постоянно подчертаваше колко е позорно да има наследник на най-големия си син от една гейша, аз му писах два пъти с молба да ми изпраща поне заплатата на мъжа ми. Но след като не получих отговор, гордостта ми забрани да настоявам.

— Ако са забравили, значи са много небрежно семейство — смееше се баба. Трябваше да се грижа за сина си със собствени сили. Полагах големи усилия, защото се надявах, че при завръщането си мъжът ми ще ме похвали.

За щастие синът ми беше здраво дете и не се разболя нито веднъж. Аз също бях в добро здраве и помагах на селяните да садят ориза, да чистят плевелите, да жънат, изравях корени от репей (от тях добиваха масло, което отиваше за войската). Работата беше напълно нова за мен и аз я вършех с голям ентусиазъм. За съжаление семейството ми се състоеше от две немощни стари жени и едно бебе и всичко зависеше от мен.

Затова садях ориз и жънех пшеница, и все с бебето на гърба. Веднъж ми натежа и го оставих на сламеник в края на пътеката, където можеше да пълзи свободно. Когато случайно вдигнах глава, едва не изпищях от ужас — малкият беше нагазил в наводненото оризище и хълцаше жално, покрит от горе до долу с тиня. След тази случка не го оставих нито веднъж, макар че беше едричък и много ми тежеше.

Всъщност трябва да обясня как се стигна до евакуирането ни. Първата част на книгата завърши с връщането ни в Япония след пребиваването в лагера за интернирани в Хималаите.

След пристигането си се нанесохме в нашата къща в квартал Гинза. Старите съседи и бившите колежки ме посрещнаха с голяма радост. Междувременно Токио беше почти напълно опустял. По улиците на Гинза стояха жени, които шиеха защитни колани с хиляда бода[3]. Жените, родени в годината на Тигъра, имаха право да направят толкова бодове, колкото бяха годините им. Другите жени правеха само по един бод, защото е казано: „Когато Тигърът отиде на 1000 ри, той се връща на 1000 ри.“ Поверието е, че ако бодовете бъдат направени от жена Тигър, войникът няма да загине и непременно ще се върне. Ако някъде се бяха струпали жени, това непременно означаваше, че са открили жена, родена в годината на Тигъра.

По онова време повечето жени носеха три четвърти панталони. Ако хванеха някоя в яркоцветно кимоно, й връчваха картичка, на която пишеше: „Луксът е наш враг“. Някои дами много обичаха да се хвалят с броя на картичките, които бяха получили.

Чайните бяха отворени, но почти не работеха, а гейшите шиеха парашути в сградата на управлението. Всички обединения на гейшите произвеждаха оризови топки за войниците, но много често им ги връщаха, защото миришеха на парфюм и грим.

— Ти се оказа мъдра и предвидлива, Кихару, и се оттегли точно в подходящия момент — казваха ми завистливо някои колежки, макар вече да се знаеше, че мъжът ми ще замине за Бирма. Когато разбрах, че съм бременна, бях обзета от неприятното чувство, че съм изоставена. Най-после се бяхме спасили от англичаните и си бяхме у дома, но бях много потисната, защото нямах представа какво ни очакваше занапред.

Десет дни преди мъжът ми да започне новата си работа, заминахме за Осака, за да се сбогува със семейството си. При това посещение между свекърва ми, която преди беше категорично против женитбата на сина си за гейша, и мен се породи привързаност, което ме направи много щастлива. Свекърва ми произхождаше от старо семейство в Каназава и беше красива жена.

— Бях твърдо против синът ми да се ожени за гейша. Бях най-върлият ти враг. Извини ме, моля те — каза ми меко тя и аз избухнах в сълзи. Беше ми много приятно да се разхождам със свекърва си, да я придружавам на покупки или на гости у съседите. Когато срещахме познати, тя ме представяше винаги като дъщеря, не като снаха.

Мъжът ми имаше две по-малки сестри, които бяха женени в други семейства. И двете бяха по-възрастни от мен и имаха деца.

За разлика от свекърва ми, свекърът беше надменен самохвалко и аз не го харесах още от самото начало. Не можех да търпя пронизителния му глас, глупавите му хвалби. (Много по-късно установих, че мъжът ми е наследил всички тези качества на баща си.)

