Кихару Накамура
Спомените на една гейша (15)

В Калкута

Индия е много странна страна.

В големите градове като Бомбай и Калкута широките улици, като навсякъде по света, бяха обградени от високи представителни сгради. Имаше добре обзаведени английски жилища и добри магазини.

Изненадващо беше само, че по голямата, модерна улица, сравнима с нашата Гинза, безгрижно се разхождаха безброй крави.

Кравите се смятат за пратеници на боговете и не е позволено да бъдат прогонвани. Когато трябва да минат по влаковата линия, те имат предимство, влаковете спират и чакат, докато свещените крави прекосят релсите. Всички вярват, че хората, които гонят крави, ще бъдат наказани, затова животните не бързат. Често съм ги виждала да лежат необезпокоявани във входовете на сградите. Изпражненията им са навсякъде. Щом някоя крава си свърши работата насред улицата, към нея веднага се втурват въоръжени с лопати индийци и си оспорват шумно пресните, вдигащи пара фекалии. Това си има и добрата страна, защото улиците се почистват бързо.

По-бедните индийци ги лепят с ръка по стените. С колкото по-дебел слой кравешки изпражнения е облепена една стена, толкова по-малко горещина прониква в жилището.

Най-бедните нямат къщи. Който има собствена колиба и е облепил стените й с кравешки изпражнения, а на пода е наредил сламеници за спане, може да се смята за щастливец. Повечето бедняци не притежават собствен дом. Те се свиват някъде на улицата и нощуват под открито небе. В безлунните нощи е много опасно да се излиза навън; ако не внимаваш, непременно ще се блъснеш в някой заспал или ще го изриташ.

Индия е страна на изключително богатство и изключителна бедност. Богатите имат по осемдесет слона и огромни градини, в които през цялата година цъфтят разкошни цветя. Махараджите (сравними с японските феодални владетели) имат стотици слуги в мраморните си палати. Жените им носят диаманти на челата и пръстен на носа, също украсен с диамант.

Те имат безброй камериерки и не правят нищо, само лежат и ядат. Затова дамите от висшите касти са без изключение дебели.

Днес, след четиридесет години, вероятно и индийските дами са започнали да пазят диети и да правят упражнения за красива фигура.

Повечето бедняци не могат да се сдобият с покрив над главите си чак до смъртта си. Лягат, където ги завари нощта, и веднага заспиват.

(Когато след двадесет и пет години се върнах от Ню Йорк в Токио, видях петнадесет или двадесет бездомници, които спяха върху купчини вестници в подземните гари Асакуза и Уено. Бяха се събрали точно под голямата табела, на която пишеше: „Спането и необоснованото пребиваване в района на гарата е строго забранено. Полицейски началник на Асакуза“. Това ми напомни за Индия.)

Нашето жилище беше в центъра на Калкута, на „Парк Стрийт“, отклонение на „Хоринги“. В двуетажната, кремаво боядисана къща живееха главно англичани. Дневните и спалните бяха просторни, модерните мебели бяха специално подбрани за млада семейна двойка.

По онова време още нямаше климатични инсталации, вместо това на тавана се люлееше панкха. Над леглото висеше красива бяла мрежа срещу комари и аз се чувствах като принцеса от приказките. Имахме две момчета. Едното се грижеше за храната, а другото чистеше стаите и имаше различни други задачи.

Индийците от долните класи имат много странни ценностни представи. Така например, всички индийски прислужници крадат.

Ако случайно забележехме, че определена личност е отмъкнала нещо, най-добре беше да й кажем уж между другото:

— Сигурни сме, че изчезналият пръстен ще се намери още утре. — И наистина, на следващата сутрин той се озоваваше незнайно как на тоалетната масичка. Но ако не предприемехме нищо, те си запазваха откраднатото. Даже ако ги хванехме на местопрестъплението, не се смятаха за крадци, защото, макар и по принуда, връщаха онова, което бяха взели.

Освен това, ако по време на хранене някой от нас изпуснеше салфетката си, в никакъв случай не биваше да я вдигне сам.

— Бой, бой! — викахме някого от прислужниците, посочвахме с достойнство салфетката и той ни я подаваше. Ако някой направеше грешката да изпере кърпичката си сам, на следващия ден прислужниците отказваха да се подчиняват. В тяхната представа мемсахиб се принизяваше до жена от каста, която вдига салфетките си сама и пере кърпичките си — т.е. ставаше равна на тях.

