Кихару Накамура
Спомените на една гейша (43)

Мистър Бланш и гейшата Тоши

Мистър Филип (не този от Синсинати) беше издател на медицинско-фармацевтично списание. Лекари, фармацевти, аптекари, но и музиканти, художници, артисти и др. се срещаха при него. На приемите му научих много нови неща и се забавлявах чудесно.

Мистър Филип беше на петдесет и четири години, с посивели коси и благородни черти — истински учен. Жена му беше изключително любезна. Носеше косата си на кок, не използваше грим, дрехите й бяха скромни. Работеше с глина и вече беше направила няколко изложби. Мисля, че беше към петдесетте.

Седемнадесетгодишната им дъщеря Клео имаше дълга руса коса и свиреше на арфа. Синът Лео беше на петнадесет и свиреше на флейта. На всеки прием даваха домашен концерт — таткото на цигулката, майката на пианото, Клео на арфата и брат й на флейтата. Истински оркестър.

В Япония дъщерите също свирят на пиано, а синовете на цигулка, и гостите са длъжни да ги хвалят, даже да свирят фалшиво. Ала музикалните вечери у семейство Филип бяха истинско удоволствие, особено соловите изпълнения на Клео бяха истинска наслада за ухото.

Когато гледах дамите от американската средна класа и нагоре, и то не само мисис Филип, намирах, че почти не се различават от нас, гейшите.

В Америка не е обичайно да канят гостите си в ресторант, предпочитат да се срещат вкъщи. При това домакинята полага много усилия да се подготви по най-добрия начин. Понякога ангажира готвач и сервитьорка. Домакините, които се гордеят с готварското си изкуство, глезят гостите си със собствени рецепти.

Даже когато е ангажирала готвач и сервитьорка, домакинята трябва да подбере покривки, салфетки и цветя за масата, да подреди гостите (не е редно хора, които не се харесват, да седят един до друг). Изкуството да се съобразиш с индивидуалността на всеки гост се овладява трудно. Да намериш подходящите думи за политици, художници, журналисти или музиканти — това изисква усет и много упражнения.

В моята младост това беше една от най-големите трудности в обучението на гейшите. Случваше се някоя млада гейша възторжено да хвали вестник „Асахи“ на прием, даден от конкуриращия го вестник „Ничиничи“ (днешния „Майничи“). Друга забравяше, че се намира сред членове на организацията „Приятели на политиците“, и започваше да хвали демократическата партия. Наистина беше сложно. Свалям шапка на американските съпруги. Домакинята хвърчи като пеперуда от гост към гост и се грижи никой да не скучае. Ако обявят приемите й за скучни, това застрашава успеха на съпруга й. Добрата домакиня не се отличава съществено от популярната и обичана от гостите гейша.

У семейство Филип видях около седемдесетгодишен елегантен господин да седи сам в един ъгъл. Сякаш беше забравил, че се намира на прием. Отидох при него и го заговорих. Най-после вдигна глава и реагира.

При такива случаи американците по правило не се занимават с меланхоличните гости. Всички разговаряха оживено, само възрастният господин седеше настрана.

Тъй като около него нямаше никой, той се зарадва да ме види. Вероятно постъпих доста смело, като заговорих един напълно непознат и на всичкото отгоре тъжен гост.

След като разменихме няколко думи, към нас се присъедини госпожа Филип и ми представи госта си. Името му беше мистър Бланш, по професия ботаник. Преди четири месеца бе загубил жена си след тридесетгодишен брак. Изглеждаше дълбоко отчаян.

През двадесетте години всички говореха за балерината Айседора Дънкан. Тя имала много ученички и осиновила четири от тях, най-талантливите, на възраст около десет години. Дала им най-добро образование. Младият мистър Бланш се влюбил в една от тях.

