Кихару Накамура
Спомените на една гейша (14)

Сбогуване

Реших да се откажа от професията на гейша, но нямах представа какво трябва да направя. Знаех само, че ако си остана гейша, няма да мога да се справя с трудностите, които ме очакваха. Всеки момент можеха отново да ме повикат в полицията.

Трябваше незабавно да говоря с професор Каваи Ейджиро.

По онова време имаше един специалист по конституционно право, който беше поставил под въпрос позицията на императора. В обкръжението му бяха марксистът Оучи Хиое, Арисава Хироми, Вакимура Йошитару и издателят Шиманака Йосаку от издателство „Чуо Корон“. Въпреки силния натиск от страна на военните, издателят Шиманака държеше здраво на убежденията си и упорито отказваше да им сътрудничи.

Господата, които изброих, бяха известни като „групата от Императорския университет“ и полицията беше постоянно по петите им. Ден след ден ги викаха на разпит, накрая ги изхвърлиха от университета. Професорите Каваи и Вакимура бяха отведени в полицията, разпитвани и им беше предявено обвинение.

Професор Каваи ми подари статията си „Към студентите“, която според мен беше отлична. Мисля, че и днешните студенти ще я намерят актуална.

По онова време понятия като „демокрация“ и „либерализъм“ бяха известни на твърде малко хора и професор Каваи ги обясняваше на необразовани личности като мен с много търпение и чувствителност. Той и професор Вакимура бяха най-важните ми ментори.

Професор Вакимура беше специалист по нефта и често идваше на приемите в компанията на военноморски офицери. Виждах го редовно на всеки две седмици.

Той беше най-младият между професорите и отговаряше на въпросите ми ясно и просто. Сигурна съм, че „уроците“, които ми преподаваше, бяха много по-живи и ангажирани от лекциите му в университета.

В началото срещах професорите и господата от „Чуо Корон“ само на приеми, ала поради някакво странно чувство за дискретност ми ставаше все по-трудно да ги приемам като клиенти и да се държа като гейша. Започнахме да се срещаме частно. Исках да се отнасят с мен като със студентка и да се уча от тях.

Ако бях задала въпросите, които ме интересуваха, пред другите гейши и гостите, всичко щеше да отиде по дяволите. Защото аз питах: „Г-н професоре, какво е пацифизъм?“ или „Какво всъщност означава либерализъм?“, или „Какво значи демокрация?“, а професорите ми обясняваха дълго и подробно.

И сега уговорих среща с професор Каваи, тъй като исках да чуя съвета му. Разказах му за разпита в полицията, за обидите, които бяха хвърлили в лицето ми, и за опита им да ме наемат като шпионка.

— Това е ужасно. — Както винаги, професорът беше очарователен. Имах чувството, че говоря с добър и загрижен баща.

— Смятам, че е най-добре да се откажа от работата си като гейша.

— Това е добра идея, но какво ще правиш без работа?

Погледнах го право в очите и отговорих искрено:

— След като не мога да работя повече като гейша, ще трябва да се омъжа.

Професорът кимна замислено.

— Имаш ли някого предвид?

По онова време имах трима обожатели, които бяха готови да се оженят за мен на минутата.

Единият беше наследник на фабрика за копчета в Осака. Често идваше в Шимбаши с баща си. Баща му беше разумен човек. Изгубил рано жена си, той поддържаше метреса в Кита но Шинчи (това беше официалната му любовница). Беше я довел в Токио, за да види танците азума, и тъй като тя беше бивша гейша, със сигурност нямаше да има нищо против синът му да свърже живота си с една млада и независима гейша.

Вторият кандидат беше певец на нагаута.

Ако се омъжех за него, щях да подобря свиренето си и може би щяхме да имаме успешно бъдеще на музиканти.

Освен това родителите му, особено майката, ме обичаха. Разговарях с тях дори по-дълго, отколкото със сина им. Женитбата с него щеше да се осъществи без никакви проблеми.