Нашите прислужници бяха белокоси и беззъби. На въпроса ми на колко години е единият, който изглеждаше доста немощен, отговори, че е на около тридесет и пет. Сигурно пресмятаха деня от изгрев до залез и с времето губеха чувството за старост, защото още много пъти чух това „около тридесет и пет“.

Аз възприех този индийски стил и винаги, когато ме питат за годините ми, отговарям „около четиридесет и пет“.

Зад къщата бяха квартирите на прислугата. Там живееха и нашите две „момчета“. Единият чистеше, оправяше леглата и сервираше, другият готвеше и переше. Всяка вечер отнасяше прането в квартирата си. Жените го нареждаха в големи кошове, слагаха ги на главите си и ги отнасяха до близката река, където ги налагаха здравата с дървени бухалки.

Естествено аз давах ризите на мъжа ми и спалното бельо в европейска пералня.

Освен слугите имахме и чамадар. Той отговаряше за почистването на тоалетната и никой не смееше да се доближава до него. Беше от каста, която живееше напълно изолирана от обществения живот.

В градове като Калкута, където няма канализация, макар че баните са просторни и облицовани с плочки, трябваше при всяко посещение в тоалетната да викаме чамадара, за да почисти.

Мразех да ходя в тоалетната.

Не беше прилично да викаме слугите и чамадара по име. Индия е страна със силно кастово съзнание. В Индия един селски син от Овари никога не би могъл да стане владетел на страната^[1]. Слугата произхожда от поколения слуги, всички деди на чамадара са били чамадари.

Освен двамата прислужници, наехме още портиер и шофьор. Слугите, които работеха за служителите на японското консулство, бяха от елита, но въпреки това говореха безобразен английски.

Официалният език на страната е хинди, който по граматическата си структура е подобен на японския.

Когато индиецът иска да каже: „I am going to school“, той казва: „I school go“.

Интересно е също, че пред думите, започващи с S, индийците винаги поставят Е. Вместо school казват e-school, вместо steamer произнасят e-steamer.

Никой не можа да ми обясни защо е така.

Учех старателно хинди. Тъй като мъжът ми владееше този език, бях научила основните правила още на кораба.

Когато заговоря някой индиец в Ню Йорк на хинди, той е толкова изненадан, че едва не получава удар. Това е разбираемо. Да срещнеш японка в кимоно и тя да се обърне към теб с думите „Ham tora tora janta hai“ (знам малко хинди) — това не се случва всеки ден, нали?

В Индия се говорят 124 езика. Индийците от северната и от южната част на страната не могат да се разберат помежду си. В Китай ситуацията е подобна. При население от един милиард това не е чудно. Даже в малка страна като Япония токийците не винаги разбират за какво говорят хората от Киушу или Тохоку.

При нашето пристигане в Калкута не познавах никого. Генералният консул Оказаки Кацуо и вицеконсулът Иида Широ (съпругът на Иида Миуки)^[2] пристигнаха много по-късно. В началото там бяха само вицеконсулът Кагеяма и търговският аташе Мото. Жена му беше англичанка и аз изпитвах известен страх от нея. Макар че съпругът й беше японец, тя говореше пренебрежително за „dirty Japanese“ и непрекъснато подчертаваше колко по-добри са англичаните.

Когато след избухването на войната бяхме интернирани в лагер, младите служители в консулството решиха да си отмъстят, като тормозеха любимия шпиц на мисис Мото. Никой не можеше да търпи надменността й.

Нещастното кученце…

На петия ден след пристигането ни в Калкута, преди да сме се запознали с някого, мъжът ми замина в командировка за Бомбай. За мен ангажира възрастна айя, т.е. индийска бавачка, която трябваше да нощува у нас. Макар че живеехме в изискана къща, по стените лазеха всевъзможни насекоми, които нощем вдигаха невъобразим шум. Когато заплаквах в леглото си от страх и самота, старата айя ме милваше по главата и ми говореше с мек глас на заваления си английски:

— Добро дете, татко ти ще дойде скоро. Бъди добро дете и заспивай. Не плачи.

Аз продължавах да плача като нещастно момиченце. Жената, която цял живот беше гледала чужди деца, ме утешаваше, като милваше главата ми, докато заспя.

Със свойственото си любопитство реших да опозная живота в Индия.

Освен махараджите, които отиваха на лов с осемдесет слона, и париите, които спяха по улиците, съществуваше една много интересна средна класа — англо-индийци.