Оженил се за нея още по време на обучението й и й построил къща в едно нюйоркско предградие. Макар че Айседора Дънкан била категорично против, младата жена се отказала напълно от танцуването. Станала добра съпруга, готвела, перяла, гладела, украсявала жилището и садяла редки растения и цветя в голямата градина пред къщата, за да поощрява изследванията на мъжа си. След десет години вече никой не помнел, че тази красива и всеотдайна съпруга някога е била балерина и е гастролирала на Бродуей. Тя станала идеалната съпруга. Двамата нямали деца, но били много щастливи един с друг. Внезапно ги постигнал тежък удар.

Младата жена получила мозъчен тумор. След първата операция се възстановила бързо, но равновесието й останало нарушено. Вече не можела да ходи и мистър Бланш трябвало да ангажира сестра.

През следващите четиринадесет години я оперирали още девет пъти. През това време съпругът се грижел ден и нощ за жена си. Мисис Филип ми разказа с насълзени очи, че мистър Бланш бил най-всеотдайният болногледач на света, даже в болницата му се чудели. Продължил да преподава, но всяка свободна минута прекарвал с жена си.

Когато починала, той изпитал облекчение, че се е спасила от мъките. Не можел да гледа страданията й и често й казвал, че би искал да страда той вместо нея. Красивата му жена, бившата танцьорка, починала след дълги години на страдания.

След смъртта й всичко в къщата, от завесите до възглавниците, му напомняло за нея. Не можел повече да гледа любимите й вещи. През четирите месеца след смъртта й не бил способен да върши нищо, само дишал. Разказа ми с безкрайна тъга, че искал да продаде къщата и земята, да си наеме стая в хотел или мотел и да живее съвсем сам. (В Япония мотелите са само за нощувки по пътя, докато в Америка са чудесни малки хотелчета.)

Мистър Бланш ме попита дали съм чела вчерашния вестник. В един малък хотел в Ню Джърси една от обитаваните стаи останала няколко дни затворена. Накрая управителят я отворил със своя ключ и намерили седемдесетгодишен мъж, починал от инфаркт. Тъй като било много горещо, трупът бил полуразложен. Мистър Бланш прочел съобщението и се разплакал, защото бил сигурен, че и той ще бъде постигнат от същата съдба. Страхувал се от самотата, но не можел да остане в къщата, където всичко му напомняло за жена му…

Като видях, че очите му бяха пълни със сълзи, реших да направя нещо. В младостта приятелите ме наричаха „душеприказчицата Кихару“, защото утешавах и помагах на всички, които имаха проблеми.

— Ако сте решен да продадете къщата си, но не искате да живеете в хотел, защо не дойдете при нас?

В жилището ми живееха Робърт и две студентки от художествената академия, Нахе и Кино, в събота и неделя ни посещаваха много млади японци. Беше доста оживено, но поне бях сигурна, че господин Бланш нямаше нито за минута да се почувства самотен. Щях да говоря и с другите, но още отсега знаех, че гостът ще бъде добре дошъл и никой няма да повдигне възражения.

Като чу неочакваното предложение, мистър Бланш ме погледна с блеснали от надежда очи.

— Наистина ли? Би ли било възможно?

Обясних на мисис Филип, че имам свободна стая, че на масата винаги се събират много хора и е страшно весело, че момичетата, които живееха при мен, са много мили. Робърт имаше кола и щеше да помогне за преместването.

Мистър и мисис Филип бяха много радостни, че съм намерила такова добро разрешение. Това беше голямо облекчение за тях.

След три седмици мистър Бланш намери купувач за имота и къщата. Робърт отиде да го вземе и той се нанесе у нас с три големи куфара. Сумико, Нахе, Кино и други любопитни минаха да го видят и вечерта отпразнувахме идването на новия гост със сукияки.

Очите му отново овлажняха и той не спираше да ни благодари. След това заяви, че трябва веднага да научи японски.