Третият беше служител във външното министерство. Тридесет и три годишен, той тъкмо се бе върнал от Англия. Разбира се, там беше опознал русите англичанки, но според мен беше най-подходящият кандидат за женитба. Освен това ми харесваше най-много от тримата.

Когато пристигна стопанска делегация от Мексико, външното министерство организира градинско увеселение в парка Рикуги. Един от майсторите на школата урасенке направи чайна церемония на открито, а аз обяснявах протичането й на английски. Косата ми беше навита на руло, носех тъмнорозово кимоно с дълги, развяващи се ръкави и шарка на хризантеми, орхидеи, бамбук и сливови цветчета. Коланът беше златно-черен, украсен с планински кристал. Никой не би ме сметнал за гейша.

Ямамото Кумаичи беше ръководител на търговския отдел. Един млад сътрудник, явно току-що завърнал се от Англия, ме наблюдаваше с неприкрит интерес и се осведоми от г-н Ямамото коя съм. Така разбра, че съм гейшата Кихару от Шимбаши, и веднага изказа желание да се запознае с мен.

— Ако желаете, ще ви уредя среща — предложи г-н Ямамото.

Вечерта младият господин се появи заедно с много други гости в чайната „Ямагучи“.

— Кихару, един младеж те видя в парка Рикуги и веднага се влюби. Непременно иска да те види отново. Впрочем, той е ерген — представи го ухилено г-н Ямамото. Сигурно и насън не би му хрумнало, че плахият, изчервен младеж до него е бъдещият ми съпруг.

Първата вечер той беше много смутен и обръщаше купичките със саке една след друга. Явно се опитваше да се пребори със смущението си, защото приятелите му непрекъснато пускаха шеги по негов адрес. Не беше особено висок и се държеше доста тромаво, но беше облечен скромно и елегантно в английски стил и говореше английски с приятен британски акцент.

Младежът беше единственият син на едър земевладелец от Осака (по-точно от Сакаи) и наскоро се бе върнал от Англия. Беше следвал право в Императорския университет в Киуши и макар и на тридесет и три, все още не беше женен, както побърза да ме осведоми г-н Ямамото.

След тази вечер той ми се обаждаше редовно и се срещахме на чай. „За упражнение“ телефонните ни разговори бяха изцяло на английски.

Харесвах и наследника на фабриката за копчета, и майстора на нагаута, но имах и някои възражения срещу тях. Инстинктът ми подсказваше, че служителят от външното министерство е най-добрата партия за мен. От тримата кандидати той ми харесваше най-много. Освен това не знаеше нищо за мен, тъй като едва се бе върнал от Англия. Това също беше предимство. Много се радвах, че не ме познава като гейшата Кихару от Шимбаши и не е присъствал на ангажиментите ми. Той не знаеше нищичко за „света на върбите и цветята“, аз бях първата гейша, с която се запознаваше.

Обсъдих всичко това подробно с професор Каваи.

— Явно ти смяташ, че господинът от външното министерство е най-подходящ… И аз мисля, че е най-добре да се омъжиш за него. Ако не бях заподозрян в антидържавна дейност, щях да посетя родителите му и да им кажа, че си много любознателно, почтено момиче и в никакъв случай не си типична представителка на професията си — заключи тъжно той.

— О, господин професоре, аз все още не знам искам ли да се омъжа за него, или не.

— Нямаш време. Направете сватбата и заминете колкото се може по-скоро за чужбина. Това е най-доброто за теб. Япония съвсем скоро ще тръгне по друг път и ти нямаш място тук. В чужбина ще бъдеш много по-щастлива.

Така по съвета на професор Каваи се омъжих за Ота Казуо, служител във външното министерство.

По онова време формалностите при записването в семейния регистър бяха невероятно сложни.