Тристагодишната неумолима колониална политика на англичаните се отличаваше с жесток расизъм. Но младите се влюбваха въпреки всички расови бариери и индийките, които се женеха за англичани, съвсем не бяха малко. В резултат се създаде класата на англо-индийците.

Не знам как е днес, но тогава те живееха в англо-индийски гета. Даже когато бяха бедни, се стараеха да живеят в английски стил. Ала тъй като не бяха нито англичани, нито индийци, образуваха собствена класа.

Някой ми разказа учудваща история за един англичанин, който, без да подозира нищо, се оженил за руса и синеока англичанка и му се родило тъмнокожо бебе.

В Америка съм виждала много деца от смесени бракове между бели и черни. Кожата им е кафява, но косата рядко е къдрава. Някои имат вълниста коса, широки носове и дебели устни. По това се познава, че са деца от смесени бракове. За разлика от тях англо-индийците в Калкута обикновено имат фини, равни лица.

Повечето индийци имат красиви черти. Англо-индийците имат по-тъмна кожа и говорят английски с акцент, но много от тях са високи на ръст и красиви. Някои без усилия минават за чистокръвни англичани.

На един базар се запознах с Вики и бързо станахме приятелки. В центъра на Калкута имаше два английски магазина, в които не обичах да влизам, защото продавачите бяха нахални, а цените извънредно високи.

За разлика от тях индийските базари бяха великолепни. Плодове, зеленчуци, месо и риба, коприни и памучни платове се предлагаха в изобилие и извънредно евтино.

Харесвах много интересните платове от магазините „Ганди“, които бяха невероятно евтини. Тези магазини бяха създадени от движението на Ганди „Ахимса“ като алтернатива на машинно произвежданите платове и продаваха ръчно тъкани материи от изпредени на ръка конци. Повечето платове са предвидени за сари, затова ширината им е 1,20 м. Едно руло е дълго поне пет метра и при малко повече умение в разполагането на кройките могат да се ушият две рокли.

На базара се запознах с младата англо-индийка Вики, която беше горе-долу на моята възраст. Тя беше омъжена и имаше мило кръгло лице като американската артистка Голди Хоун.

Мъжът й също беше англо-индиец и работеше на бензиностанция, чийто собственик беше англичанин. Двамата живееха в скромно, уютно обзаведено двустайно жилище в английски стил, където никой не седеше на пода.

Исках да си купя нещо от индийските търговци, но те безсрамно надуха цените и Вики им се скара. Така си намерих добра приятелка в лицето на тази сърдечна млада жена. Не е преувеличено, ако кажа, че ако съм се радвала на живота си в Калкута, това се дължеше главно на нея.

Скоро пристигна новият генерален консул Оказаки Кацуо. Посрещнахме го официално.

Той беше типичен токиец и един от любимите гости на гейшите. „Две, две по две прави четири, две по четири прави осем, две по осем прави шестнадесет — виждате ли колко остро е ножчето!“^[3] (Той умееше да имитира великолепно уличните търговци, които продаваха масло от костенурка.)

Стори ми се странно, че именно той беше станал началник на мъжа ми. Когато направихме първата си визита в резиденцията, полуизненаданият му, полуразвеселен поглед ми каза: „Виж ти, Кихару, какво правиш тук?“

Поклонихме се дълбоко и аз трябваше да стисна здраво зъби, за да не му кажа: „Моля, представете пак продавача на масло!“

Премълчах пред мъжа си, че познавам новия консул от много приеми. Генералният консул и съпругата на подчинения му, които се срещнаха отново чак в Калкута, само си смигнаха заговорнически.

Жена му беше от благороден произход и говореше винаги с подбрани думи. Тя беше извънредно изискана дама и за мен, която познавах народния характер на г-н Оказаки, това беше доста странно. Всъщност аз го познавах само като „продавача на костенурково масло“ от безкрайните празненства.

Той не се беше променил и когато се видяхме насаме, ми каза с присъщата си прямота и простодушие:

— По дяволите, Кихару, да знаеш как ме уплаши!

Заместник на генералния консул беше господин Иида Широ, прекият началник на мъжа ми.

Тогава опознах по-отблизо съпругата му Иида Миуки и дружбата с нея, на която се радвам вече четиридесет години, е едно от най-ценните неща в живота ми. Тъй като бях отраснала в „света на цветята и върбите“, аз нямах представа как живееха другите хора и госпожа Иида побърза да ме вземе под крилото си.

Изпитвам дълбока благодарност към тази чудесна жена.