Сутрин, когато сядахме на масата за закуска, всички го поздравяваха с „охайо гозаймасу“, добро утро, и му поднасяха кафе, препечена филийка и плодове. Мистър Бланш с готовност отговаряше с „охайо гозаймасу“. Речникът му се обогатяваше всеки ден. За всичко ни благодареше сърдечно с „аригато гозаймасу“ — много благодаря.

В началото ми направи впечатление на седемдесетгодишен, но се оказа, че е само на шестдесет и три. Видът му бързо се подобри и вече не приличаше на старец.

Когато наши близки приятели унгарци се ожениха, мистър Бланш и Нахе бяха свидетели от страна на младоженеца, а Робърт и аз станахме свидетели на младоженката. След това отпразнувахме сватбата. Често водех мистър Бланш на гости у познатите си, за да се среща с млади хора. Момичетата, които живееха у нас, непрекъснато си бъбреха с него и се шегуваха с опитите му да учи японски. Той им отговаряше, както подобава, и все повече се оживяваше.

Така мина половин година. От лицето на мистър Бланш бяха изчезнали и последните следи от тъга; изглеждаше поне с десет години по-млад.

Един ден ме помоли да си поговорим на четири очи.

— Аз обичах жена си с цялото си сърце, но се грижих за нея цели двадесет години и се чувствам безкрайно изтощен. През цялото време си мислех, че ще умра преди нея. Беше ми много трудно да гледам страданията й всеки ден. Изтощен съм и физически, и психически. Много пъти съм си мислел, че няма да доживея следващия ден. Когато жена ми почина, изпитах голяма тъга, но облекчението ми беше още по-голямо.

Сега имам време за размисъл. Прекарах последните двадесет години в грижи за жена си и смятам, че сега е мой ред. През краткото време, което ми остава, бих искал някой да се грижи за мен. През последните дни често си мисля за това. Желанието ми е да се оженя за японка — заключи сериозно той и аз се смаях. — Имам една молба към теб. Не искам да ме сватосаш за някоя от японките, които те посещават.

У нас идваха предимно момичета, които бяха второ или трето поколение американки. Те изглеждаха като японки, но говореха само английски. Според мен именно някое от тези момичета беше подходящо, защото така двамата нямаше да имат проблеми с езика.

— Ако смея да изразя още едно желание… Бих искал бъдещата ми съпруга да е получила обучение на гейша.

— Защо, за Бога? — попитах изненадано.

— Искам да чете всяко желание от очите ми, преди да съм го изказал гласно. Искам да се движи грациозно. Най-голямото ми желание е да се оженя за гейша. Нека да не е млада жена като вас. Бих се радвал, ако е между четиридесет и пет и петдесет и пет. Ще бъде чудесно, ако ми намерите някоя възрастна гейша.

И днес се представям за двадесет години по-млада и казвам на всички, че съм на петдесет и три. По онова време всички си мислеха, че съм около тридесетгодишна.

Мистър Бланш искаше съпруга между четиридесет и пет и петдесет и пет, което означаваше, че сватосването ми щеше да бъде малко по-различно отпреди. Тъй като годеникът беше вече на шестдесет и три и желаеше да се ожени за възрастна гейша, трябваше да действам по различен начин, не като с досегашните двойки, които изпращах с кошници за пикник в зоологическата градина, за да се влюбят.

Голяма отговорност е да подпомогнеш един брак, затова се замислих сериозно.

Кого да избера? Опитах се да си спомня всички колежки около петдесетте и да си ги представя.

Една пиеше твърде много… Следващата не беше достатъчно красива. Третата беше хубава, но със свободен нрав и надали щеше да се научи да живее като буржоазна дама в Америка. След дълъг размисъл изведнъж се сетих за подходящия човек.

Това беше Тоши, най-добрата изпълнителка на утазава в Шимбаши.

Тя живееше срещу нас и изобщо не приличаше на жена от „квартала на цветята и върбите“. Изглеждаше като истинска дама, лицето й беше винаги спокойно.