Само веднъж се срещнах с едната сестра на мъжа си, но другата живееше близо до свекърва ми и беше много мила. Казват, че зълвата е по-лоша от хиляда дяволи, но това в никакъв случай не важеше за нея. Тя и свекърва ми бяха единствените ми близки хора в семейството на мъжа ми.

Щом се върнахме в Токио, мъжът ми замина за Бирма с военно поръчение като правителствен чиновник.

Скоро след това се роди синът ни. Раждането не беше лесно, мъчих се цели петнадесет часа. Според мен беше истинско чудо, че след всички преживени страдания — пътуването с товарния военен кораб, друсането на влака и мъчителните седмици на японския транспортен кораб — успях да родя живо и здраво дете. Освен това по време на бременността си нямах нито едно от оплакванията, които измъчват много жени. Тъй като силите ми бяха напълно изтощени в лагера и по време на дългото пътуване към дома, изпитах огромно облекчение, че ме приеха в родилен дом. Останах повече от седмица там, докато дойде бебето, и се наслаждавах на грижите и вниманието, с които ме обсипваха.

Докато траеше раждането, по радиото съобщаваха, че на много места са потопени японски военни кораби. Понякога си мислех, че детето ми ще се роди без баща, и губех съзнание, но докторът ме раздрусваше грубичко, за да ме събуди.

След петнадесет часа родих силно момче. За щастие домът на родителите ми беше наблизо и мама ме посещаваше всеки ден. Тя ми донесе няколко пакета памучни пелени, които вече бяха рядкост. Сестрите ги перяха и ги окачваха на покрива да съхнат, но някой веднага ги отмъкваше. Това стана три или четири пъти.

Баба беше на мнение, че четири седмици след раждането жената е длъжна да се щади, за да няма оплаквания на стари години. Така останах в родилния дом двадесет и пет дни. Ден и нощ следях военните комюникета по радиото и постоянно плачех, но лекарят ме утешаваше и ми вдъхваше смелост.

След като излязох от болницата, имах много мляко. Бебето не можеше да свикне със силната струя и постоянно се давеше. Всяка сутрин изстисквах цяла купа с мляко и я изхвърлях в канала пред къщата.

Една сутрин дотича госпожа Нишимура, която живееше отсреща.

— За Бога, голям грях е да изхвърляте майчиното си мляко в тези времена! Очио от Каватацунака няма достатъчно мляко за детето си. Моля ви, помогнете й!

Очио беше красиво младо момиче и аз я познавах добре. Тя беше престанала да работи като гейша и беше родила момиченце от благодетеля си. Тъй като майката изобщо нямаше мляко, нещастното бебенце беше получило разстройство и беше останало само кожа и кости. Млякото, което се продаваше на черния пазар, беше силно разредено с вода и бебето не получаваше достатъчно храна. Тъй като моето се засищаше достатъчно, помолих госпожа Нишимура да ми донесат гладното бебе колкото се може по-бързо. Младата майка донесе дъщеричката си още на следващата сутрин. Бебето приличаше на кукла, но беше съвсем естествено да е красиво, тъй като и майката имаше кукленско лице. Големите кръгли очи бяха прекрасни, но телцето му беше съвсем измършавяло. Когато доближих гърдата си до устичката му, то засука веднага, започна да пие жадно и погълна двойно повече от собственото ми бебе. След това заспа доволно.

От този ден нататък майката започна да идва у нас сутрин и вечер. След половин месец вече познаваше лицето ми и риташе от радост, когато я вземех на ръце. Само след две седмици разстройството престана, бузките й се закръглиха. След като започнах да храня бебето Чизуко, вече нямаше нужда да изхвърлям млякото си. Докато имах много мляко, раменете и шията ми постоянно бяха напрегнати и болезнени.

Междувременно световното положение се влошаваше всеки ден. Нямах вест от мъжа си, не знаех жив ли е, или е загинал. Не получих отговор на писмото си, в което му съобщавах за раждането на детето и бях сложила снимка от първото ни посещение в храма. Писмото беше изпратено до тайната служба Ивакуро в Бирма. Бомбардировката на града от страна на американците предстоеше в най-скоро време и някои хора започнаха да дълбаят скривалища.