Генералното консулство разполагаше с два автомобила. Единият беше запазен за самия консул, другият беше на разположение на вицеконсула, но можеха да го използват и подчинените му дипломати. Разбира се, когато някоя по-важна личност се нуждаеше от колата, младите трябваше да пътуват с такси. Да пътуваш с такси в Калкута беше рисковано начинание, шофьорите бяха най-често сикхи с мрачни лица. Приличаха ми на диви животни и пътуването с тях ме плашеше.

Мъжът ми се оплакваше от липсата на кола. Според него колата била като чифт обувки, от които човек имал нужда всеки ден и не можел да мине без тях — накратко, много му се искаше да си има собствена кола.

С изключение на живота, по онова време платиненият ми пръстен с диамант означаваше за мен повече от всичко друго на света. Въпреки това го продадох и купихме форд V8 от една разпродажба. Тази моя постъпка доведе до разпространяването на доста интересни слухове за младата, но извънредно енергична нова мемсахиб.

Щастлив от придобивката си, мъжът ми често ме извеждаше на разходка с колата, а по-късно тя ни послужи и в други важни начинания. И до днес съм убедена, че направих отлично капиталовложение с продажбата на диамантения си пръстен.

На индийския базар отивах винаги с Вики, защото тя умееше да се пазари. А аз, глупавата, си мислех, че винаги трябва да плащам поисканата от търговеца цена.

По време на разходките ни се сприятелих с един заклинател на змии и един дресьор на маймуни. Щом като бях в Индия, исках да опозная не само изисканите английски семейства, но и живота на обикновените индийци.

В Калкута живееше една японка, женена за индиец, която по-рано беше работила в консулството. Тя умееше да пише на машина. С високия кок и очилата в черни рамки изглеждаше като строга интелектуалка.

Тя не ми каза нищо за себе си, но от други хора узнах, че е единствената дъщеря на член на председателството на една от най-известните японски металургични фирми. Името й беше мисис Синха.

Тя беше еманципирана жена и се бе влюбила в младия Синха, който се борел за индийската независимост. Разбира се, родителите й били категорично против тази връзка. Затова двамата избягали, оженили се и се върнали в родината на съпруга й. Установили се в Калкута. Тогава в Япония живееха в изгнание немалко млади индийци. Освен г-н Синха към тях принадлежеше Раджу Бихари Босе.

След като се сприятелихме, мисис Синха ми показа вака, изпратено от майка й от Япония. Стихотворението, в което дамата описваше тревогата си за своята единствена дъщеря, ме трогна до сълзи.

— Никога не съм канила в дома си японци, но на вас с радост ще представя малкия си син — каза ми госпожа Синха и ме покани в дома си. Двамата живееха като индийци, подът на жилището беше застлан с грубо изплетени рогозки. Синчето им, четиригодишно момченце с много тъмна кожа, приличаше досущ на майка си.

Бяха го кръстили Нобокума в памет на политика Окума Шигенобу, много уважаван от японския му дядо.

Момчето ми изпя индийска песен с красивото си ясно гласче. Докато слушах нежната мелодия в мрачното приземно жилище, очите ми се напълниха със сълзи.

Благодарение на Вики научих още по-добре хинди. Много обичах да пътувам с нея в индийска рикша, теглена на ръка, и да обикаляме базарите. Ядяхме сладолед, посещавахме заклинателя на змии и дресьора на маймуни, изобщо започнах да се наслаждавам на живота си в Калкута. Внезапно съпругата на генералния консул Оказаки ме повика в резиденцията си.

Очевидно й бяха донесли, че се разхождам с рикша и в най-добро настроение ям сладолед с някаква англо-индийка.

— Вие общувате с англо-индийско момиче и заедно ядете мръсния сладолед от улицата. Нима искате реномето на японското генерално консулство да пострада? Не сте сама тук. За мъжа ви и за всички нас положението е много неприятно. Моля ви, никога вече не правете това. Постарайте се за в бъдеще да се държите като почтена жена — предупреди ме тя.

Какво лошо имаше в това, че се срещах с англо-индийка?

Защо да не изляза на разходка с Вики, защо да не ядем сладолед?

Кимнах в знак на съгласие, но продължих да се срещам тайно с Вики.

След време, когато избухна войната и бяхме под домашен арест, Вики беше единствената, която успяваше да се промъква през строгата полицейска охрана и да ни снабдява с хранителни продукти.

Животът в Калкута ми даваше много поводи за размисъл.