Кихару Накамура
Спомените на една гейша (29)

Стриптийз

През 1947 година в Япония беше организиран първият стриптийз и така бе открита красотата на женското тяло. Разбира се, офортите на Укийое и Утамаро^[1] показват разголена женска гръд още в епохата Едо, тук и там се виждат разголени бедра, но въпреки това беше немислимо жена да се покаже напълно гола пред публика. Освен това не може да се отрече, че голите жени, запазени на снимки от епохата Мейджи, имат твърде голямо тяло и относително къси крака, което не отговаря на идеала за красота.

Веднага след войната започнаха да организират така наречените „картинни шоута“. Всички бяха чували за голите модели на художниците, но живите разсъблечени жени изненадваха и въодушевяваха безкрайно много японците, които дотогава не бяха виждали подобно нещо. В Маруноучи, Шинжуки и Асакуза, където се организираха изискани и евтини представления, залите бяха винаги препълнени.

В мюзикхола на третия етаж на театър „Ничигеки“ излизаха най-добрите танцьорки. Оркестърът също беше много добър, а преди и след стриптийза представяха весели скечове. Най-често те бяха дело на млади комици в началото на кариерата си. Много японски интелектуалци и американци посещаваха редовно театъра.

Един ден видях известната „Джипси Роуз“ — явно бе възприела псевдонима си от прочутата американска стриптийзьорка. Повечето танцьорки, които излизаха на сцената, едва не се разтапяха от усмивки и блаженство, тя беше единствената, която никога не се усмихваше.

Тази млада дама се взираше с надменен поглед право пред себе си и танцуваше с лениви движения, което й придаваше странно излъчване. Много танцьорки си бяха дали американски имена, например Мери Мацубара или Хелън Таки. Японките винаги са криели дългото тяло и сравнително късите крака под кимоното, но сега скъсаха с този навик и излязоха на сцената съвсем голи. При вида на красивите им тела често се питах дали сме същият народ като по-рано.

Провеждаха се и така наречените шоупрограми Укийое, в които излизаха стриптийзьорки, преоблечени като куртизанки. Те носеха кимона, обшити с пайети, под които бяха голи. Репертоарът им беше много добър, защото бяха заели номера от театър кабуки. Преди и след тяхното изпълнение бяха веселите скечове на Тони Тани или Е. Х. Ерик.

В началото посещавах мюзикхола в театър „Ничигеки“ само за да придружавам Роппа, но после ми хареса и станах редовна посетителка на представленията.

Една вечер представиха кабуки-пиесата „Мичитосе и самураят Наожиро“. В ролята на Мичитосе беше една стриптийзьорка, а на самурая господин Ерик. За съжаление самурайският костюм му беше твърде тесен и с това късо кимоно никак не приличаше на страстен любовник. Аз бях негова гореща почитателка и не можех да го гледам в този вид.

Прибрах се вкъщи, намерих светлосин и тъмносин плат на райета, намерих и подплата и веднага ги занесох на шивача. След два дни предадох готовото кимоно заедно с подходящ оби в гримьорната на артиста. Още същата вечер господин Ерик носеше ушито по мярка кимоно и приличаше на истински самурай, макар че беше по-красив и по-умен от самураите в кабуки.

След двадесет и пет години срещнах господин Ерик в Ню Йорк и той ми разказа, че все още пази подареното от мен кимоно.

През 1951 година Роппа постави в театър „Тейгеки“ мюзикъла „Ойуки Морган“, който имаше голям успех. Ако го представят днес, сигурно ще се конкурира успешно с американските мюзикли. Госпожица Кошижи играеше гейшата Ойуки от Гион, а Роппа беше американският милионер Морган, който се влюбва в нея. Тъй като бях много добра приятелка с Роппа, често го посещавах в гримьорната му.

Откакто синът ми навърши три години, често го водех на театър. Той обичаше представленията. Обикновено децата се отегчават в театъра, започват да хленчат и искат да се приберат вкъщи, но моят син следеше с огромно внимание и традиционните представления кабуки, и модерните японски и европейски пиеси.

Един ден го заведох на следобедно представление в танцовия театър на Шимбаши, мисля, че пиесата беше на Ханаяги Шотару.

— Свърши ли? — попита ме малкият, когато пуснаха завесата.