Първо, аз бях единствената дъщеря и наследница на семейството си. По тези причини не можех да се омъжа в друго семейство. В същото време обаче беше изключено Казуо да бъде осиновен от моето семейство, защото бъдещият ми мъж беше единствен син, а двете му по-малки сестри се бяха омъжили в други семейства.

Затова моето семейство трябваше проформа да осинови млад мъж от друго семейство, което имаше четирима синове. Младежът работеше във фризьорски салон в Кобикичо. Едва след като осиновяването стана факт, можах да се омъжа. След половин година младият фризьор получи солидна сума и се върна при семейството си.

Когато Казуо каза на семейството си в Осака, че ще се омъжи за гейша, всички бяха стъписани.

Баща му пристигна лично от Осака, отиде във външното министерство и разпита навсякъде що за човек е тази Кихару. За щастие повечето господа ме харесваха, особено г-н Ямамото и г-н Мизуно, който беше пряк началник на Казуо и заяви на бащата, че няма по-добро момиче от мен и че той самият с удоволствие би ме взел за сина си. Естествено бащата не можеше да се възпротиви официално на един толкова високопоставен служител.

По онова време имаше и други млади служители от външното министерство, които се бяха оженили за гейши, така че началниците бяха толерантни. По-късно всичките ми колежки се издигнаха до съпруги на посланици.

Помолих директора на автомобилната фирма „Нисан“, който беше благосклонен към мен, да ме предаде на мъжа ми като своя „трета дъщеря“.

Това се отрази благоприятно на реномето на мъжа ми във външното министерство. Бъдещият ми свекър лицемерно се оплакваше, че не знаел какво да напечата на поканите. Въпреки всичко аз не съм била достойна партия за сина му. Баба ми беше много засегната. Аз не се интересувах от подробностите, исках само да се омъжа колкото се може по-скоро.

Семействата от Канзай и Токио имаха различни представи за сватбените ритуали, бащата на Казуо и баба ми често спореха и даже си крещяха, но ние не им обръщахме внимание. Да се омъжим по-скоро, да изкараме сватбеното празненство и веднага на кораба… Две седмици след сватбата вече бяхме на път към Калкута, където мъжът ми трябваше да заеме новата си служба.

 

Според обичая в Шимбаши аз написах прощално писмо до най-важните чайни и до председателя на обединението на гейшите. Един калиграф го преписа на пергамент.

„С това писмо ви съобщавам за женитбата си и за излизането ми от професията. От днес нататък вече не съм гейшата Кихару.“ Благодарих смирено за всички добрини, които ми бяха оказани. Писмото беше написано по всички правила на изкуството и поставено в специална кутия с червен празничен ориз. Занесох го лично на някои от получателите.

Бях толкова заета, че ми се виеше свят. Трябваше да си направя снимки за паспорт, да си купя западни дрехи. Трябваше да посетя семейството на мъжа си в Осака и да умилостивя досадните роднини. Можах да благодаря лично само на четири или пет чайни, защото наистина нямах никакво време. Но много държах лично да отнеса празничния ориз на верния хакоя Хан-чан.

Днешните млади хора сигурно няма да разберат тези редове. На едно място в „Генеалогията на жените“ героинята Оцута разказва на Хайасе Чикара в храма Юшима-Тенжин, че в Янагибаши гейша с висок ранг пренебрегнала строгите правила и отишла при любимия си само с едно вързопче дрехи, и то „без да раздаде на сбогуване червения празничен ориз“. В миналото гейшата губеше честта и достойнството си, ако си позволеше да изчезне без прощални тържества. Този роман е още от времето на династията Мейджи, но раздаването на червен ориз не беше загубило значението си и в епохата Шова. То беше задължително, когато гейшата се отказваше от професията си, за да се омъжи.

Мама и баба, които някога се бяха опитали да ми попречат да замина с Хидемаро, този път изобщо не се възпротивиха и ми помагаха с всички сили в приготовленията.

