Кихару Накамура
Спомените на една гейша (13)

Покана в полицията

Тъкмо когато бях на урок по нагаута при г-н Йошизуми, жена му Хироко ме повика на телефона. Търсели ме от къщи. Слязох в партера. Обади се баба.

— Искат да идеш в полицейския президиум.

— В полицията? — Нямах представа какво искат от мен.

— Трябва да бъдеш там утре в десет. „Гейшата Кихару да се яви в десет часа при началника на втори отдел в управлението за чужденците…“ Много нагъл, неприятен глас. Моля те, кажи на учителя си, че утре няма да отидеш на урок.

Обясних на г-н Йошизуми, че трябва да отложим урока, и се прибрах вкъщи. Много ми беше чудно защо ме викат в полицията. Прислужницата ни Фумия каза:

— Наскоро откраднаха портмонето на госпожа баба ви. Може някой да го е подхвърлил. Сигурно заради това ви викат…

Преди около седмица баба отишла в храма Канон в Асакуза и й откраднали портмонето.

Дали това беше причината? Но защо да викат мен, а и какво общо би могла да има службата за чужденците с едно откраднато портмоне? Нищо не разбирах.

На следващия ден излязох рано. Слънцето грееше, времето беше чудесно. Никога не бях ходила в полицейския президиум и както обикновено, изгарях от любопитство да видя нещо ново. Бях облечена както подобава на буржоазно момиче в черно кимоно на червени райета, върху него хаори с цвят на патладжан.

Когато минах покрай дворцовата порта Сакурада, видях много хора, излезли на разходка покрай дълбокия ров, обграждащ двореца.

Най-после стигнах в полицейския президиум, но не знаех към кого да се обърна. На главния вход имаше портиер и аз му обясних, че трябва да отида във втори отдел на службата за чужденците. Портиерът беше в униформа и се държеше твърде важно. Очевидно искаше да ме сплаши.

— Качете се по стълбата, завийте вляво и почукайте на четвъртата врата — най-после благоволи да ме насочи той.

На стълбата срещнах един млад полицай, който беше много по-любезен. Върна се заради мен и ми показа табелата „Служба за чужденците, втори отдел“. След срещата с ужасния, самонадеян портиер беше истинска благодат да разговарям с този любезен младеж. Бях убедена, че един ден непременно ще стане началник на полицията и съжалих, че не го попитах за името му. Почуках и някой извика отвътре:

— Вратата е отворена.

Влязох в неголямо помещение. Скръстил ръце и вдигнал крака на бюрото, някакъв мъж се протягаше на стола си. Когато влязох и се поклоних, той изръмжа:

— Значи ти си гейшата Кихару. — Дори не благоволи да си свали краката от бюрото, а тонът му беше крайно надменен и нагъл. Полицаят беше висок и мършав, имаше дълбоки пронизващи очи, още от първия миг ми стана несимпатичен. Стоях като вкаменена.

— Не зяпай така, приближи се — нареди грубо той и ме измери с леден поглед от главата до петите.

— Какви дългове имаш? — попита студено той.

Смайването ми нарасна.

— Нямам дългове.

— Лъжеш! — изрева той. — Как се казва господарят ти?

— Нямам господар.

— Пак лъжеш, кажи ми истината! — изгърмя той. — Никога не бях чувал подобна глупост. Млада гейша без дългове и без господар!

Трескаво размишлявах как най-просто да обясня на този дървеняк какво е положението ми.

— Аз съм независима гейша, имам собствена къща, притежавам акции от обединението на гейшите и от театъра в Шимбаши. Тъй като нямам господар, сама уреждам ангажиментите си. Това няма нищо общо с възрастта. По тази причина нямам и дългове.

Очевидно началникът на отдела беше дълбоко убеден, че всички млади гейши са зависими и затънали в дългове. След като свърших с обяснението си, той се ухили и стана вулгарен.

— Значи, когато лягаш с чуждите мъже, прибираш всичките пари в джоба си.

Опитах се да обясня още веднъж, макар че беше безсмислено.

— Ти ли си това? — попита той и ми подхвърли пет снимки. Видях разголена жена с огромен бюст. Всъщност снимките бяха само на тялото, главата липсваше.

Днес никой не би се смутил от такива снимки, но по мое време те бяха повече от сензационни. Макар че снимката беше черно-бяла, веднага разбрах, че кожата на момичето е извънредно светла и нежна, а гърдите бяха наистина разкошни. За разлика от сниманата дама аз бях дребна и крехка.

— Не съм аз.

— Лъжа! — изсъска разярено той.

Тъй като всеки ден общуваше с престъпници, явно беше започнал да смята всички хора за нечестни и лъжци. Така и не благоволи да ми обясни защо ме е повикал и защо се обръща към мен с този тон. Не можех да си представя, че някакъв си нагъл провинциалист е назначен на такъв важен пост.

— Моля, кажете за какво ме повикахте — проговорих учтиво аз.