Мама и баба често хвалеха Тоши като почтена личност с изискани маниери. Тя имаше чудесен глас и соловите й изпълнения бяха незабравимо преживяване. Когато се организираха танците азума, тя изпълняваше утазава с чувствения си, дълбок и мелодичен глас.

Бях убедена, че тя би била най-подходящата съпруга за мистър Бланш, но все пак не я бях виждала отдавна и не знаех как живееше сега. Знаех само, че дългогодишният й благодетел почина точно когато заминах за Америка.

Написах й писмо, в което предпазливо загатвах за намеренията си.

„Моля да ме извиниш, ако това писмо по някакъв начин те обижда. Един познат американски професор по ботаника има голямо желание да се ожени за гейша от Шимбаши, която не бива да бъде твърде млада, най-добре около петдесетте. Ти си най-подходящата.

Според мен ще бъдеш съвършената съпруга, но това е моето лично мнение, създадено, без да те питам, и след като дълго време не сме се виждали. Тъй като не мога да реша сама, прочети това писмо и ако сметнеш, че предложението не те интересува, препоръчай ми някоя приятелка от Шимбаши горе-долу на твоята възраст. Още веднъж те моля да не ми се сърдиш за дръзкото предложение.“

След около седмица пристигна отговор. (Като си мисля сега за случилото се, става ми ясно, че е било съдба.)

„Много ти благодаря за предложението. След смъртта на благодетеля ми бях много самотна. Както знаеш, търсят се само млади гейши, а клиентите, които ценят нашето изкуство, стават все по-редки. Гейши на моята възраст почти не получават ангажименти. Дъщеря ми, която осинових още като малко момиче, се свърза с неподходящ за нея човек и ме напусна. Тъй като водя самотен и безотраден живот, много искам да се запозная с мъжа, който ми предлагаш. Мога само да се надявам, че ще ме хареса.“

Тоши беше изпратила две свои снимки в светловиолетово кимоно пред езерото с лилиите в парка на храма Мейджи.

Мистър Бланш се зарадва като дете, но тъй като беше чувствителен човек, се постара да обмисли въпроса от всички страни.

— Аз я харесвам, но може би тя няма да ме хареса. Трябва да измислим нещо необвързващо. Ще я поканя на световното изложение и ще й изпратя билет за отиване и връщане. Ако не ме хареса, ще разгледаме изложението и тя ще може свободно да отлети обратно за Япония. Така никой няма да бъде наранен. Смятам да й покажа всички забележителности на Америка.

Без да се бави, той й изпрати покана и билет за самолета. Нахе му каза, че е редно да й изпрати и снимка, след като беше получил две от нея. Бързо повикахме един фотограф, приятел на Робърт, който направи снимка на мистър Бланш. Посъветвах го да облече индиговосиньото кимоно, което му бях ушила за Коледа. Имахме много зрители. Трите момичета помагаха при осветлението.

— Плешивината му блести — викаха сърдито те, или: — Кимоното трябва да бъде по-добре пристегнато.

Главното действащо лице беше изпълнено с въодушевление. Направихме десетина снимки. Изпратихме билетите, поканата и снимките в Токио. (Както и в случая със сина ми, пътническото бюро на любезния Стенли Окада уреди всички формалности.)

Най-после дойде големият ден.

Всички, и най-вече мистър Бланш, бяхме силно възбудени. Самолетът на Тоши пристигаше вечерта. Всички искаха да присъстват на посрещането, за да могат да я видят и преценят. Типично за семейство Накамура беше, че хората от задните редици непрекъснато се блъскаха да излязат напред.

В колата на Робърт заеха места нагласеният мистър Бланш, аз и приятелят ни господин Макино. Той беше инженер, доктор на науките, и бе изпратен от Япония в една изследователска лаборатория наблизо. Хареса много мистър Бланш и двамата станаха приятели. Не разреших на нито едно момиче да дойде, за да не обидя останалите. Най-после потеглихме.