През есента на 1940 година, пет месеца, след като ме бяха разпитвали в полицията, вече бях на борда на презокеански кораб и плавах към Индия. За щастие министерството тъкмо имаше нужда от нов човек в посолството и беше положило всички усилия да ни набави паспорти и билети от Йокохама.

Корабът беше огромен, тежко натоварен, ние бяхме единствените пътници. Хранехме се в компанията на капитана, домакина, корабния лекар и офицерите, които разказваха много интересни истории. Обедите и вечерите ми доставяха огромно удоволствие. Това беше в истинския смисъл на думата сватбено пътешествие.

На кораба прекарвах времето си, като всеки ден учех по малко хинди. Мъжът ми с удоволствие пое ролята на учител и двамата прекарвахме весели часове заедно. Бях млада и запомнях всичко без усилия.

Когато спирахме в Шанхай, Пенан и Рангун, нарочно не казвахме нито дума на японски. В Шанхай бушуваше расова омраза, но ние слязохме с весели лица на сушата, посетихме някои известни ресторанти и се разходихме по осветените булеварди.

През нощта Шанхай изглеждаше невероятно красив. Според мен Шанхай и Рио де Жанейро са най-красивите градове на света.

Следващата спирка беше в Пенан. Там имаше много храмове, навсякъде статуи на Буда, твърде различни от нашите. Техните статуи бяха разноцветни и имаха кръгли лица с дебели бузи като комичната фигура Бети Боп. Понякога ми ставаше страшно да гледам пълните им червени устни.

В следващото пристанище — Рангун — се запознахме с изключително дружелюбно японско семейство. Мъжът беше зъболекар. Дъщерята ни показа най-големия лежащ Буда, както и един от най-често посещаваните храмове, препълнен с маймуни.

В града тъкмо имаше празник, всички жени бяха пременени, с много цветя в косите. Вечерта към храма се проточи дълга процесия, всички носеха запалени свещи и картината беше фантастична.

Лицата на бирманците много приличат на нашите. Имах чувството, че всеки момент ще ме заговорят на японски. В празничните си одежди момичетата приличат на нашата принцеса Отохиме от приказката за драконовия дворец на дъното на морето.

Прическите им ми напомнят епохата Темпио (710–794). Пристягат хълбоците си с яркоцветни кърпи, а на раменете премятаха драпиран тънък шал, също като на принцеса Отохиме.

И днес се питам дали пък рибарят Урашима Таро не е бил захвърлен от бурята на бирманския бряг. Сигурно е бил впечатлен от красотата на бирманските момичета и е създал приказката за принцеса Отохиме и драконовия дворец…

Пътуването продължи повече от месец. Преживяхме и няколко бури, които изобщо не можаха да помрачат радостта ми от дългото плаване. Силното люлеене не ми пречеше ни най-малко.

— Трябваше да станеш моряк — шегуваше се мъжът ми.

Когато небето потъмняваше, стюардът закрепваше масата в трапезарията с железни куки. Това е знак, че се задава буря. Освен това слагаха метални ръбове, за да не падат съдовете. Когато морето беше много бурно, броят на моряците, които слизаха да ядат, непрекъснато намаляваше. Само един млад стюард се държеше здраво на краката си. Имаше дни, в които сервираше само на мен.

— Редно е жената да се скрие в каютата си, да се заключи и да плаче. Но колкото по-силно е люлеенето, толкова по-добър е апетитът ти. Това е почти неприлично. Жената трябва да бъде безпомощна и зависима — смееше се мъжът ми. Когато стоях на носа и се взирах в люлеещия се хоризонт, се чувствах така добре, сякаш целият свят ми принадлежеше.

Ако бях мъж, със сигурност щях да стана моряк.

Най-после корабът навлезе в мътножълтеникави води. Бяхме стигнали река Ганг.

Лоцманите се качиха на борда и след дълго плаване пристигнахме в Калкута.