Кихару Накамура
Спомените на една гейша (23)

Заплаха за чайните

Това стана по времето на социалистическия кабинет на Катаяма. Социалистите бяха дошли на власт за първи път след създаването на партията и населението беше изненадано, но и изпълнено с големи надежди.

Най-голямо учудване събуди изборът на тридесет и девет жени депутатки. Въведеното наскоро изборно право за жените беше истинска сензация, но при вида на избраните в парламента жени — цели тридесет и девет! — цялата нация се смая. Жени народни представители!

Първият план на кабинета беше да затвори всички чайни и ресторанти. Целта им беше да спрат бързо развиващата се инфлация. В страната нямаше достатъчно храна и черният пазар беше завладял икономиката. Планът на министрите предвиждаше затваряне както на първокласните чайни, така и на най-малките сергии, които предлагаха нещо за ядене.

Един ден ми се обади Окафуко Тецуо. Помоли ме да отида колкото се може по-бързо в управлението. По онова време председател на обединението беше госпожа Шинохара Хару, бившата гейша Риежи, която беше една от най-известните гейши в периода Мейджи и в началото на Тайшо и даже беше получила орден. Заслугите й в ръководството на обединението бяха огромни. Тогава все още съществуваха общите представления на работещите гейши — танците мийако на Гийон в Киото и танците азума. След войната танците азума бяха събудени за нов живот, при което председателката въведе изискан литературен репертоар с изпълнения като „Майката на генерал Шигемото“ от Танизаки Юничиро и ангажира като режисьор писателя Фунабаши Сейичи.

Господин Окафуко беше дясната ръка на Шинохара Хару. Без него след войната Шимбаши щеше да западне.

Госпожа Шинохара ръководеше дома за гейши „Кикумура“, който приличаше на голяма буржоазна вила. Аз я наричах просто „майката от Кикумура“, тя също ме обичаше.

След войната често я посещавах със сина си. Той беше тригодишен и поемаше жадно новите впечатления. Тя го научи да рецитира едно кийомото — „Веселият монах“ (Укаре боцу). Той го схвана веднага и госпожа Шинохара му предрече блестящо бъдеще в театралния свят. Каза ми, че от момчето ще излезе добър артист, защото възприема лесно, и със сигурност ще стане звезда, ако го дам за осиновяване в някое известно артистично семейство.

Синът ми обичаше много „баба Кикумура“ и непрекъснато ме подканяше да я посетим. Едва пристигнали, той се покатерваше в скута й и тя го учеше да рецитира откъси от пиеси. Днес синът ми е държавен служител, но сигурно щеше да си избере друга професия, ако бях последвала съвета на госпожа Шинохара и го бях дала в някое семейство кабуки.

Г-н Окафуко ми обясни, че част от новоизбраните в парламента жени щели да дойдат в сградата на управлението и да участват в дискусията с местните дами. Помоли ме да присъствам и аз едва не извиках от уплаха.

Само като си помислих, че ще застана срещу първите жени-депутатки в страната — все дами с академично образование, — по гърба ми полазиха студени тръпки.

— Страх ме е от тази среща — казах на г-н Окафуко.

— Глупости! Ти си учила много, имаш и жизнен опит. Просто кажи какво мислиш, това е достатъчно — окуражи ме той. Въпреки това бяха много уплашена и треперех. Избрах най-дискретното си сиво-синкаво кимоно на бели пръски.

Макар че бях посещавала многократно сградата на управлението, този път се оглеждах трескаво.

В залата за заседания дамите вече бяха заели местата си. Чух имената Като Шизуе и Акамацу Цунеко от социалистическата и Киучи Кио от демократическата партия. Всички изказваха мненията си свободно и убедително. Според тях чайните и гейшите бяха врагове на народа. Като се обосноваваха с доста силни изрази, дамите подчертаваха, че чайните нямат право на съществуване и трябва да бъдат завинаги премахнати.

Мненията им бяха изложени във високопарни, образовани слова и аз се уплаших още повече. Надали щях да събера сили, за да кажа нещо в наша защита. Но и не можех да седя и да мълча. В крайна сметка се изправих и заговорих колебливо:

— Вие имате академично образование и по всяко време и без затруднения можете да намерите подходяща работа, за да изхранвате семействата си… — Постепенно се успокоих и гласът ми укрепна: — Но жените на простите войници и моряци, между които съм и аз, не са получили образование и като жените на Кума-Сан и Хатасан са извън Ракуго. Мъжете им са били на фронта, много от тях не знаят дали ще ги видят отново. Тези жени са обременени с деца и възрастни родители и нямат друг избор, освен да печелят прехраната си с малки щандове за продажба на макарони, пилешки шишчета или чорби. Това е единствената възможност да запазят семействата си живи. Самата аз издържам две стари жени и едно бебе. Затова работя в чайните, докато съпругът ми се върне. Досега нямам вест от него, не знам дори дали е още жив. В момента в Токио има четвърт милион жени, които работят в чайните, ресторантите и по сергиите. Единствената последица от затварянето на тези заведения ще бъде, че все повече жени ще се самоубиват заедно с децата си. Почти милион жени, деца и старци ще бъдат осъдени на гладна смърт. Затова, ако все пак решите да затворите чайните, трябва първо да помислите дали можете да намерите нови работни места за тези хора.

Макар че бях твърдо решена да не плача, очите ми се напълниха със сълзи, гласът ми трепереше и заеквах. Огледах се и видях, че една едра, любезна дама с черна наметка кимаше одобрително на речта ми. След това говорех само на нея. Това беше госпожа Киучи Кийо.