Мама и баба не се оплакваха дори когато новините станаха още по-обезпокоителни. За тях най-важното беше да спазим всички стари обичаи, т.е. да посетим храма с новороденото бебе и да организираме традиционното празненство при първото даване на твърда храна. Семейството в Осака не даваше признаци на живот, макар че им се беше родил внук. Баба твърдеше, че когато узнае за внука си, първороден син и наследник на името на сина му, свекър ми ще вдигне голям шум. Тъй като се беше наслушала на хвалбите му преди сватбата, тя изобщо не можеше да проумее, че сега, когато мъжът ми отсъстваше, баща му не беше предприел нищо при раждането на внука си. Аз бях единствената дъщеря на родителите си, но след като се бях омъжила, вече не можех да се държа като принцесата върху граховото зърно. Освен това се срамувах, че всичко — разходите за престоя в родилния дом, бебешките дрешки, първото посещение в храма и празненството — трябваше да бъде платено от моето семейство. Беше ми безкрайно неловко.

Свекърва ми от Осака имаше проблеми със здравето, а двете сестри на мъжа ми имаха свои деца и изобщо не мислеха да се занимават с моите работи.

Все пак при първото ни посещение в храма баба накара да нарисуват на ношиме-кимоното и герба на семейство Ота. Типично за този вид кимоно е, че само средната част има шарка на решетки. Когато трябваше да купим масичка за церемонията на първото хранене, се оказа, че няма откъде да я вземем. Слава Богу, гейшата Охан от Шимбаши ми подари прекрасна лакирана масичка (заедно с необходимите малки съдчета), която специално беше поръчала за раждането на сина си. Освен това ми подари метална сушилка за пелените. Много й се зарадвах, защото тогава на пазара не се предлагаше почти нищо.

Посети ни и госпожа Иида Миуки и ни донесе бебешки дрешки, красиво избродирани чаршафчета и възглавнички, които беше приготвила сама.

Междувременно все повече хора говореха за евакуация. По-предвидливите вече събираха най-важните си вещи и се готвеха да се оттеглят по родните си места или при роднини. През пролетта на 1943 много обитатели на квартал Гинза продадоха къщите си или ги повериха на познати и заминаха с целите си семейства в провинцията.

За съжаление ние нямахме родно село, нито роднини в селските райони, при които можехме да се подслоним. Дядо ми беше починал, семейството му на село вече не съществуваше. Баба и мама бяха единствени дъщери. Баща ми нямаше родители и беше дошъл като осиновен син в семейството на дядо. Баба имаше по-млад полубрат, но той вече не беше между живите. Така никой не можеше да ни предложи убежище на село.

Слуховете за скорошната поява на американските бомбардировачи се разпространяваха навсякъде. Съзнавах, че нося отговорност за мама и баба, както и за бебето, а и времето ме притискаше. Съзнавах, че не бих могла да отведа цялото си семейство при роднините на мъжа ми в Осака и да ги помоля за подслон. Бях напълно безпомощна.

Макар че е малко необичайно човек да твърди такива неща за себе си, ще ви разкажа една интересна случка. Изглежда, аз съм надарена с някакво необяснимо шесто чувство, защото винаги предвиждам какво ще ми се случи. Когато някое жилище ми ставаше непоносимо и ме обземаше настойчивото усещане, че трябва непременно да се преместя, винаги ставаше така, че къщата или изгаряше, или ставаше жертва на наводнение.

Не разбирам откъде идваха тези предчувствия, но те бяха факт. По онова време се говореше много за един млад медиум на име Фужита Кототоме и баба често ми предлагаше на шега да му правя конкуренция.

И тогава ми стана непоносимо да продължа да живея в къщата ни в Гинза. Не издържах вече и толкова. Тъй като носех отговорност за баба, мама и бебето и бях длъжна да остана жива до завръщането на мъжа си, можех спокойно да замина в провинцията.

Добре, ще се откажем от къщата си, но къде ще отидем?

За щастие баба имаше добри приятели в Нумацу.

— Въздухът е добър, а крайбрежието е чудесно място за гледане на дете. Пък и има прясна риба…

Така продадох къщата, приех предложението на приятелското семейство и отведох мама, баба и бебето в Нумацу. Приятелите ни намериха жилище, изобщо уредиха всички въпроси около преместването ни.