Когато пристигнахме на летището, обявиха, че самолетът има дълго закъснение. Докато чакахме, падна нощта.

Като видях Тоши, облечена в светлосиньо кимоно с фини шарки и бежово яке, изпитах огромна благодарност за идването й. Възхитих се от цялото си сърце на смелостта й да прелети половината свят и да дойде в Ню Йорк, без да знае и дума английски. Мистър Бланш я поздрави галантно, отведе я до колата и я настани удобно.

Щом се прибрахме вкъщи, поведохме оживен разговор. Имахме да си кажем толкова много неща. Скоро се сетихме, че Тоши е много уморена, и решихме да отложим разговорите за следващата сутрин. Постепенно всички се разотидоха по стаите си.

На следващата сутрин мистър Бланш стана още в седем и половина и веднага отиде под душа. Тъй като всички бяхме уморени, двамата не можаха нито да се погледнат, нито да си поговорят. Когато станах, намерих Тоши облечена, гримирана и готова за срещата.

Мистър Бланш, облечен с юката, слезе по стълбата и аз харесах много освеженото му от душа лице. Тоши вдигна глава към него и лицето й пламна.

— О, той прилича досущ на Ичимура!

По наше време артистът Ичимура Узаемон XV се славеше като най-красивият мъж в Япония и беше особено популярен в „света на цветята и върбите“. Веднага разбрах, че работата ще стане. Това сравнение беше най-големият комплимент за един мъж.

— Охайо гозаймаши — добро утро — поздрави мистър Бланш и се усмихна. — Цукаремашита ка? — Много ли сте изтощена?

Слънцето грееше в стаята и Тоши изглеждаше прелестна в сиво-синьото си копринено кимоно.

Мистър Бланш каза, че трябва да си изреже ноктите, и ме помоли за нокторезачката ми. Когато му я подадох, Тоши помоли тя да му изреже ноктите и извади от колана на кимоното чантичката с принадлежностите си.

Всяка гейша носи в колана си такава чантичка. Тя е изработена от мека коприна и съдържа седем красиво изработени инструмента — ножичка, нокторезачка, клечка за почистване на уши, малка виличка, ножче, пинсета и пила за нокти. (На празника „седем-пет-три“ момиченцата носят чантичката в колана си, а на сватбата булките я слагат в отвора на деколтето си.)

Тоши седна срещу мистър Бланш и започна да му изрязва ноктите. Сцената беше неописуема — изпълнена с хармония, като на японска картина.

На третия ден двамата обявиха, че ще се оженят. Любовта бе пламнала от пръв поглед.

Преди време с мистър Бланш бяхме свидетели на сватбата на унгарката Жанет. Сега Жанет и мъжът й станаха свидетели на младоженеца, а аз и Робърт бяхме свидетели на младоженката. Сватбата стана в църква.

— В добри и лоши времена, докато смъртта ви раздели. — Свещеникът изрече обичайните думи, младоженците трябваше да отговорят с „да“. Тъй като Тоши не разбираше английски, Жанет щеше да стои зад нея и да я подръпне за ръкава на кимоното, за да отговори правилно на въпроса на свещеника: „Заклевате ли се?“ Упражнихме се няколко пъти.

В деня на сватбата всичко мина без произшествия и младоженците потеглиха на сватбено пътешествие към водопадите на Ниагара. Макар че булката беше по-възрастна от мен, изпитвах безкрайно облекчение, сякаш бях омъжила собствената си дъщеря. Двамата заминаха в чудесно настроение към традиционната цел на нюйоркчаните, които празнуват меден месец, аз също бях щастлива.

След като се върнаха от сватбеното си пътешествие, мистър Бланш нае двустайно жилище в голям блок, което, разбира се, беше твърде различно от японските двустайни жилища.