Почти всички присъстващи дами от парламента излъчваха сдържаност и студенина и ми внушаваха впечатлението, че съм много под тяхното ниво, че гейшите са лишени от достойнство и не е нужно да бъдат изслушвани. Те си шепнеха помежду си и се подсмиваха пренебрежително. Макар че произнасях думите си през сълзи, имах чувството, че те изобщо не ме слушаха. Затова бях много благодарна на госпожа Киучи, че ме гледаше в очите и слушаше внимателно.

По-късно станахме добри приятелки.

Съвсем сама трябваше да устоявам на атаките на образованите дами. Те аргументираха с умело подбрани формулировки и аз бях безпомощна. Така свърши „дискусията“. Всичките ми усилия бяха напразни. Явно дамите бяха твърдо за затварянето. Само госпожа Киучи прояви разбиране.

Колкото и да се мъчих да извоювам справедливост, резултатът беше нулев.

Какво друго можех да направя?

По онова време последната инстанция беше главната квартира на американците (GHQ). Всички нареждания и заповеди бяха подписани от GHQ.

Обърнах се към него.

Първо трябваше да потърся началника на отдела по труда, за да го попитам може ли да намери работа за четвърт милион жени, без която повечето щяха да умрат от глад и самоубийствата на майки с деца да се увеличат драстично. Щях да му обясня просто и ясно, защото аз лично бях засегната от предстоящото затваряне. Отделът по труда беше подчинен на службата за икономика и наука към GHQ, ръководена от Джеймс К. Дали той щеше да ме приеме? Много ме беше страх, че секретарката ще ми откаже и набързо ще ме отпрати.

Стана точно обратното: веднага ми разрешиха да вляза. Застанах пред изключително красив мъж, който представляваше едно по-интелигентно и мило издание на Джони Вайсмюлер. Преди войната цяла Япония беше въодушевена от изпълнението на този артист във филма за Тарзан.

Обясних за какво съм дошла, посочих катастрофалните последствия от затварянето на чайните. Данните ми бяха убедителни: в момента в Япония имаше твърде малко жени, завършили университет, почти четвърт милион жени изхранваха децата и родителите си с тежък физически труд, докато чакаха и се надяваха мъжете им да се върнат. Противната страна бе съставена главно от дами с висше образование, срещу които бяхме безсилни да се борим. Затова се обръщахме към американците — последната ни надежда.

Добрите очи на г-н К. и многократното одобрително кимане ме успокоиха и окуражиха. Разказах му и за демонстрацията срещу затварянето на чайните.

Разбрахме се да тръгнем от Курасомори. Постепенно към шествието се присъединиха много майки с кърмачета на гърба. Аз вървях начело с плакат в ръце. Много зрители ни благодаряха и подвикваха окуражителни думички. Когато шествието стигна до Тораномон, вече бяхме осемдесет души. Тогава бях наистина горда със себе си.

Показах му и снимки. Жените носеха бебета на гърба си или водеха децата си за ръка. Лицата им бяха сериозни и угрижени.

К. ме погледна изпитателно със сините си очи.

— Много съжалявам за това, което ми разказахте. Ще се постарая да не ви разочаровам.

Докато разговаряхме, в стаята непрекъснато влизаха офицери и цивилни. Явно им беше интересно, че началникът им е бил посетен от жена в кимоно.

След тази първа среща ходех в GHQ всеки ден.

След около седмица ме поканиха да взема участие в събранието на обединението на гейшите в Шимбаши, на което присъстваха собственичките на „Накагава“ в Акасака и на „Инагаки“, „Камезей“ и „Риукотей“ в Янагибаши. Разказах им какво съм предприела досега. Обясних, че началникът на отдела по труда е много разбран и смятам, че може да ни бъде полезен. Трябва само да проявим търпение. Не само за Шимбаши, а и за Акасака и Янагибаши, всъщност за всички чайни и ресторанти въпросът е на живот и смърт.

Бях много горда, че собственичките ме похвалиха за старанията и ме помолиха да продължа да работя. Скоро проблемът, който вся страх и ужас у толкова много хора, се разреши щастливо и без голям шум.

В тази връзка преживях следния малък епизод. Младата учителка мисис Райт с дълга руса опашка преподаваше модерни танци в училището „Уошингтън Хайтс“. Имаше дребна фигура, изключително гъвкава, винаги ходеше в шорти или анцуг и правеше впечатление на мила, симпатична жена.

Мъжът й беше главен редактор на вестник „Stars and Stripes“, издаван от американските окупационни сили. Близкото познанство с жена му ми помогна да вляза в разговор с него. Един ден участвах в барбекю в градината им. Бяха поканени много американци, все техни приятели. След като се нахранихме, той ме погледна многозначително и попита:

— Искате ли да ви разкажа нещо?

— Какво по-точно?

Той размени поглед с жена си.

— Джим ни разказа нещо интересно. — Джим беше споменатият господин К. от „Дженерал Хедкуортър“. — На сутринта го посетила една японка, а следобед друга.

За да осуети усилията ни да предотвратим затварянето на чайните, една от депутатките от социалистическата партия решила да отиде в GHQ. Тя почела господин К. с посещението си рано сутринта и изискала да бъдат затворени всички чайни и гостилници. Следобед отидох аз и представих своята версия. Господин К. се разколебал. Зарадвах се, че не съм се срещнала с дамата.

„На сутринта ме посети една изключително интелигентна жена, която е между водещите политици на модерна Япония, а следобед дойде едно от най-очарователните момичета в страната“ — разказал г-н К. на главния редактор Райт.

— Образованата дама е била госпожа К. от социалистическата партия, а красавицата — Кихару — засмя се редакторът и отново размени поглед с жена си. Не бях очаквала такъв комплимент от господин К., защото бях отишла при него като просителка и се чувствах по-скоро жалка и потисната. Затова бях много щастлива, че ме е нарекъл „красиво момиче“.