— Да, свърши. Сега ще започне вечерното представление, навън чакат много зрители. Трябва да излезем.

— Но аз искам още да гледам — изхленчи той и във фоайето се разплака. Разпоредителките се втурнаха към нас.

— Представлението свърши, момчето ми. Сигурно ти е било много скучно, защото е дълго — опитаха се да го утешат те.

— Не, аз искам още да гледам.

— Той плаче, защото иска да види и вечерното представление — обясних аз и дамите се смаяха.

— Малкият плаче, защото не му позволяват да гледа и вечерното представление? Обещаващо дете, какво ще кажете? — След това синът ми стана любимец на всички жени от театъра.

За разлика от другите деца синът ми беше влюбен в театъра. Освен това рисуваше отлично. Рисунките му загатваха за необикновени възприятия и според мен най-доброто бъдеще за него беше да стане декоратор. Веднъж посетихме заедно Ито Кизаку. Още в първата част казах, че той беше един от гениите на Япония. Най-голямото ми желание беше синът ми да се обучава при него.

Кизаку попита приятелски малкия дали обича театъра. После му показа миниатюрен декор и двамата си поговориха за сцената. Синът ми беше много зарадван, че големият чичо разговаря с него не като с дете, а като с възрастен.

— Веднага щом завършиш средното училище, ще започнеш да се учиш при мен. Декораторите трябва да започнат отрано и да изучат занаята в най-големи подробности.

Погледът на Ито беше пълен с топлина. Ако не беше починал, аз щях да дам сина си при него веднага след завършването на средното училище и той със сигурност нямаше да стане чиновник, какъвто е днес, е изтъкнат декоратор, какъвто исках да го видя.

Но да се върнем към първите стриптийз-представления в Япония. Между отделните действия на „Ойуки Морган“ също имаше номера на стриптийзьорки. Докато госпожица Кошижи се преобличаше или преустройваха кулисите, на авансцената излизаха млади танцьорки. Паузите траеха около половин час и зрителите имаха възможност да се наслаждават на красиви момичета. Те се движеха грациозно по сцената и забавляваха публиката с красиви пози.

Заведох сина си да гледа „Ойуки Морган“. Той се тъпчеше с бонбони в гримьорната на Роппа и си бъбреше по коридорите със стриптийзьорките. В представлението участваше и джуджето Соратоби Косуке. Имаше мило лице, малки ръце и къси крака. На ръст беше горе-долу колкото сина ми, т.е. приличаше на пет— или шестгодишно дете, макар че беше на двадесет и две или двадесет и три години.

Явно синът ми го сметна за свой връстник. Тъй като беше много общителен, веднага отиде да си поговори с джуджето, облечено в ушит по мярка смокинг.

— Как се казваш?

— Не знаеш ли? — попита надменно Косуке.

— На колко си години? — продължи с въпросите синът ми.

— По-голям съм от теб, но още съм ерген — отговори обидено Косуке.

Синът ми не можеше да се начуди на това странно дете.

На следващия ден, когато се върнах от покупки, той седеше срещу баба си и плачеше. Когато влязох, и двамата се хвърлиха разплакани към мен.

— Баба кочи каза, че съм лъжец — хълцаше малкият.

При нас имаше две баби. Майка ми и баба ми. Тъй като беше доста сложно, някой бе нарекъл баба ми „баба кочи“, а майка ми „мама-баба“ и така си остана.

— Малкият говори нахални лъжи — оплака се от своя страна баба ми. И двамата бяха много възбудени.

— Какво се е случило? — попитах.

— Разказах й, че съм видял няколко голи момичета с блестящи пеперудки по дупетата, а тя ме нарече лъжец — обясни през плач синът ми.

— Който лъже, той и краде. Така се започва. Много се боя, че внукът ми си съчинява такива невероятни лъжи. Нали вчера бяхте в „Тейгеки“. Възможно ли е там да сте видели голи момичета с пеперудки отзад? — хълцаше баба ми.

Тя беше родена през 1863 година и тези неща бяха напълно абсурдни за нея.

В продължение на два часа обяснявах връзката между театър „Тейгеки“ и стриптийза и обещах, че непременно ще я заведа на някое представление. Така успях да я успокоя.