Господинът най-после склони да ми разкаже с няколко думи за какво се отнася.

По онова време в квартала Кудан беше построен голям блок с апартаменти, наречен „Нономия“. Той разполагаше с асансьор и отопление и беше единственият по рода си в Токио. Обитаваха го главно чужденци.

Макар че до войната имаше още доста време, японците гледаха много недоверчиво на чужденците и ги смятаха за шпиони.

В един от апартаментите на „Нономия“ живеел американски фотограф на име Хамилтън. Името ми беше напълно непознато, явно не беше от хората, които получаваха покани за Шимбаши. Хамилтън се интересувал живо от военните пристанища Йокосука и Куре и правел много снимки, затова бил заподозрян в шпионаж. В моите представи, а и във филмите, истинските шпиони никога не се излагаха на риска да се мотаят открито във военните пристанища и да снимат…

Във всеки случай мистър Хамилтън бил арестуван по подозрение в шпионаж, жилището му в „Нономия“ било претърсено. Там намерили петте снимки на разголеното женско тяло. Разбира се, мистър Хамилтън заявил, че не може да каже името на момичето. Знаел само, че е „geisha girl“, с която прекарал една вечер, но така и не се научил да произнася правилно името й. Полицията се надявала да я намери, за да научи нещо повече. Някой насочил вниманието им към мен:

— В Шимбаши има една гейша, която говори английски. Сигурно е тя. Трябва да я понатиснем малко и ще ни изпее всичко, което знае. — Така стигнали до мен.

Омръзна ми да слушам тези глупави приказки.

— Колко получаваш, като позволяваш на онази космата маймуна да те снима?

Така ми се искаше да го изритам!

— Погледнете ме. Аз съм мършава като пиле. Не виждате ли, че жената на снимката има разкошни форми?

— Я не ме лъжи! Тази нощ ще останеш тук. Ще те посетя лично в килията, за да видя каква красавица си. — Очите му шареха жадно по тялото ми.

В устата ми загорча и реших да мина към нападение. В ръкава си имах още един коз.

— Може ли да се обадя по телефона? — попитах съвсем спокойно.

— Какви ги говориш? Тук не се телефонира! — изрева вбесено той.

— Тогава ще ви помоля да се обадите вместо мен.

— И на кого?

— Обадете се в служебната вила на министър-председателя и във външното министерство.

— Какво? — зяпна ме смаяно началникът.

— Първо се обадете в служебната вила и кажете на моя приятел, министър-председателя Йонай, че гейшата Кихару се намира в кабинета ви. После го попитайте дали съм от момичетата, които позволяват на чужденците да ги снимат за пари — настоях аз. В гърдите ми бушуваше луд гняв. — След това се обадете на г-н външния министър и го попитайте същото.

Началникът загуби ума и дума.

— А, да, още нещо. Можете да се обадите и на господин Мараяма Цурукичи, макар вече да не е полицейски президент. Попитайте и него.

Полицейският президент Мараяма беше известен с прякора „плешивкото“ и всички гейши го обичаха.

Когато стана онази история с преводаческото обединение, се размекнах и избухнах в сълзи. Този път не се разплаках. Устните ми трепереха. Никой не се беше държал така с мен. Бях готова да разкъсам този нагъл простак.

— Хайде, какво чакате, обадете се! Телефонът е пред носа ви. Изберете номера на министър-председателя, а после и на външното министерство — наредих студено аз, като се наслаждавах на смайването му. Погледът му беше невероятно глупав.

Сега играта водех аз. Не знам какво възнамеряваше онзи тип, във всеки случай стана и отиде до вратата на съседната стая. Отвори и извика:

— Г-н Ямазаки, г-н Ямазаки!

Появи се мъж с дебели очила и кафяв жакет, който приличаше по-скоро на университетски професор. Двамата си зашепнаха съзаклятнически, после отидоха в съседната стая.

Останах сама и се възползвах от случая да разгледам отново снимките. Момичето имаше много красиво тяло. Направи ми впечатление, че и петте снимки бяха направени в баня, облицована с плочки. В краката на момичето имаше вана, вградена в земята. В нормалните хотели ваната е високо над пода и прекачването през високия ръб е трудно.

— Снимката е направена в един от курортите — промърморих полугласно.

Когато началникът на отдела и г-н Ямазаки се върнаха, аз ги посрещнах възбудено:

— Тези снимки са правени в курортно място. Защо не попитате гейшите, които работят там?

Двамата отново си зашепнаха тайнствено. Началникът на отдела бе станал съвсем друг човек. Извини ми се, седна прилично на стола, без да вдига краката си на бюрото. Г-н Ямазаки се усмихна и двамата се поклониха.

— Ние нямахме представа… Молим да ни извините…

Само преди минута той ме ругаеше като най-долна уличница и ме наричаше лъжкиня, а сега… Стана ми малко страшно.