В Америка стаите са много по-големи от японските. Новобрачните имаха голяма кухня и прекрасна баня със сини плочки, както е в жилищата на заможните японци.

Тъй като Тоши беше голяма чистница, кухнята й винаги блестеше. Всяка сутрин приготвяше обеда на мъжа си и го слагаше в чантата му. Кутията със закуските беше от лак „Ваджима“, една от онези, които японците носят на излет по случай цъфтежа на черешите. Тоши подреждаше внимателно сандвичите, като много внимаваше за съгласуването на цветовете. Всички приятели на мистър Бланш говореха със завист за неговата „Japanese Lunchbox“^[1].

Мистър Бланш я показваше с гордост на другите професори, които обикновено си носеха хамбургери или нещо подобно в безличен кафяв плик и пиеха кока-кола от кутия. Някои държаха да си правят сандвичите сами, но носеха хляб, салам и сирене и ги приготвяха едва през обедната почивка. Затова всички се радваха на красиво подредените и вкусни закуски, които носеше мистър Бланш.

— Всички искат да видят кутията ми и да се запознаят с Тошико — казваше с гордост щастливият съпруг. — Следващата събота ще им я представя.

Както бе обещал, в събота мистър Бланш покани приятелите си на вечеря, приготвена от Тоши, и организира малък прием. Разбира се, и ние бяхме между поканените… Тоши се справи безупречно. И днес съм убедена, че една домакиня от средата на буржоазията не би успяла да се справи. Макар да не разбираше езика, Тоши беше грижовна и като истинска гейша от Шимбаши изпълняваше и най-дребното желание на гостите си. Отново си казах, че е имало дълбок смисъл, дето съпругите на почти всички значителни политици от епохата Мейджи, като Ито Хиробуми, Иноуе Каору, Мори Аринори, Муцу Мунемицу, Курода Кийотака и Окума Шигенобу, са били гейши.

Във всеки случай двамата не се уморяваха да пеят осанна за партньора си. Първо мистър Бланш:

— Тошико ме изпраща всяка сутрин до вратата на градината, казва „иттерасшаи“ — върни се скоро — и ми маха, докато се скрия от погледа й. Аз съм най-щастливият мъж в Америка. Мисля, че няма нито един съпруг в Америка, чиято съпруга го изпраща всяка сутрин до колата, сбогува се с него с „върни се скоро“ и му маха, докато замине. Когато се върна вкъщи, тя ме посреща в коридора и казва „Добре дошъл у дома“. Даже да претърсите цяла Америка, няма да намерите мъж, така обичан от жена си на стари години.

Разбира се, всички японци използват тези думи, но когато ги преведете на английски, нюансът е друг. Прекрасно беше, че мистър Бланш ги тълкуваше като знак на любов.

Сега идват хвалебствията на Тошико:

— В събота бяхме при майка му.

Макар и на 85 години, майката на мистър Бланш, беше енергична стара дама, която живееше в северния край на щата Ню Йорк със семейството на третия си син.

— Запознах се с братята и братовчедите му, но той е най-красив от всички. Вчера му купих синя риза. Цветът му отива много, нали е със сини очи.

— Права сте, вашият мъж е най-красив от всички — съгласи се Кино.

— Сини очи и плешива глава — допълни Нахе.

Момичетата се шегуваха и в шегите им имаше малко завист. Ала Тошико не преставаше да се възхищава от съпруга си.

— Толкова е мил. Когато съм уморена, винаги се грижи за мен. Умее да прави спагети, толкова са вкусни… Всяка вечер мие чиниите. Най-грижовният съпруг на света…

— Да, да, знаем — отговаряха момичетата.

Когато излизаха, мистър Бланш пазеше крехката Тошико като зеницата на окото си.

Оттогава минаха двадесет и пет години, но двамата се обичат все така силно. След този голям успех моята „агенция за запознанства и женитби“ придоби нова слава.