Подарихме почти всичките си вещи и се преместихме в провинцията само с най-необходимото. Баба вървеше едва-едва, мама също беше много слаба. Багажът и бебето бяха много тежки за мен. Нямаше кой да ни помогне и пътуването мина много тежко.

Все пак се намериха добри хора, които ни помогнаха да намерим спокойно и сигурно място за живеене. Жилището ни беше точно зад храма Сенген, околността беше много подходяща за малки деца, имаше много място за игра. Отсреща имаше малък ресторант тонкацу и младата двойка, която го ръководеше, беше много мила с нас. Имаха петгодишен син, Кен-чан, който беше истинско малко дяволче. Той хареса моето момченце и всеки ден си играеше с него на двора като истински по-голям брат. Моят син обичаше децата и беше безкрайно въодушевен от приятелството на Кен-чан.

Все още имах много мляко и пак щеше да се наложи да го изхвърлям, но този път ми дадоха да кърмя два пъти дневно бебето на един търговец на велосипеди, който живееше на улица „Хонмачи“. Хитоши, така се казваше малкото момче, беше с големи очи, бледо лице и сбръчкано тяло. След четири или пет дни той вече пълзеше зарадвано към мен. Явно беше проумял, че му доставям храната. Много скоро се закръгли и бузките му порозовяха.

Семейството на търговеца се държеше много добре с нас. Винаги когато имаше прясна риба, носеха първо на нас. Така синът ми се сдоби не само с млечна сестра, но и с млечен брат. Всички хора в Нумацу бяха отзивчиви, снабдяваха ни с прясна риба и ни оказваха различни малки услуги.

Междувременно американците започнаха да бомбардират Токио. За щастие ние бяхме на сигурно място и нямаше от какво да се боим. Треперех само при мисълта, какво щеше да стане, ако бяхме останали в Токио. Тревожех се и за съдбата на съседите и приятелите ни в Гинза и се молех на боговете да ги запазят живи и здрави.

Когато въздушните нападения зачестиха, самолетите започнаха да минават и над Нумацу. Сирените виеха всяка нощ, затова си лягахме с дрехите. Още докато се радвах на решението си да напусна Токио, усетих, че вече не издържам в Нумацу. Мама и баба бяха щастливи, че си живеем мирно и спокойно, но според мен Нумацу беше станал непоносим.

— Пак ли започваш? Не искам да се местим. Едва се настанихме, а ти искаш пак да тръгнем на път. Няма да се помръдна от мястото си. Щом искаш да се местиш, върви сама — караше ми се мама. Ала баба имаше доверие в „предчувствията“ ми.

— Щом Кихару казва, че трябва да се преместим, значи има нещо. Ще направим, каквото ни казва — подкрепи ме тя.

Този път реших да намеря отдалечен селски район. Нумацу беше малко селище, но все пак беше град. Исках да живея в истинско село, където има само оризови поля и ниви. Затова вързах бебето на гърба си, минах моста на Нумацу и тръгнах да търся ново жилище.

Всяко ъгълче, даже най-малката колиба, бяха натъпкани с бегълци. След като изминахме десетина километра в южна посока, влязох в поредното малко село и на известно разстояние от една доста голяма селска къща видях хамбар. В него бяха подслонени две крави, но имаше и още едно помещение, в което отглеждаха копринени буби. Помещението беше слънчево, около десет квадратни метра. Огледах го и се зарадвах, че подът беше от татами. На половината път към къщата имаше кладенец. Можех да поръчам на някой дърводелец да издигне от предната страна на хамбара навес, където щях да готвя. Решена на всичко, влязох в къщата.

Говорих с една по-млада и една по-възрастна жена, които тъкмо се бяха върнали от полето, платих гаранция и наема за един месец и обясних, че смятаме да се нанесем колкото се може по-бързо. Скоро след като се преместихме в селото, Нумацу бе бомбардиран и изгоря напълно. Така предотвратих най-лошото.

Бележки

[1] Японските черни корени са наистина с черен цвят.

[2] Само долният край на кимоното е потопен в бои като „при изгрева на слънцето“, там са шарките.

[3] През войната майките и съпругите на войниците приготвяли тези колани, като карали всички минаващи по улицата жени да направят възелче с червен конец. Коланите с хиляда бода символично защитавали войниците от нараняване.