От съседната стая излезе един млад офицер и се присъедини към двамата. Разговорът продължи все така шепнешком. Представиха ми новодошлия като старши лейтенант Сунада Хачиро от военната полиция. Мъж около тридесетте, със загоряло от слънцето лице, бели зъби и ниско чело. С късо отрязаните си коси приличаше на ученик. Старши лейтенантът заговори с ясен, симпатичен глас:

— Някои от най-значителните промени в нашата история, като реставрацията Мейджи, са предизвикани и от скритите дела на гейшите. Едно от най-ярките доказателства за това е, че съпругите на многобройни горди ветерани произхождат от „света на цветята и върбите“.

С това не ми каза нищо ново. Все още бях твърде развълнувана, но усещах, че младият офицер и г-н Ямазаки ме разбират.

— Бих желала да поканя господата на вечеря в Канетанака или Качо. Вашият началник-отдел явно няма представа от нашия свят и не прави разлика между куртизанки, долни уличници и гейши от Шимбаши. При тази професия би трябвало да бъде малко по-добре информиран — заговорих направо аз.

— Да, за съжаление ние не познаваме гейшите — промърмори смутено началникът и се опита да се усмихне. Трябваше да му отмъстя за обидите, които беше хвърлил в лицето ми, и се държах с неприкрито презрение.

— Вие сте необикновена жена. В това трудно време можем да се възползваме от талантите ви в служба на армията — продължи старши лейтенантът. Ласкаеше ме без всякакъв срам. — Ако нямате нищо против, от утре ще идвам всяка сутрин в дома ви, за да ми разказвате за ангажиментите си. Интересуваме се от всички хора, с които работите, от служителите във фирмите, от държавниците и военните, кой кого кани, колко хора посещават определена чайна и т.н. Трябва да работите с нас, защото това е за благото на нацията.

Това не беше шега. Той ми заповядваше да работя като шпионка за родината. Бях ужасена и много ми се искаше да му кажа: „Не мога да направя това. Едно от най-важните правила в живота на гейшата е да пази тайните на клиентите си. По-скоро ще си отхапя езика и ще умра, отколкото да информирам един напълно непознат военен полицай и появил се незнайно откъде инспектор с какви хора прекарвам вечерите си. Аз може да съм още млада, но не съм глупава.“

В същото време съзнавах, че не мога да изрека тези думи. По онова време никой не смееше да влиза в спор с военните. Те бяха най-голямата сила в страната и като нищо можеха да ме хвърлят в затвора.

Най-важните личности, които познавах, често имаха мнения, различни от тези на военните, но не смееха да ги изкажат публично, защото знаеха, че ще ги изпратят зад решетките или направо ще ги убият. Аз приемах болезнено несправедливостите и жестокостите на военната клика и не можех да преглътна страданията, които причиняваха на честните хора. Но до онзи ден нито за миг не бях помисляла, че и аз мога да попадна в тази вихрушка и да пострадам от нея. Надигнах се и се поклоних с достойнство.

— Старши лейтенант Сунада ще ви посети утре рано сутринта. Най-доброто за вас е да ни помагате — заключи началникът на отдела. Сега и гласът му беше друг. Гневът ми избухна с нова сила.

— Тази вечер заминавам за Киото и ще се върна в Токио едва след две седмици.

— Ще се свържем с вас веднага след завръщането ви.

Държанието им беше съвсем различно, отколкото в началото. Придружиха ме чак до изхода на полицейския президиум.

Първо ми се разкрещяха безмилостно и ме унизиха, после ме ласкаха безсрамно и ми предложиха сътрудничество. Когато останах сама, не можах да се сдържа и избухнах в гневни сълзи.

Върнах се отново покрай дворцовата градина. За първи път мислех сериозно да се откажа от професията си на гейша. Ако отхвърлех предложението да работя за военната полиция, не ме очакваше нищо добро. Сигурно още много пъти щяха да ме викат в полицията и да се държат с мен като с последна измет.

Никога не съм се чувствала така потисната и нещастна. Съзнавах, че няма да понеса второ подобно унижение. Сигурно щях да си загубя ума.

Обадих се по телефона в обединението на гейшите и се извиних, че се налага да отсъствам две седмици. Семейството ме чакаше много разтревожено. Обясних им, че са ме разпитали накратко за един познат американски фотограф.

Реших да посетя приятелките си Ботан-чан и Роносуке от Осака. Отдавна не се бяхме виждали. Осака е доста далече от Токио и се срещахме рядко, но те бяха най-добрите ми приятелки. Бях в трудно положение и имах отчаяна нужда от съчувствието и утехата им. За да се преборя с мрачното си настроение, заминах още същата вечер за Киото с твърдото намерение да отсъствам две седмици. В Осака ходех на театър и гледах танцови изпълнения. Опитвах се да преодолея преживяното унижение, но не се осмелих да споделя страданията си дори с най-добрите си приятелки.

Решението ми да напусна „света на цветята и върбите“ беше окончателно.